Чарлз Дикенс
Големите надежди (9)

Глава девета

Когато се прибрах в къщи, сестра ми поиска да й разправя веднага всичко за мис Хавишам, отрупа ме с въпроси, заудря ме по врата и гърба и заблъска унизително лицето ми в стената на кухнята, защото не съм отговарял достатъчно подробно.

Ако и другите деца са се страхували колкото мене, че няма да ги разберат — нещо твърде вероятно, защото нямам никакво особено основание да се смятам за някакво чудовищно изключение, — този страх именно обяснява детската мълчаливост и затвореност. Аз бях убеден, че ако опиша мис Хавишам така, както я бях видял, няма да ме разберат. Не само това: убеден бях, че няма да разберат и самата мис Хавишам; а при все че и аз не я разбирах, струваше ми се, че ще постъпя грубо и предателски, ако представя не само нея, но и мис Естела пред преценката на мисис Джо. Затова казах колкото е възможно по-малко и затова блъскаха лицето ми в стената на кухнята.

Най-лошото бе, че досадният стар Пъмбълчук, обзет от непоносимо любопитство да научи всичко, което съм чул и видял, привечер пристигна запъхтян с кабриолета си, за да чуе подробностите. А само като видях мъчителя си с рибите очи и отворената уста, с въпросително щръкналите червеникави коси и с жилетка, издута от глупавата му аритметика, аз млъкнах съвсем.

— Е, момче — започна чичо Пъмбълчук, щом седна на почетното място край огъня, — как изкара в града?

— Добре, сър — отговорих аз; а сестра ми ме заплаши с пестник.

— Добре ли? — повтори мистър Пъмбълчук. — Това не е отговор. Я ни разправи, момче, какво разбираш, като казваш „добре“.

Възможно е мозъкът да придобива особена упоритост от допира на челото с варта; както и да е, моето упорство стана непреклонно именно поради това, че челото ми беше побеляло от варта на стената. Аз поразмислих малко, после отговорих така, като че бях открил съвсем нова мисъл:

— Разбирам „добре“.

Сестра ми изкрещя гневно и се готвеше да се нахвърли върху ми — при което аз не можех да разчитам на никаква защита, защото Джо работеше в ковачницата, — но мистър Пъмбълчук се намеси:

— Не, не губете спокойствие. Оставете това момче на мене, мадам, оставете го на мене.

След това мистър Пъмбълчук ме обърна към себе си, сякаш щеше да ме подстригва, и каза:

— Най-напред (за да турим ред в мислите си), на какво са равни четиридесет и три пенса?

Аз размислих какво ще стане, ако отговоря: четиристотин лири, но като реших, че от толкова пари не мога да очаквам нищо добро, отговорих колкото можах по-точно, и все пак сбърках с около осемнадесет пенса. Тогава мистър Пъмбълчук ме накара да повторя цялата таблица за парични знаци, като се почне от „дванадесет пенса са равни на един шилинг“ и се стигне до „четиридесет пенса са равни на три шилинга и четири пенса“, после запита победоносно, сякаш ме бе сразил:

— А сега на колко са равни четиридесет и три пенса?

На което аз отговорих след продължително обмисляне:

— Не зная.

Бях толкова отегчен, че наистина се съмнявам дали съм знаел.

Мистър Пъмбълчук завъртя глава като свредел, с който сякаш искаше да изтръгне отговора ми, и каза:

— Дали четиридесет и три пенса не са равни например на седем шилинга, шест пенса и три фартинга?

— Да! — казах аз. И макар че сестра ми ме плесна веднага, аз бях извънредно доволен от това, че моят отговор провали шегата му и го накара да млъкне.

— Слушай, момче, как изглежда мис Хавишам? — започна пак мистър Пъмбълчук, когато се съвзе, като скръсти ръце на гърдите си и пусна в ход свредела.

— Много висока и тъмнокоса — казах аз.

— Така ли е, чичо? — запита сестра ми.

Мистър Пъмбълчук смигна утвърдително, от което веднага заключих, че той не е виждал никога мис Хавишам, защото тя съвсем не беше такава.

— Добре! — каза самодоволно мистър Пъмбълчук. Ето как трябва да се държи човек с него! Струна ми се, мадам, че почваме да го оправяме.

— Уверена съм, чичо — отвърна мисис Джо. — Бих желала той да е винаги с вас; защото вие най-добре знаете как да се държите с него.

— А сега, момче, какво правеше тя, когато влезе днес при нея? — запита мистър Пъмбълчук.

— Седеше — отговорих аз — в черна кадифена карета.

Мистър Пъмбълчук и мисис Джо се спогледаха смаяно — и имаше защо! — после и двамата повториха:

— В черна кадифена карета ли?

— Да — казах аз. — А мис Естела… мисля, че е племенницата й… й подаваше през прозорчето кейк с вино на златна табличка. И тримата получихме кейк и вино на златни табличка. Аз изядох моя дял зад каретата, защото тя ми каза да застана там.

— Имаше ли още някой там? — запита мистър Пъмбълчук.

— Четири кучета — отговорих аз.

