Алекс Кош
Огненият патрул (23)

Действие 1

„Преди да започна да разказвам за магията на драконите, искам да обясня смисъла на такова просто и познато ни състояние като съня. Да, на най-обикновения сън. Сънища сънуват всички — и хората, и друидите, и дори вампирите. Обикновеният сън — това е преди всичко проекция на нашето съзнание, тоест визуално изражение на нашите желания, спомени и преживявания, но само на това, което се съхранява в мозъка ни, пък дори и да е в най-отдалечените му кътчета, не повече. Така че нормалните сънища по никакъв начин не са свързани с магията на драконите и за тях няма да говорим, ще ги оставим на гадатели и психолози.

Магията на драконите е построена на напълно различна форма на пространството. Грубо казано, освен нашия има още стотици други светове, има и свят на дракони, който служи като един вид мост между останалите светове. За да отидеш от един свят в друг, трябва непременно да преминеш през света на драконите. Драконите са пазачите на пространството между световете, те са единствените същества, които могат да пътуват между световете във физическата си форма, всички останали трябва да напуснат тялото си.

Ето че дойдохме до темата за «реалните» сънища, аз винаги съм ги наричал «видения» — от думата «виждам». Виденията — това са нещата, които вижда нашето безплътно «аз» (някои го наричат душа), когато пътува между световете. Най-лесният начин да пуснеш душата си да броди по време на сън, макар и не задължителен, е с медитативни техники, които позволяват това, без да потъваш в нормален сън.

Мислиш, че виденията са твоя Дар? Не, не са, видения може да има всеки човек, друид или дори вампир. Човекът на съдбата, за разлика от обикновените хора, е настроен именно на своята съдба, в това е разликата. Ако виденията на обикновените хора са хаотични и почти неразличими от обикновените сънища, при теб всяко видение пряко е свързано с твоята съдба. Подсъзнателно ще можеш да различаваш обикновен сън от видение, но ще ти е трудно да разграничаваш видението от реалността. Това беше причината за моето… впрочем, за това по-късно.

Ти вероятно вече са имал видения на непознати и странни места, те обикновено започват в зряла възраст, а понякога и по-късно. Първите видения винаги са на други светове — за да видиш нашия свят ще трябва да се настроиш, а това отнема известно време, освен това има и ред други причини, поради които може да посещаваш един или друг свят. Например в някой от световете може да имаш сродна душа, или в миналото твоята душа да е съществувала в друг свят… но за това ще ти разкажа по-нататък. И така с течение на времето ще се научиш да управляваш виденията, настройвайки ги на това, което те интересува, а дотогава се радвай на това, което имаш — съдбата сама ще реши кога и какво следва да ти покаже. И най-важното — никога не се опитвай да провокираш «видение» извън съня, или да пътуваш между световете. Човешката душа не може да съществува дълго време извън тялото, така че лесно можеш да се загубиш между световете и да се разтвориш в пространството. Но пътешествието във физическо тяло е още по-опасно, нашият мозък не е в състояние да издържи на цялата сила на драконовия свят — ще започне да се разрушава и ще полудееш, също като мен. За съжаление, аз нямах наставник, който да ми обясни какво не трябва да правя в никакъв случай. Опитах се максимално да се приближа към света на драконите и платих за това с разсъдъка си…“

* * *

Сложих дневника настрана и разтърках сънените си очи.

Да, научавах все повече и повече интересна информация. Излизаше, че ще мога не само да предвидя бъдещето си и да видя някои важни моменти, свързани с тайните около мен, но и да пътувам между световете! Разбира се, това беше опасно и все още напълно непонятно за мен, но по принцип такава възможност имаше! Освен това, ще мога да влизам в чуждите сънища… например мога да погледна съня на Алиса и да разбера какво сънува. Днес тя много руга, дори не само руга, а едва не се нахвърли върху мен с юмруци. И Чез по-късно реагира не по-малко бурно, а пък Наив… този здравеняк едва не се разрида, когато видя Невил.

След срещата със Съществото на крака бях останал само аз, така че се наложи да наема няколко местни жители, за да пренеса всички пострадали при друидите. На половината път срещнахме Алиса и Наив. Какви викове бяха само! Представям си как сме изглеждали отстрани — дузина местни жители с доста опърпана външност (бяхме в бедната част на града), влачещи за краката два вампира, останалите четири ги влачеха за ръцете. А отпред крача аз, очукан и мръсен от главата до петите, с Невил на рамото — него не го оставих на никого.

