Метаданни
Данни
- Серия
- Занаятът (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Огненный патруль, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Пламен Панайотов, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 96гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.
Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.
За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.
История
- —Добавяне
Действие 1
Излязох от телепорта в същата стая, от която тръгнах вчера сутринта. На стола спокойно си дремеше все същото тъмнокосо момиче. Изглежда, никой не се канеше да ме посреща, пък и защо ли?
С усилие потиснах желанието си да събудя нещастното момиче и на пръсти излязох в коридора. Въпреки това на излизане силно затръшнах вратата. На пост не трябва да се спи!
В коридорите на Академията беше абсолютно пусто. През целия път до площадките с телепортите не срещнах никого. Само по стълбите видях двама ученика от горните класове. Кимнахме си и се разминахме — не ми се говореше.
Трябва да призная, настроението ми беше никакво. Подозирах, че съм призован в Академията не просто така, а поради конкретна причина. Но каква? Може би все пак упражненията ми с кактуси не са останали незабелязани.
Беше ми заповядано да се явя в Заседателната зала, но бедата е там, че си нямах представа къде се намира. Доколкото знаех, се намираше някъде из етажите, забранени за ученици. Нямаше кого да питам, затова реших първо да посетя чичо си. Може би той ще може да ми каже каква е ситуацията около мен… стига, разбира се, да е на мястото си.
Както и очаквах, Ромиус не беше в кабинета си, затова пък там важно стоеше отличника. Той подробно ми обясни къде е Заседателната зала и дори ми пожела успех, без обаче да уточни в какво.
Прескачайки от телепорт на телепорт, накрая се добрах до необходимия ми етаж.
Пред телепорта, който трябваше да ме пренесе до Заседателната зала, чух безжизнения глас на автомага:
— Име?
— Кое, моето ли? — не разбрах аз.
— Това е забранена зона. За да ви пренеса към Заседателната зала, моля кажете името си.
— Зак.
— Пълното име.
— Закари Никерс.
— Изчакайте шест минути.
Едва след като минаха шест минути бях пренесен в затворения за простосмъртни етаж. Очевидно не искаха да съм в залата преди точно определеното време, да не би да чуя нещо, което не е предназначено за ученическите ми уши.
Едва не получих инфаркт, когато, излизайки от телепорта, попаднах в огромна зала, препълнена с Майстори. Всички присъстващи веднага обърнаха очи към мен.
— Този кой го е поканил тук? — чу се изненадан глас.
— Това е любителят на кактуси — обясни друг глас. — Ще го наказват.
Съдейки от репликите, най-близо до телепорта бяха младите Майстори. И те потвърдиха моите опасения.
— Влизай и сядай на подсъдимата скамейка — покани ме най-близият до мен Майстор, приблизително на моята възраст, и посочи към малка пейка, стояща встрани до зрителските трибуни.
Седнах отчаяно на посоченото място и с интерес се огледах. Никога не бях виждал талкова много Майстори. Отвсякъде ме заобикаляха червени и черни ливреи и не можех да разбера къде са се крили досега всички тези хора, защото за цялото време, прекарано в Академията, съм виждал около дузина Висши Майстори и около тридесетина Учители. А тук имаше стотици и от едните, и от другите!
Прошарен Майстор, стоящ на неголяма трибуна, обяви:
— Смятам, че основната част от Общото събрание е приключена. Сега остава да разгледаме няколко дела от общ характер. За начало ще разгледаме въпроса с използването на забранена магия от ученици, нарекли себе си „Децата на дракона“. Тази групировка си позволява да практикува забранена магия както във, така и извън Академията. Последното използване е засечено през двете нощи преди изпращането на първокурсниците на практика — „Децата на дракона“ са подложили първокурсници на изпитания за приемане в обществото им. Засечени са намеси в сънищата на няколко човека, в резултат на което един е сериозно пострадал. Във връзка с тези събития баха арестувани няколко ученика от трети и четвърти курс. Има подозрение, че в дейността на тази групировка участват и Майстори, които прикриват следите си много професионално. Само благодарение на Майстор Ревел успяхме да хванем петима от тях. Те обаче се оказаха изпълнители от ниско ниво и все още не знаем почти нищо за дейността на организацията. Така че в лицето на „Децата на дракона“ ние сме изправени пред организация с професионална структура, формирана в рамките на Академията. Целите на тази организация все още не са ни ясни.