— Големи или малки?

— Грамадни — казах аз. — Те се биеха за телешките котлети в една сребърна кошница.

Мистър Пъмбълчук и мисис Джо се спогледаха съвсем смаяни. Аз бях напълно обезумял — като полудял от мъчения свидетел — и бях готов да казвам какво ли не.

— А къде беше тази карета, за бога? — попита сестра ми.

— В стаята на мис Хавишам. — Те пак се спогледаха. — Само че беше без коне. — Това спасително заключение добавих, след като отхвърлих безумната мисъл да впрегна четири богато нагиздени коня.

— Възможно ли е такова нещо, чичо? — запита мисис Джо. — Какво разправя момчето?

— Ще ви кажа, мадам — каза мистър Пъмбълчук. — Моето мнение е, че трябва да е било стол-носилка. Тя, знаете ли, е своенравна… много своенравна… толкова своенравна, че може да прекара целия си живот в стол-носилка.

— Виждали ли сте я някога така, чичо? — запита мисис Джо.

— Как да я видя — отвърна той, принуден да признае истината, — когато никога в живота си не съм я виждал? Не съм я зървал дори.

— Боже мой, чичо! Но все пак сте говорили с нея?

— Нали знаете — отвърна сърдито мистър Пъмбълчук, — когато отидох там, спрях пред вратата на стаята й, вратата беше отворена и тя ми приказваше отвътре. Знаете, че беше така, мадам. А момчето отиде там да играе. На какво играхте, момче?

— Играхме със знамена! — отвърнах. (Моля да се има пред вид, че и аз сам се учудвам, когато си спомня какви лъжи им наприказвах тогава.)

— На знамена! — повтори сестра ми.

— Да — казах аз. — Естела развяваше синьо знаме, аз червено, а мис Хавишам развяваше от прозорчето на каретата друго, цялото обсипано със златни звездички. После всички размахваме саби и викаме „ура“.

— Саби ли? — повтори сестра ми. — А откъде взехте саби?

— От един бюфет — отговорих аз. — Там видях и пистолети… и сладко… и хапчета. В стаята не влизаше никаква светлина отвън; но горяха много свещи.

— Истина е, мадам — потвърди мистър Пъмбълчук, като кимна важно. — И аз видях, че е така.

И двамата ме загледаха отново; загледах ги и аз, като се престорих най-нахално на съвсем простодушен, и започнах да гладя с дясната си ръка десния крачол на панталона си.

Ако ми бяха задали още въпроси, сигурно щях да се издам, защото вече бях намислил да спомена, че на двора има балон и бих направил това съобщение, ако не се колебаех между него и друга измислица — че в пивоварната има жива мечка. Но те бяха дотолкова заети да обсъждат чудесата, които им бях разказал, че аз се отървах. Разговорът им по този въпрос още не бе приключен, когато Джо се върна от работа, за да пийне чашка чай. А сестра ми, повече за да облекчи собственото си съзнание, отколкото да осведоми Джо, му разказа всички измислени от мен преживелици.

Когато видях как Джо ококори сините си очи и загледа безпомощно и смаяно из кухнята, почувствувах, че ме обзема разкаяние; но само към него — в никакъв случаи не и към другите двама. Към Джо и само към Джо аз се чувствувах като някакво малко чудовище, докато тримата разискваха какви последици може да има за мене познанството и благоволението на мис Хавишам. Те не се съмняваха, че мис Хавишам ще направи нещо за мене; съмненията им се отнасяха само до начина, по който ще го направи. Сестра ми твърдеше, че ще получа „имот“; мистър Пъмбълчук предполагаше, че ще бъде щедро дарение, с което ще мога да изуча някой благороден занаят — например търговия със зърнени храни и семена. Джо се изложи страшно и пред двамата, като направи забавното предположение, че може да ми подарят някое от кучетата, които се борели за телешките котлети.

— Ако не можеш да измислиш нещо по-умно с глупавата си глава — каза сестра ми — и ако имаш работа, по-добре върви си гледай работата.

Той отиде да си я гледа.

Когато мистър Пъмбълчук си замина, а сестра ми започна да мие съдовете, аз се промъкнах в ковачницата при Джо и го изчаках да си довърши работата. След това му казах:

— Искам да ти обадя нещо, Джо, докато огънят не е угаснал.

— Така ли, Пип? — рече Джо, като дръпна към наковалнята столчето, на което подковаваше конете. — Кажи тогава. Какво има, Пип?

— Джо — започнах аз, като улових запретнатия му ръкав и почнах да го мачкам между пръстите си, — помниш ли какво има у мис Хавишам?

— Как да не помня? — каза Джо. — Нали ни разказа чудеса?

— Лошото е там, Джо, че всичко това не е вярно.

— Какво говориш, Пип? — извика Джо, като се отдръпна слисан. — Да не би… ти…

— Да, Джо. Излъгах.

— Все пак не си измислил всичко, нали? Сигурно не си измислил, че има черна кадифена ка… рета.

Аз поклатих отрицателно глава.

