Чарлз Дикенс
Големите надежди (42)

Глава четиридесет и втора

— Мило момче и приятелю на Пип, няма да ви разказвам живота си, както се пише в песни или приказки. Ще ви го разкажа кратко и ясно, с две-три английски думи. В затвора, на свобода, в затвора, на свобода, в затвора, на свобода. Това е то. Така вървеше обикновено животът ми, докато ме изпратиха накрай света, след като се бяхме сприятелили с Пип.

Какво ли не съм патил от хората — само не ме обесиха. Затваряха ме като сребърен чайник. Препращаха ме от място на място, гонеха ме от град на град, връзваха ме за позорния стълб, биеха ме, измъчваха ме, преследваха ме. Зная къде съм роден толкова, колкото знаете и вие. Първото нещо, което помня, е, че крадях репи, за да не умра от глад. Някакъв мъж… калайджия… избягал от мене, като отнесъл със себе си и огъня, и ме оставил на студено.

Знаех, че фамилното ми име е Магуич, а кръстното Ейбъл. Как съм узнал ли? Ами как съм узнал, че едни птици в гората са синигери, други врабци, трети дроздове? Можех да помисля, че всичко е лъжа, но като видях, че птичите имена излязоха верни, казах си, че и моето трябва да е вярно.

Доколкото помня, щом някой срещнеше тоя гладен и гол Ейбъл Магуич, най-напред се уплашваше от него, а после или го прогонваше, или го пращаше в затвора. Толкова пъти ме затваряха, та мога да кажа, че израснах в затвора.

Така вървяха работите, че още като мъничък дрипльо, когото бих съжалил, ако го видех (вярно е, че не бях се виждал в огледало, защото не бях влизал в наредени къщи), си спечелих слава на непоправим. „Ето — казваха и ме сочеха на посетителите в затвора — този е непоправим. Може да се каже, че е прекарал живота си само из затворите.“ След това те ме гледаха, гледах ги и аз, някои почваха да ми измерват главата^[1]… по-добре биха сторили да ми премерят стомаха… други ми даваха книжлета, които не можех да чета, и ми говореха работи, които не можех да разбера. Все за дявола ми разправяха. Но какво да сторя, дявол да ги вземе! Нали трябваше да плюскам нещо?… Впрочем пак казах недостойни приказки, а зная, че не бива. Не бойте се, мило момче и приятелю на Пип, няма да се държа вече недостойно.

Скитах, просех, пооткрадвах, поработвах понякога, ако намерех работа — макар и не много често — та и вие дори надали бихте ми дали някаква работа, — бракониерствувах, ставах ратай, колар, косач, уличен продавач, опитвах всичко, което носи малко печалба и много разправии, докато възмъжах. Някакъв избягал войник, заровен до шия в куп парцали в един хан, ме научи да чета; а да пиша ме научи един странствуващ великан, който продаваше подписа си срещу едно пени. Сега вече не ме затваряха толкова често, но ключарите пак си имаха работа с мене.

Преди двадесетина години на конните надбягвания в Епсъм се запознах с един човек, на когото бих смачкал черепа с ей тази маша, дето прилича на щипци на рак, ако можех да го пипна. Казваше се Компейсън; него, моето момче, ти ме видя да налагам в канавката, както си разказал вярно на приятеля си снощи, след като си отидох.

Той искаше да мине за джентълмен, пък и наистина бил възпитаван в пансион и беше образован. Умееше да говори изкусно и да се държи като джентълмен. А беше и хубавец. Намерих го накрай града в една лавка, където се отбивах. Когато влязох, той седеше с приятели около една маса, а стопанинът на лавката (тоя славен мъж ме знаеше) го извика настрана и му каза: „Мисля, че този човек (сиреч аз) ще ти свърши работа.“

Компейсън ме огледа от глава до пети: изгледах го и аз. Той имаше часовник с верижка, пръстен, карфица на връзката, чудесни дрехи.