— Какво се е случило? — изпищя Алиса.

— Какво се е случило с Невил? — като ехо повтори Наив.

— По-добре не питайте — уморено махнах с ръка.

— Кой го е подредил така?

Отговорих честно.

— Аз…

Добре, че бяха прекалено стреснати и не обърнаха внимание на думите ми. В противен случай Наив като нищо можеше да ме убие. Като цяло, нашето печално шествие бързо се превърна в истински цирк, който със скоростта на ужилен в задника кон влетя в общината на друидите. На входа, както и миналия път, имаше един друид охрана, но той не успя да каже нито дума, просто беше пометен от Алиса и Наив. След тях скромно влезе и останалата част от процесията.

Мелисия се ориентира много бързо в ситуацията и веднага извика още няколко друида, които поеха вампирите, а тя самата прегледа Невил. Напразно се бях притеснявал — моята стена не беше му причинила никакви наранявания, само леко мозъчно сътресение. Но проблеми все пак имаше, и то много сериозни. Попадайки под хипноатаката на чудовището, Невил беше започнал да изразходва всичките си магически сили, без да се съобразява, че ресурсите на тялото му далеч не са безкрайни. Друидката ни обясни, че така той просто може да „прегори“… ако вече не е „прегорял“. За съжаление това не може да се разбере веднага, но дори и на пръв поглед — както каза Мелисия — вътрешните му резерви са напълно изчерпани и нещо вътре в него е сериозно увредено. В смисъл не вътрешни органи, а енергийно ниво. Обясниха ни, че лечението на подобни травми може да отнеме доста дълго време. Самият Невил може да се изправи на крака още на следващия ден, но магическите му способности няма да се върнат така бързо. Ако изобщо се върнат…

В резултат на това Невил остана на лечение при друидите. Наив не искаше да се отделя от него и предпочете да нощува при него, а ние се отправихме към дома. По пътя Алиса ме подложи на унищожителен разпит, същото повтори и Чез след прибирането ни в Прокълнатата къща. И едва при Чез обърнах внимание на един интересен факт, който до този момент беше останал извън полезрението ми — търговецът беше изчезнал. Дали просто беше избягал или Съществото го беше докопало? Не знам, но за мен този малък мъж в разноцветни дрипи е много хитър и находчив — вероятно се беше скрил някъде и след като всичко беше минало, е хукнал да възстановява загубите си.

След всички събития през този ден ми трябваха няколко часа, за да дойда на себе си и да смеля всичко, което се случи. Цял час стоях под студения душ, опитвайки се по някакъв начин да подредя мислите в главата си, а след това дълго време лежах на леглото и тъпо гледах в тавана. Накрая реших да почета дневника на лудия Майстор, дано поне малко да се поотпусна. Защото ако спешно не се разсея от лошите мисли, може да се случи нещо още по-лошо… и то със самия мен.

Дракон да ме одере, кой би си помислил, че ще използвам подобно четиво за отмора? На фона на ставащите около мен събития откровенията на психото изглеждаха почти безобидни… Не, трябва да спя, утре е много тежък ден… Кого заблуждавам? При нас сега всеки ден е тежък!

Край, заспивам!

* * *

Под мен се простираше Крайдол.

Виждах го много ясно от висотата на птичи поглед — сгради, хора, животни. Моето зрение беше станало изключително остро и виждах всяко живо същество, дори… плъховете?!

Плъховете бяха в два цвята — сиви и черни. Черните като че ли бяха по-малко… опа! Един от сивите плъхове изведнъж стана черен! Болен ли беше или какво? Или… не може да бъде! Може би черният цвят означава зараза с паразити? Нали всичките ми видения напоследък са свързани само с най-неотложните проблеми, а това са паразитите и Съществото. Въпреки че има и Алиса, но в този списък тя все пак е излишна.

Ако съм прав, то черно оцветени са не само плъхове, но и… кучета, котки, хора! И къде отиват те?

Бях толкова шокиран, че не забелязах веднага появата на още един наблюдател.

— Ти какво правиш тук?! — възкликна изненадано човекът в червена ливрея на Майстор, увисвайки във въздуха точно до мен.

