Метаданни
Данни
- Серия
- Занаятът (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Огненный патруль, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Пламен Панайотов, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 96гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.
Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.
За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.
История
- —Добавяне
Действие 10
— Те всички тръгнаха! — дрезгаво изкрещя Чез, сочейки с пръст плъховете.
Подвластното на Съществото воинство се изля напред и мина покрай останките на желязната ограда.
— Гори, докато не е станало твърде късно! — изкомандвах аз и ние ги ударихме с всички сили.
Цялата поляна пред Прокълнатата къща отново се превърна в огнен ад, но сега, когато защитата на къщата беше разбита, плъховете започнаха да се телепортират в нея. Писъците бяха такива, че нищо друго не чувахме — хиляди паразити отваряха устите си в отвратително пищене. Много от тях замлъкваха, погълнати от пламъците на огнения ад пред къщата, но все нови и нови паразити се хвърляха напред, и непоносимите писъци не преставаха.
Някои плъхове се изхитриха да се телепортират директно при нас на балкона, но Даркин се разправяше с тях още преди да имат време да изпищят или дори да се огледат.
В същото време някъде под краката ни служителите от Огнения патрул се биеха с телепортиращите се сиви гадини. А ние тримата продължавахме да изгаряме и да изгаряме пълчищата плъхове и още дракон знае какви животни. Сигурно сред тях е имало и хора… но аз се опитвах да не мисля за това. Изобщо да не мисля. Всичко, което беше в главата ми, беше огънят. Той беше в моите мисли и около мен… навсякъде…
Аз не веднага забелязах, че моите приятели спряха с магиите и хванаха мечовете. Плъховете продължаваха да се телепортират на балкона и Даркин вече не успяваше да се справя с всички, трябваше му помощ. Но най-важното беше, че приятелите ми вече привършваха силите си. Сивите пълчища сякаш нямаха край и продължаваха да прииждат към нас — бяха повече от хилядата или двете хиляди, посочени от Канмиир. Много, много повече.
Налагаше се да изсмуча от себе си всички налични сили, но чувствах, че не мога да спра сега. Ако спра, вълната плъхове просто ще ни погълне.
Не знам колко време мина в реалния свят, на мен ми се стори цяла вечност. Вечност в огън и с огън… аз самият бях огън.
През огнената пелена до мен достигна гласът на Алиса:
— Зак! — тя докосна рамото ми. — Спри, или ще прегориш като Невил!
Отбелязах нейните думи и жест, но само толкова. Вече просто не можех да спра.
— Ти изобщо чуваш ли ме?!
Още едно заклинание, още едно…
Изведнъж загубих равновесие и паднах по лице, без дори да успея да се предпазя с ръка.
— Дракон да го вземе, какво искаш? — сопнах се аз и скочих на крака.
— Дойде на себе си — зарадва се Алиса. — Използваше твърде много енергия и се уплаших, че ще прегориш…
Е, благодаря ти. Не стига, че ми прекъсна заклинанието, но и носа ми разби.
— Стига сте говорили! — прекъсна я Чез, убивайки с меча си поредния телепортирал се на балкона плъх.
— Трябва да отстъпим в къщата! — извика Даркин. — Тук няма да издържим дълго!
И ние се оттеглихме от балкона, стъпвайки по труповете на плъховете, оставяйки пламъците да бушуват в двора без нас. Без мен. Противно на всички закони на магията, пожарът не спря да гори след прекъсване притока на енергия. Не видях, но почувствах, че пламъкът е все още жив. Явно сме вкарали твърде много енергия в него, с резерв, така да се каже.
В къщата кипеше истинска битка — заварихме в едно плъхове и хора.
— Да, това се казва парти! — коментира Чез и веднага се втурна в центъра на битката.
Писъците бяха такива, че се налагаше да крещим с всичка сила, за да се чуем един друг.
— Никаква магия! — предупредих приятелите си. — Лесно може да засегнем нашите.