— Председателю, мисля, че вече обсъждахме този въпрос и стигнахме до извода, че „Децата на дракона“ не носят сериозна опасност и няма нужда да предприемаме агресивни мерки срещу тях — чу се някъде от другия край на залата — Просто млади хора си играят на тайни общества и това е.
— Да, взехме такова решение преди година — съгласи се Председателят. — Но в светлината на последните събития решението трябва много сериозно да се преразгледа. Повече за това ще ви разкаже самият Майстор Ревел.
Вече познатият ми Майстор, отговарящ за безопасността на Академията, бавно стана от мястото си на първия ред и тръгна към подиума, а Председателят се премести на съседната маса.
— Не мога да се съглася с Председателя — започна плешивия Майстор — В действителност всичко е много по-сложно и по-опасно. Всеки от вас е чувал, че нашият любим — той се усмихна — Император е починал в съня си. Няма по-добра смърт от тази да умреш в съня си, не е ли така? Но лицето на починалия Император не е изглеждало спокойно, точно обратното — било е замръзнало в маска на ужас. Какво ли му се е присънило?
Нищо подобно не бях чувал. Явно тази информация не е била предназначена за широката общественост.
— Кошмар? — предположи някой.
Майстор Ревел хвърли поглед към първите редици.
— Да, Майстор Алари, именно кошмар, но изкуствено предизвикан кошмар.
В Заседателната зала се възцари мълчание.
Едва се въздържах да не възкликна. Значи някой от Академията е убил Императора? Е, сега със сигурност няма да ме пуснат оттук, просто за всеки случай, да се подсигурят… Но нали самите те ме извикаха, ясно им е, че всичко ще чуя. Доверяват ми се? Или по-скоро е без значение, тъй като ще ме отстранят заради кактусите… не, само глупости мисля. Нервите ми са опънати.
— Имате ли някакви доказателства?
— А думата ми не е ли достатъчна? — меко се усмихна Майстор Ревел.
Отговори му напрегната тишина.
— Мълчанието е признак на съгласие — обобщи Майстора. — Въпреки че на когото трябва доказателствата ще бъдат предоставени. Фактът, че виновни за смъртта са „Децата на дракона“, е вън от съмнение. Сами разбирате, че в светлината на тази информация ние спешно трябва да вземем превантивни мерки. Мотивите на тайното общество засега не са ни известни и едва ли някой знае за тях, с изключение на основателя на организацията. Всички останали членове на „Децата на дракона“ са просто изпълнители с различна степен на посветеност. Въпроси?
— Как така сте пропуснали възникването на такова опасно общество? — попита Председателят.
Майстор Ревел прокара ръка върху голата си глава.
— Бих могъл да кажа, че е невъзможно да се следи всичко, но всъщност работата е много по-проста. Ние нямаме истински специалисти по забранени магии. Как можем да следим за нещо, което не разбираме и не изучаваме? Да, приблизително знаем какво може да се направи със забранена магия, но сериозен опит, като цяло, нямаме. Само трима души от старшите Майстори преди време са правили опити със забранена магия, но не трябва да разчитаме на тях.
— Защо? — попита някой от задните редици.
— Неадекватни са — сви рамене Майстор Ревел. — Не случайно тази област на Занаята се нарича забранена. Девет от всеки десет души, практикуващи магия на сънищата, полудяват.
Магия на сънищата? С нея ли се сблъсках снощи в Прокълнатата къща? А изпитанието, което ми се присъни в Академията… момент… но те също така казаха, че тези „Деца на дракона“ са провеждали изпитания и един от учениците е пострадал. Излиза, че са се опитвали да ме вербуват? Нещо много бавно загрявам днес…
— Вие какво предлагате? — попита Председателят.
Майстор Ревел внимателно огледа цялата зала, задържайки за момент поглед върху мен.
— Необходимо е спешно да наберем доброволци за научни изследвания и работа със забранена магия — каза той твърдо. — Освен това трябва да намерим всички архиви, свързани с магията на съня. Също така ще трябва да се проведат редица разследвания сред Майсторите и сред учениците от големите курсове. За всичко това ще се наложи да създадем нов отдел, хората за който ще подбирам лично аз. Това е засега.
