Алекс Кош
Огненият патрул (12)

Действие 0

Древната гора беше тиха и спокойна. Огромният зелен остров, извисяващ се десетки метри над околната равнина, величествено полюшваше своите листа и клони на вятъра, наблюдавайки окръжаващия го свят. Все пак този, който е запознат с езика на гората, щеше да разбере, че не толкова величието, колкото предпазливостта надничаше през листата на дърветата. Някога Велика, а сега просто Древна, гората доживяваше последните си векове. Магията на дърветата си оставаше все така силна, както и преди десет хиляди години, тя беше неизменна от създаването на този свят, но постепенно се предаваше под натиска на нова магия — магията на разума.

В очите на случайния наблюдател гората изглеждаше като огромна богиня, едновременно красива и опасна. Малцина се осмеляваха да нахълтват в царството на друидите и дори ако все пак влизаха, никога не достигаха до сърцето на гората — природата не търпеше неканени гости. Въпреки това, с някои от гостите гората все пак трябваше да се примири…

* * *

— Дървета, дървета… повдига ми от тях!

Велхеор ядосано ритна близкото дърво и в твърдата на вид кора веднага се появи една доста прилична вдлъбнатина.

— Вредител — заяви Келнмиир. — С твоите номера никога няма да намерим друидите. Те не обичат, когато някой се отнася без уважение към гората…

— Докога ще ги търсим? — изрева Велхеор. — От четири дни обикаляме наоколо и дори не сме ги зърнали. Да не са преяли с корени?

Келнмиир му удари силен шамар по врата.

— Мери си приказките, друидите имат уши във всяко дърво.

— А нямат ли и други части от тялото си в дърветата? — с надежда попита Велхеор и още по-силно удари по огромния вековен… дракон знае как се наричат всички тези дървета.

Огромният ствол, който и трима души едва ли можеха да обхванат, обидено изскърца и се наклони.

Келнмиир махна обречено с ръка — нека си играе, щом му прави удоволствие. Добре, че най-кървавия вампир на хилядолетието не се развихря истински. А поводът за ядосване си беше сериозен. По принцип за четири дни път вампирите отдавна трябваше да са преминали през Древната гора… но някой или нещо старателно ги отклоняваше от пътя им.

Напълно логично друидите нямаха желание да се срещнат с вампирите, тъй като тези две раси бяха противоположни, както от морална, така и от биологична гледна точка. Вампирите са типични хищници, бързи, брутални, готови във всеки един момент да скочат върху жертвата или противника. Друидите са миролюбиви и пълни с достойнство тревопасни… Обидно? Е, какво да се прави? От гледна точка на биологията наистина беше така.

Сега е трудно да се каже дали вампирите и друидите се явяват странични разклонения на човешкия вид, или човекът е станал разумната златна среда, обединяваща качествата и на двата вида — хищници и тревопасни. Между другото, никой не твърдеше, че човекът е взел най-добрите качества, дори напротив…

— Предлагам да спреш да се правиш на благовъзпитан гост, просто бъди себе си, — предложи Велхеор, чието поведение далеч не беше благопристойно. За три дни вампирът прилично си отяде, като периодично ловеше пресичащите пътя му огромни глигани, десетина пъти по-големи от него. Зад гърбовете си оставяха полуизядените трупове на бедните (доколкото можеха да се нарекат бедни същества с петдесетсантиметрови зъби) животни и доста повалени дървета, на които вампирът тренираше „заслабващото“ си тяло.

Келнмиир имаше смътното подозрение, че друидите не искаха да се срещат с тях заради поведението на Велхеор, но не можеше да го сподели с приятеля си. В края на краищата от вампирска гледна точка Велхеор беше по-тих от водата и по-нисък от тревата. Просто там, където са расли вампирите, явно водата се е изливала от водопад, а тревата е била с размера на средно дърво. Вината не е тяхна!

Вампирите вървяха през гората практически без прекъсване. Само когато Велхеор убиваше някоя свиня, те спираха да се нахранят.

Нямаха друг избор, освен търпеливо да чакат друидите да благоволят да се покажат. С всеки изминал ден намеренията на Велхеор по отношение на собствениците на гората претърпяваха известни промени — ако в началото той също като Келнмиир искаше просто да си поговори с тях по определени теми, сега вампирът си мислеше колко друиди трябва да разкъса, за да отмъсти за прекомерно продължилата горска разходка.