— Ако се съди по външността, изглежда, че съдбата не ви се усмихва — пика Компейсън.

— Да, господарю — отговарям, — и никога не ми се е усмихвала много. (Неотдавна бях излязъл от Кингстънския затвор с присъда за скитничество; можеха да ме осъдят и за друго, ала тоя път не улучиха.)

— Съдбата е изменчива — казва Компейсън; — и вашата може да се промени.

А аз:

— Надявам се. Има още време.

— Какво можете да вършите? — пита Компейсън.

— Да ям и да пия — казвам аз, — ако дадете, каквото трябва.

Компейсън се засмя, огледа ме пак от глава до пети, даде ми пет шилинга и ми определи среща за следващата вечер на същото място.

Следващата вечер отидох на същото място при него. Той ме взе за другар и съдружник. Ще кажете, каква му беше работата, в която щяхме да сме съдружници? Работата му беше да върши мошеничества, да подправя почерци, да пробутва крадени банкноти и тъй нататък. Всякакви капани, каквито можеше да измисли с хитрата си глава, ала без да попадне сам в тях, а само да измъкне печалбата и да тикне друг в клопката — такава беше работата на Компейсън. Сърце у него имаше, колкото у желязна пила, беше студен като самата смърт, ала главата му беше като на споменатия дявол.

С Компейсън имаше още един, по име Артър — в същност това не му беше името, а нещо като прякор. Той беше много отпаднал — същински мъртвец, като го погледнеш. Няколко години по-рано двамата с Компейсън изиграли някак си една богата дама и спечелили много пари; но Компейсън играеше комар и се обзалагаше, та можеше лесно да види сметката и на кралската хазна, а Артър беше последен бедняк, комуто какво ли не се привиждаше вече от пиене. Жената на Компейсън — той я тупаше по пет пъти на ден — жалеше Артър и му помагаше, колкото може, ала Компейсън не жалеше никого и нищо.

Аз можех да се попредпазя, като виждах докъде е стигнал Артър, но не го сторих; а няма да се преструвам, че съм бил и много придирчив… каква полза щях да имам от това, мило момче и приятелю на Пип? И така, започнах аз работа с Компейсън и започна той да ме върти, както си ще. Артър живееше в най-горната стая в къщата на Компейсън (а тя беше до Брентфорд); Компейсън държеше точна сметка за наема и храната му, та ако Артър се оправи един ден — да ги отработи. Ала Артър скоро уреди сметката. Бях го виждал само веднъж-дваж, когато той се втурна късно една нощ в гостната на Компейсън по фланелен халат, със сплъстени от пот коси и се обърна към жената на Компейсън:

— Сали, тя е наистина при мене горе, не мога да се отърва от нея. Облечена е в бяло — вика, — с бели цветя в косата; ужасно е сърдита, метнала е на ръка саван и казва, че ще ме покрие с него в пет часа сутринта.

А Компейсън му казва:

— Ти не знаеш ли, глупако, че тя е жив човек? Как е могла тогава да се качи горе, щом не е минала нито през вратата, нито през прозореца, нито по стълбата?

— Не зная как се е качила — отговаря Артър и трепери от пиянски припадък, — ала е застанала в ъгъла откъм долния край на леглото и е ужасно сърдита. А там, дето е разбито сърцето й… ти го разби!… се виждат капки кръв.

Компейсън беше храбрец на приказки, ама инак беше страхлив.

— Качи се заедно с тоя побъркан дърдорко — обърна се той към жена си. — И ти, Магуич, ще й помогнеш, нали?

Но сам не припари нататък.

Ние с жената на Компейсън заведохме Артър горе и го накарахме да си легне, а той забълнува още по-ужасно.

— Вижте я! — крещеше. — Плаши ме със савана! Не я ли виждате? Погледнете я в очите! Не ви ли е страх, като я гледате толкова сърдита? — После завика: — Ще го хвърли върху ми… и ще ме довърши! Вземете го от ръцете й, вземете го!