Плъховете се появяваха на най-неочаквани места — в средата на залата, направо във въздуха, по мебелите, които, впрочем, бяха доста намалели. Всички „наши“ се стараеха да застанат с гръб към стената, за да не ги изненадат с неочаквана атака. Някои стояха гръб в гръб, по-специално така стояха стражите, изглежда тях специално ги обучаваха за подобна тактика в боя. Невил и Мелисия се защитаваха от две огромни кучета, Наив в едната си ръка държеше меч, а в другата крак от счупената маса. Битката тук се водеше от доста дълго време и за да стъпя на пода, трябваше да разчистя приличен слой мъртви плъхове.
Аз също извадих меча си, но Алиса и Даркин застанаха от двете ми страни и не допускаха плъхове.
— Успокойте се! — извиках аз. — Какво сте тръгнали да ме защитавате?!
— Учудвам се, че все още стоиш на краката си! — извика ми Алиса, не спирайки да размахва меча си. — Ти поддържа Огнения килим три пъти повече, отколкото ние с Чез, взети заедно!
Я виж ти, изобщо не бях забелязал. Значи способностите ми са се увеличили след тръгването ми от Академията.
— Отдръпнете се! — изревах аз и направих няколко крачки напред.
Кой да види, че там имало огромен тлъст плъх. Спънах се в него и паднах на пода — Алиса все пак беше права, краката ми наистина бяха леко омекнали. За щастие заразените с паразити същества бяха напълно лишени от кръв, в противен случай щях да се изплескам с нея от главата до петите.
— Вдигни го и го издърпай до стената — със студен глас нареди Алиса.
Даркин ме вдигна от пода и ме облегна на стената.
— Почини си малко.
Поех дълбоко въздух.
Така. Трябва да се взема в ръце. Вдишвам-издишвам, вдишвам-издишвам…
Вътре в къщата засега като че ли се справяхме. Зачудих се какво ли се случва навън? Огънят сигурно все още гореше… виждаше се през прозореца. Но колко ли плъхове са останали извън обсега му?
— Трябва да изляза навън! — извиках на Даркин. — Ще дойдеш ли с мен?
— И още как! — съгласи се вампирът.
Бяхме застанали близо до един от прозорците. От него ясно се виждаше, че огънят още бушуваше в двора. Всъщност, с изключение на огъня, нищо друго не можех да видя.
— Прикривай ме! — помолих Даркин и се опитах да мина през прозореца.
Очевидно плъховете вече бяха успели да развалят защитните заклинания, защото аз съвсем спокойно се покатерих на перваза и скочих навън. Буквално на няколко сантиметра от мен започваше пожара, обхващащ целия двор и дори част от улицата. Колкото и да е странно, огънят не докосваше къщата — или ние много прецизно бяхме направили заклинанията, или някаква част от защитните заклинания на Прокълнатата къща продължаваха да действат.
Как да разбера какво се случваше около къщата? Ако плъховете продължаваха да се телепортират вътре, скоро приятелите ми щяха просто да бъдат погребани под купчина трупове. Трябваше да излезем от къщата, за да можем пълноценно да използваме магията, че тук само огън и абсолютно никаква видимост.
— Как е там? — попита на висок глас Даркин, гледайки през прозореца.
— Нищо не се вижда — отговорих аз. — Ще се опитам да направя нещо с този огън.
Какво можех да направя? Освен да го загася малко, да изляза и да се огледам. Всъщност не беше задължително, достатъчно ще е просто да създам един Въздушен щит, и по-точно комфортния му вариант — с филтриране на въздуха и поддържане на постоянна температура. Тогава ще мога да мина през огъня, без да се изгоря.
— Ще се върна скоро! — извиках на Даркин, създадох Въздушен щит и закрачих в огъня. В това нямаше нищо страшно — отчетливо виждах Въздушния щит, който ме разделяше от пламъците, и се чувствах абсолютно защитен. Макар че страничен наблюдател без очила „пелена“ можеше да види само човек, крачещ през огъня. Съдейки от виковете, раздали се зад гърба ми, именно това видя Даркин и изглежда видяното много го уплаши…
Между другото, здрави очила се оказаха! Вече няколко пъти успявах да ги изтърва, а те още бяха цели.