— Но кучета трябва да е имало, Пип, нали? Казвай, Пип — започна умолително Джо, — ако не е имало телешки котлети, кучета поне е имало?

— Не, Джо.

— Нито едно куче ли? Едно кученце поне? Казвай!

— Не, Джо, никакво куче.

Аз не отделях от Джо отчаяния си поглед, а той ме наблюдаваше все така смаян.

— Пип, мили, така не може, моето момче! Помисли само! Докъде смяташ да стигнеш по тоя път?

— Ужасно, Джо, нали?

— Ужасно ли? — извика Джо. — Не, страшно! Какво те прихвана?

— Не зная какво ме прихвана, Джо — отвърнах аз, като пуснах ръкава на ризата му, и седнах с наведена глава в пепелта до нозете му; — но по-добре щеше да е, ако не бе ме учил да наричам валетата джековци; по-добре щеше да е обущата ми да не са толкова груби и ръцете ми толкова попукани.

След това казах на Джо, че се чувствувам много нещастен, но не можех да обясня това на мисис Джо и на Пъмбълчук, защото те бяха много груби към мене; че у мис Хавишам имаше много хубава и ужасно горделива девойка, която каза, че съм бил най-обикновено селянче, каквото съм си наистина; че искам да не съм обикновен и лъжите произлязоха някак от тия неща — макар и сам да не зная как.

Случаят беше чиста метафизика — така трудна за Джо, както и за мене. Но Джо го извлече из областта на метафизиката и по този начин се справи с него.

— Едно нещо трябва да помниш винаги, Пип — каза Джо, след като поразмисли, — лъжата си е лъжа. Откъдето и да произлиза, до нея не трябва да се стига, защото тя идва от бащата на лъжата и към него отвежда. Никога вече не лъжи, Пип. Така няма да се отървеш от това, че си обикновен, моето момче. А и не разбирам защо пък ще си толкова обикновен. Ти дори си доста необикновен. Ето ти си необикновено дребен и необикновено учен.

— Не, Джо, аз съм прост и изостанал.

— Ами я си припомни какво писмо написа снощи! Дори с печатни букви. Аз съм виждал писма… ех, и то писма, написани от благородници… а кълна ти се, че не бяха написани с печатни букви — каза Джо.

— Нищо не зная аз, Джо. Ти просто се мамиш. И нищо повече.

— Както и да е, Пип — каза Джо, — и да е, и да не е така, преди да станеш необикновено учен, надявам се, че ще станеш обикновен учен, нали? И кралят, дето седи на престола с корона на главата, нямаше да може да пише с печатни букви законите, ако не е учил азбуката още като обикновен принц… Така я — добави Джо, като поклати многозначително глава, — ако не е започнал с първата и не я е изучил до последната буква. Знам аз колко труд е това, макар и да не съм могъл да го извърша.

Тези мъдри слова звучаха обнадеждаващо и ме насърчиха.

— А дали хората с дребни звания и печалби не е по-добре да си дружат с такива като тях, вместо да ходят да играят с големци… Да не забравя: знаме поне имаше, нали?

— Не, Джо.

— Жалко, че и знаме не е имало, Пип. Пък какво е по-добре и по-зле, няма да решаваме сега, защото може да разярим сестра ти, а такова нещо и през ум не бива да ни минава. Слушай сега, Пип, какво ще ти каже един истински приятел. Твоят верен приятел ще ти каже ей това: ако не можеш да станеш необикновен, като вървиш по правия път, никога няма да станеш необикновен по кривите пътеки. Затова никога не лъжи, Пип, ако искаш да живееш спокойно и да умреш щастлив.

— Не ми ли се сърдиш, Джо?

— Не, моето момче. Но като си спомни човек какви чудни и дръзки неща наприказва — за телешките котлети и кучешката борба, — твоят искрен доброжелател ще те посъветва, Пип, да поразмислиш за тях горе, когато си легнеш. Само това ще ти кажа, моето момче. И друг път да не правиш така.

Когато се качих в стаичката си и си казах молитвата, аз не забравих поръчението на Джо; но детското ми съзнание беше все още толкова разстроено и непризнателно, че дълго след като си легнах, мислех колко прост би се сторил Джо — бедният ковач — на Естела, колко груби биха й се сторили обущата и колко напукани ръцете му. Мислех си, че Джо и сестра ми седят сега в кухнята, където бях и аз, преди да се кача да спя, а мис Хавишам и Естела никога не седят в кухнята — защото са неизмеримо по-високо от такъв прост живот. Заспах със спомена за „преживяното“ у мис Хавишам, сякаш бях прекарал там седмици и месеци, а не само няколко часа; и сякаш този спомен беше от много отдавна, а не само от днес.

Този ден бе за мене паметен, защото дълбоко ме промени. Но така се случва във всеки живот. Представете си, че от кой да е живот бъде заличен някой ден и помислете колко различна посока би поел той. Оставете за миг книгата, читателю, и помислете за дългата, желязна или златна, трънена или цветна верига, която никога не би ви обвързала, ако първото й звено не е било изковано в някой паметен за вас ден.