Франк Хърбърт
Децата на Дюн (11)

„Чувам вятъра, задухал през пустинята, и виждам луните в една зимна нощ, издигащи се като големи кораби в безвъздушното пространство. Пред тях давам обет: ще бъда непоколебим и ще превърна управлението в изкуство; ще претегля завещаното ми минало и ще стана съвършен склад на спомените си; ще се прочуя повече с доброта, отколкото със своите познания. Лицето ми ще осветява коридорите на времето, докато съществуват хора.“

 

Обетът на Лито според Харк ал-Ада

Още съвсем млада, Алая Атреидска бе посвещавала часове от времето си на транса на прана-бинду в опити да подсили собствената си скрита същност срещу яростната атака на всички останали. Тя знаеше откъде идва проблемът — мелинджът бе неизбежен в обкръжението на сийча.

Подправката изобилстваше навсякъде: в храната, водата, въздуха и дори в тъканта на завивките, в които плачеше през нощта. Много рано тя разбра за какво служи оргията в сийча, когато племето се опиваше с водата от смъртта на някой червей. По време на оргията участниците освобождаваха струпалите напрежения в собствената си генетична памет, като отхвърляха съпътстващите ги спомени.

За нея обаче нямаше никакво освобождаване, никакво отхвърляне. Тя бе стигнала до пълното осъзнаване дълго преди да се роди. С него дойде и катастрофалният прелом, предизвикан от заобикалящата я действителност — заключена в утробата на майка си, без да може да се отклони от онази напрегната и неизбежна връзка с всички свои предшественици, със самоличността на преминалите след смъртта си в лейди Джесика при единението на подправката и тау(*). Още преди да се роди, Алая вече притежаваше всяко зрънце познание, нужно на една света майка от „Бин Джезърит“; много, много повече в сравнение с всички останали. В това познание бе заложено и приемането на една ужасяваща реалност — абоминацията. Цялата маса на вече познатото отслабваше нейните сили. Предроденото не беше успяло да избяга. Въпреки всичко Алая бе воювала с най-изявените в злината си свои предходници; известно време се радваше на пировата победа, заела детството й. Бе постигнала осъзнаването на самата себе си като личност, но това не беше я избавило от неочакваните появи на онези, които посредством нея изживяваха своите върнати назад животи.

Някога и с мен ще бъде същото — каза си тя. Мисълта направо я смрази. Винаги досега бе принудена да продължава напред криешком и да лицемери през своя живот на дете, излязло от собствените й слабини, досаждащо непрестанно в стремежа си да улови с помощта на своето съзнание нещо, което да притури към получения вече опит.

Страхът вилнееше в нейното детство. Задържа се упорито и в пубертета. Тя сама се бе сражавала с него. Кой би могъл да разбере каква помощ й е необходима? В никакъв случай не и нейната майка, която не бе успяла да се откъсне достатъчно далеч от присъдата на „Бин Джезърит“: предроденото е Абоминация.

Дойде и нощта, когато нейният брат излезе сам в пустинята, за да потърси смъртта, предоставяйки се на Шай-хулуд, което се очакваше от всеки ослепял свободен. Само след около месец Алая се омъжи за Дънкан Айдахо, учителя по фехтовка на Пол, който бе изтръгнат от ръцете на смъртта като ментат благодарение на уменията на тлейлаксианците. Майка й с бягство се завърна на Каладън. А близнаците на Пол бяха законно поверени на Алая. Освен това тя оглавяваше регентството. Товарът на отговорностите бе пропъдил старите страхове и тя предостави почти без остатък себе си на живеещите в нея, като искаше от тях съвети и се отдаваше на транса от подправката в търсене на определящи пътя й видения.

Кризата дойде един ден, подобен на много други, през пролетния месец лааб; случи се в ясно утро, в централната кула на крепостта на Муад’Диб, когато от полюса вееше студен вятър. Алая още носеше жълтия цвят на траура, олицетворяващ немощното слънце. През изтеклите няколко седмици тя все по-упорито се противопоставяше на вътрешния глас на своята майка, която се подиграваше с приготовленията за превръщане на Храма в средище на наближаващите Свети Дни.

