Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Занаятът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Огненный патруль, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 96гласа)

Информация

Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.

Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.

За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.

История

  1. —Добавяне

Действие 9

Ясно беше, че първи в мазето трябваше да слизаме двамата с Невил. Заграждайки се с щитове и атакуващи заклинания и леко изпотени от напрежение, но с почти непоклатима увереност в себе си, направихме първата стъпка по стълбата. В крайна сметка това са плъхове — не са висши вампири, нито пък Същество с пищящи пръсти. Готови сме за среща с тях!

След нас пристъпваха нисшите вампири. Те бяха напълно уверени в силите ни и затова от нищо не се страхуваха. Но се мръщеха толкова силно, че си личеше дори през кожените маски — вонята тук сигурно беше непоносима. Защо „сигурно“? Защото ние с Невил използвахме простички заклинания за защита от неприятни миризми! Оказа се, че съм търсил заклинанието в неправилната глава — Невил намери прекрасно заклинание-филтър, действащо директно върху носа и устата. Ето защо вместо смрад и воня вдъхвах най-свежия планински (както си беше написано в книгата) въздух.

Що се отнася до търговеца, физиономията му надничаше зад ръба на люка, но явно не бързаше да слиза. И по-добре, не исках да ми се пречка в краката.

Колкото и да щраках с пръсти, светлината не се появяви — явно ние с Невил сме унищожили дори магическите светилници, така че трябваше да действаме по стария начин и да освететим стаята с огнени топки. Между другото, в мазето и без нашите топки не беше съвсем тъмно — тук-там все още тлееха останки от мебели и въпреки че нямаше пламъци, светлината беше достатъчна.

За да постигнем възможно най-равномерно осветяване на стаята, ние създадохме около двадесет Огнени топки и ги оставихме да висят под тавана. С появяването на поредната Огнена топка пред очите ни се разкриваше все по-голяма част от картината на разрушението.

— Уау — успях само да кажа.

Вампирите, които си виждаха в тъмното, не бяха толкова впечатлени като нас — те не бяха видели склада по времето, когато беше все още непокътнат. Но и те бяха леко шокирани.

Никакви рафтове, чекмеджета, кутии, продукти — нищо. Само една голяма черна купчина на пода, димяща и разпространяваща ужасна воня. Е, за вонята не можех да кажа със сигурност, но ако се съди по начина, по който вампирите си притискаха носовете, миризмата си беше сериозна.

Спряхме на последното стъпало на стълбите.

— Ама че работа — каза един от вампирите.

— Добре поработихме — съгласих се аз. — Е, тук вече няма живи плъхове.

— Мисля, че и мъртви няма да е лесно да намерим — каза Невил.

Един от вампирите колебливо докосна рамото ми.

— Извинете, а ние трябва ли да слизаме долу?

— Задължително — отговори вместо мен Невил. — Докарайте си железата и напред. Трябва да обходите цялата стая, както и да проверите стените за дупки или пукнатини. Освен това, нуждаем се от поне един цял-целеничък мъртъв плъх.

Хм, ако тук изобщо намерим цял плъх, той ще е станал на въглен. Уф, каква гадост.

С Невил първи стъпихме върху резултата от своя труд. Под краката ни веднага се чу гаден хрущящ звук.

— Да разгледаме — наредих аз, спомняйки си за ролята си на „главен“. Че то Викерс, макар и по-голям на години, много се разкомандва. Ако наоколо е красивата друидка дума не обелва, а сега много приказлив стана.

Вампирите послушно се разпръснаха из склада, но ние с Невил не бързахме да се разделяме. Твърде пресен беше споменът за днешния бой — много по-спокойни се чувствахме, когато знаехме, че до себе си имаме приятел, който да ни пази гърба.

В черната купчина решихме да не ровим. Защо ли? Просто не смятахме, че може да се намери нещо полезно. Така че поразгледахме малко, разбутвайки с крака останките от мебели. Затова пък вампирите съвестно ровеха и изследваха всеки сантиметър от стените. И именно един от тях намери дупка в далечния ъгъл на мазето. Беше засипана от някаква изгоряла гадост, но вампирът успя някакси да я открие.

На черните кожени дрехи слоят сажди не беше много видим, но той беше покрит с тях от главата до петите.

