Чарлз Дикенс
Големите надежди (25)

Глава двадесет и пета

Бентли Дръмъл, намусен младеж, който дори с книгите се държеше така, като че авторите им са му нанесли някаква обида, не се отнасяше по-любезно и с новите си познати. С тромава снага, движения и ум — със заспало изражение и тежък език, който се люшкаше в устата му така, както самият той се влачеше из стаята, — Дръмъл беше ленив, надменен, стиснат, затворен и мнителен. Родителите му, богати хора от Съмърсетшър, отгледали съчетанието на тия качества, докато един ден открили, че той е вече пълнолетен дръвник. Така Бентли Дръмъл пристигнал у мистър Покет, когато бил вече с цяла глава по-висок от този джентълмен и с няколко глави по-тъп от повечето джентълмени.

Стартоп беше разглезен от слабохарактерната си майка, която го бе държала у дома си, когато е трябвало да го праща на училище; но той я обичаше предано и безмерно се възхищаваше от нея. Имаше женствени черти и „както виждаш, при все че никога не си я виждал — ми каза Хърбърт, — съвсем прилича на майка си“. Стартоп ми се понрави естествено много повече от Дръмъл и още в първите вечери ние се връщахме заедно по реката, като разговаряхме от лодките си, а Дръмъл гребеше сам след нас почти между тръстиките, до самия надвиснал бряг. Дори и тогава, когато приливът би му помогнал да се движи по-бързо, той се промъкваше до самия бряг като плаха земноводна гадинка; спомням си го винаги така — как се влачи подир нас в тъмнината, докато нашите две лодки разсичат сред реката отражението на залеза или на луната.

С Хърбърт бяхме сърдечни приятели. Аз му предоставих половината собственост върху лодката, затова той си идваше често в Хамърсмит; а тъй като бях полусобственик на квартирата му, аз отивах често в Лондон. Ние изминавахме по всяко време този път. При все че той не е вече така приятен, както беше тогава, аз и досега изпитвам към него обичта, възникнала във впечатлителните дни на една наивна младост, изпълнена с надежди.

Бях прекарал вече месец-два в дома на мистър Покет, когато там се мярнаха мистър и мисис Камила. Камила беше сестра на мистър Покет. Мярна се и Джорджиана, която бях видял заедно с тях у мис Хавишам. Тя беше тяхна братовчедка — непоносима стара мома, която наричаше суровостта си религия, а жлъчността си — любов. Тези хора ме мразеха с цялата неизчерпаемост на своята алчност и измамени надежди. А в същото време се умилкваха най-раболепно около мене. Към мистър Покет, когото смятаха за дете, лишено от каквото и да е понятие за интересите си, проявяваха известната вече любезна снизходителност. Мисис Покет презираха, но я съжаляваха, загдето е била жестоко разочарована в живота си, защото това съжаление озаряваше със слаб отблясък и самите тях.

В такава именно обстановка се настаних аз и започнах да уча. Скоро свикнах да живея нашироко, да харча такива суми, които само до няколко месеца биха ми се сторили баснословни, но в никакъв случай не се отделях от книгите си. Заслугата ми в случая беше само в това, че разбирах колко малко зная. Напредвах бързо — с помощта на мистър Покет и Хърбърт; а тъй като един от двамата беше винаги до мене, за да ме упътва и премахва пречките по пътя ми, би трябвало да съм дръвник като Дръмъл, за да не напредна.

Няколко седмици вече не бях виждал мистър Уемик и реших да му пиша кога смятам да отида у него. Той отговори, че ще му бъде много приятно и ще ме чака в шест часа в кантората. Когато отидох в определения час, той вече спускаше на гърба си ключа от касата.

— Бихте ли желали да отидете до Уолуърт пеша? — попита той.

— Разбира се — казах аз, — ако и вие желаете.