За пореден път се убеждавам, че в Академията не всичко е наред. И всемогъщите Майстори… впрочем, за всеки всемогъщ Майстор ще се намери още по-всемогъщ, който с удоволствие ще му подложи крак или ще му бие шут в задника.
— Мисля, че ще има доброволци — каза Председателят. — Ще очакваме по-подробен доклад от вас след първата седмица на новия отдел. А сега, както разбирам, дойде време да решим съдбата на заловените членове на „Децата на дракона“ и да продължим със следващия въпрос.
Майстор Ревел кимна и бавно се върна на мястото си.
— Мисля, че няма смисъл да гласуваме — междувременно продължи Председателят. — Младите хора ще бъдат лишени от сила в следващите сто години. Има ли някой против това наказание?
Отговори му мълчание.
— Чудесно. Сега да преминем към следващия въпрос — Председателят се усмихна с крайчеца на устните си. — Закари Никерс се обвинява в използване на магия извън определените за това стаи, както и увреждане на имущество на Академията в особено големи размери. Какво ще каже деканът на Огнения факултет — стандартното наказание?
Разбира се, Шинемиус също беше тук. Само че не го виждах, което не беше изненадващо, червените ливреи трептяха и се сливаха пред очите ми.
— Стандартното наказание, но с прилагане след приключване на практиката — поправи го недоволния глас на Шинс някъде отзад.
— Разбира се — съгласи на Председателят. — И така, стандартно наказание — прекратяване на обучението за срок от една година. Налага се на Закари Никерс след приключване на практиката.
Прекратяване на обучението? За някакви си кактуси? Значи нашата петорка ще се раздели? Всички нормални хора ще учат, докато аз ще си седя у дома?
— Някой има ли въпроси?
От задния ред се раздаде весел глас:
— Нека да обясни защо са му трябвали кактуси. Невероятно е с каква сила тези огромни чудесии пробиха пода в стаята ми. Още вадя тръни от задника си, извинете ме за вулгарната дума „трън“.
Пробили са пода? Надявам се, че това е просто шега, защото Академията е изградена с дагор — много рядък камък, изцяло нечувствителен към магия. От друга страна, самият кактус не е магия — само е създаден с магия. Съответно, той би могъл да пробие пода, доколкото това е обикновено физическо въздействие. Трябва да е било много силно въздействие. Наистина ли аз го направих?!
Председателят погледна към мен.
— Наистина, кажете ни какво ви вдъхнови да отглеждате тези… странни растения в стаята си.
Обърках се.
— Ами — казах тихо и с изненада забелязах, че гласът ми кънти в залата. — Всъщност исках да израснат само няколко букета цветя. Получи се малка грешка, която не успях да коригирам, защото ни изпратихте на практика… А той сериозно ли говори, че кактусите са пробили тавана?
— Не просто са пробили тавана, а са израснали още три етажа нагоре — каза Председателят. — Между другото, предстои ви да почистите след себе си цялата тази растителност. Правилото на Академията е „който чупи — купи“. Ако няма какво друго да добавите, то закривам заседанието на Общото събрание.
— А как може да се запише човек в списъка на кандидатите за новия отдел по изучаване на забранената магия? — попита някой от първия ред.
— Когото трябва аз сам ще го извикам — рязко отвърна Майстор Ревел. — Между другото, доброволците също аз ще ги определям, така че не се притеснявайте.
Забавно. Той ще определя кои да са доброволците. И кое тогава му е доброволното?
Продължавах да седя на пейката, чакайки Майсторите бавно да напуснат залата. Също така се надявах, че тук по-лесно ще ме намерят чичо ми или Шинс. Нали някой трябва да ми обясни как да унищожа кактусите и какво да правя с това наказание. О, как можах да забравя? Непременно трябва да разкажа на Ромиус всичко, което се случи вчера. Кейтен, разбира се, е изпратил доклад, но в него много от събитията са оскъдно описани или не се споменават изобщо, като срещата ми с нисшия вампир. Така че срещата с чичо ми е задължителна.
За моя радост Ромиус наистина излезе от тълпата и даде знак да го последвам.
Покорно влязох след него в телепорта.