След десетина крачки видях пред себе си очертанията на улицата. За да не привличам излишно внимание, аз не излязох напълно от огъня, а само надничах от него.
Е, очаквах нещо подобно на това, което видях. Плъховете, строени в прави редици, без суетене се приближаваха плътно до огъня и се телепортираха директно в къщата. Без да стъпват в огъня. Интересно защо трябваше да се приближават толкова близо до огъня. Може би Чез ще се окаже прав и способността да се телепортират беше само за къси разстояния? Кой ги знае…
На един от близките покриви забелязах Съществото. То, като истински генерал, хвърлящ войските си в битка, наблюдаваше отгоре цялото пространство пред къщата и силно крещеше с всичките си десет пръста — сякаш раздаваше заповеди. Между другото, армията на черния генерал беше значително намаляла — не напразно толкова дълго поддържаме Огнения килим, определено си заслужаваше. Интересно колко ли време и изгорели плъхове ще му трябва на Съществото да осъзнае грешката си и да промени тактиката си. Вампирът казваше, че Съществото се самообучава, но не отчиташе, че всяко обучение се основава на грешки. Едва ли Съществото можеше да се учи от чуждите грешки, а докато се научеше от своите, току виж сме го убили.
След като поразмишлявах малко над сложната ситуация, аз отстъпих крачка по-навътре в огъня и ударих армията от плъхове с поредица от Огнени килими. На ви сега! И нека да опита някой от тях да се телепортира при мен — веднага ще изгори в огъня… Ох, ох!
Май малко се престарах с Огнените килими! Отново си отбелязвам, че Алиса беше права. Краката ми изведнъж омекнаха като памук, а в ушите ми се разнесе странен звън — изглежда, че тези заклинания бяха последната капка, сега трябва да се опитам само да поддържам Въздушния щит около мен…
Аз отново надникнах през огъня, за да видя какви са пораженията от моето заклинание. Не беше зле! И най-важното — плъховете престанаха да се телепортират в къщата, защото аз успешно бях унищожил всички пристъпващи към „зоната за телепортация“ гадини. С удоволствие бих избил и останалите, но силите ми едва стигаха да поддържам Въздушния щит. Така че засега стига толкова с магическите атаки.
И тогава се случи неочакваното — огънят около мен започна да затихва! При това рязко, сякаш в заклинанието вече не постъпваше енергия. Всъщност то така си и беше — изчерпа се енергията, която ние с Чез и Алиса вложихме в Огнените килими.
Добре, че го забелязах преди плъховете да ме атакуват. Дори започнах да отстъпвам към къщата, но тогава огънят изгасна окончателно… и оцелялата половина от армията на Съществото се оказа до мен. Сивите гадини сякаш специално чакаха кога ще свърши действието на огнената магия, и веднага пристъпиха към стените на къщата. По нещастна случайност до тези стени стоях аз.
Въздушният щит беше стандартен размер, тоест позволяваше известна свобода на движение в него. Затова няколко плъха, случайно или нарочно, се оказаха в сферата. Добре, че не бях прибрал меча в ножницата. С плъховете, въпреки големия им размер, нямаше нужда от кой знае какви фехтовални умения. Просто подлагах острието срещу скачащите към мен тела. Въпреки очевидната лекота на това занятие, след десетина гризача започнах да се отегчавам. През цялото време не спирах да се придвижвам все по-близо и по-близо до къщата, оставяйки след себе си диря от нарязани плъхове. Подозирам, че ако бях останал на едно място, телепортиращите се плъхове щяха да са много повече — а така, благодарение на преместването ми, част от тях просто пропускаха. За щастие, повечето плъхове се телепортираха в Прокълнатата къща, а при мен се появяваха едва по два наведнъж, и то с прекъсвания.