Тогава пропаднах надолу.

* * *

Рано сутринта в стаята ми нахлу ураган.

— Вчера научих много важна информация — още от прага ми съобщи Алиса и се пльосна на леглото.

Положих усилия да отворя очи и да погледна неочаквания гост, но нямах особен успех. За трезво мислене изобщо да не говорим — каква, дракон да я вземе, информация толкова рано?

— Защо не каза вчера? — вяло попитах аз.

Ама че видение… още бях в шок.

— Вчера не ти беше до мен — обидено се намръщи Алиса. — Беше уморен след бойните си подвизи.

Обидена била — ами да, такъв бой, а не са я поканили?

— И сега ка-акво искаш да ми кажеш? — прозях се сладко.

— Разбрах що за момче е хлапето! — каза тя гордо.

Опитах се да вляза в час, но от мозъка — нищо.

— Какво хлапе? — малко извинително попитах аз.

Алиса изненадано се втренчи в мен.

— Утро е — опитах да се оправдая.

— Детето, което готвачът видя точно преди смъртта си — недоволно поясни тя. — Наложи се да обиколя целия град и дори ходих до близкото село, но го намерих.

Затова вампирите не са успели да ги намерят двамата с Наив! Но изобщо заслужавало ли си е да се мотаят незнайно къде?

— За какво ни е? — изразих на глас съмненията си. — Вече знаем кой е убил готвача и всички останали.

— Знаем — съгласи се вампирката — но с това дете нещата не са прости. Малкото момче е незаконен син на готвача и никой не е знаел за него освен един негов приятел по бутилка, на когото готвача е издрънкал всичко при пиянски запой. Семейството на момчето живее в близкото село, затова не успях да го намеря в града. Но не в това е работата. Физически невъзможно е момчето да е било в града същия ден, когато е убит готвача!

Забавно. И какво ни дава това?

— И да какви заключения ни води това? — попитах аз.

— Дракон знае — честно отвърна Алиса. — Но се случва нещо много странно: готвачът точно преди смъртта си вижда близък човек, когото не би трябвало да може да види.

Кога човек вижда нещо, което всъщност не може?

— Хипноза? — осени ме изведнъж.

— Ами да, това може да е било хипноза! — зарадва се Алиса. — Как не се сетих по-рано?

Намерила на какво да се радва.

— Тоест чудовището хипнотизира жертвите си, така че да не избягат — продължи тя нишката на моите разсъждения. — Но тогава защо нисшия в затвора видя истинският му облик.

Свих рамене.

— Че къде може да избяга?

— Логично — съгласи се тя. — Чудесно, всичко се нарежда.

— Нарежда се, но е по-скоро ужасно страшно — неволно потръпнах. — Ако това Същество може да те накара да мислиш, че пред теб е твой приятел и спокойно те атакува…

— То имаме сериозен проблем — завърши вместо мен Алиса. — Сякаш досега си нямахме.

Трудности, трудности… но Алиса седи до мен на леглото. Даже не седи, а практически лежи! Ливреята така съблазнително очертаваше фигурата на тялото й… За какво мога да мисля?

— За какво мислиш? — попита Алиса подозрително.

— Ами — смутих се аз — мисля за текущите проблеми…

— Ясно — усети се тя и с едно бързо движение скочи от леглото. — Добре, аз тръгвам, днес имаме много работа.

— Не ми казвай — казах, гледайки гърба на вампирката. — Първата работа ще е да посетим Невил.

— Да! — Алиса спря на прага. — Велес обеща да си спомни нещо за този твой Фонтан на съдбата, така че непременно отиди при него днес следобед.

Велес — това същия старик ли е или? Че какво би могъл да си спомни той… Не, ако Алиса ме помоли, аз, разбира се, ще отида…

— Алиса… Аха, вече си тръгна — погледнах с копнеж към мястото, където стоеше допреди малко. — Ама че работа.

Седнах на леглото, бръкнах под възглавницата и извадих дневника. Как да науча повече за виденията? Днес летях над града, наблюдавайки движението на заразените плъхове, а след това се появи този Майстор… Нима и друг използва магията на драконите? Може би „Децата на дракона“? Звучеше съвсем правдоподобно.