Животните в радиус от няколкостотин метра ужасени бягаха от вампирите, и дори огромните глигани Велхеор трябваше дълго да ги гони — масивното туловище тичаше през гората с изцъклени очи и надаваше предсмъртни писъци. Затова пък комарите изпитваха към вампирите някаква родова ненавист — стотици от тези малки кръвопийци кръжаха над нещастните пътници и периодично организираха масирани атаки. Не че вампирите не можеха да се справят с такава дребна неприятност, но като добавим и останалите неудобства, разходката в гората си беше направо неприятна.

Към смрачаване чувствителните уши на вампирите уловиха далечни стъпки.

— Някой идва! — зарадва се Велхеор.

— Към нас — съгласи се Келнмиир. — Някой доста тежък, съдейки по шума.

— Навярно голям глиган — предположи Велхеор и развълнувано потри облечените си в кожени ръкавици ръце и облиза устните си. — Ще се позабавляваме!

Келнмиир затвори очи и се концентрира върху приближаващото се същество.

— Не, не е дива свиня — каза той най-накрая. — Бих казал, че е каменен трол…

Велхеор леко се натъжи.

— Е, не става за ядене…

Някъде напред се чу отчетливо пращене и грохот на падащи дървета.

— Да не би друидите да са ни го пратили? — зачуди се Келнмиир.

— Само един трол — за секунда ще го стрия на прах!

И Велхеор нетърпеливо подскочи на място.

— Сигурен ли си? — попита бившият Крал на вампирите. — Ако не греша, а аз никога не греша, това е кралски трол.

И в подкрепа на думите му над стволовете на дървета се показа голата глава на каменния трол. Между другото, кралски го наричат не само заради огромния му ръст, но и заради чудовищната му разрушителна сила, така че никой здравомислещ вампир няма да рискува да се бие с него… Но къде сте виждали здравомислещи вампири?

— Ах, копелета — почтително каза Велхеор. — С такъв трябва да се съобразяваш…

Вампирите започнаха бавно да отстъпват в сенките на дърветата.

Тролът уверено тръгна към тях, сякаш знаеше къде точно се намират.

— Мисля, че тази каменна тиква няма да си отиде, — и Велхеор внимателно се огледа.

— Някой го направлява — уверено каза Келнмиир. — Очевидно ще трябва да направим тактическо отстъпление. Може би друидите все пак ще се проявят…

Тролът спокойно отместваше стволовете на дърветата, сякаш те не бяха вековни гиганти, а ниски храсти, и излезе на малка полянка. По-точно сложи един крак върху нея — за втория нямаше място. Огледа се и безпогрешно определи мястото, където се криеха вампирите.

— Усещам ви — каза той с гръмовен глас.

Келнмиир заби лакът в ребрата на Велхеор.

— Ти пак ли половин година не си се мил?

— Така трябваше — весело отвърна приятелят му. — Провеждах психологически експерименти…

Междувременно тролът извади от земята най-близкото дърво и с едно „Ух!“ го хвърли към вампирите.

Хряс!

Да ги улучи не беше толкова лесно, особено с толкова голямо дърво. За времето, докато дървото летеше към тях, вампирите успяха не само да избягат десетина метра встрани, но и се качиха на дърветата.

— Виждаш ли нещо? — полюбопитства Велхеор, спокойно люлеейки се на върха на дървото.

— Засега не — каза от съседното дърво Келнмиир. — Ти му отвлечи вниманието, а аз ще се опитам да мина от другата страна, мисля, че направляващият го друид е някъде там.

— Става, — съгласи се Велхеор и скочи на най-близкото дърво. — Ей сега свят ще му се завие.

Келнмиир се спусна по дървото и изчезна в близките храсти, а приятелят му започна да скача от дърво на дърво като побесняла катерица и да крещи с всички сили, за да привлече вниманието на трола.

— Хей ти, тлъста мутро!

Тролът изненадано се вторачи във вампира, не вярвайки, че някой се осмелява да му говори така.

— Кога за последно си се мил? Вонята ти се усеща дори оттук!

