Чарлз Дикенс
Големите надежди (15)

Глава петнадесета

Тъй като бях вече много голям за училището на пралелята на мистър Уопсъл, обучението ми при тази смешна жена бе прекратено. Все пак това стана едва след като Биди ми предаде всичките си знания, като се почне от ценоразписа и се свърши с веселата песничка, която бе купила някога за половин пени. Макар че в тази литературна творба бяха донякъде смислени само началните стихове:

Когато отидох в град Лондон, господа!

Тра-ла, ла-ла!

Тра-ла, ла-ла!

Хубавичко ме измамиха, господа!

Тра-ла, ла-ла!

Тра-ла-ла-ла! —

все пак в желанието си да се образовам аз научих най-добросъвестно наизуст това съчинение; и не си спомням да съм се съмнявал в достойнствата му; струваше ми се само (както ми се струва и сега), че „тра-ла-ла“-тата бяха много повече от самото съдържание. Подтикван от жаждата за знания, аз предложих на мистър Уопсъл да ме удостои с малко интелектуални трохички, което той благоволи да стори. Но тъй като се оказа, че аз му бях потребен само като фигурант, за да ми противоречи, да ме прегръща и оплаква, да ме заплашва, сграбчва, пробожда с меч и бие, както му падне, скоро се отказах от този вид обучение; мистър Уопсъл обаче бе успял вече да ме понатупа доста добре в поетичната си ярост.

Щом научех нещо, аз се стараех да го споделя с Джо. Това твърдение звучи толкова хубаво, че не мога да го оставя без обяснение. Исках Джо да не е толкова неук и прост, за да е по-достоен за моето общество и по-малко да заслужава укорите на Естела.

Обучението си водехме при старата батарея край блатата; а учебните ни пособия бяха една счупена плоча и парче от калем, към който Джо прибавяше винаги една лула тютюн. Не забелязах ни веднъж Джо да си спомня нещо от ученото през миналия неделен ден или изобщо да научи нещо от моето преподаване. Но тук, край батареята, той пушеше лулата си с много по-съсредоточено изражение, отколкото където и да е другаде — дори с изражение на учен, — сякаш считаше, че невероятно много е напреднал в учението. Милият човек! Бих искал наистина да е така!

Приятно и спокойно беше в този край, където зад насипите се плъзгаха платната на плаващи по реката лодки, изглеждащи понякога по време на отлив като платна на потънали кораби, които още плават по дъното на реката. Всеки път, когато гледах как корабите плават към морето, разперили белите си платна, аз си спомнях мис Хавишам и Естела; спомнях си ги и когато светлината от фара осветяваше косо далечината, някой облак, някое корабно платно, зеления склон на хълм или водния хоризонт. Сякаш мис Хавишам и Естела, странната къща и странният живот в нея бяха свързани с всичко прекрасно на тоя свят.

Един неделен ден, когато Джо пушеше с такова удоволствие лулата си и дотолкова прехвали своята „ужасна тъпота“, че се отказах от обучението през този ден, аз лежах доста време върху насипа, подпрял с ръка брадичката си, като съзирах следи от мис Хавишам и Естела из цялата гледка, по небето и по водата, и най-после се реших да изкажа една мисъл за тях, която отдавна се въртеше из главата ми.

— Джо — казах аз, — не мислиш ли, че трябва да посетя мис Хавишам?

— Как да ти кажа, Пип — отговори Джо, като се замисли. — Защо?

— Защо ли, Джо? Защо изобщо се ходи на гости?

— Има някои посещения, Пип — каза Джо, — които никога не знаеш защо се правят. А сега за посещението у мис Хавишам… Тя може да помисли, че нещо искаш… — че очакваш нещо от нея.

— А нима не мога да кажа, Джо, че не искам нищо?

— Можеш, приятелю — каза Джо. — И тя може да ти повярва. А може и да не ти повярва.