Дракон да го вземе този полудял Майстор, не стига, че почеркът му съвсем не е калиграфически, но и съдържание не е написал. Налагаше се да чета всичко наред, при това често да препрочитам по няколко пъти, опитвайки се вярно да преведа бръщолевенията му на разбираем език. Този психар вероятно е писал нещо за Фонтана на съдбата, нали е в къщата му! Но как да намеря къде точно… Всичко е написано разбъркано, при това на един доста старомоден и патетичен език.

Вратата изскърца и на прага се появи физиономията на Чез.

— Спиш ли? — изграчи той.

— Че то може ли да се спи от вас — измърморих аз раздразнено.

Чез се вмъкна в стаята и рухна на стола.

— Не знам за мен, но предишния посетител, мисля, че не би го… проспал.

Сграбчих възглавницата и я хвърлих към Чез, но той успя да постави Въздушен щит.

— Хайде, ставай вече. — Той вдигна възглавницата от пода и я хвърли обратно към мен. — Трябва да ти разкажа за последните събития…

— Какви събития? — предпазливо попитах аз.

— Обличай се, сам ще видиш. Алиса вече хукна да гледа.

* * *

Заинтригуван от Чез, аз веднага скочих от леглото и сложих ливреята, справяйки се без проблем с всички връвчици и катарами. Времената, когато губех дълги минути в обличане на специалното ни облекло, отдавна бяха история — сега целият процес ми отнемаше едва няколко секунди.

Слязохме долу и пресякохме празната зала. Странно, вчера тук оставихме двама нисши вампира със строга заповед да не мърдат далеч от ценния кактус.

Чез ме изведе на верандата и с широк жест посочи подредената от друидите градина.

— Възхищавай се.

На неголяма полянка почти на четири крака пълзеше Алиса в компанията на двата вампира, които уж трябваше цяла нощ да пазят Фонтана на съдбата.

— Каква е тази масова лудост?

— Не гледай тях, виж полянката — обясни Чез.

Послушно се вгледах. Поляна като поляна, само тревата е почерняла на места… сякаш е имало пожар.

— Нищо не разбирам — честно признах аз.

— Сега ще ти обяснят всичко — увери ме Чез. — Хей, Даркин, ела тук!

О, и нашият вампирски приятел е тук, направо не го познах. Странно, него не сме го оставяли за охрана. Впрочем той се включваше навсякъде, където е възможно — понякога ми се струваше, че успешната работа на Патрула го вълнуваше дори повече от нас.

— Привет, Зак — енергично поздрави Даркин. — Чу ли вече за нападението?

— Нападение?!

— Аха, още не си чул — стори ли ми се или той се усмихна?

Все пак трудно се общуваше с нисшите вампири — кожените им маски напълно скриваха какви чувства са отразени на лицата им.

— Разказвам — продължи вампирът. — През нощта дойдохме да сменим охраната и попаднахме на много интересна картинка — на полянката беше пълно със сновящи насам-натам плъхове. Много плъхове, десетки, ако не и стотици. И всички се опитваха да влязат в Прокълната къща, а преградата от храсти и магическа защита ги отблъскваше.

— Храсти?

Изглежда, че за една нощ бях много изостанал от живота тук.

— А ти си мислеше, че друидите просто така са посадили градината? — Чез открито ми се подиграваше. Очевидно му доставяше удоволствие да гледа изненаданата ми физиономия.

Аз внимателно се вгледах в храстите… бяха някак смачкани и обгорени.

— Те залавят плъховете с клони и ги душат — обясни ми Даркин. — Сутринта, когато слънцето се показа, всички плъхове изгоряха, затова храстите са обгорени.

— Аха, и черните петна по тревата също са от плъхове — досетих се аз.

— Да, тук вече действаше магическата защита. Не разбрах много, но според мен плъховете ги спираше някаква невидима стена, а след това те залепнаха за нея и останаха до сутринта. Между другото, отстрани всичко това изглеждаше много смешно.

Представях си. Особено ако плъховете са били толкова много, колкото вчера в мазето… Нали в моето видение всички черни плъхове се движеха в определена посока… Дали не е било към нашата къща?

Огледах полянката по-внимателно.

Храстите и тревата бяха доста обгорели, почти навсякъде се виждаха черните петна, оставени от плъховете. И нито един не беше преодолял защитата — кръгът, очертан около Прокълнатата къща.