— Мисля, че я намерих!

Дупката се оказа доста голяма, около половин метър в диаметър.

— Явно плъховете са влезли оттук — казах аз.

— Накъде ли води? — прояви любопитство вампирът, открил дупката.

— Защо не провериш? — предложи Невил.

— Ще проверя — съгласи се вампирът.

Невил явно не очакваше толкова бързо съгласие.

— Само… по-внимателно там, ако нещо се обърка, веднага се връщай…

— Разбира се — съгласи се вампирът и извади неголям нож от колана си.

Здравият разум ми подсказваше, че далеч по-разумно беше да влезе някой от нас двамата с Невил. Просто щяхме да създадем защитен щит пред себе си и спокойно да пълзим напред. Но здравият разум обикновено идва доста по-късно от самите събития, а и здравия разум може да изчезне веднага щом се появи опасност.

Вампирът запълзя в дупката и скоро оттам стърчаха само краката му.

— Надявам се, че вътре няма да срещне никой — тихо каза Невил.

Уж тихо, но всички го чухме.

— О, не! Защо точно на мен?!

Ние едновременно се обърнахме към гласа.

По стълбите слизаше търговецът. Малко беше да се каже, че е в шок. И аз като цяло го разбирах много добре.

— Е-е-е — заедно казахме ние с Викерс-старши. — Спокойно, тук само малко е пообгоряло… по-скоро изгоряло.

— Аз съм разорен! — продължи да крещи Клавдий.

Сякаш току-що е научил, че складът му е изгорял. Списъкът със загубите отдавна беше в джоба на Невил, какво се е разкрещял? Или го прави, за да се чувстваме виновни? След такава бездарна сцена?

— Изкарайте ме! — това вече беше вампирът, викаше от дупката. Гласът му не звучеше уплашено, значи никого не е срещнал. Тогава защо не може да се измъкне сам?

Нисшите го издърпаха от дупката и веднага разбрахме защо не можеше да излезе със собствени сили. Ръцете му бяха заети — държеше огромен мъртъв плъх.

— Каква прелест — намръщи се Невил.

Мисля, че изражението на лицето ми беше почти същото.

— Като жив е — съгласих се аз.

И наистина, плъхът не беше дори опърлен — просто беше влязъл в дупката и се беше задушил. Защо ли не се е телепортирал? Кой го знае…

Вампирът го държеше с изпъната напред ръка и гнусливо го размахваше напред назад. Дори търговецът спря да се вайка и се присъедини към нас.

— Най-обикновен плъх — най-накрая констатира той.

Не можах да сдържа усмивката си, по-скоро ръмженето си.

— Обикновен казваш?

Взех от пода някакво продълговато парче желязо и го пъхнах в устата на плъха, опитвайки се да разтворя зловещо изглеждащите му зъби, но нямах успех! Желязото се счупи.

— Нека се опитам — предложи вампирът. Той се опита да отвори челюстите на плъха с ръце… и успя! От отворената уста се изсипа зъбатия език-паразит.

— Каква гадост!

Вампирът, виждайки езика, отскочи на няколко метра от плъха. Вторият, които през цялото това време държеше плъха с протегната напред ръка, запази самообладание и не го изпусна.

— Запознайте се, това приятелче се нарича паразит — важно каза моят приятел. — Именно тази гадост прави от плъха луд маниакален убиец.

— Той мъртъв ли е? — предпазливо попита търговецът.

— Ако не беше мъртъв, вече щяхме да сме разбрали — казах аз. — Колко хубаво, сега вече имаме образец за Мелисия.

— За кого? — поиска да знае Клавдий.

— Спокойно — успокои го Невил. — Не е твоя работа.

Търговецът чак подскочи от възмущение.

— Как така не е моя работа?! Запалиха ми склада, а сега — не е моя работа?!

— Умник, всичко разбира — кимнах аз и се обърнах към Невил, опитвайки се да не обръщам внимание на зачервения търговец: — Е, ще проверяваме ли още тази дупка?

Всички вампири, начело с този, който носеше плъха, се отправиха към изхода.

— Ние там няма да влезем — хорово казаха те.

— А ние ще влезем ли? — попитах приятеля си и сам си отговорих: — Няма да влизаме. Така че да се махаме от тук.