Тягостното усещане за присъствието на Джесика непрестанно отслабваше, докато най-сетне се превърна в лишено от лик настояване, че за Алая би било по-добре да се занимава със законодателството на атреидите. Нови животи започнаха да искат настойчиво своето време за поява. Алая долови, че е отворила бездънна яма, от която заизлизаха лица, подобни на ято ненаситни скакалци, докато най-сетне успя да съсредоточи вниманието си върху едно от тях, твърде много приличащо на звяр — стария барон Харконен. В страхотен изблик на гняв изкрещя пронизително към всички в себе си, с което спечели временно затишие.

Спомни си това, докато правеше обичайната си разходка преди закуската в градината на покрива на централната кула. В пореден опит да спечели битката в душата си тя се опита да събере цялата мощ на своето съзнание чрез предупреждението на Года към Зенсуни(*): „Оставяйки под себе си стълбата, човек може да падне и нагоре!“

Но светлината на утрото по канарите на Защитната стена продължаваше да отвлича нейното внимание. Разсадената жилава и мъхеста трева покриваше пътеките на градината. Когато отклони погледа си от стената, Алая видя роса по тревата — цялата уловена през нощта влага. В следата, останала след нея, сякаш бе минала тълпа.

Зави й се свят от това множество. Всяка отделна следичка носеше отпечатъка на някое лице от огромната тълпа в самата нея.

Опита се да съсредоточи вниманието си върху онова, което загатваше тревата. Наличието на обилна влага говореше за големия напредък, който бе направило екологичното преобразуване на Аракис. Климатът на тукашните северни ширини ставаше по-топъл; увеличаваше се съдържанието на въглероден двуокис в атмосферата. Тя си припомни колко много нови хектара площ щяха да бъдат покрити със зелени растения през идващата година, а само за един хектар бяха необходими трийсет и седем кубически фута вода.

И все пак, въпреки многобройните опити да разсъждава за подобни обикновени неща, не съумяваше да отпъди мислите на всички, събрани в нея — мисли, които като акули се въртяха в стесняващи се кръгове. Тя сложи ръка на челото си и го притисна. Храмовите стражи бяха довели вчера по залез затворник, чиято съдба трябваше да реши; наричаше се Есас Пеймон и бе дребен, мургав човек на служба при един от по-незначителните родове — този на Небирос, който търгуваше с ритуални предмети ръчна изработка и с дребни манифактурни артикули с декоративно предназначение. Вече се знаеше, че Пеймон е агент на ПОСИТ със задача да даде преценка за годишната реколта на подправката. Алая тъкмо се канеше да го прати в подземния затвор, когато той с висок глас протестира срещу „несправедливостта на атреидите“. Това можеше да му струва незабавна смърт на триногата за бесене, но Алая бе впечатлена от дързостта му. Тя заговори строго и начумерено от своя трон, откъдето произнасяше присъдите, опитвайки се да го сплаши, за да научи нещо повече от онова, което вече бе казал по време на разпита.

— Защо нашият добив на подправка е толкова интересен за Почтения Съюз? — попита Алая. — Кажи ми и може да ти спасим живота.

— Задачата ми е само да събирам данни за това, което се търси като стока — рече Пеймон. — Не зная нищо за по-нататъшния път на събраното от мен.

— Нима за такава жалка изгода заставаш срещу нашите царствени планове?

— Царските особи никога не обмислят възможността и ние да имаме свои планове — контрира той.

Привлечена от отчаяната му дързост. Алая внезапно попита:

— Есас Пеймон, ще работиш ли за мен?

Той се захили и мургавото му лице просветна, преди да отвърне:

— Беше готова да ме премахнеш без колебание. Какво ще е това ново качество, което внезапно вдигна моята цена?

— Стойността ти се определя от нещо неособено сложно, но с практическо приложение — поясни тя. — Ти си смел. Затова ще те наеме този участник в търга, който предложи най-високата цена. А аз мога да наддавам най-много в цялата империя.