— А разбрахте ли какво са забравили тези плъхове тук?

Даркин сви рамене.

— Искахме да ги попитаме, но така и не се решихме. Те като бесни се хвърляха върху невидимата стена, а и пищяха твърде силно и противно.

Щом дотук видението ми не грешеше, можех да приема за вярно и останалата част от него. Тоест, че заразата не е само по плъховете!

Отвлякох се за секунда и Алиса се появи до мен.

— Какво се замисли?

— Ами чудех се какво толкова ценно търсите по полянката?

— Нали каза, че Мелисия е помолила да й занесем цял плъх, за да го изследва — напомни ми Алиса. — Така че ние търсехме такъв…

Плъхът! Остана на онази улица, където се сблъскахме със Съществото! Носеше го един от вампирите, увит в дреха, но после къде остана този вързоп… идея си нямах. Тогава изобщо не ми беше до него.

— Съвсем остарях — огорчено казах аз и седнах на стълбите. — Вчера с Невил бяхме намерили един…

— Но сте го изгубили — предположи Чез.

Кимнах.

— Излиза, че напразно пълзяхме в онова мазе… и Невил пострада напразно.

— Невил ще се оправи — опита се да ме успокои Чез. — И друг плъх ще намерим, по-хубав от предишния!

— Ама че си… — замахнах с ръка.

— Нали това казвам, откога е време за закуска — съгласи се Чез и избягна удара ми.

Закуска, та закуска.

Честно казано, не можех залък да преглътна… първите пет минути. След това, разбира се, си наложих да изям три порции пирожки. Или четири? Хайде де, кой ще ми ги брои.

След обилната закуска започнахме да обсъждаме какво предстои да правим. Изглежда ни стана като традиция при всяко хранене да обменяме информация.

— Имайте в предвид, че скоро тук ще стане пренаселено — остро ни напомни Чез.

— И какво от това? — Алиса съсредоточено въртеше в ръце последната пирожка с конфитюр, сякаш се чудеше от коя страна да я захапе. — Даркин ще сложи някой от неговите да приема жалбите.

— Разбира се — съгласи се рижият ми приятел. — Точно на тази маса ще го сложи, така че хайде по-бързо да разпределяме задачите и да се пръскаме.

— Как така да се пръскаме? — изненадах се аз. — Сега трябва да се държим заедно…

— О, не! — почти едновременно възкликнаха Чез и Алиса, спогледаха се и се засмяха.

Но на мен не ми беше до смях. В града с всеки изминал ден ставаше все по-опасно и по-опасно. Надявах се да задържа приятелите си близо до себе си — щеше да бъде много по-безопасно.

— Хей, не разбирате ли, че тези паразити…

— Безусловно са много важни — съгласи се с мен вампирката. — Но първо трябва да се уверя в нещо… и следобед съм изцяло на твое разположение.

— Изцяло? — по инерция попитах аз и едва тогава осъзнах двусмислието на израза.

Алиса изсумтя презрително и за един кратък миг се превърна в онази високомерна вампирка, която крачила в зала „Златния полумесец“ в бяла рокля, високо вдигнала нос и без да обръща никакво внимание на подигравките на другите. Мисля, че отидох твърде далеч.

— И аз съм зает до обяд — прекъсна опасната пауза Чез. — А веднага след обяда заедно ще отидем да видим Невил.

Мелисия всъщност ни каза да не отиваме преди вечерта — Невил трябваше добре да се наспи. Тя и Наив се опита да изгони, но той не искаше и дума да чуе за това. Друидката бързо разбра, че е безполезно да спори с него и се примири, като строго му заръча в никакъв случай да не буди брат си.

— Ти пък с какво толкова си зает? — сопнах се раздразнено на приятеля си. — Алиса води разследването, ние се бихме, а ти какво прави вчера?

Може би бях твърде рязък, но как да обясня на приятелите си, че ситуацията е наистина много опасна? Не можех конкретно да кажа защо, но чувствах, че имаме сериозни проблеми. И ние, и целия град.

— Както ми беше заповядано, разработвах отличителния знак на Огнения патрул — не се смути Чез.

— Направи ли го? — заинтересува се Алиса. — И как изглежда?

— Ще видите — тайнствено се усмихна Чез. — Мисля, че ще ви хареса. След обяд се надявам да получа пробния образец.