— С удоволствие — отговори Уемик, — защото краката ми стоят цял ден под масата и бих искал да ги поразмърдам. А сега да ви разкажа, мистър Пип, какво съм приготвил за вечеря. Ще имаме домашно приготвен бифтек и студена печена кокошка — от гостилницата. Предполагам, че кокошката ще е крехка, защото стопанинът на гостилницата беше онзи ден съдебен заседател по някои наши дела и ние не го разтакахме дълго. Припомних му това, като купувах кокошката, и му казах: „Избери ми хубава кокошчица, стари британецо, защото можехме да те влачим още два-три дни до съда, ако искахме.“ А той отговори: „Позволете да ви подаря тогава най-хубавата птица в моето заведение.“ Позволих му, разбира се. Нали е движимо имущество? Надявам се, че нямате нищо против старците?

Помислих, че говори още за кокошката, но той добави:

— Защото в къщи имам стар баща.

Отговорих така, както изисква учтивостта.

— Значи, не сте обядвали още у мистър Джагърс? — продължи той, докато вървяхме.

— Не още.

— Така ми каза и той днес следобед, като чу, че ще дойдете у нас. Очаквам да ви покани утре. Ще покани и другарите ви. Трима са, нали?

При все че не бях свикнал да причислявам Дръмъл към другарите си, отговорих:

— Да.

— Решил е да покани цялата тайфа. — Не мога да кажа, че се почувствувах поласкан от тази дума. — С каквото и да ви нагости, ще бъде първо качество. Не очаквайте разнообразие, но качеството ще е отлично. А в неговия дом има и друго чудновато нещо — продължи след кратко мълчание Уемик, като че бе помислил през това време за икономката — той никога не позволява да затварят нощем вратите и прозорците.

— Не са ли го обирали?

— Там е работата — отвърна Уемик, — че той заявява на всеослушание: „Искам да видя кой ще е този, който ще ограби именно мене.“ Боже мой, колко пъти съм го чувал да казва в кантората на известни крадци с взлом: „Знаете къде живея. Трябва да ви кажа, че не заключвам; защо не се заловите за работа у мене? Хайде, нима не се изкушавате?“ Но ни един не ще дръзне да се опита, сър; за нищо на света.

— Толкова ли се страхуват от него? — казах аз.

— Да се страхуват ли? — каза Уемик. — Страхуват се наистина. Но и той хитрува, при все че се държи така предизвикателно към тях. У него няма никакво сребро, сър. Всичко, до последната лъжичка, е от алпака.

— Няма да спечелят много, значи — забелязах аз, — дори ако…

— Да — прекъсна ме Уемик, — но той ще спечели много. И те знаят, че е така: ще държи в ръце живота им, живота на десетки крадци. И ще получи от тях, колкото може да изтръгне. А не може да се каже колко би изтръгнал, стига да поиска.

Унесъл се бях в мисли за могъществото на моя опекун, когато Уемик заговори пак:

— А това, че не държи сребро, си е негова тайна. И той като реките си има своя тайна. Нали знаете верижката на часовника му? Тя е от чисто злато.

— И при това много тежка — казах аз.

— Тежка ли? — повтори Уемик. — И още как! И часовникът му е златен; струва най-малко сто лири. В тоя град, мистър Пип, има най-малко седемстотин крадци, които знаят този часовник; всеки мъж, жена или дете измежду тях може да познае и най-малкото звено от верижката му, но ако се докосне случайно до нея, ще я пусне веднага, като че е пипнал нажежено желязо.

С такива приказки и с разговор на по-общи теми ние съкращавахме времето и пътя, докато мистър Уемик ми съобщи, че сме стигнали до предградието Уолуърт.

То беше сбор от тъмни улички, трапища и градинки със скучен и самотен изглед. Къщицата на Уемик беше дървена^[1] и се намираше между няколко градинки; горната част на фасадата й беше изрязана и боядисана като артилерийско укрепление.

— Сам го направих — каза Уемик. — Хубавичко е, нали?