Той веднага назова впечатляваща сума като възнаграждение за своите услуги; Алая се изсмя и контрира с число, което според нея бе по-разумно, а и несъмнено доста по-голямо от всяка друга заплата, която беше получавал досега. После добави:

— Разбира се, прибавям към това и подарения ти живот, за който, както предполагам, си готов да поискаш още по-необичайна цена.

— Съгласен! — извика Пеймон.

По знак на Алая той бе изведен от Зиаренко Джавид, неин церемониалмайстор на срещите с молители и провинени.

След по-малко от час, когато тя се готвеше да си тръгне от залата за произнасяне на присъди и други решения, Джавид припряно влезе и съобщи, че са чули Пеймон да изговаря тихо гибелния стих от Оранжевата Католическа Библия: „Maleficos non patieris vivere.“

„Не бива да се оставя жива една вещица“ — преведе си сама Алая. Такава била благодарността му значи! Та той е просто един от заговорниците срещу нейния живот! Почти задавена от гняв, какъвто досега сякаш не бе изпитвала, тя се разпореди за незабавна екзекуция на Пеймон и за предаване на тялото му в дестилационната инсталация на Храма, където поне водата от него щеше да има някаква стойност.

Цялата нощ я преследва мургавото му издължено лице.

Опита всички похвати срещу натрапчивия образ, като цитираше Бу Джи от книгата на свободните за Креос:

„Нищо не се случва! Нищо не се случва!“

Но Пеймон не се отдели от нея през цялата изнурителна нощ, чак до зашеметяващия нов ден, когато тя зърна същото лице, присъединило се към останалите, отразени в разноцветните като скъпоценни камъни капки на росата.

Една пазачка от свитата я повика за закуска от вратата под покрива, разположена зад нисък жив плет от мимози. Алая въздъхна. Малка бе възможността за избор между преизподните: цялата ужасна глъчка в нейното съзнание и врявата на прислужниците — гласове, безполезни до един, но упорити в своите искания и подобни на шума в пясъчен часовник.

Без да обръща внимание на стражата, Алая се загледа през градината на покрива към Защитната стена. Една бахада бе оставила там широк отвор, приличащ на изтъркано ветрило над част от нейното царство. Пясъчната делта привличаше погледа със своя контур, очертан от утринното слънце. Хрумна й, че някой непосветен би приел огромното ветрило като доказателство за някогашно речно течение; въпреки че то не бе нищо повече от мястото, където нейният брат бе разбил Защитната стена с мощта на ядрения арсенал на атреидите, за да отвори широк друм за пясъчните червеи от пустинята, повели войските на свободните към тяхната изумителна победа над падишах-императора Шедъм V. Сега широк канат(*) носеше вода откъм далечната страна на Защитната стена, за да спира набезите на пясъчните червеи. Те не можеха да преминават през открити водни пространства — водата ги отравяше.

Да имах такава преграда и в собствения си разсъдък — помисли тя.

Мисълта подсили зашеметяващото я усещане за откъсване от действителността.

Пясъчни червеи! Пясъчни червеи!

В паметта й се появи поредица от изображения на червеи: могъщият Шай-хулуд, създател на света на свободните, смъртоносният звяр от дълбините на пустинята, който отделяше безценната подправка. Колко необикновен бе този пясъчен червей, израсъл от жилавото, със сплесната форма месо на пясъчните твари. Те също приличаха на отрупаното множество в нейното съзнание.

Пясъчните твари, притиснати плътно към скалната маса на планетата, представляваха живи водоеми; те задържаха водата, така че да остане жив роденият от тях ужасен хищник. Алая долови аналогията — някои от другите в нейното съзнание притежаваха опасни сили, които биха могли да я унищожат.

Пазачката отново я повика за закуска с ясно доловима нотка на нетърпение.

Алая се обърна и с гневен жест я отпрати. Служителката се подчини, но вратата на покрива изтрещя.

Този трясък сякаш върна Алая към всичко, което се бе опитала да отхвърли от себе си. Другите животи се надигаха като страховита вълна. Всеки от тях сякаш притискаше нейните центрове за вътрешно виждане и образуваше същински облак от лица. Кожата на някои от лицата бе покрита с петна от краста, други бяха загрубели и с черни като сажди сенки, устните на трети приличаха на бонбони срещу екзема. Натискът на този рояк я заля със силата на течение, което трябваше да я понесе, за да може тя да се гмурне и изплува от него.