След това се вкопчи в нас и докато той продължаваше да й приказва, а тя уж да му отговаря, просто ми се стори, че я виждам пред очите си.

Жената на Компейсън беше свикнала с неговите припадъци, даде му да пийне нещо, за да се оправи, и полека-лека той се успокои.

— Ох, отиде си! Пазачът ли дойде да си я отведе? — попита той.

— Да — отвърна жената на Компейсън.

— Каза ли му да я заключи и да залости вратата?

— Да.

— И да й вземе онова ужасно нещо?

— Да, да, всичко наредих.

— Вие сте добра душа — каза той. — Само не ме оставяйте. Благодаря ви.

Той се укроти и лежа спокойно, кажи-речи, до пет часа; тогава, като скочи изведнъж, и запищя:

— Ето я! Пак е взела савана! Разгъва го… тръгва от ъгъла. И идва към леглото. Дръжте ме и двамата… Един оттук, друг оттук. Не я оставяйте да ме докосне с него. Ех, не ме достигна и този път! Не я оставяйте да го метне на плещите ми. Не я оставяйте да ме вдигне и да ме обвие с него. Ето, почна да ме вдига! Дръжте ме!

Той се изправи сам и издъхна.

Компейсън понесе леко станалото, защото и двамата се отвърнаха един от друг. Ние се заловихме наскоро за работа; нали беше хитрец, та ме накара най-напред аз да се закълна върху моята книжка — ей това черно книжле, моето момче, върху което заклех приятеля ти.

Няма да изброявам всичко, каквото Компейсън измисляше, а аз вършех — цяла неделя няма да ми стигне да го изброя, — а само ще ви кажа, мило момче и приятелю на Пип, че този човек така ме уплете, та ме направи свой роб, винаги му бях длъжник, винаги бях под негова заповед, винаги му работех и се излагах на опасност. Той беше по-млад от мене, но по хитрост и ученост ме надминаваше петстотин пъти и не знаеше милост. Моята жена, с която имах неприятности… ала не! Нея не съм споменавал досега…

Той се поогледа смутено, като че бе загубил съответното място в книгата на спомените, обърна се към огъня, разпери ръце върху коленете си, вдигна ги и пак ги сложи.

— Няма какво да разказвам тая работа — рече той, като се оглед пак. — Като кажа, че не съм преживял по-тежки временна от ония, когато работех с Компейсън, все едно, че съм ви разправил всичко. Казах ли ти, че докато бях с Компейсън, само мене съдиха за лошите ни дела?

— Не — отвърнах аз.

— Съдиха ме — продължи той — и ме осъдиха. А по подозрение ме задържаха два-три пъти през ония четири-пет години; само че нямаше доказателства. Най-после и двамата с Компейсън бяхме обвинени в углавно престъпление — че сме пуснали в обращение крадени банкноти, освен това имаше и други обвинения.

„Ще се защищаваме всеки поотделно — каза Компейсън. — Никаква връзка помежду ни.“ И толкова. А аз бях такъв бедняк, че не можех да наема Джагърс, докато не продадох всичко и останах само с дрехите на гърба си.

Когато ни извадиха пред съда, най-напред видях как Компейсън се беше докарал като джентълмен — с накъдрена коса, черен костюм и бяла кърпичка, и какъв жалък дрипльо бях аз. Когато започна предварителното четене на уликите, забелязах колко тежко те се стоварваха върху мене и колко леко върху него. Когато почнаха свидетелските показания, забелязах, че все мене изтъкват напред и все против мене говорят: как все на мене давали пари, как все аз съм вършил всичко и съм вземал печалбата. А когато почна защитата, всичко се изясни; ето както каза неговият адвокат:

„Милорд и джентълмени, пред вас стоят двама души; вие виждате каква голяма разлика има между тях; по-младият е добре възпитан и за него ще се говори съответно; по-старият е зле възпитан и за него ще се говори съответно; по-младият почти никога не е залавян, а само е бил подозиран в подобни постъпки; по-старият е бил винаги залавян и винаги вината му е била доказвана. Можете ли да се съмнявате, ако само единият е виновен, кой е именно, а ако са двамата, кой е по-виновният?“ — и така нататък. Като дойде ред да ни обрисуват, Компейсън бил образован, имал такива и такива съученици, свидетелите го знаели от такива и такива клубове и дружества, никой не бил казал лоша дума за него. А аз съм бил осъждан и ме знаели из цяла Англия, из всички изправителни домове и затвори. Когато ни дадоха думата, Компейсън поговори, поговори и току скрие лице в бялата си кърпичка… та и стихчета дори им каза… А пък аз можех само да им река: „Джентълмени, този човек до мене е един рядък мошеник.“ Когато предлагаха присъдата, за Компейсън поискаха снизхождение, защото имал добро поведение и лоши другари и защото дал показания против мене; а за мене намериха само една дума: виновен. А като казах на Компейсън: „Щом излезем от съда, ще ти смажа мутрата!“, Компейсън помоли съдията за защита и веднага наредиха двама ключари между нас. Когато прочетоха присъдата, той получи седем години, а аз четиринадесет, а пък съдията дори го пожали, защото от него можело да стане човек, а за мене каза, че съм закоравял буен престъпник, който навярно ще извърши и нещо по-лошо.

Провис беше страшно възбуден, но смогваше да се владее, пое три пъти въздух, преглътна по обичая си, простря ръка към мене и каза успокоително:

— Няма да се държа вече недостойно, моето момче.

Дотолкова се бе разгорещил, че извади кърпичка и изтри лицето, главата, врата и ръцете си, преди да продължи:

— Казах на Компейсън, че ще му смажа мутрата, и се заклех: господ да разбие моята, ако не го сторя. Бяхме на един и същи кораб-каторга, ала колкото и да се мъчех, дълго време не можех да се доближа до него. Най-после застанах веднъж зад него и го цапнах по бузата, та да го цапна по мутрата, като се обърне, ала ме видяха и заловиха. Карцерът в тази каторга не беше кой знае какво чудо за човек, който е виждал много кариери и умее да се гмурка и да плува. Изскочих на брега, скрих се в гробището и завидях на тия, които лежаха там и се бяха отървали от всичко; там видях и моето момче!

Той ме огледа с любов, от която ми стана пак противен, при все че дълбоко го съжалявах.

— От моето момче научих, че и Компейсън се крие из тия блата. Ей богу, помислих, че е избягал от мене, без да знае, че съм на брега. Подгоних го, разбих му мутрата, „а сега, казвам, ще те завлека обратно, без да ме е грижа за самия мене“. И наистина щях да го завлека сам за косата до кораба, без помощта на войниците.

Разбира се, той и сега се отърва по-леко — нали беше джентълмен! Решиха, че избягал, защото обезумял от страх да не го убия, и му наложиха леко наказание. Мене ме оковаха във вериги, съдиха ме отново и ме осъдиха на изгнание до живот. Ала не останах там до живот, мило момче и приятелю на Пип, щом съм тук.

Той се изправи отново, както и по-рано, после извади полека от джоба си тютюн, дръпна лулата от петлицата, напълни я бавно и запуши.

— Умря ли? — попитах след кратко мълчание аз.

— Кой, моето момче?

— Компейсън.

— Можеш да си сигурен, че ако е жив, се надява аз да съм умрял — каза свирепо Провис. — Не съм чувал вече нищо за него.

Хърбърт написа с молив нещо върху корицата на една книга, бутна я полека към мене, докато Провис пушеше, загледан в огъня, и аз прочетох:

„Младият Хавишам се казвал Артър. Компейсън е човекът, който се е представял за годеник на мис Хавишам.“

Аз кимнах леко на Хърбърт, затворих книгата и я оставих настрана; никой от нас не продума; само загледахме Провис, който пушеше край камината.