— Е, Зак — каза чичо вместо поздрав, когато се прехвърлихме на празния етаж — как си успял да направиш това в стаята си?
Виновно сведох поглед.
— Сам не знам. Значи след практиката обучението ми се спира за цяла година?
— Радвай се — потупа ме по рамото Ромиус. — Това е доста леко наказание, като се има предвид, че си унищожил част от Академията. Между другото, все още не мога да разбера как успя да го направищ. Та вие не сте учили земна магия, да не говорим за такова високо ниво.
Влязохме в следващия телепорт.
— Аз просто исках букет цветя — опитах да се оправдая.
— И както винаги нещо се е объркало — усмихна се Ромиус. — Интересно, защо когато ти объркаш нещо в заклинанието, винаги резултатът е далеч по-сложен от нивото ти на знания?
Излязохме от телепорта на моя етаж.
— Хайде сега бързо изгори цялото си творчество и да отидем в офиса ми. Трябва да обсъдим нещо.
Кимнах в знак на съгласие. Ние наистина имахме много за обсъждане.
Пристъпвайки към вратата си, не забелязах нищо подозрително. Никакви следи от разрушения или стърчащи от стената кактуси. А те казаха…
Отваряйки вратата, не можах да сдържа изненадания си вик. Стая просто нямаше! Цялото пространство беше заето от зелена маса, огромни бодливи стъбла отиваха някъде нагоре към тавана.
Подсвирнах.
— Леле, колко са пораснали. А защо трябва точно аз да го унищожа? Каква е разликата? Отдавна е трябвало да премахнете цялата тази гадост, вместо да ме чакате. Сигурно докато траеше събранието са пораснали още един етаж…
— Въпросът е принципен, — със сериозно лице каза Ромиус и после намигна. — В допълнение, много по-добре е, когато заклинанието се унищожава от създателя — по-малка е вероятността от странични ефекти. Така че давай, както се казва, „изгаряй“.
Погледнах отново кактусите. За колко етажа нагоре ставаше дума? Удар ще получа преди и половината да изгоря. Значи така няма да стане, ще трябва да търся друго решение.
Очевидно тези кактуси се хранят с магическа енергия, иначе как ще израстнат толкова? За нещо подобно четох в учебника, макар и не много внимателно… Предполагам, че още първоначално е трябвало да заложа ограничение в техния растеж до определен момент. Дракон да ме вземе, доста често напоследък повтарям тази фраза, но ако бях в състояние да видя сплитането на заклинанието след като е завършено, щеше да ми е къде по-лесно. Все едно, ще трябва да унищожа творението си, макар и не така, както каза Ромиус. Мисля, че ще мога да измисля нещо по-оригинално, това си е добра възможност да потренирам.
За начало създадох малка Универсална стена и я поставих на част от зелената стена. Както и очаквах, кактусът изсъхна и се сви, защото щитът изсмука магическата енергия от него.
Но след като пресметнах на ум колко енергия ще ми трябва да създам стена, която да изсмуче енергията от целия кактус, установих, че тя ще е дори повече, отколкото за да го изгоря. Така че имах нужда от нещо друго.
Ако си спомням добре Закона за съхранение на магическата енергия, то Универсалната стена, поемайки определено количество магическа енергия, се самоунищожава, освобождавайки получената енергия, както и енергията, изразходвана за създаването й. Доколкото знам, всичко се случва в невидим за нас диапазон, но това няма да ми попречи да използвам тази енергия отново! Как не се сетих по-рано? Например мога да вплета в щита заклинание за огнена топка, която да погълне цялата енергия, освободена от Универсалната стена! Така ще се справя с почистването доста бързо.
Ех, само ако можех да отделя няколко часа за заклинанието — да опиша потоците, да изчисля енергията… но нямах време. Трябваше да го измисля веднага, бързо. Много исках пак да впечатля чичо си.
Сплетох заклинание за Универсална стена, после много бавно, за да не сгреша нещо, вплетох в него усъвършенствана Огнена топка. И всичко се получи точно, успях да създам най-сложното в моя арсенал заклинание без нито една грешка! Остана само да пусна моето ново изобретение в стаята… и за всеки случай да избягам по-далече.
Ромиус се беше облегнал на стената и с интерес наблюдаваше действията ми.