Само не ме питайте къде изчезна „дълга“, за който говорих толкова много. Никъде не е изчезнал, просто… отиде да си почине, но непременно ще се върне, само да му се предостави подходяща възможност. Ние не пълзим по тесни дупки да търсим плъхове, само Келнмиир може да пропълзи под врата!

— Добре, сега ще занесем плъха на Мелисия — приятелят ми стана малко нервен. — Или вече е късно? Вече е почти нощ, тя сигурно спи…

— Какво говориш? — за всеки случай го потупах по темето. — Едва се е мръкнало, как така ще спи?

— О, да — смути се Невил.

Едва споменахме друидката и моят приятел си загуби ума. Моментално.

Така че напуснахме мазето, изцапани от главата до петите, но затова пък с трофеен плъх. За да не шокираме излишно минувачите, един от вампирите го уви в кожения си плащ. Опакована в черната тъкан, сивата гадинка заприлича на най-обикновен пакет с дрехи.

Слънцето почти се скриваше, но вампирите не бързаха да свалят маските си — дори тези слаби лъчи можеха да им навредят.

— Каква тишина — казах аз.

— И въздухът е чист — допълниха вампирите.

— Твърде тихо е — подозрително каза търговецът. — Тук никога не е било толкова тихо.

— Хайде — махнах с ръка. — Няма нужда да ни плашиш допълнително…

Тогава очите ми се спряха на звяра. За първи път виждах ужасното същество в реалния свят. И нищо от това, което бях видял в сънищата си, не можеше да се сравнява с истинското Същество, стоящо на някакви си двадесет метра от мен. От нас.

Ние с Невил и няколкото нисши застинахме нерешително. Що се отнася до Клавдий, той вече беше успял да изчезне някъде. Бърз човек, трябва да призная, и дракон да е с него, но друго ме вълнуваше в момента — сега какво ще правим? Е, открихме убиеца, който така старателно търсехме, и сега какво?

Лъчите на залязващото слънце се отразяваха в черната черупка на съществото, без да му причиняват никаква вреда. Ако това беше вампир, то явно беше малко по-особен… Ама за какво говоря? Това е Съществото! Създание, много по-лошо и по-опасно от който и да е вампир. Плъховете са призовали Големия брат, за да отмъсти… на нас?

— Зак — Невил ме хвана за раненото рамо и стисна толкова силно, че ми притъмня пред очите. — Това то ли е?

— А ти как мислиш? — усмихнах се накриво, едва сдържайки стона си.

Съществото стоеше полуобърнато към нас и активно се занимаваше със своите си дела, тоест вечеряше. Не знаех от кой несретник похапва, но десерт можеше да е всеки един от нас.

Бързо започнах да плета защитни стени между нас и съществото. Една Въздушна… и една от моите Универсални стени, просто за всеки случай. Дори не се опитах да създам защитни сфери, а просто направих непрекъсната стена пред мен и Невил. От телепортиращото се Същество сферите нямаше да ни спасят, а стената поне ще ми позволява да маневрирам.

— Надявам се, че не трябва да го хващаме живо? — попита един от вампирите, измъквайки изпод плаща си доста голям нож.

— Само това оставаше! — отговорих бързо. — Само мъртво!

Междувременно съществото приключи и се обърна към нас.

— Къде са му очите? — изненада се Невил. — Да не е сляпо?

— Мечтай си — засмях се аз и сякаш в потвърждение на думите ми съществото вдигна ръце над главата си и закрещя.

Аз виждах сцената с крещящите пръсти за втори път и за мен не беше такъв шок. Невил беше запознат със Съществото от моите разкази, на плъхове също се беше нагледал, така че не припадна, само малко пребледня. Затова пък моите зъбати приятели едва не се хвърлиха да бягат. Проклинайки целия свят, те отстъпиха зад гърбовете ни. Един от тях дори използва вързопа с умрелия плъх като щит.

— Атакувайте го с нещо! — завикаха умолително.

— Добре — лесно се съгласи Невил и започна да плете заклинание.

Аз не бях толкова сигурен, че нашите магии ще могат да наранят Съществото, но сега ме вълнуваше нещо друго. Защо ни гледаше толкова спокойно и не ни атакуваше?