— Не — пошепна Алая. — Не… Не искам.

Насмалко не се строполи на пътеката; задържа я една пейка близко до нея, която пое отпадналото й тяло. Опита се да седне, но не успя, така че просто се отпусна върху студения металопласт, без да спре да шепне своя отказ. Огромната вълна продължаваше да се надига в душата й.

Чувстваше опасността и от най-незначителната проява на внимание, но въпреки това се опитваше да долови всяко отделно възклицание на затворените в нея усти, вдигащи ужасна врява. Какофонията на гласовете им молеше за отзивчивост: „Мен! Мен! Не, мен!“ Но тя много добре знаеше, че ако само веднъж обърне някому внимание, ще бъде напълно изгубена. Ако отдели едно лице от множеството и последва повика, идващ от него, все едно че се предаваше на същата егоцентрична сила, с която споделяше собствения си живот.

Причината е в твоето прозрение — пошепна някакъв глас.

Тя покри ушите си с ръце, докато мислеше; Аз не съм прорицателка! Трансът не ми действа!

Но гласът упорстваше:

Щеше да подейства, ако сама бе му помогнала.

— Не… Не… — продължи да шепне тя.

И други гласове се промъкнаха в нейното съзнание. Аз, Агамемнон, също твой предшественик, искам време за разговор!

— Не… Не…

Тя все по-силно притискаше с ръце ушите си докато не усети болка. Някакъв налудничав кикот попита в главата й: Какво стана с Овидий? Глупак. Той е също като Джон Бартлет.

Имената не й говореха нищо при сериозната опасност, в която бе изпаднала. Искаше й се да изпищи веднъж срещу всички тях и да повтори писъка си срещу останалите гласове, но не успя да издаде нито звук.

Жената от стражата, пратена повторно на покрива от старшите по служба, надникна от вратата зад мимозите, видя Алая на пейката и каза на друга до нея:

— Аа, почива си. Нали видя, че не спа добре миналата нощ. Хубаво е да вземе заха, утринната почивка.

Алая не чу своята телохранителка. Съзнанието й бе заето с кресливо пеене:

Ние сме старци, весели чудаци! Ура!

Гласовете отекваха в черепната й кутия.

Полудявам — помисли тя. — Губя разума си.

Краката й помръднаха немощно. Чувстваше, че ако може да заповяда на тялото си да побегне, би се спасила. Трябваше да се измъкне, за да не позволи на вътрешната вълна да я завлече в мълчанието, където душата й щеше да бъде отровена завинаги. Но тялото не й се подчиняваше. Най-могъщите сили на империята щяха да изпълнят всяка нейна прищявка, ала със собственото й тяло нещата стояха по друг начин.

Един глас отвътре се изкиска и продължи: Детето ми, погледнато от една страна, всяко съзидателно произшествие представлява катастрофа. Басовият глас протътна в ушите й, след това отново изхихика, сякаш искаше да иронизира собствената си надутост:

Аз ще ти помогна, мило дете, но и ти трябва да сториш същото за мен.

На фона на надигащата се зад басовия глас врява, Алая продума с тракащи зъби:

— Кой… Кой…

Пред нея се появи някакво ново лице. То бе усмихнато и толкова пълно, сякаш бебешко, ако не се броеше жадното нетърпение в очите. Тя направи опит да се отдръпне, но успя само да обхване с вътрешния си поглед едно тяло, прикрепено към лицето. Тялото бе противно на вид с извънмерната си дебелина и облечено с роба, от малките издутини на която се разбираше, че за тлъстината е била нужна опората на преносими суспенсори(*).

— Ето ме — избоботи басовият глас, — дядо ти по майчина линия. Ти ме знаеш. Аз бях барон Владимир Харконен.

— Но ти… Ти си мъртъв! — едва изрече тя.

— Разбира се, мила моя! Повечето от нас, които са в теб, сме мъртви. Но никой от останалите не иска реално да ти помогне. Не те разбират.

— Махни се — помоли Алая. — Искам да се махнеш.