Джо почувствува, както почувствувах и аз, че е казал нещо много уместно, и засмука жадно лулата си, за да не намали значението на довода си, като го повтори.

— Виждаш ли, Пип — продължи Джо, щом тази опасност отмина, — мис Хавишам постъпи великодушно към тебе. А след като постъпи великодушно, тя ме върна, за да ми каже, че това е всичко.

— Да, Джо. Чух.

— Всичко — повтори натъртено Джо.

— Да, Джо. Казах ти, че чух.

— Искам да кажа, Пип, че тя разбира навярно тая работа така: всичко е свършено!… Сега кой където си е бил!… Аз на север, а вие на юг! Всеки по своя път!

И аз мислех така, затова не беше никак утешително да узная, че и той мисли по същия начин, защото предположението ми ставаше сега по-вероятно.

— Но, Джо…

— Кажи, друже.

— Наближава вече година, откакто работя при тебе, а аз още не съм благодарил на мис Хавишам, не съм запитал как е тя, не съм показал, че я помня.

— Вярно е, Пип; не знам само дали да не и подарим четири подкови… искам да кажа, дали такива четири подкови са подарък на място, защото в тая къща копито се не мярка…

— Не мисля за такъв спомен, Джо; не смятам да й правя подарък.

Но Джо си бе втълпил мисълта за подарък и не можеше да се отърве от нея.

— Или да речем — каза той, — че ти помогна да й изковеш нова верига за пътната врата или една-две гроси винтове за това-онова, или някоя хубава дреболийка, да речем, вилица за вадене на препечени филийки от жаравата… или скара за риба, или нещо подобно.

— Не смятам да й правя подарък, Джо — прекъснах го аз.

— Да — каза Джо, продължавайки да развива мисълта си за подарък, като че аз особено държах на нея. — И аз на твое място, Пип, нямаше да й подарявам нищо. Не, нямаше. За какво й е верига за вратата, когато вратата си е все с верига? А винтовете може да се изтълкуват зле. Ако речеш да направиш вилица за препечен хляб, трябва да работиш с пиринч и ще се изложиш. Ако речеш да е скара… ще трябва да я работиш от мед. А като работи с мед, и най-добрият работник не може да направи нещо хубаво, защото скарата си е скара… — говореше убедително Джо, сякаш се стараеше да ме избави от дълбока заблуда. — Може да си я намислил кой знае каква, а, щеш не щеш, скарата ще си стане скара… и ти не можеш я промени…

— Мили Джо — изкрещях отчаяно аз, като го хванах за палтото, — престани, моли ти се. Никога не съм мислил да правя подарък на мис Хавишам.

— Добре, Пип — съгласи се Джо, сякаш досега бяхме спорили все по тоя въпрос; — и искам да ти кажа, Пип, че си прав.

— Така е, Джо, а пък аз исках да ти кажа, че сега нямаме много работа, та ако искаш да ме пуснеш утре за половин ден, ще отида до града да се обадя на мис Ест… Хавишам.

— Тя не се казва Естхавишам, Пип — поправи ме сериозно Джо, — освен ако не са я кръстили повторно напоследък…

— Зная, Джо, зная. Случайно сбърках. Как мислиш, Джо?

Накратко казано, Джо сметна, че щом аз намирам за уместно да отида, и той го намира за уместно. Но направи уговорката, че ако не ме приемат сърдечно или не ме поканят да повторя посещението, което щях да направя само от благодарност за получената услуга, няма да повторя опита си. Обещах да спазя тези условия.