Опирайки гръб на стената на къщата, аз сериозно се замислих. Да остана на място определено не беше добра идея. Дори и да успеех да убия всички, телепортирали се при мен, аз скоро щях да бъда затрупан под телата им. Бих могъл да използвам магия, но се страхувах, че след първото заклинание ще ме обземе голяма слабост, а все още трябваше да се защитавам от гризачите. Да се вмъкна през прозореца, през който излязох, също не беше добра идея — ако точно в този момент в сферата се телепортира поредния плъх и ме захапе отзад? Ще бъде много неприятно. А едновременно да размахвам меч и да се катеря през прозореца… уви, все още не бях достигнал такива висоти във фехтовката. Така че ще трябва да изчакам до момента, когато приятелите ми ще напуснат Прокълнатата къща.
Избивах периодично появяващите се в защитната сфера гризачи и неволно се възхитих на самообладанието си. Съвсем доскоро в подобна ситуация бих се държал много по-различно — не бих мислил за сложността на ситуацията, не, бих се паникьосал! А сега какво? Въртя меча и едновременно с това отделям време да умувам как да се измъкна от капана, в който сам се вкарах.
Тъй като цялото ми внимание бе заето с плъхове и мрачни размисли, аз не забелязах веднага, че вратата на къщата се отвори и моите приятели започнаха да излизат. Първи бяха Чез и Наив — те вече бяха успели да се спуснат по стъпалата. След тях бяха нисшите вампири и стражите заедно с Мелисия и стария друид.
— Зак!
Дрезгавият глас на Чез трудно си проправи път до мен през писъците на паразитите.
— Прекрасна нощ, нали? — извиках аз в отговор, но приятелите ми едва ли ме чуха.
Когато от къщата излязоха всички стражи и нисши вампири, на прага се появи ариегарда — Алиса и Невил. При това Алиса хвърляше през вратата Огнени топки, отблъсквайки преследващите ги плъхове. Чез и Наив в същото време оформяха предната линия на защитата — прикриваха с Въздушни щитове и атакуваха струпалите се върху мен плъхове с Огнени топки.
Много бързо около мен не остана нито един гризач — избягаха или изгоряха от Огнените топки на Чез.
Огледах се — цялата улица беше осеяна с трупове на плъхове, но кръв не се виждаше никъде. И по-добре, защото така при изгрев слънце на тротоара нямаше да остане нищо друго освен черни петна от изгорелите тела на заразените с паразити същества.
С голямо облекчение свалих Въздушния щит и бързо притичах при приятелите си.
— Какво правиш тук сам? — попита ме Чез.
— Ами, изгорих няколко хиляди плъха — казах скромно. — Дреболия, нали знаеш.
— Глупак! — не особено нежно каза Алиса, святкайки с червените си очи. — Защо рискуваш така живота си?
— Поначало нищо не рискувах — започнах да се оправдавам аз. — Бях напълно защитен от огъня…
Загрижила се тя за мен!
Невил ме потупа одобрително по рамото.
— Правилно постъпи. Така ни осигури време да се организираме и да напуснем сградата.
— Мисля, че почти не останаха плъхове — отбеляза Наив.
Ние се огледахме.
Наистина. Живи противници, ако изобщо можеха да се нарекат живи превзетите от паразити мъртви тела, почти нямахме. Всички атакуващи същества бяха успешно разбити от нас и само тук-там се забелязваше по някое слабо раздвижване. Периодично във въздуха се появяваха единични плъхове, но Алиса, Чез или Наив веднага ги удряха със самонасочващи се Огнени птици. Ако плъховете се появяваха твърде близо до нас, в действие влизаха вампирите или стражите, но това вече не носеше сериозен риск.
— Всички здрави ли са? — беше първото нещо, което попитах. — Имаме ли загуби?
— Ние загубихме петима — съобщи Даркин.
— Четирима — кратко каза Девлин, неговата блестяща броня сега по-скоро напомняше на очукана тенджера.
Всички около мен, и хора, и вампири, бяха доста изтощени и изподраскани — кой повече, кой по-малко. Вярно, имаше едно изключение — чистницата Алиса дори не беше изцапана.
— Хайде да разчистим бойното поле — предложих аз. — Други масирани атаки не се предвиждат…
— А Съществото?! — напомни ми Чез.