Пуснах заклинанието в стаята, бързо затворих вратата и се затичах към отсрещната стена. Ромиус ме изпрати с учуден поглед, но остана до вратата.
Май трябваше да започна унищожаването от върха, но вече беше твърде късно.
И тогава се разнесе страшен трясък.
Вратата изхвърча — едва успях да се отместя и овъгления й скелет се удари в стената. От стаята изскочиха пламъци, нещо вътре гореше.
— Чувствам, се след твоето почистване сградата ще се нуждае от сериозен ремонт — спокойно отбеляза Ромиус и в потвърждение на думите му от стаята се разнесе ужасен шум. Чичо ми се огледа и добави по-тихо: — Много сериозен. За такива неща би трябвало и наказанието да ти увеличат.
— Какво? — опитах да се оправдая. — Казаха ми да премахна кактусите, това и правя.
— Заедно с част от Академията? Нека набързо да почистя всичко тука и да се махаме преди да са дотичали сеирджии. А, да… то всъщност няма сеирджии. Почти всички са на практика. Но все пак нека аз да довърша, така ще съм много по-спокоен.
От стаята бавно изпълзя воняща зелена тиня.
— Тук ще направим така — замърмори си под нос Ромиус, докато изпълняваше някакви непознати манипулации над тинята. — Ама съм и аз, трябваше да ти кажа да започнеш изгарянето отгоре, и да стане постепенно…
Благодарение на действията на Ромиус тинята изчезна, буквално се стопи пред очите ни.
— Не искаш ли да хвърлиш един поглед в стаята си? — попита Ромиус, когато всички следи от дейността ми като градинар най-накрая се изпариха. — Сигурно ще е забавна гледка.
Наистина се чудех как ли изглежда стаята ми след последното ми заклинание. И още повече исках да видя пробития от кактусите таван — трябва да е незабравима гледка.
Внимателно прекрачих прага и първо погледнах нагоре.
Уау! Таван в стаята изобщо нямаше, на негово място зееше огромна дупка с назъбени краища. Ясно виждах, че в тавана на следващия етаж е зейнала също такава дупка, но с малко по-малък размер. Всички стени на стаите бяха силно обгорени. Представете си само как трябва да е бил обгорен естествено черен камък, така че да си личи от пръв поглед. На места даже изглеждаше леко разтопен. Въпреки че това са глупости, защото кулата беше направена от много здрав камък, напълно невъзприемчив към магии.
— Нагледа ли се? — попита Ромиус и надникна вътре. — Леле!
Той прокара пръста си по абсолютно черната стена.
— Дори сажди няма, всичко е разтопено. Чудя се как изобщо са издържали стените на Академията.
— Но нали дагора е невъзприемчив към магията! — бях изненадан.
— Да, невъзприемчив е — съгласи се чичо ми. — Но само в определени граници. Същото е както с желязото в ковачницата — до определен момент издържа на температурата и не се стопи, след това с повишаване й постепенно става все по-меко и по-меко. По същия начин дагора при определена сила на магическо въздействие може да започне да се топи.
— Уау — само това успях да кажа.
Никога не бях чувал за подобно нещо. Макар да звучи логично, кой би си помислил, че дагора може да не издържи на магическа атака? Експлозията трябва да е била много силна. Кактусите почти два дни са натрупвали в себе си магическа енергия и заклинанието я е използвало всичката, за да се създаде огнено кълбо с чудовищна сила.
Ромиус ме потупа по рамото.
— Това е, приключихме, и то доста бързо, така че ни останаха няколко часа да си поговорим. Но първо ми кажи как го измисли това, — и той погледна с уважение към останките от моята стая.
— Добре — прибързано се съгласих аз. — Но също така искам по-подробно да ти разкажа за всички събития, които се случиха през вчерашния ден… и нощ…
— Кейтен ме изпрати доклада, въпреки че още не съм го чел — Ромиус се намръщи. — Да не се е случило нещо наистина сериозно?
Излязохме от стаята и Ромиус затвори входа с непроницаемо силово поле.
— За всеки случай — обясни ми той. — Въпреки че Академията е почти празна, но все пак… Нека изчакаме малко с историята ти, докато стигнем до моя кабинет.