Джо имаше един работник по презиме Орлик, на когото плащаше на седмица. Този човек твърдеше, че е бил кръстен Долдж — нещо очевидно невъзможно; но тъй като беше упорит, предполагам, че не се заблуждаваше в това отношение, а съзнателно искаше да наложи това име пред селяните, за да се подиграе с невежеството им. Той беше широкоплещест, тромав, мургав мъж, много як, но винаги отпуснат. Никога не влизаше в ковачницата като човек, който идва на работа, а се вмъкваше сякаш случайно; когато пък отиваше да обядва в „Тримата весели лодкари“ или си тръгваше вечер, той се влачеше като Каин или Скитника евреин^[1], сякаш не знаеше къде отива и не възнамеряваше да се върне. Живееше край блатата у един пазач на шлюзовете и в делничните дни се домъкваше бавно от леговището си, с ръце в джобовете и с окачен на врата вързоп с храна, който се люшкаше на гърба му. В неделя се търкаляше по цял ден около отворите на шлюзовете или стоеше облегнат на някоя купа сено или плевня. Винаги се влачеше, втренчил поглед в земята, а ако някой му заговореше или се наложеше да вдигне глава по друг повод, поглеждаше полувъзмутено-полузачудено, сякаш единствената мисъл, минала някога през ума му, беше, че е странно и обидно, гдето никога няма за какво да мисли.

Този навъсен работник не ме обичаше. Когато бях още съвсем малък и се страхувах от всичко, той ми разправяше, че в един ъгъл на ковачницата живеел дяволът, с когото бил голям приятел; или че всеки седем години огънят трябвало да се запалва с живо момче; та да си зная, че ще послужа за подпалка. Когато станах чирак на Джо, у Орлик може би се затвърди подозрението, че ще го изместя; затова му станах още по-противен. Той не проявяваше открита враждебност ни на думи, ни на дело; само забелязах, че винаги удря с чука така, та искрите да летят към мене, а щом запеех „Старият Клем“, започваше да приглася, но непременно не в такт.

На другия ден, когато напомних на Джо за полудневната отпуска, Долдж Орлик беше на работа. Той не каза нищо в същия момент, защото обработваше с Джо парче нажежено желязо, а аз надувах меха; но след някое време се облегна на чука си и каза:

— Слушай, майсторе, да не мислиш да облагодетелствуваш само един от нас? Щом даваш на младия Пип половин ден отпуска, дай и на Стария Орлик.

Той нямаше повече от двадесет и пет години, но обикновено се представяше за старец.

— Защо ти е половин ден отпуска? — каза Джо.

— Защо ли? А на него защо е? И аз ще я използувам, както и той — каза Орлик.

— Пип ще отиде в града — отговори Джо.

— И Стария Орлик ще отиде в града — отвърна тая знаменитост. — И двамата могат да отидат в града. Да не би само той да може да отиде в града?

— Не се горещи! — каза Джо.

— Ще се горещя, щом искам! — изрева Орлик. — В града щял да иде! Така, майсторе! Да няма предпочитания! Бъди мъж!

Тъй като майсторът отказваше да разговаря, докато работникът не се успокои, Орлик бръкна в пещта, извади оттам една нажежена пръчка, насочи я към мен, сякаш искаше да ме прониже с нея, завъртя я над главата ми, сложи я на наковалнята и почна да я чука — а на мен ми се стори, че пръчката съм аз и искрите са струи от моята бликнала кръв; най-после, когато сам се зачерви от чукането, а желязото изстина, той се облегна пак на чука си и каза:

— Е, майсторе?

— Успокои ли се? — запита Джо.

— Успокоих се — изръмжа Стария Орлик.

— Тогава, щом си гледаш работата не по-зле от другите — каза Джо, — за всички ще има по половин ден почивка.

Сестра ми бе стояла през това време безшумно на двора да подслушва — тя най-безсрамно следеше и подслушваше — и веднага надникна в ковачницата през един прозорец.

— Ех, че си глупак — викна тя на Джо, — да дадеш половин ден отпуска на такива безделници! Много си богат, изглежда, та така пилееш надниците! Ех, не съм му аз господар!

— Ти щеше да станеш всекиму господар, ако можеше — изсмя се злобно Орлик.

— Не я закачай! — каза Джо.