— Но ти имаш нужда от помощ, внучке — започна да спори гласът на барона.

Господи, как изглежда, помисли тя, докато наблюдаваше образа му на екрана зад затворените си очи.

— Искам да ти помогна — с подмамващо ласкателство продължи баронът. — Другите в теб с всички сили се стремят да поемат пълен контрол над съзнанието ти. Всеки от тях е готов да неутрализира твоята сила. Докато аз… Аз искам едно мъничко местенце само за мен.

Отново другите животи в нея вдигнаха познатата глъчка. Вълната пак заплашваше да я погълне, когато гласът на майка й изпищя пронизително. Алая помисли: Тя не е мъртва.

— Млъкнете! — разпореди се баронът.

Алая долови как собствените й желания подсилват действието на тази заповед, правейки така, че тя да отзвъни през цялото й съзнание.

Почувства като приятно хладен душ настъпилата в нея моментна тишина, сред която долови постепенно забавящите се удари на собственото си сърце.

Увещаващият глас на барона отново нахълта без покана:

— Виждаш ли? Заедно сме непобедими. Помогнеш ли ми, и аз ще ти помогна.

— Всъщност… Какво искаш? — тихо попита тя.

Замислен и тъжен израз се настани върху тлъстото лице, останало на екрана на нейните затворени очи, преди то да проговори:

— Е-е, мила моя внучке, искам няколко съвсем малки удоволствия. Позволявай ми от време на време контакт с твоите сетива. Никой друг няма да узнае. Остави ме да усетя част от твоите преживявания, когато те прегръщат ръцете на твоя любовник, например. Не е ли нищожно това, което искам?

— Д-да.

— Добре, хубаво — засмя се ликуващо баронът. — Като отплата, мила ми внучке, мога да ти помогна с много неща. — Мога да ти давам съвети и да те подкрепям. Ще останеш недосегаема както отвън, така и отвътре. Ще преодоляваш всяка съпротива. Историята ще замлъкне за твоя брат и ще цени високо само тебе. Бъдещето ще бъде твое.

— Значи… Няма да позволиш на другите да вземат връх?

— Те не могат да застанат срещу нас двамата! Поотделно сме уязвими, но щом сме заедно, заповедите даваме ние. Ще ти покажа. Слушай! Баронът млъкна и се оттегли едновременно със своя образ и осезаемото си вътрешно присъствие. След него не нахълта нито един спомен, лице или глас на другите животи в нея.

Алая си позволи несигурна въздишка.

Но заедно с въздишката се появи нова мисъл. Тя силом овладя съзнанието й, сякаш бе нейна, макар да се долавяха и други тихи гласове.

Старият барон е олицетворение на злото. Той уби баща ти. Насмалко не уби теб и Пол. Опита, но не успя.

Тя отново чу басовия глас на барона, но сега лицето му така и не се появи.

— Наистина, щях да те убия. Нима не бе застанала на пътя ми? Но онзи спор свърши. Сега ти си новата истина.

Алая се улови как кима, грапавата повърхност на пейката леко ожули бузата й.

Думите му бяха правдиви. Логиката в тях бе подсилена от едно познато бин-джезъритско наставление: „Целта на спора е да се промени естеството на истината.“

Да… От „Бин Джезърит“ биха го казали точно с тези думи.

— Абсолютно вярно! — рече баронът. — Аз съм мъртъв, а ти си жива. Моята форма на съществуване е прекалено деликатна. Аз съм само памет на собствената си личност, намираща се в теб. И изпълнявам твоите заповеди. Искам тъй малко срещу мъдрите съвети, които съм длъжен да ти давам.

— Какво ще ме посъветваш да направя сега? — попита тя, надявайки се да го провери.

— Безпокоиш се за снощната си присъда — отвърна той. — Не си сигурна дали думите на Пеймон са ти докладвани вярно. Може би Джавид е видял в него заплаха за облеченото си в твоето доверие място. Нима не това е обзелото те съмнение?

— Д-да.

— А то почива на внимателно наблюдение, нали? Джавид се отнася с нарастваща интимност към личността ти. Дори Дънкан го е забелязал, така ли е?

— Знаеш, че е така.