* * *
Първата работа на Ромиус беше да отпрати помощника си. После ме настани в едно кресло и ме помоли да изчакам докато прочете доклада на Кейтен. И едва след като добие груба представа за това какво се е случило, той щеше да ми задава въпроси.
Докато чичо ми четеше доста дебелия доклад на Кейтен, аз също реших да не губя време и да почета тайнствения дневник.
* * *
„Ако четеш този дневник, значи си като мен…
Луд? Не, да се побърквам започнах много по-късно и въпреки че помътняването на разсъдъка ми е пряко свързано с Дабрата, за това съм си виновен сам. Знам, че след век къщата ми ще нарекат Прокълнатата, а самият мен — луд. Най-смешното е, че ще са прави — аз наистина бавно губя ума ми, а това, което сега се случва в къщата, може да се нарече само проклятие. Но нека започнем от самото начало. Сега сигурно би искал да разбереш какво се случи с теб. Това беше изпитание. Само човек, който притежава Дарбата, може да го премине, и ти го направи.
Коридорът — това е път към страховете на всички хора, които някога са били в къщата ми при пълнолуние. Ти трябваше да намериш своята врата, зад която се криеше твоят най-голям страх, и да го победиш. Имаше право само на три опита — при първия опит просто не те пуснаха при чуждите страхове, при втория те пуснаха, но ти помогнаха да излезеш, а при третия ти трябваше да откриеш вратата със собствения ти страх, в противен случай нищо нямаше да те спаси. Да победиш чуждия страх е практически невъзможно. Но побеждавайки собствения си страх и преминавайки още няколко малки изпитания, ти би излязъл от коридора в реалния свят. И ти го направи всичко това. Как трябваше да намериш вратата именно с твоя страх? Много просто — това е твоя Дарба и твое проклятие. Ти си Човек на съдбата…“
* * *
— Какво четеш? — гласът на Ромиус едва си проби път през обзелия съзнанието ми шепот на лудия собственик на Прокълнатата къща.
— Нищо — бързо казах аз и скрих дневника във вътрешния си джоб. — Развлекателна книга, купих я в града.
Гласът ми леко трепереше.
И сам не разбрах защо така отговорих на чичо си. Първоначално се канех да му разкажа за събитията от последната нощ, но сега… не можех дори да допусна такъв вариант. Сякаш нещо вътре в мен активно се съпротивляваше на разкриването на тази тайна.
— Добре — сви рамене Ромиус, хвърляйки ми подозрителен поглед. — Имам няколко въпроса. Що се отнася до Прокълнатата къща, някъде вече съм чувал за тази развалина… но не мога да си спомня къде или какво точно. Ще трябва да помисля за това в свободното време. Сега ми обясни това чудо — как сте останали живи след среща с вампир от Бойния клан?
— Откъде да знам, а освен това има нещо, което не казах на Кейтен, и то може да бъде много по-интересно…
Казах на Ромиус за странния разговор с нисшия вампир.
— Странно — съгласи се Ромиус — но не чак толкова, колкото неочакваната поява на фонтан с изображение на дракон в Прокълнатата къща.
— Да, красиво нещо — съгласих се аз.
— Красиво? Да, това е произведение на изкуството, но по-скоро от магически характер. Истинската му красота още не си я видял.
— А ще я видя ли? — попитах тъжно.
Ако моето обучение бъде спряно за една година, скоро няма да се науча да виждам енергийните модели. От друга страна, тези ученици от „Децата на дракона“ ги лишиха от сили за сто години… Хей, а мен ще ме лишат ли от сили за една година?
— Ще я видиш — увери ме Ромиус. — Това не е толкова трудно. Ако искаш, ще дам разрешение на Кейтен да ви обучи да „виждате“, докато живеете в Пограничните райони.
— Искам, разбира се — веднага се съгласих. — А наказанието ми включва ли лишаване от силата?
Може пък да ми се размине.
— Уви, включва — огорчи ме Ромиус. — Иначе от наказанието няма да има особена полза.
Идиотизъм. И всичко това заради някакви кактуси! Дракон ме подтикна да садя цветя в стаята си.
— Да не говорим повече за тъжни работи — казах аз. — По-добре ми разкажи за забранената магия и за „Децата на дракона“. Това звучи много интересно, в часовете нищо не са ни споменавали за тях.