Тролът изрева яростно, изкорени най-близкото дърво и го хвърли към нахалника. Но не беше толкова лесно да се улучи пъргавия вампир — Велхеор грациозно скочи на десетина метра преди своеобразия снаряд да достигне целта си.

— Тъпа лоена топка! — извика вампира. — Прибирай се вкъщи докато не съм те натупал!

Тролът нададе още един гръмотевичен рев и се втурна към Велхеор, разделяйки с ръка дърветата по пътя си.

Но вампирът не мислеше да отстъпва. Той търпеливо изчака тролът да се доближи на един удар разстояние — тролски, разбира се — за да се възползва от преимуществата си…

Тролът стигна до вампира и замахна с каменните си юмруци. Велхеор трябваше за секунда да скочи от дървото, преди ударите да го превърнат в трески. И тогава започнаха подигравките над бедния трол — вампирът подскачаше наоколо и без проблем избягваше огромните, но бавни ръце, като постоянно крещеше обидни (на места и непонятни) думи. Но точно непознатите думи ядосваха трола най-много.

— У, ти си ходещ паметник — мечтата на каменоделеца!

— Защо са толкова изкривен, пън каменен?

Бедният трол ревеше толкова силно, че някои от дърветата падаха на земята без да използва физическа сила — само от гласа му. На вампира тази акапела не му влияеше, Велхеор не само избягваше огромните юмруци на трола с грацията на танцьор, но успяваше да нанася къси и много точни удари по противника си. Каменният трол вече можеше да се похвали с няколко счупени части на тялото си, въпреки че той дори не забелязваше.

Вампирът и тролът можеха да се бият още дълго, но Келнмиир имаше по-различни планове. Той се появи в края на поляната, влачейки млад мъж в пъстра зелена дреха.

Разбира се, преди час тук нямаше никаква полянка, но благодарение на усилията на Велхеор и трола са беше освободило достатъчно пространство за изграждането на малко селце.

Тролът, още щом ги видя, заряза противника си и се втурна към тях.

— Пусни го веднага — заплашително каза трола. — Или аз…

Буум!

Тролът направи много голяма грешка, като обърна гръб на Велхеор. Виждали ли сте някога вампир да препъва двайсетметров трол? Не е за хора със слаби сърца, както и самото падане.

Тролът заора с носа си няколко метра и спря точно пред Келнмиир.

— По-добре се подчинявай — посъветва го Келнмиир, леко ритайки го в каменния нос. — В противен случай ще извия врата на този…

Той хвана бясно дърпащият се друид за яката и го вдигна над земята. Каменният трол послушно притихна, гледайки изпод вежди с мрачен поглед.

Междувременно Велхеор скочи на главата на падналия трол, демонстративно сложи крак като победител и гордо изпъчи гърди:

— Велхеор — победителят на тролове! — изрецитира той и вече по-тихо добави — Ех… жалко, че няма фотоапарат…

Едва тогава посочи към друида.

— Леле, каква модерна маскировка.

От изненада друидът дори спря да се бори.

— За какво говори?

Келнмиир сви рамене.

— Питай нещо по-просто. Всъщност — опомни се вампирът — не съм ти давал думата.

Велхеор направи двойно салто и грациозно се приземи пред Келнмиир.

— Най-накрая една зелена мутра. Защо ти трябваше да изпращаш този — той махна с ръка над рамото си — каменния? Той да се разправя с нас, а?

— Може и така да се каже — съгласи се Келнмиир. — Те са тандем с трола. Доста често срещана тактика — безпроблемно ориентиращият се в гората друид и каменния трол много добре се допълват взаимно. Чрез телепатия друидът съобщава на трола къде да ни намери. Дори сега се опитва да организира едновременна атака.

Вампирът разклати силно друида и оголи зъби в усмивка.

— Погледни ме, ако продължаваш тролът ще пострада заради глупостта ти.

Велхеор цинично се усмихна, за да потвърди думите на приятеля си, макар че не можеше да си представи как това ще навреди на ходещата планина.

— Не докосвайте Тузгрик — изведнъж жално каза друида. — Той е още бебе.

Ако се съди по гласа му, и самият той не беше много по-стар от трола, макар че на външен вид да се определи възрастта на друид беше доста трудно, защото те, също като вампирите, живеят много по-дълго от хората.

— Как го нарече? — попита Велхеор. — Тузик?