— Тогава всичко е наред. Направи от Джавид свой любовник и…

Не!

— Дънкан ли те безпокои? Но твоят съпруг е ментат-загадка. Той не може да бъде повлиян или наранен от работата на плътта. Не си ли долавяла понякога колко далече се намира от теб?

— Но, но той…

— Като ментат Дънкан веднага би разбрал, стига това да го интересува, какво правиш, за да унищожиш Джавид.

— Да унищожа…

— Без съмнение! Могат да се ползват и опасни средства, но те следва да бъдат изоставяни, когато стават прекалено опасни.

— Тогава… Защо… Искам да кажа…

— Ех, скъпоценно мое тъпаче! Заради стойността, която е скрита в урока.

— Не разбирам.

— Ценностите, мило ми внуче, зависят от начина, по който се приемат след техния успех. Послушанието на Джавид трябва да бъде безусловно, той да приеме абсолютната ти власт, а неговото…

— Нравственият извод от този урок се губи…

— Не бъди глупава, малкото ми дете! Нравствеността винаги ще търси опората на практическото приложение. Дай кесаревото кесарю и… цялата глупотевина по-нататък. Победата е безсмислена, ако не е отражение на най-съкровените ти чувства. Не е ли вярно, че се възхищаваш на мъжествеността на Джавид?

Алая преглътна, изпълнена с ненавист към признанието, което бе принудена да направи, незащитена в голотата си от погледа на вътрешния наблюдател.

— Д-да.

— Много добре! — отекнаха с приветливо доволство думите на барона в главата й и той продължи:

— Вече започваме да се разбираме. Когато го видиш напълно безпомощен или чисто и просто — в леглото си, убеден, че ти си неговата пленница, ще го попиташ за Пеймон. Направи го сякаш на шега — и двамата трябва силно да се смеете. А когато той признае измамата, забий своя кристален нож между ребрата му. Ох, бликналата кръв може така да засили твоето удо…

— Не — пошепна тя с изсъхнали от ужас устни. — Не… Не…

— Тогава аз ще го направя вместо теб — настоя баронът. — Трябва да бъде сторено и ти си съгласна. Ако условията не са съвсем както трябва, аз ще пристъпя към временно овладяване на…

— В никакъв случай!

— Внучке, страхът ти е напълно излишен. Моята власт над сетивата ти може да бъде само временна и ти го знаеш. Хората, за жалост, веднага ще заподозрат присъствието ми. А ти знаеш и какъв е законът на свободните за всички обладани от чужда сила. Начаса ще те очистят. Да, дори теб, Алая. Разбираш, че не искам да ти се случи именно това. Ще се заема с Джавид вместо теб. А когато всичко свърши, ще се оттегля. Ти имаш нужда само от…

— Това ли е твоя добър съвет?

— Той те избавя от едно опасно средство за постигането на целта. Освен това, детето ми, установява чисто работни отношения между нас; тези отношения могат добре да те научат какви да бъдат твоите преценки и присъди, когато…

— Да ме научат ли?

— Естествено!

Алая покри очите си с длани и се опита да събере своите мисли, без да забравя, че всяка от тях ще бъде позната и на присъствието в нея. Нещо повече — тази мисъл трябваше да извира от същото присъствие, макар и смятана за нейна собствена.

— Напразно се безпокоиш — продумваше я ласкаво баронът. — Тоя бедняга Пеймон…

— Погрешно беше това, което сторих! Бях уморена и действах прибързано. Трябваше да потърся потвърждение за…

— Постъпила си правилно! Твоите оценки и присъди не могат да се основават на глупави, отвлечени понятия като идеята на атреидите за равноправие. Точно това ти пречи да спиш, а не смъртта на Пеймон. Решението ти беше добро. Агентът представляваше още едно опасно средство. Докато твоето действие бе насочено към поддържане на порядъка в обществото. Сега вече има достатъчно добри примери за еталон — не глупостта, наричана справедливост! Никъде не съществува такова нещо като еднаква справедливост за всички. Спокойствието в обществото се нарушава, когато някой се опитва да осигури подобно изкуствено равновесие.