Похвалих го от сърце. Струва ми се, че не бях виждал досега по-малка къщица с такива чудновати готически прозорчета (повечето зазидани) и толкова малка готическа врата, че човек едва можеше да влезе през нея.

— Онова там е флаг-мачта — каза Уемик. — В неделен ден на нея издигам знаме. А сега погледнете моста — щом минем по него, ще го вдигна… Ей така… и съобщенията се прекъсват.

Мостът беше една дъска, поставена върху ров, около четири фута широк и два дълбок. Забавно беше да се наблюдава гордостта, с която Уемик го вдигна и закачи, усмихвайки се този път не само с устни, а от все сърце.

— Всяка вечер в девет часа по Гринуич — каза Уемик — се дава топовен изстрел. От ей онова оръдие. Виждате ли го? Като го чуете, ще кажете, че е Горолом.

Оръдието, за което ставаше дума, се намираше върху една кула от кръстосани летви, а за предпазване от дъжд имаше остроумно измислен брезентов покрив във формата на дъждобран.

— А зад къщата — каза Уемик, — за да не се виждат и да не развалят представата за замък — защото моят принцип е: имаш ли някаква идея, трябва да я прокарваш и да й подчиняваш всичко — не зная дали и вие сте на такова мнение…

Казах, че напълно го споделям.

— … зад къщата отглеждам прасе, някоя и друга птица и зайци; сковах си и парник, където отглеждам краставици; на вечерята ще видите какви салати съм изкарал. Така че, сър — каза Уемик, като се усмихна сериозно и поклати глава, — ако предположим, че владението ми бъде обсадено, доста време ще издържи… що се отнася до хранителните припаси.

След това ме поведе към една беседка, която отстоеше на десетина ярда от нас; но до нея се стигаше през такива криволичещи пътечки, че отиването ни отне не малко време; чашите вече ни чакаха в това самотно кътче. Пуншът се изстудяваше в малкото езерце, до което се намираше беседката. В това кръгло езерце (с островче по средата — може би от приготвената за вечерята салата) имаше водоскок; щом завъртите един винт и отпушите една тръбичка, водоскокът изпръскваше ръката ви.

— Аз съм си и механик, и дърводелец, и водопроводчик, и всякакъв майстор — каза Уемик в отговор на похвалите ми. — Това не е лошо. Така забравям нюгейтската пасмина и доставям удоволствие на стария. Бихте ли желали да ви запозная веднага с него? Ако нямате нищо против.

Аз изказах готовността си и ние влязохме в замъка, където един престарял човек във фланелен костюм седеше край камината, чистичък, бодър, спретнат, но съвършено глух.

— Е-е, стари татко — каза Уемик, като му стисна сърдечно и шеговито ръка, — как сме?

— Отлично, Джон, отлично! — отговори старецът.

— Това е мистър Пип, стари татко — каза Уемик. — Жалко, че не можеш да чуеш името му. Кимнете му, мистър Пип; това му е много приятно. Кимнете му пак, ако обичате, като че се съгласявате с него.

— Моят син има чудесна къща, сър — извика старецът, докато аз му кимах с все сили. — Истинско място за отмора, сър. След смъртта на сина ми народът трябва да наследи и поддържа за общо ползване и мястото, и прекрасните строежи в него.

— А ти се гордееш с тях, нали, стари татко? — каза Уемик и суровото му лице светна от умиление, докато наблюдаваше стареца. — Ей сега ще ти кимна! — И той тръсна с все сила глава. — И още веднъж! — тръсна я още по-силно. — Нали ти е много приятно това? Ако не ви уморява, мистър Пип — при все че за несвикнал човек е уморително, — бихте ли му кимнали пак? Нямате представа колко му е приятно това.