— А, да… — главата ми май не функционираше както трябва. — Тогава ще направим така — стражите и младшите сътрудници, водени от Девлин и Даркин съответно, ще разчистят района от останалите паразити, а ние шестимата ще се опитаме да направим нещо със Съществото.
Честно казано, нямах никаква идея какво да правим със Съществото, и дори не исках да се приближавам до него! За разлика от моите приятели, аз бях виждал какво може да направи със своите противници, и знаех, че ние едва ли можем да му причиним кой знае какви поражения. Но все пак трябваше да отидем. Просто трябваше, и точка.
Покривът, на който за последно видях Съществото, беше пуст. Очевидно генералът, осъзнавайки, че армията му губи битката, беше решил да избяга. Може пък да беше за добро…
— Вижте там, на покрива! Изглежда някой напада Съществото! — неочаквано извика Наив.
Погледнахме нататък, накъдето сочеше ръката му. Наистина! На покрива на двуетажна сграда в другия край на улицата се сражаваха два силуета. На фона на луната ясно се виждаше, че единият от тях беше много по-висок от другия и от ръцете му стърчат извиващи се паразити. Вторият силует сякаш се размиваше във въздуха, толкова бързо се движеше.
— Бягайте! — заповядах аз. — Да се опитаме да му помогнем!
— На кого? — не схвана Чез.
Тук трябваше внимателно да помисля. По принцип, ние трябва да помогнем на вампира, който се биеше със Съществото. Но това беше Канмиир — определено не наш приятел, а по-скоро враг. Особено за Алиса, въпреки че тя все още не го знаеше. Нали той беше убил баба й — жената на Келнмиир. Трябваше да избирам между две злини…
— Сигурно е вампир — не много уверено отговорих аз, вече бягайки.
— Виждам, че този вампир не ти харесва особено — каза Алиса. — Затрудни се да кажеш на кого да помогнем.
Така си беше. Съществото беше просто едно програмирано творение, а вампирът — личност, която съзнателно избира да извършва злини. Имаше разлика! От друга страна, в този момент Съществото все пак представляваше по-голяма опасност за града, а ние бяхме длъжни да се грижим за жителите му.
— Ако го познаваше като мен, и на теб нямаше да ти харесва — измърморих аз. — Как да стигнем до покрива?
— Хей, те вече се прехвърлиха на съседния! — отбеляза Наив.
— Така! Ако продължават да се движат толкова бързо, едва ли ще успеем да се намесим — усмихна се Алиса. — Не сме на тяхното ниво.
— Да, глупаво се получава — бях принуден да се съглася аз. — Никаква полза от нас.
Мълчаливата през цялото това време Мелисия внезапно каза:
— Ей сега ще дойде помощ.
— Помощ ли? — подозрително попита Невил. — Кой ще дойде?
— Мой стар приятел, който днес беше в зоологическата градина — поясни друидката. — Той казва, че са ги задържали плъховете, атакували общината на друидите, и още някои животни…
— Кой е той? — разсеяно попитах аз, сега повече ме интересуваше какво става на покрива.
Вампирът подскачаше около Съществото и с лекота избягваше неговите удари, но и самият той не успяваше да нанесе сериозни рани — черната черупка се оказа изненадващо яка. Освен това Съществото периодически изчезваше и се появяваше отново някъде другаде — на съседния покрив, зад вампира и дори вътре в някои сгради.
— Не знам — след кратка пауза каза Мелисия, — той не говори.
В този момент Съществото и вампирът отново изчезнаха от очите ни.
— Къде изчезнаха сега? — попита Алиса. — Някой вижда ли ги?
Никой не ги виждаше. Затова пък веднага забелязах появилите се зад ъгъла хора. Ние веднага вдигнахме мечове и подготвихме нападателни и защитни заклинания.
— Спокойно, това са приятели — бързо ни успокои друидката.
При по-внимателно вглеждане хората наистина се оказаха не съвсем хора. Отпред крачеше друид в зелени дрехи, след него… отначало аз го взех и него за друид, благодарение на зелените дрехи, но при по-внимателно вглеждане това се оказа… Велхеор! Тези двамата бяха придружени от момчета в тъмни дрехи, с арбалети в готовност — представителите на местната Школа по изкуствата.