Дай му само игрички да играе. Невил пострада, из града скита Същество убиец и разнася паразити, които заразяват плъхове и хора, а той с глупости се занимава!

— Зак — Алиса внимателно ме погледна в очите. — Имаш много странно изражение на лицето…

Спокойно… вдишване, издишване… няма нужда да се ядосвам…

— Така ти се струва — леко напрегнато се усмихнах аз. — Добре, нека да… действаме.

Чез и Алиса тръгнаха за своите много важни дела, а аз все пак трябваше да остана известно време. Нисшите вампири, за разлика от моите приятели, предния ден разрешиха няколко десетки жалби. Един от нас би трябвало да остане, за да контролира тяхната работа, да прочете написаните с ужасен почерк отчети и дори да поговори с няколко жители. Но защо? За да определи професионалната компетентност на вампирите, разбира се. Даркин ме увери, че той лично следи всичко, но тогава някой трябва да контролира него. Тъй като приятелите ми се оказаха много заети хора, с цялата тази бюрокрация трябваше да се заема аз.

За моя изненада вампирите се справиха много добре — нямаше жалби срещу техните действия, и то не защото хората се страхуваха. Просто вампирите съвсем старателно изпълняваха новата си работа и помагаха на жителите на града.

Ето, например, оплакванията на търговците срещу хулигани, които постоянно ограбват техните сергии. Вампирите хванаха осемнадесет крадци само за един ден! За залавянето им подробности в отчета нямаше, но пък много подробно беше описано изражението на лицето на началника на стражата в момента, когато са му докарали цялата тълпа крадци. Градският затвор за един ден беше запълнен, без служителите на реда да имат някакво участие в това. Фактът, че крадците са заловени от нисши вампири, докара до шок половината стражи.

Само за ден броят на престъпленията в Крайдол намаля почти наполовина, и всичко това защото основните нарушители бяха нисши вампири, част от които сега работеха за нас.

Четейки за техните успехи, аз ставах все по-нервен: Чез беше обещал да им плащаме заплата всяка седмица, а пари все още нямахме. Ако от Академията не дойде никакъв отговор и, най-важното, пари, ще бъде много неприятно. И за вампирите, и за нас… и за дракон знае кой още. Но ако изключим финансовата страна, идеята ми работи просто страхотно!

Приключвайки с всички отчети, аз с изненада открих, че съм ужасно гладен. За обяд Даркин любезно ме придружи, въпреки че той нищо не яде. Нашият вампирски приятел не преставаше да ме учудва, той успяваше да е навсякъде! Лично контролираше процеса на приемане на жалбите, също следеше всички служители, постоянно проверявайки качеството на работата им, при това го правеше ден и нощ! Даркин работеше усилено, не жалейки нито свои, нито чужди сили.

При разговора с него разбрах едно много интересно нещо — Даркин беше силно загрижен за съдбата на нисшите вампири. Не за някои конкретно, а за вида като цяло. Той много дълго и задълбочено беше размишлявал над това колко ниско положение в обществото заемат нисшите вампири. Доколкото разбрах от разговора, Даркин искаше да използва работата в Патрула, за да се промени отношението на хората към нисшите вампири. Да заслужи доверието на жителите на града…

На обяда Даркин свали маската си и тук се сетих за един друг въпрос, който не смеех да задам. Какви са тези странни рани по лицето му? Аз говорих с Алиса — всяка рана на вампира заздравява за няколко часа, докато при Даркин изглеждаше сякаш са току-що направени.

За съжаление, не разполагах с достатъчно време да си поговорим от сърце, но си отбелязах да го направя по-нататък. Трябваше непременно да науча повече за него — откъде е, как е станал нисш вампир и защо е толкова загрижен за съдбата на целия вид? За останалите вампири не бях забелязал такава целеустременост, дори най-адекватните от тях периодично правеха такива глупости, че да им се чудиш на акъла. А Даркин изглеждаше много достоен и интелигентен… вампир. Доколкото не звучи странно това словосъчетание.

Алиса и Чез още не бяха се върнали, а отчетите доста ме бяха уморили. Постоянно мяркащите се пред очите ми кожени маски също не спомагаха за подобряване на настроението, така че реших да се разходя. Нали обещах на Алиса да отида и поговоря със стареца, тогава защо да не го направя сега, докато имам свободно време?