— Щях да се разправя с всички простаци и мошеници — отвърна сестра ми, вече разярена. — А ще мога да се разправя с простаците, щом се разправям с твоя господар, който е техният твърдоглав тартор. Мога да се разправя и с мошениците, щом се разправям с теб, най-лошия изрод и мошеник оттук до Франция. Разбра ли?

— Каква мръсна вещица си, стрино Гарджъри! — изрева работникът. — Ставаш за съдия на разбойници!

— Не я закачай, чуваш ли? — каза Джо.

— Какво каза? — закрещя сестра ми. — Какво каза? Какво каза тоя Орлик, Пип? Как ме нарече, и то пред мъжа ми? О! О! О! — Всяко възклицание беше писък; тук трябва да отбележа, че сестра ми, както и всички свадливи жени, които съм виждал, не избухваше поради неукротимо вълнение: тя не се вълнуваше изобщо, а съзнателно, преднамерено и с големи усилия изпадаше в необуздана ярост: — Как ме нарече пред недостойния ми мъж, който се е клел, че ще ме защищава? О! Дръж ме! О!

— Ех! — изрева през зъби работникът. — Как щях да те хвана аз, ако ми беше жена! Щях да ти туря главата под чучура и щях да я охладя както трябва!

— Не я закачай, казвам ти! — каза Джо.

— О! Чувате ли го? — изкрещя сестра ми и плесна с ръце (това беше вторият й стадий). — Чувате ли как ме нарича? Този Орлик! В собствения ми дом! Мен, една омъжена жена! И то пред мъжа ми! О! О!

Като изпищя и плесна с ръце още няколко пъти, сестра ми почна да се удря в гърдите и по коленете, после хвърли бонето и разпусна косите си — последният стадий в разяряването й. Успяла вече да стане същинска фурия, тя се спусна към вратата, която аз за щастие бях заключил.

Какво можеше да стори сега нещастният Джо, след като неговите предупреждения в скоби не бяха зачетени? Той се изправи пред работника си и най-напред го запита как дръзва да застане между него и мисис Джо, а след това — ще се разправят ли по мъжки? Стария Орлик разбра, че работата е стигнала наистина до бой и зае веднага отбранителна стойка; и без дори да свалят мръсните си обгорени престилки, те се нахвърлиха един срещу друг като двама великани. Аз не бях видял досега из околността човек, който можеше да противостои на Джо. Също като бледия млад джентълмен Орлик се озова скоро във въглищния прах, без да се опитва да стане. Едва тогава Джо отключи вратата и вдигна на ръце сестра ми, припаднала под прозореца (струва ми се, след като бе видяла изхода от битката), занесе я в къщи, сложи я на леглото и я посъветва да се съвземе, а тя само се дърпаше и вкопчваше ръце в косата му. След това настъпи особеният покой и тишина, които следват всяка буря; после, обзет от смътното чувство, което изпитвах винаги при такова затишие — именно, че е неделя и някой е умрял, — аз се качих да се облека.

Когато слязох отново, заварих Джо и Орлик да метат; единствената следа от побоя беше една драскотина върху ноздрата на Орлик, която не му придаваше нито по-голяма изразителност, нито повече красота. От „Веселите лодкари“ бе пристигнала една кана с пиво, от която те се черпеха поред мирно и тихо. Затишието бе повлияло успокоително философски на Джо, който ме изпрати по пътя и ми каза следното насърчително напътствие:

— Човек повилнее, Пип, па се укроти: такъв е животът!

Няма смисъл да разказвам с какви неуместни вълнения тръгнах отново към дома на мис Хавишам (защото едни и същи чувства, ако ги изпитва мъж, ни изглеждат напълно сериозни, а ако ги изпитва момче — смешни). Нито как отминах няколко пъти портата, преди да се реша да позвъня. Нито как размишлявах дали не трябва да си отида, без да позвъня. Нито как, ако знаех, че ще мога да дойда пак, сигурно бих си отишъл.