— Тузгрик — обидено повтори младият друид. — Той е от много знатно семейство и не му се присмивайте… — и стисна очи в очакване на удар.

Вампирите го изненадаха — те просто се разсмяха от сърце.

— Не на нас тия — през смях каза Келнмиир. — Ти всъщност откъде се пръкна? Кой те изпрати?

Друидът гордо вдигна глава.

— Никой не ме е изпращал, аз съм от наблюдателите на Древната гора.

— О, това обяснява всичко — засмя се Велхеор. — А не са ли ти казвали, че не може да нападаш мирните пътници?

— Че вие мирни пътници ли сте? — изсумтя друидът.

Келнмиир здраво го разтърси и за по-сигурно добави един як шамар зад врата му.

— Не се самозабравяй — заплаши той друида.

От изненада младият друид си прехапа езика, а очите му се изцъклиха от болка. Вампирът прие промяната на лицето му като заплашителна реакция.

— Сега ще отговаряш на въпросите ни и ако откажеш, тогава…

— Ще те изядем — бавно се усмихна Велхеор… и получи шамар по врата от Келнмиир.

— За какво? — обидено извика вампирът.

— Не прекъсвай по-възрастните — спокойно обясни Келнмиир.

Велхеор демонстративно закри устата си с ръка и започна да хвърля ядосани погледи изпод вежди.

Пляс! Още един шамар подпали врата на друида.

— Значи така, сега ще ни заведеш при старейшините. И повече не прави опити за бягство — може случайно да пострадаш.

Друидът поклати глава.

— Не мога…

Пляс!

— Забранено е…

Пляс!

— Само не закачайте Тузгрик — жално помоли друидът.

— Добре — бързо се съгласи Келнмиир.

Той направи крачка към лежащия на земята трол и го докосна по челото. Огромните очи на трола, които до този момент внимателно наблюдаваха вампирите, бавно се затвориха.

— Какво му направихте? — извика друидът и се изви, опитвайки се да се освободи от хватката на Келнмиир.

— Нищо — увери го вампирът. — Нека поспи малко и не ни се пречка. След три часа ще се събуди.

Друидът погледна подозрително към трола и той, сякаш за да потвърди думите на вампира, силно захърка.

— Ама че звяр — възхитено каза Велхеор, гледайки към клатещите се от мощното хъркане на трола дървета.

— Той не е звяр — веднага започна да спори друида — той…

— Да, да, от много знатен род — съгласи се Келнмиир и отново перна друида по врата. — Хайде води ни при старейшините, и без това загубихме много време в безполезно лутане из гората.

На друида нищо друго не му оставаше, освен да се съобрази с молбата на вампира. Особено когато беше подкрепена от приятелската и многообещаваща усмивка на Велхеор.

И те тръгнаха.

Младият друид толкова бързаше да отведе вампирите в селото, че те едва смогваха да го следват.

— Защо такова усърдие? — попита тихо Велхеор приятеля си. — Мислех, че ще се дърпа до последно, надявайки се някой да го спаси.

— Почти позна — с усмивка се съгласи Келнмиир. — Той получи телепатично съобщение от шефовете. Съдържанието беше кодирано, но мисля, че скоро ще се срещнем.

Велхеор веднага се усмихна.

— О, капан — това го разбирам! Ей такива забавления обичам.

— Внимавай да не убиеш някого, тук сме на приятелско посещение — предупреди го Келнмиир.

— Не казвай на комарите как да пият кръв — Велхеор се засмя. — Живи ще останат… но и през лазарета ще минат… всички.

Те пробягаха още няколко метра и младият друид неочаквано спря.

— Пристигнахме.

Велхеор се огледа и демонстративно сви юмруци.

— Е, ще идвате ли?

Сякаш по команда от дърветата скочиха няколко друида в шарени зелени гащеризони. В ръцете си носеха дълги сопи, завършващи с малки светещи зелени топки.

— О-хо, истински командоси — каза Велхеор. — Какво искате, момчета? Не виждате ли, чичковците си имат работа, не им е до вас.

Друидите се спогледаха неуверено. Явно не очакваха такава спокойна реакция от вампирите. Вампир и спокойствие — това са си несъвместими понятия.