— Още не ви е дошло времето — усмихна се чичо. — Знаем ви вас, начинаещите, всичко забранено ви привлича като магнит. Само да споменем за забранена магия и десетки ученици ще се втурнат към библиотеката в търсене на тайни знания.
Хм, като спомена за тайни знания.
— Днес още щом чух, че императорът е бил убит, веднага си помислих, че не е трябвало да бъда в залата и изобщо не е трябвало да чувам всичко това.
— Грешиш — не се съгласи Ромиус. — Не случайно те поканихме точно когато ще обсъждаме тайното общество. Аз пожелах да е така. Все пак забранената магия е свързана със сънищата, а това ти е доста познато. Мисля да те препоръчвам на Ревел като доброволец.
— Какъв доброволец може да съм аз? Скоро ще ме лишат от сили…
Ромиус щракна с пръсти.
— Ревел веднага може да реши този проблем, просто ще отложи наказанието ти за неопределено време. Но трябва да се убеди, че ще си му действително полезен.
Аз се наежих.
— Искаш да разкажа за сънищата си?
— Може би. Иначе с какво би могъл да го заинтригуваш? Просто така, за минали заслуги, той няма да направи нищо.
Примижах лукаво.
— Мисля, че ще намеря с какво да го заинтригувам. Какво ще кажеш за подробно описание на изпитанието, на което ме подложиха „Децата на дракона“ предходната нощ?
Ромиус не беше изненадан.
— Е, аз предполагах, че те ще изберат най-добрите ученици сред първокурсниците — той потърка брадичката си — но родствената ти връзка с мен на теория би трябвало да ги разубеди да се свързват с теб.
— Но те все пак се свързаха — засмях се аз, спомняйки си как приключих изпитанието още преди да е започнало. — Е, не че продължи особено дълго.
И разказах на чичо си за това как вместо да мина през изпитанието, аз просто се върнах в леглото си и нахално заспах.
— Да — Ромиус се засмя. — Това не са го очаквали. Но затова пък от историята ти няма много полза. Е, с изключение на това, че ще можеш да разпознаеш гласовете им, ако не са си ги променили. Ще се опитам да поговоря с Ревел за това, но ако не свърши работа ще се наложи да разкажеш за сънищата си… имаш ли нещо против?
— Тогава няма да имам избор — въздъхнах аз. — За да избягна наказанието може и да разкрия ужасната си тайна.
Да не споменавам, че в резерв имам една още по-ужасна тайна. За изпитанието на побъркания собственик на Прокълнатата къща и за неговия дневник няма да кажа на никого, дори и на чичо си. Някои тайни е по-добре да запазиш за себе си, за всеки случай. Аз самият не мога да си обясня защо мисля така, но съм сигурен, че така трябва.
— Чудесно — обобщи Ромиус. — Това го уточнихме. Що се отнася до забранената магия, ще ти изнеса малка лекция, но, честно казано, не знам кой знае колко. Все пак това не е моята специалност. И така, според легендите забранената магия е дошла при нас от драконите. Разбира се, в тези легенди се казва, че Занаята също идва от тях, но магията на съня — това е истинската магия на драконите. Драконите по принцип не са съвсем реални същества, тоест те съществуват, но не съвсем в нашата реалност, а по-скоро на кръстопътя между няколко свята. Тяхната вродена магия им позволява да се движат свободно между световете, а сънищата се явяват нещо като коридор, от който могат да излязат където си поискат. Ако, разбира се, знаеш как да го направиш правилно. В допълнение, с помощта на забранената магия можеш да влизаш в сънищата на другите.
— Значи по този начин са провели изпитанието „Децата на дракона“?
— Да, може и така да се каже. Въпреки че в действителност това съвсем не е сън. — Ромиус прокара ръка по масата, сякаш за да забърше праха. — Но има сериозна опасност — с изключение на драконите малцина могат да устоят на въздействието на забранената магия върху ума — голяма част от практикуващите тази магия много бързо полудяват.
Той ме погледна подозрително.
Какво сега? Ето лудия, чийто дневник е в джоба ми, се явява най-яркото потвърждение на думите на Ромиус. А аз нищо подобно не правя… сякаш бих могъл.