— Херион! — възкликна Мелисия и се хвърли на врата на друида.
Беше страшно да гледаш Невил — той пребледня и конвулсивно стисна юмруци.
— Спокойно — бързо зашепна Чез. — Не се изнервяй.
— Да — присъединих се и аз, — може това да е брат й…
Сякаш специално за да опровергае думите ми, друидът целуна Мелисия по устните. Изглеждаше приятелска целувка, но брат не целува точно така сестра си.
— Само не припадай! — обезпокоено каза Чез.
Поглеждайки лицето на Невил, той осъзна грешката си и бързо се поправи:
— Добре! Припадай. Само не предизвиквай бой, малко са ни другите проблеми.
Хванах Невил за лакътя и се опитах да го избутам настрана. Никакъв шанс! Той стоеше като излят, без да мърда, и неотстъпно гледаше прегръщащите се друиди.
— Сега ще става, каквото ще става — обречено каза Чез.
И наистина нещо се случи, но съвсем не беше това, от което се притесняваше рижият ми приятел. Въздухът затрептя и точно пред нас се появи Съществото. Диво крещейки с всичките десет паразита, то отново изчезна, оставяйки след себе си странен остър мирис на гниене.
— Какво беше това?! — едновременно попитаха новодошлите.
— О, няма значение — автоматично отвърна Чез, явно не се чувстваше в стихията си. — Домашно животно, съседите го пускат нощем да потича из града…
От близкия покрив се приземи тъмен силует.
— Къде изчезна?
— Не мърдай! — изведнъж ревна Велхеор.
Изглежда позна стария си приятел, значи не грешах.
— Ъ-ъ… подозирам, че нямам работа тук — бързо каза Канмиир и скочи обратно на покрива.
Алиса колебливо докосна рамото ми.
— Това същият вампир ли е…
— Херион, ето този изрод уби твоя приятел, дръж го! — извика Велхеор.
И в следващия миг той повтори скока на Канмиир.
Дошлият с Велхеор друид отблъсна Мелисия и, покривайки се със странна кафява кора, хукна след вампирите.
— Изглежда, че не знаем нещо важно — предположи Невил, който се успокои веднага щом друидът изчезна от погледа му. — Какво крещеше този вампир? Че е убил приятеля му?
Така. Значи Канмиир е успял да причини неприятности не само на Велхеор и Келнмиир, но и на този друид. Между другото, къде ли е Келнмиир?
— Мелисия, ти разбра ли нещо? — попита Чез.
Тя поклати отрицателно глава.
Погледнах представителите на Школата по изкуства.
— А вие?
— Не — отсече учителят. — Всъщност, тъкмо се канехме да ви идваме на помощ, когато школата ни бе нападната от коне.
— От какво?!
— И аз се изненадах — кимна Линек. — Цяло стадо мъртви коне. Без помощта на тези двамата нямаше да успеем да ги отблъснем. Един кон се телепортира в сградата на Школата и такива поразии направи…
А аз си мислех, че Съществото се е насочило основно към плъховете и други заразени няма да има. А тук цяло стадо коне се появява.
— Добре, че не стигнаха до нас — облекчено каза Наив.
— Не си го и помисляй — съгласих се аз, опитвайки да си представя мъртъв кон със същия побеснял характер, както при плъховете. При такива туловища един меч нямаше да е достатъчен.
— А какво стана при вас? — попита Линек. — Видяхме червено зарево от другия край на града.
— Ами… — Чез щеше да се пръсне от гордост. — Изгорихме няколко хиляди гризача.
— И това е работа — важно се съгласи Линек.
— За какво изобщо говорите? — изненадано попита Мелисия. — Някъде из града обикалят Съществото и някакъв странен вампир… А вие тук се хвалите един пред друг като малки деца.
Права беше. Отвлякохме се — вероятно си казваше думата напрежението. Едва пряката заплаха за живота изчезна, и ние веднага се отпуснахме и успокоихме…
— Какво можем да направим? — разумно попита Чез. — Съществото се телепортира, вампирът скача по покривите. Ние не можем нито едното, нито другото.