Кимнах му още няколко пъти и видях, че той наистина се зарадва много. След това тръгна да нахрани птиците, а ние отидохме да си изпием пунша в беседката; докато пушехме там лулите си, Уемик ми каза, че доста години са били потребни, за да приведе имението си до сегашното съвършенство.

— Ваше собствено ли е, мистър Уемик?

— О, да — каза Уемик. — Сдобих се с него малко по малко. Сега вече е истинско имение.

— Нали? Надявам се, че мистър Джагърс много го харесва.

— Той нито го е виждал — каза Уемик, — нито е чувал за него. И стареца не е ни виждал, ни чувал. Кантората е едно, личният живот — друго. Когато отивам в кантората, оставям замъка зад гърба си, а когато отивам в замъка, оставям кантората зад гърба си. И ще ви бъда много задължен, ако постъпите по същия начин. Не искам да разговарям в службата за дома си.

Сметнах, разбира се, че почтеността ми налага да изпълня това искане. Пуншът беше много хубав и ние продължихме да пием и да разговаряме почти до девет часа.

— Наближава време за изстрела — каза Уемик и остави лулата си. — Развлечението на стария.

Когато влязохме пак в замъка, намерихме стареца да нагрява със светнал поглед една маша като подготовка за голямото вечерно тържество. Уемик зачака с часовник в ръка минутата, когато щеше да вземе от стареца нажежената маша и да отиде на батареята. След малко взе машата, излезе и твърде скоро Гороломът изгърмя и така разтърси къщурката, че всички стъкла и чаши в нея зазвънтяха. Старецът, който сигурно би изхвръкнал от креслото си, ако не се държеше с две ръце за облегалката му, извика тържествуващо:

— Гръмна! Чух го! — И аз започнах да му кимам и кимах, докато, без преувеличение мога да кажа, всичко се завъртя пред очите ми.

Преди да вечеряме, Уемик ми показа своята сбирка от ценности. Повечето бяха свързани с някакво престъпление: писалка, с която е било написано прочуто писмо за измама; един-два прославени бръснача, няколко кичура коса, няколко ръкописни признания, написани след прочитане на присъдата, които Уемик ценеше особено много, защото — както се изрази сам — „всички са лъжливи, сър“. Те бяха подредени с вкус, между дребни порцеланови и стъклени украшения, разни красиви дреболийки, изработени от собственика на музея, и няколко пръчици за пълнене на лула, работа на стареца. Всички бяха изложени в онази стая на замъка, където бях въведен още при пристигането ни; ако се съди по тенджерата на огнището и красивото украшение, предназначено за закачване на скарата за печене над него, тази стая беше не само всекидневна, но и кухня.

Малка спретната прислужница се грижеше през деня за стареца. След като девойката нареди трапезата за вечеря, Уемик спусна подвижния мост и тя си отиде. Вечерята беше отлична; при все че дървената част на замъка бе загнила и намирисваше на развален орех, а би било добре и прасето да е по-далеко, аз останах много доволен от цялото си гостуване. И стаичката ми под кулата не беше лоша; само таванът, който ме отделяше от флаг-мачтата, беше извънредно тънък, та когато легнах по гръб в кревата, ми се стори, че цяла нощ ще трябва да крепя с челото си тази мачта.

Уемик стана много рано и мисля, че изчисти обущата ми. После отиде да поработи в градината; там, както видях от готическото си прозорче, той се преструваше, че намира работа и на стария, комуто кимаше сърдечно. След закуската, която не отстъпваше на вечерята, точно в осем и половина тръгнахме за Литъл Бритън. Докато отивахме нататък, Уемик ставаше все по-затворен и студен, а стиснатата му уста заприлича пак на пощенска кутия. Когато стигнахме най-после до кантората и той измъкна ключа изпод яката на сакото си, изглеждаше, че не си спомня вече имението в Уолуърт, сякаш и замъкът, и подвижният мост, и беседката, и езерцето, и фонтанът, и старецът бяха превърнати в прах от последния изстрел на Горолома.