— Трябва да ни последвате — за всеки случай поясни един от „командосите“. — Съветът ще реши съдбата ви.

— Тогава какъв е проблема? — сви рамене Келнмиир. — Нали и ние искаме там да отидем?

Друидът се замисли.

— Колко са скучни — прошепна Велхеор в ухото на приятеля си.

— Както се казва — живот в изолация — предположи Келнмиир. — Въздържание, недохранване, вегетарианство.

Разбира се, друидите нямаха слуха на вампирите, но когато говориш с толкова силен шепот… друидите чуха всичко и едва ли им хареса. Но какво можеха да направят горските обитатели на висшите вампири? А дори и да можеха, нямаха право — Съветът им даде ясни инструкции да доведат вампирите живи и невредими.

— О, бедничките ми — изведнъж зафъфли Велхеор. — Елате при чичо, да ви научи кое какво е.

Друидите се спогледаха неуверено, но не помръднаха от местата си.

— Както искате — примири се вампирът. — Но ако ви се появи желание да се поразкършите или просто да се самоубиете, аз ще ви помогна.

Всички друиди едновременно направиха крачка назад.

— Вие… това… вървете напред — с пресекващ глас нареди един от друидите.

— Води — съгласи се Келнмиир.

Друидите поведоха не бързо, а направо на бегом. Или по-скоро бягаха редом с тях и показваха пътеката. Никой не смееше да се приближи на по-малко от няколко метра до вампирите, а при завои съобщаваха с много почтителен тон. В същото време слънцето най-накрая се скри зад хоризонта, което позволи на вампирите да свалят качулките.

— Защо не ни посрещнаха така още в началото — въздъхна Велхеор. — А трябваше да скитаме няколко дена в гората.

— Хайде — каза Келнмиир. — Затова пък какви кореми направихме.

— Аз? Корем? — възмути се Велхеор. — Тънък съм като пръст!

Келнмиир го погледна недоверчиво.

— Не бих казал пръст, а тлъст…

Велхеор рязко спря.

— Хей, ти, зеления… — всички друиди рязко се обърнаха. — А… да, вие всички сте в зелено. Така че, ето… ти.

Той с един скок се приближи от един от друидите.

— Кажи ми, аз дебел ли съм?

Вампирът лъчезарно се усмихна.

Горкото момче — всички друиди бяха много млади — почти припадна.

— Не-е — и бързо заклати глава.

— Да не лъжеш? — попита вампирът и присви очи.

— Не! — отговориха в хор всички друиди.

През целия път Велхеор с глупави въпроси, сладки усмивки, а понякога прегръщайки ги през раменете, успя да докара друидите почти до припадък. Тези приятелски жестове в изпълнение на кръвожадния вампир изглеждаха не просто страшни, а направо ужасяващи! Но друидите се оказаха силни момчета — много смели мъже биха побягнали в ужас само при вида на една вампирска усмивка.

Скоро стигнаха до огромно дърво. Широкият ствол беше странно зелен, като на места кората светеше с мека яркозелена светлина. Листата му образуваха завеси с причудливи продълговати форми. Почти на нивото на земята зееше толкова голям процеп, че през него с лекота щеше да мине дори и спящия някъде в гората кралски трол.

Преди да ги въведат вътре, друидите много учтиво ги помолиха да се отнасят с уважение към старейшините.

— Разбира се — съгласи се Велхеор. — С пръст няма да ги докосна — и добави по-тихо към Келнмиир. — Чудя се получават ли друидите сърдечен удар?

— Опитай — сви рамене Келнмиир. — Но само след като научим всичко, за което сме дошли.

— А ако нищо не искат да ни кажат? — с надежда попита Велхеор. — В края на краищата ще трябва да… извадим от тях тази информация, нали?

— Ще трябва. Но се надявам да не стигаме дотам.

Пристъпвайки през процепа, те попаднаха в много уютна зала, осветена от ярка естествена светлина, идваща от тавана. Всъщност таван нямаше, над главите на гостите зееше огромна дупка, през която се виждаше нощното небе. Всички стени на залата бяха напръскани с всевъзможни цветни мотиви, отразяващи всички нюанси от ярко оранжево до тъмно кафяво.

— Ама че колибка — прошепна Велхеор на приятеля си, оглеждайки се наоколо. — От толкова зелено взе да ми се повдига и май ще повърна.