На вратата се яви мис Сара Покет. Естела я нямаше.

— Пак ли идваш? — каза мис Покет. — Какво искаш?

Когато казах, че искам да науча как е мис Хавишам, Сара явно се замисли дали да ме изгони. Но като не поиска да поеме такава отговорност, тя ме пусна да вляза и след малко донесе рязкото известие, че трябва „да се кача“.

Нищо не бе се променило тук; само че мис Хавишам беше сама.

— Е-е! — каза тя, като ме погледна втренчено. — Надявам се, че не ще искаш нищо? Защото нищо няма да получиш.

— Не, разбира се, мис Хавишам. Исках само да ви съобщя, че напредвам в занаята и съм ви много признателен.

— Добре, добре! — И тя размърда неспокойните си старчески пръсти. — Идвай от време на време; ела на рождения си ден. За Естела ли се оглеждаш, а? — извика тя внезапно, като се обърна заедно със стола си към мен.

Аз се бях огледал — и то наистина за Естела, — затова изказах със заекване надеждата, че тя е добре.

— В чужбина е — каза мис Хавишам, — за да получи възпитание, подобаващо на една дама; недостижима, още по-красива, всички се възхищават от нея. Чувствуваш ли, че си я изгубил?

Тя изрече последните думи с такова злорадство и се изсмя толкова неприятно, че не знаех какво да отговоря. Но ме избави от това неудобно положение, като ме отпрати. Когато Сара с орехочерупестото си лице затвори вратата зад мене, аз се почувствувах още по-недоволен от моя дом, от занаята си, от всичко на света; това беше единствената придобивка от идването ми.

Както скитах по главната улица, разглеждайки тъжно витрините и размисляйки какво бих си купил, ако бях джентълмен, кого, мислите, зърнах да излиза от книжарницата? — Самия мистър Уопсъл. Той държеше в ръка трогателната трагедия „Джордж Барнуел“^[2], за която току-що бе похарчил шест пенса, с намерение да проглуши с нея ушите на Пъмбълчук, у когото отиваше на чай. Щом ме видя, той сметна, както изглежда, че провидението му изпраща още един слушател, затова веднага се вкопчи в мене, настоявайки да го придружа до Пъмбълчук. Като знаех, че в къщи е тъжно, нощите са тъмни, пътят — мрачен и кой да е спътник е за предпочитане пред самотата, аз не се противих дълго; така ние пристигнахме у Пъмбълчук тъкмо когато по улиците и магазините почнаха да палят лампите.

Не съм присъствувал на друго представление на „Джордж Барнуел“, та не зная колко време трае обикновено; но добре помня, че тази вечер трая до девет и половина и когато мистър Уопсъл влезе в Нюгейт, помислих, че никога няма да стигне до бесилото: толкова бавно се провлече позорният му живот. Прекалено бе също да се оплаква, че го прекършват току-що цъфнал, защото той бе прецъфтял още когато бе поел тоя жизнен път. Но тази нескончаема досада беше все пак търпима. Нетърпимо беше друго; че свързваха цялата история с моята съвсем невинна личност. Когато Барнуел се отклони от правия път, Пъмбълчук ме изгледа така възмутено, че аз наистина се почувствувах виновен. Уопсъл се постара също да ме представи в най-лоша светлина, като някакъв едновременно свиреп и страхлив негодяй, който убива чичо си без каквито и да било смекчаващи вината обстоятелства; Милуд ме оборваше при всеки спор; дъщерята на господаря ми се бе влюбила просто до лудост в мене; а задъхването и бавенето ми през съдбоносната утрин отговаряха напълно на моята безхарактерност. Дори след като благополучно ме обесиха и Уопсъл затвори книгата, Пъмбълчук продължи да ме гледа втренчено и каза, клатейки глава:

— Внимавай, момче, внимавай!

Сякаш беше всеизвестно, че възнамерявам да убия някой свой роднина, щом той прояви слабостта да ме облагодетелствува.