Невил направи Огнена топка и я хвърли в лицето на създанието. Напразно…

Топката просто се пръсна на рояк искри в черната броня, без да нанесе никакви поражения. Но пък привлече вниманието му към нас.

Явно чудовището имаше проблеми със зрението — дори и в моите видения, когато гледах през очите му, всичко беше замъглено. Както и да е, на напълно черната му костена маска, която беше на мястото на лицето му, не се виждаха никакви органи за зрение или обоняние.

Изведнъж Съществото започна да се разтваря във въздуха…

— Пръснете се! — извиках аз, разбирайки какво предстои да се случи.

Невил реагира незабавно, дори ме изпревари с част от секундата, и отскочи на няколко метра. Ние бяхме свикнали с командите още в Академията — в двубоите на виковете на съотборниците трябваше да се реагира незабавно, но вампирите се засуетиха.

Съществото изникна от въздуха точно пред тях и сграбчи за гърлото двама наведнъж.

Ние с Невил стоварихме върху него всичко, което бяхме в състояние да създадем — Огнени топки, Ледени стрели, Въздушни юмруци. Но Съществото изобщо не ни обърна внимание и деловито източваше кръвта на вампирите.

С диви викове останалите нисши се хвърлиха към Съществото, но ножовете им ни най-малко не нараниха дебелата броня. Убиецът дори не се опита да ги отстрани, а продължи с вечерята си.

— Имате ли нещо против да се присъединя? — чу се някъде отгоре мек, но лесно открояващ се от писъците на вампирите глас.

Ние дори не успяхме да реагираме. От покрива полетя гъвкава фигура в черна роба и след като направи елегантен пирует във въздуха, се приземи между нас и Съществото.

— Мила компания сте се събрали — усмихна се сеонецът. По гласа безпогрешно познах вампира от Бойния клан, с когото се бяхме срещнали на покрива. — Недоучени Майстори, дефектни вампири, все отбор юнаци.

— А сега и ловец на глави — допълних аз.

Разбира се бях наясно, че да се шегуваш с истински вампир е малко… опасно. Но този мек и кадифен глас беше толкова дразнещ!

Съществото захвърли вече наистина мъртвите вампири и се извърна към нас. Останалите нисши, разбирайки, че няма да пробият бронята му, отстъпиха зад най-близкото укритие, тоест зад нас.

— Хайде сега да си поговорим с него на моя език — измърка вампирът и скочи върху Съществото.

Този път Съществото не остана със скръстени ръце, докато го атакуваха. То несръчно се опита да отскочи настрани, но вампирът промени траекторията си във въздуха и го ритна силно в главата. Никакъв ефект. Е, едва ли е очаквал да счупи здравата костна броня с крака си.

— Аха — учуди се сеонецът.

Съществото извика с всичките си усти и се опита да сграбчи вампира за гърлото. Естествено представителят на Бойния клан лесно избягна лапите му и дори успя да прокара нокти по него. Съществото обидено изрева.

Ха, наистина ли го нарани?!

Съществото отново се разми във въздуха и изчезна.

— Къде избяга?

Вампирът явно не очакваше такъв ход и се заоглежда изненадано.

— Хей, какви са тези номера…

Някъде отдалеч се чу сърцераздирателен рев — Съществото явно беше нещо недоволно.

Обърнах се към Невил.

— Как мислиш, трябва ли да продължим преследването… Невил?

Той ме гледаше много странно. С абсолютно празни, бих казал стъклени, очи.

— Хей — махнах с ръка пред лицето му. — Невил, къде си?

И тогава той ме удари. Поех удара с бузата си и дори нямах време да се учудя, когато приятелят ми метна Огнена топка към мен.

Добре, че рефлексите ми не ме подведоха и този път. Бързо паднах на земята и топката прелетя над главата ми, но Невил използва момента и успя да ме ритне в ребрата.

Претърколих се настрани и бързо се изправих на крака.

— Какво правиш?

Покрай мен прелетя нисш вампир. Да лети, разбира се, не може, значи някой му е помогнал в това начинание. Удряйки се в невидимия ми Въздушен щит, вампирът тупна право в краката на Невил, а той, за моя изненада, започва яростно да го рита с крака, напълно забравяйки за мен.

Малко встрани два нисши вампира ритмично се налагаха с взети от близката къща дървени колове.