Алая почувства удовлетворение от подкрепата на нейната присъда над Пеймон, но едновременно с това бе шокирана от аморалната идея, заложена в доводите му като цяло: Еднаквата за всички справедливост на атреидите беше… Тя беше…

Свали ръце от очите си, но не ги отвори.

— Всеки от твоите съдии-жреци следва да бъде смъмрен, като му се напомни тази грешка — продължи баронът. — Решенията трябва да се преценяват единствено от гледна точка на тяхната роля за поддържане на реда. Безчет някогашни цивилизации са се срутили благодарение на криворазбраното, повсеместно равенство. Такава бездънна глупост разрушава естествената йерархия, която е несравнимо по-важна. Отделният индивид придобива значимост единствено в контекста на своята връзка с обществото като цяло. Ако това общество не е управлявано от законите на една логично обвързана ценностна стълба, никой не ще намери мястото си в него — нито на най-ниското, нито на най-високото стъпало. Но стига толкова, внучето ми! Ти трябва да си строгата майка на своя народ. Поддържането на реда е твое лично задължение.

— Всичко, направено от Пол, беше…

— Твоят брат е мъртъв, и то след пълно фиаско!

— Също като тебе!

— Вярно, но на мен ми бе нанесен удар, непредвиден в схемата. А сега да се заемем с Джавид…

Тя почувства странна топлина в тялото си от това подсещане и бързо отговори:

— Трябва да обмисля въпроса.

А в себе си трескаво преценяваше:

Ако го направя, ще бъде само за да поставя Джавид на полагаемото му се място. Не си струва да го убивам, ако е невинен. А глупецът може и сам да се издаде… в леглото ми.

— С кого разговаряте, милостива госпожо? — попита някакъв глас.

Объркана, тя за миг реши, че е на друг непоканен от бъбривата навалица в душата й, но почти веднага го позна и отвори очи. Зияренка Валефор, предводителката на гвардията амазонки на Алая, се бе изправила до пейката, смръщила загрижено обветреното си лице на жена от свободните.

— Разговарям с вътрешните си гласове — каза Алая.

Изправи се и седна на пейката. Почувства се ободрена, с приповдигнат дух, след като бе замлъкнала влудяващата я гълчава.

— Да, милейди, вашите вътрешни гласове.

Очите на Зияренка заблестяха от току-що наученото. Всички знаеха, че светата Алая черпи сили от вътрешни източници, от които те бяха лишени.

— Доведи Джавид в покоите ми — нареди Алая. — Има нещо важно, което трябва да обсъдя с него.

— Във вашите покои, така ли, милостива госпожо?

— Да! В собствената ми спалня.

— Както нареди моята господарка.

Първата телохранителка се обърна, за да изпълни заповедта.

— Почакай — каза Алая. — Мастър Айдахо тръгна ли за Сийч Табър?

— Да, господарке. Още преди да се съмне, както вие наредихте. Ще искате ли да изпратя…

— Не. Сама ще го направя. Зия, освен това, никой не бива да разбере, че Джавид е бил при мен. Иди сама да му кажеш. Въпросът е много важен.

Телохранителката хвана кристалния нож на кръста си с думите:

— О, милостива госпожо, заплашва ли…

— Да, съществува опасност и Джавид може да се окаже в нейната сърцевина.

— Господарке, може би не бива да го…

— Зия! Смяташ ли, че не съм способна да се справя с такъв като него?

Почти вълча усмивка се появи на устните на телохранителката, когато отвърна:

— Простете, господарке. Веднага ще го съпроводя до спалнята ви, но… Да поставя ли стража зад вратата, с ваше разрешение?

— Само ти — каза Алая.

— Да, милостива госпожо. Веднага отивам.

Алая кимна на себе си в знак на одобрение, докато гледаше отдалечаващия се гръб на Зияренка. Знаеше добре, че нейните телохранителки недолюбват Джавид. Още една черна точка за него. Но той все пак бе ценен, и то много. За нея Джавид бе нишката към Джакуруту, а това местенце, ех…

— Бароне, може би си прав — пошепна тя.

— Видя ли! — изкикоти се познатият глас. — Ще ти бъде много приятно, детето ми, а сме още в началото…