Франк Хърбърт
Децата на Дюн (12)

„В историята, предназначена за всички, съществуват измамни илюзии, които наложилата се религия е длъжна да популяризира: злият човек никога не постига голям успех; само смелчагата заслужава награда; честността е най-верният път; делата говорят по-добре от думите; добродетелта винаги побеждава; доброто дело само е награда за себе си; и най-лошият може някога да се поправи; религиозните талисмани предпазват от зли демони; само жените разбират древните тайнства; богатите са осъдени на вечно страдание…“

 

Из Наръчника на Мисионария Протектива(*)

— Казват ми Муриз — рече изпитият и жилав свободен.

Той бе седнал на пода на голямата пещера, огрян от лампата с подправка, на чиято пърхаща светлина се открояваха влажните стени и тъмните отвори на изходите от това място. Звукът на капеща вода идваше откъм един от изходите; макар че този звук бе особено важен в представата на свободните за рая, шестте завързани мъже срещу Муриз явно не изпитваха никакво удоволствие от ритмичния звук на капките. В помещението цареше дъх на плесен, характерен за дестилационните съоръжения.

Момък на около четиринайсет стандартни години се появи в отвора на изхода и застана отляво на Муриз. Изваденият от калъфа кристален нож просветна на бледата жълта светлина на лампата с подправка, когато младежът вдигна острието и посочи с кратки движения всеки от шестимата вързани.

Като махна към него, Муриз заяви:

— Това е синът ми Асан Тарик, който се готви да премине през изпитанието за мъжество.

Муриз се окашля и огледа последователно всеки от шестимата пленници. Те образуваха разтеглен полукръг около него, здраво завързани с въжета от нишки на подправката, които държаха краката и ръцете кръстосани зад гърба. Краищата на ремъците плътно стягаха с примка вратовете им. Влагосъхраняващите им костюми бяха отрязани около шията.

Мъжете срещнаха погледа на Муриз, без да трепнат. Двама от тях носеха свободните дрехи на живеещите встрани от житейското всекидневие заможни обитатели на Аракийн. Кожата им бе по-гладка и по-светла от кожата на техните спътници, чиито загорели лица и кокалесто телосложение говореха, че са родени в пустинята.

Муриз също приличаше на пустинен обитател, макар очите му да бяха не само потънали по-дълбоко, но напомняха бездънни ями без нито една бяла точица и сякаш поглъщаха дори отблясъка на лампата. Синът му бе все още ненапълно оформено копие на мъж, а решителното изражение на лицето му едва прикриваше обхваналото го вълнение.

— Ние, прокудените отшелници, имаме особено изпитание за прекрачващите прага на зрялата възраст — каза Муриз. — Един ден моят син ще бъде съдия в Шулок. Длъжни сме да знаем дали може да действа, както се полага. Тези от нас, които преценяват нещата, не могат да забравят Джакуруту и деня на отчаянието. Крализец — Боят на Тайфун — живее в нашите сърца.

Думите му бяха изречени с безизразен ритуален тон. Единият от градските обитатели с меки черти, разположен точно срещу Муриз, се размърда и каза:

— Постъпвате лошо, като ни заплашвате и връзвате като пленници. Ние дойдохме с мир, умма(*).

— Дойдохте да видите пробуждането на култа към една личност, нали? Е, вие също ще бъдете събудени — кимна Муриз.

Човекът с меките черти на лицето започна:

— Ако…

Намиращият се до него по-тъмен пустинник от свободните грубо го прекъсна:

— Замълчи, глупако. Това са измъквачите на вода. Те са от онези, за които мислехме, че сме заличили от света.

— Пак тази вехта история — рече пленникът с меките черти на лицето.

— Джакуруту е нещо повече от история — възрази Муриз, като отново махна с ръка към сина си. — Вече ви представих Асан Тарик. Тук аз съм арифа, вашият единствен съдник. Синът ми също ще бъде обучен да разпознава злите демони. Старото е винаги най-доброто.

— Точно затова дойдохме в отдалечената част на пустинята — заобяснява човекът с изнежените черти. — Предпочетохме да бъде така, както е било някога, налучквайки…

— Да, но с платени водачи — прекъсна го Муриз, като посочи пленниците с по-тъмен цвят на кожата. — Готови ли сте да заплатите и за пътя си към отвъдното?

После погледна към сина си и попита:

— Асан, ти готов ли си?

— Дълго мислех за нощта, когато онези мъже дойдоха, за да избият нашите хора — отвърна Асан със силно напрегнат глас и завърши отсечено: — Те ни дължат своята вода.

— Баща ти ти дава шестима от тях — рече Муриз. — Тяхната вода ни принадлежи. Сенките им стават твои пазачи завинаги. Тези сенки ще те предупреждават и пазят от злите духове. Те ще бъдат твои роби, когато прекрачиш в отвъдното на алам-ал-митал(*). Какво ще кажеш, сине?

— Благодаря на баща си — кимна Асан и пристъпи рязко напред с думите: — Приемам пълнолетието като един от мъжете на отхвърлените. Тази вода е наша вода.

После доближи до пленниците. Започвайки отляво, вдигна за косата главата на първия и заби ножа под брадичката му в посока към мозъка. Стори го умело, за да запази кръвта. Само изнеженият градски обитател се възпротиви с писък, когато момъкът сграбчи косата му.

Другите плюха в Асан Тарик, както е било отколе, сякаш му казваха: „Виж колко малко ценя собствената си вода, когато е отнета от животни!“

Щом всичко свърши, Муриз плесна веднъж с ръце. Влезлите прислужници започнаха да изнасят труповете към дестилаторната инсталация, където щяха да отнемат водата от тях.

Муриз се изправи и погледна към сина си, които продължаваше да диша тежко, докато наблюдаваше работата на прислужниците.

— Ти си вече мъж — каза той. — Водата на нашите врагове ще послужи на потиснатите. И, сине мой…

Асан Тарик стрелна с внимателен поглед баща си. По стиснатите устни на момъка пробяга усмивка.

— Проповедникът не бива да знае за случилото се — напомни Муриз.

— Разбирам, тате.

— Добре се справи — отбеляза другият. — Случайно открилите Шулок не трябва да останат живи.

— Както кажеш, тате.

— Възложени са ти важни неща — заяви Муриз. — Гордея се с теб.