— Да, така е — съгласи се Мелисия. — Но трябва да направим нещо!
Трябва. Напълно бях съгласен с нея. Но какво точно?
За щастие, случайността реши вместо нас. В най-неочаквания момент от покрива на съседната сграда право в краката ни падна Съществото. А след него скочиха двата вампира и друида.
— Сега ще те разкъсам на парчета! — извика Велхеор и се хвърли към Канмиир.
— Къде си тръгнал с твоята херния — засмя се Канмиир, с лекота избягвайки атаките на най-кървавия вампир на хилядолетието. — Ти си загубил способностите си. Какво можеш да ми направиш?
В говорещия вампир се насочи зелена мълния — подарък от друида. Този приятел на гората не промълвяше нито дума, просто мълчаливо нападаше противника.
— Ти пък какво искаш от мен? — Канмиир мимоходом отби мълнията с ръка и ритна лежащото между тях Същество.
Като стана дума за него, огромното черно страшилище вече не изглеждаше заплашително и се държеше подозрително тихо. Може би защото доскоро стърчащите от ръцете му паразити бяха изчезнали някъде. Най-вероятно някой от вампирите просто ги е отрязал или изтръгнал от корен. Между другото, така да се каже.
— Какво става тук? — шепнешком ме попита Чез. — Ти винаги си в течение на събитията…
В течение съм, но… имам ли право да кажа? Въпреки че, защо не?
— Канмиир е убил сестрата на Велхеор преди около десет века — казах аз. — А за друида не знам.
— Аха — кимна Чез. — А… Велхеор… кой е той всъщност?
— Приятел на Келнмиир.
— Ясно… Доста злопаметни са вампирите, както виждам.
Едва ли. Просто вампирите имат много добра памет и не се обременяват с глупави мисли за морал и доброта.
Алиса и братя Викерс слушаха с интерес моите обяснения, като не забравяха да гледат подскачащите вампири и друида. Тримата обикаляха около Съществото, което изобщо не можеше да се отлепи от земята.
— Хей, какво все скачат? — не издържа Невил. — Нека първо убият Съществото, а после да решават личните си проблеми!
— Наистина — съгласи се Наив. — Или хайде ние да го направим, докато не са се телепортирали.
— Добра идея! — хищно се усмихна Алиса.
Наистина ли беше добра? Какво можехме да направим? Освен да опитаме да нарежем Съществото с мечове… на магия то не реагира.
При Чез от думите до делата е половин крачка, така че докато аз още размишлявах, той вече действаше. От ръцете му излетя Огнена птица и се устреми към Съществото. Оказалият се на пътя на птицата Велхеор рязко отскочи и пропусна заклинанието покрай себе си. Птицата удари Съществото, но без абсолютно никакъв ефект. Черното туловище леко трепна, с което веднага си заслужи ритник от вампира.
— Лежи си — заповяда му Канмиир.
— Не става — въздъхна Чез. — Трябва да опитаме нещо друго.
Изобщо не разбирах защо досега Съществото не се е телепортирало. Изчерпало си е телепортациите ли? А и изглеждаше някак смачкано, сякаш преди да го хвърлят от покрива, здравата са го наритали. И паразитите бяха изтръгнати от ръцете… садисти, с една дума.
Междувременно друидът все пак успя да стисне Канмиир отзад.
— Това е — зарадва се Велхеор. — Сега вече ще се разкъсам. И за Алисия, и за потомците й!
— Те бяха позор за нашия род! Кланът Миир не трябваше да смесва кръвта си с клана Хеор! — извика Канмиир, напразно опитвайки да се изтръгне от здравите ръце на друида.
— Точно сега не трябва да лъжеш! — гневно ревна Велхеор. — Някой друг баламосвай с глупостите си за мръсна кръв! Просто ти също харесваше Алисия! Не можа да понесеш мисълта, че тя обичаше само Келнмиир. Мислиш, че не знам как се присламчваше към нея, докато ние отсъствахме?