Беше късна нощ, когато четенето свърши и ние с мистър Уопсъл тръгнахме към къщи. Вън от града ни обгърна влажна и гъста мъгла. Фарът се бе превърнал в мътно петно и изглеждаше изместен от обичайното си място, а лъчите му приличаха на твърди ивици сред мъглата. Ние ги гледахме и разговаряхме как мъглата се разсейва, когато вятърът задуха откъм друг край на блатата, когато зърнахме един мъж, който се бе свил на завет до фара.

— Хей! — извикахме ние и се спряхме. — Орлик ли е там?

— Аха! — отговори той. — Поспрях се да дочакам дружина.

— Закъснял си — забелязах аз.

— И ти си закъснял — отговори уместно Орлик.

— Ние — каза мистър Уопсъл, още възбуден от неотдавнашното четене, — ние, мистър Орлик, бяхме на интелектуална вечер.

Стария Орлик изръмжа нещо под нос, защото не знаеше какво да каже, и тримата тръгнахме заедно. След малко аз го запитах в града ли е прекарал полудневната си отпуска.

— Да — каза той. — Пристигнах след тебе. Не те видях, но трябва да съм вървял наблизо подир тебе. А днес оръдията пак стреляха.

— От каторгата ли? — запитах аз.

— Аха! Пак е избягало някое пиле от кафеза. Почнаха да стрелят, след като се мръкна. Ей сега ще ги чуете.

И наистина не бяхме изминали и няколко ярда, когато познатият гърмеж се разнесе глухо в мъглата и отекна тежко из низините край реката, сякаш гонеше и заплашваше бегълците.

— Чудесна нощ за бягане — каза Орлик. — В такава нощ мъчно бихме улучили излетялата птица.

Тези думи ми напомниха много неща, върху които се замислих мълчаливо. Мистър Уопсъл, взел ролята на пострадалия чичо от току-що прочетената трагедия, започна да размишлява на глас в своята градина в Камбъруел. Орлик се влачеше тромаво до мене с ръце в джобовете. В този ред ние газехме из тъмния, мокър и кален път. Нови гърмежи достигаха от време на време до нас и пак отекваха сърдито към реката. Мистър Уопсъл издъхна спокойно в Камбъруел, невероятно храбро на Бозуърт Фийлд и в страшни мъки в Гластънбъри^[3]. Орлик понякога ревеше: „Чукай, чукай, та изчукай, Стари Клем! За юнака ти звънти, Стари Клем!“ Мислех, че е пил; но не беше пиян.

Така стигнахме до селото. Пътят ни минаваше покрай „Тримата весели лодкари“ и тъй като вече беше единадесет часът, ние се изненадахме, като видяхме, че там цари вълнение: вратата беше съвсем отворена, навсякъде се виждаха набързо грабнати и оставени по земята лампи. Мистър Уопсъл влезе да види какво се е случило, като предполагаше, че са заловили избягалия каторжник, но почти веднага изтича навън.

— Нещо лошо се е случило у вас, Пип — каза той, без да се спре. — Тичайте!

— Какво се е случило? — запитах аз и се втурнах след него. А Орлик след мене.

— Не можах да разбера. Изглежда, че някой е нахълтал у вас, когато Джо Гарджъри не е бил в къщи. Предполагат, че са били избягалите каторжници. Нападнали и наранили някого.

Тичахме толкова бързо, че не можехме да говорим повече, и спряхме едва когато влязохме в кухнята. Там беше пълно с хора; цялото село беше вътре и на двора; насред кухнята се бяха събрали един лекар, Джо и няколко жени. Щом ме видяха, насъбралите се любопитни се отдръпнаха и аз видях сестра си простряна неподвижна и безчувствени на голите дъски, повалена там от страшен удар в тила, нанесен й от неизвестна ръка, както е стояла, обърната към огъня… за да не беснее никога вече, докато е съпруга на Джо.