— Така че ти не се увличай много по тези работи, дори и да отидеш доброволец при Ревел — предупреди ме чичо. — Все пак здравето е по-ценно от всякакво наказание. Що се отнася до „Децата на дракона“, първоначално те не бяха тайно общество — просто любопитни Майстори, които не искаха да се примирят със забраната върху изучаването на магията на съня. Но от старото общество останаха само няколко полупобъркани старци, а новата „Деца на дракона“ — това е желязно структурирана организация. По-рано гледахме на тях през пръсти, считайки ги просто за група с еднакви интереси, но сега стана ясно, че са много силни.
— Достатъчно силни, за да убият императора? — уточних за всеки случай.
Ромиус въздъхна.
— Оказва се, че достатъчно.
— А кой ще бъде нашият нов император? — попитах аз, спомняйки си, че до не много отдавна и аз самият можех да претендирам за трона.
— Ако трябва да бъда честен, не ме интересува — сви рамене Ромиус. — В момента неговите задължения се изпълняват от съветник Митис, а коронацията на новия император ще бъде след месец. Не следя списъка с кандидатите… и сигурно в рамките на този месец ще има много промени в него — о, как само ще се захапят един друг.
Хм, говорейки за хапещите.
— А какво стана с втория съветник на императора, този, който е вампир? Нищо не съм чул за него, и във вестниците не го споменават.
— Канмиир не беше официален съветник на императора — Ромиус се намръщи. — След смъртта на императора той изчезна.
— Може ли той да е убил императора? — попитах аз.
— Не — поклати глава Майстора. — Няма сметка от това. При императора той се радваше на много привилегии, а сега всички благородници, които преди търпяха присъствието му до императора, с удоволствие ще се разправят с него. Ако вече не са се разправили…
За момент замълчахме.
— Между другото, искам още да поговорим за тези странни убийства… — започнах аз.
— А, не — размаха ръце Ромиус. — Това е ваш проблем и си го решавайте сами. Само не стоварвайте цялата вина върху бедния старец.
— Наистина — казах извинително — ставам нахален. Понякога трябва да използвам и собствената си глава.
Трудно му е и пет минути да отдели…
— Ти току-що поработи, и то как — напомни ми Ромиус. — Все още ще трябва да се боря с резултатите от работата ти. Ако не бях свидетел на експлозията, можех да си помисля, че в стаята ти е гостувал Огнен елементал.
Трепнах.
— Хайде да не говорим за елементали, става ли? — казах аз.
— Добре. — Ромиус ме погледна внимателно. — Днес се държиш много странно. Случило ли се е нещо сериозно?
— Не — отговорих твърдо аз, свивайки устни. — Само някои проблеми в личния живот…
— Личен живот — замечтано каза Ромиус. — Забравих какво е това още преди петдесет години.
— Провървяло ти е — измърморих аз.
Не обичах да се обръщам към чичо си на „ти“, макар той постоянно да ми напомняще да не го „ви“-косвам. Винаги се стараех да го назовавам по име, за да се избягна директното „ти“, но тук не можах да се удържа. Твърде болезнена за мен тема…
— Тогава отивай и си оправяй личния живот — засмя се Ромиус. — А не да стоиш тук с такъв убит вид.
Честно казано, и аз самият исках да тръгвам. Толкова много неща имах още да правя, така че не исках да губя време.
— Някакви специални инструкции ще има ли?
— Разбира се — веднага стана сериозен Ромиус. — На първо място, за фонтана във формата на дракон на никой нито дума. Всички доклади на Кейтен минават през мен и всяко споменаване за него ще го изтривам. Тъй като действията на „Децата на дракона“ са по-важни, фонтана ще го оставим за по-късно. Съдейки по описанието, което получих за него, той е доста древен артефакт, може би свързан по някакъв начин със забранената магия… засега нека само ние да знаем за него. Помоли Кейтен да замаскира фонтана и за известно време забравете за съществуването му.
А аз с такова нетърпение очаквах какво ще кажат Майсторите за Фонтана на съдбата. Остава ми да се надявам, че той се споменава в дневника на полуделия Майстор.
— Ще го направим — обещах аз.
— И най-важното — чичо ми ме погледна така строго, че несъзнателно се притиснах в креслото си. — Не си и помисляйте да се доближавате до истински вампири!