Канмиир все пак успя да се освободи от хватката на друида и неочаквано скочи право върху нас. Преди някой да успее да реагира или да се уплаши, той хвана Алиса и долепи нож до шията й.
— Никой да не мърда!
Дракон да ме вземе!
— Пусни я! — сам не забелязах как създадох няколко Огнени пеперуди и направих крачка напред.
— И не мисля — засмя се вампирът. — Какво, Велхеор, сега ще можеш ли да ме спреш? Виждаш ли този нож? Точно с него убих Алисия. И сина й, и сина на сина й… а сега ще убия и пра-пра-внучката й.
От ярост ми секна дъха. Не знам как, но ако дори само косъм паднеше от главата на Алиса, аз… аз не знам какво щях да направя с това чудовище!
— Копеле! — изрева Велхеор. — Зад дете ли се криеш? Ти самият си позор за вампирите, дори и в най-пропадналите нисши вампири има повече чест, отколкото в теб!
В това време мълчаливият друид бавно заобиколи Канмиир отдясно.
— Гнида — изведнъж се включи в разговора Чез. — При това си висш вампир. Нищожество си ти, ето какво си. Дори в това валящо се в калта Същество има повече сила и достойнство.
— Как се осмеляваш? — извика вампирът и за частица от секундата разхлаби хватката върху гърлото на Алиса. Но тази частица от секундата й беше напълно достатъчна да се освободи от ръцете на Канмиир със светкавично движение.
Тя скочи настрани и към вампира веднага полетяха всички подготвени от нас заклинания, заедно със зелените мълнии на друида.
Естествено, нямаше видими щети от нашите атаки, но веднага след това вампирът попадна в ръцете на Велхеор. Те започнаха да се търкалят по земята, но това не беше обикновен бой, не, вампирите се биеха с ярост, нанасяйки си десетки удари. Въпреки факта, че се биеха легнали, ръцете и краката им действаха с такава скорост, че ние нищо не успявахме да видим — всички движения се сливаха в едно голямо размазано петно.
— Ама че бой — възхити се Чез.
Бегло погледнах към вампирите и веднага се втурнах към Алиса. Тя стоеше заобиколена от учениците от Школата по изкуства, който я бяха наобиколили веднага след като тя се освободи от Канмиир.
— Как си? — попитах аз, обгръщайки раменете й.
Тя отблъсна ръката ми и рязко попита:
— Какво говореше този вампир за моите роднини?
— Мисля, че сега не е времето — отговорих аз уклончиво. — Виж какво става.
Вампирите се търкаляха по земята и постепенно приближаваха към лежащото Същество. То отдавна беше притихнало и не показваше никакви признаци на живот.
Накрая те се разделиха и веднага скочиха на крака на няколко метра един от друг.
— Ще те убия — предупреди противника си Велхеор.
— Ще видим — каза Канмиир и скочи… но не към Велхеор. И не към нас. Той скочи върху Съществото.
Няколко бързи удара с ножа, и главата на Съществото се отдели от тялото.
— Е, най-накрая някой да приключи с тази зараза — зарадва се Чез.
Канмиир се закикоти, разтърсвайки отрязаната глава.
— Мисията е изпълнена! Пак ще се срещнем, Велхеор!
Друидът и Велхеор едновременно скочиха към врага си, но той сграбчи висящият на врата му медальон и… изчезна в блясъка на телепортацията. Точно както стана с Кейтен и лъжемайсторите в Прокълнатата къща.
Велхеор изрева диво и забълва мръсни ругатни. След това отново изрева и няколко пъти изруга… И продължи да ругае поне още пет минути.
Още след първата ругатня Невил с привично движение запуши ушите на малкия си брат.
— Точно така — одобри Мелисия.
— Ех, жалко, че нямам бележник — тъжно въздъхна Чез. — Такива сочни изрази пропадат…
Няколко минути по-късно Велхеор изведнъж спря да ругае и тихо каза:
— Хайде да отидем в някоя кръчма, искам да пия нещо много силно… и освен това — той погледна към Алиса. — Трябва да поговоря с теб, насаме.