Каква е тая идиотска история. Всички ли са полудели?

— Ама че е заразително! — изникна до мен вампирът от Боевия клан. Дръпнах се настрани, очакайки да се нахвърли върху мен, но очевидно той не беше се поддал на психозата.

— Тази твар владее хипноатаката! — каза той.

В гласа му ясно долових изненада.

— Какво ще правим? — глупаво попитах аз.

— Нищо, сега те сами ще се избият един друг — вампирът сви рамене.

— Как така ще се избият?!

Погледнах към Невил, който продължаваше да рита лежащият на тротоара вампир.

Не, това няма да стане. Ще трябва да го нокаутирам така, че да не пострада. И нисшите вампири се налагаше да спася, все пак сега те работят за нас и трябва да се грижим за тях.

— Чудя се — междувременно продължи вампирът. — Защо хипноатаката засегна всички освен теб?

И теб също, моят зъбати познайнико. Но на глас не казах нищо.

— Откъде да знам? — махнах раздразнено. — По-добре ми помогни да успокоим приятелите ми.

Вампирът наклони главата си на една страна.

— Ха. Приятелите са си твои — ти се оправяй. Аз ще се огледам за Съществото, то все още е някъде там.

Ама че гад.

Вампирът отиде до най-близката къща и с едно бързо движение скочи на покрива.

— Ще се видим — кимна ми той за сбогом и изчезна.

— Надявам се, че няма, — измърморих аз и запретнах ръкави.

Е, време беше да „успокоя“ разбеснелите се приятелчета. Още повече, че Невил приключи с вампира и насочи вниманието си към… Слава богу, че не затворих двама ни в обща защитна сфера, а просто създадох Въздушна стена. Сега само се скрих зад стената и всички Огнени топки на Невил със съскане се пръскаха в нея. Не знаех колко дълго ще издържи тази защита, така че реших да не рискувам и създадох един голям Въздушен щит около себе си.

Така, време беше да атакувам.

Концентрирах се и сплетох пет Въздушни юмрука. Прецених, че нямаше да му причинят особена вреда, само ще го нокаутират.

Невил, противно на очакванията ми, успя да се защити и дори ми отвърна с Огнена птица, която ме обиколи и се опита да ме удари в гръб. Добре, че вече бях организирал кръговата си отбрана.

Това не смути приятеля ми — той продължи да ме атакува с всички атакуващи заклинания, които знаеше — Огнени кълба, Огнени птици, Ледени стрели и дори се опита да създаде под краката ми Огнен стълб. Можех само да се чудя откъде намира сили за всичко това. Аз също се опитах да го атакувам, но бързо разбрах, че е по-добре да се съсредоточа върху обновяването на енергийните щитове.

Значи нямаше да е лесно. Ако продължава така, скоро ще пробие всички мои щитове…

Е, сам си го изпроси.

Създадох нова версия на енергийния щит, заменяйки Огнената топка с по-безопасния вариант на движеща се Въздушна стена. Сега след като Невил унищожи този щит, цялата му енергия ще отиде в огромна Въздушна стена, която ще се придвижи към него и мисля, че моят хипнотизиран приятел няма да може да измисли защита от нея.

Реших и го направих.

Невил с маниакална ярост хвърляше заклинания към мен. Ако продължава така скоро ще падне от изтощение.

Хлоп!

Ето я Въздушната стена!

Тя наистина се оказа не малка, меко казано. На мястото на възникването й въздухът завибрира леко, така че съвсем ясно виждах границите й — около двадесет метра височина и ширина.

Викерс-старши дори не се опита да се махне от пътя й. Единственото нещо, което успя да направи, беше да се закрие с щит. Разбира се, доста по-слаб в сравнение с натрупалата много енергия Въздушна стена.

Стената се стовари върху Невил, изблъска го до най-близката къща и го удари в стената.

— Надявам се, че не съм те повредил много — уморено казах аз и приклекнах, но нямаше кой да ме чуе. Приятелят ми беше в дълбок нокаут, търговецът се беше изпарил още в началото на битката, а нисшите вампири… трима лежаха в безсъзнание, а другите двама вече можехме спокойно да ги погребем… момент, първо трябва да им отрежем главите… просто за всеки случай…

Как само ме болеше главата от всичко това.