— Само не и в Свещеното им дърво! — ужаси се Келнмиир. — Потърпи докато излезем от тук. От свежия въздух ще ти олекне.

Според друидските легенди Свещеното дърво е един вид бог, прародител на всичко на тази земя. В него заседаваше Съвета на старейшините.

— Ще се опитам — Велхеор се засмя. — Но ако ни гощават с плодове, не отговарям…

Заведоха ги до дървени столове, разположени в средата на залата, и ги поканиха да седнат. Още щом седнаха на не много удобните столове, от срещуположната страна на огромната зала, издълбана в самото Свещено дърво, се появиха шест фигури в дълги зелени (каква изненада) роби. Друидите величествено се приближиха и кимвайки любезно на гостите, седнаха в съседните столове.

— О, просто малко приятелско събиране — иронизира Велхеор. — Удобни кресла, огромна празна зала и толкова приятна компания.

— Моите уважения — културно поздрави Келнмиир, сръгвайки в ребрата приятеля си.

— Моите уважения — отговори друидът с най-дългата брада.

Всички старейшини бяха в много напреднала възраст, което за друид означава от порядъка на десет века, и можеха да се похвалят с много впечатляващи бради. Най-дългата щеше да помете пода при ходене, ако друидът не я повдигаше с ръка.

— Всъщност, ние идваме по работа — веднага хвана бика за рогата Келнмиир. — Отнася се за едно дете, което вие сте приютили преди седем века.

— Не разбирам за какво говорите — невъзмутимо отвърна друидът. — Аз съм Пазител на дървото от единадесет века…

— Момче — тихо се засмя Велхеор.

— … и такова нещо не съм чувал.

Келнмиир извади сгънат лист хартия и го подаде на друида.

— Може би това ще освежи паметта ви.

Друидът взе листа, прочетете го внимателно и го подаде към друг старейшина.

— Откъде взехте този документ? — попита той и вдигна зелените си очи към вампирите.

— От книгата История на възникването на Дневния вампирски клан — охотно отговори Келнмиир. — Интересна книжка, да ви кажа.

Друидът поправи лежащата на коленете му брада.

— Какво искаш от нас?

— Ти какво, старче, не схващаш ли? — избухна Велхеор. — Той иска да види сина си! Време е вече, виж колко векове са минали!

Старейшините се спогледаха.

— Дори и да разбирахме за какво говорите, да се организира такава среща е невъзможно — каза бавно Пазителя.

Велхеор демонстративно бавно се надигна от стола си и запретна ръкави.

— Не разбрах…

Келнмиир рязко го дръпна да седне обратно.

— Хайде да продължим без вашите недомлъвки и предположения. Аз съм Келнмиир и ако вие сте Пазител повече от десет века, то трябва да познавате Алисия и тя най-вероятно ви е разказвала за мен. Кажете ми кратко и ясно, къде мога да намеря сина си и внука си.

— Кратко и ясно? — Друидът вдигна рамене. — На гробището.

— Е — Келнмиир силно стисна подлакътниците на стола. — И как се случи това?

— Съвсем наскоро. Само преди около двеста години — спокойно отговори Пазителя. — Те бяха убити извън Древната гора, но наши братя са присъствали. Ако искате, мога да извикам накой от тях.

— Разбира се, че искаме — Велхеор изсумтя.

Келнмиир дръпна ръката си и откъсна парче от подлакътника. Хвърли изненадан поглед върху дървото в ръката си, внимателно го постави на земята и погледна друидите.

Пазителят кимна.

След няколко минути, които старейшините и вампирите прекараха в мълчание, в залата влезе един друид на средна възраст. Единственото нещо, което го издаваше, че е представител на горския народ, бяха зелените му очи. Беше облечен в най-обикновени градски дрехи и гладко избръснат, което от гледна точка на друидските канони си беше просто недопустимо.

— Моите уважения — поздрави новодошлия, но в гласа му нямаше никакво уважение.

— Това е Херион — представи го Пазителят. — Той е присъствал на смъртта на вашия… — друидът се поколеба — родственик.

— Родственик? — изненада се Херион и погледна с презрение вампирите. — Пред очите ми са убивали много твари, коя от тях е вашия родственик?

Велхеор се ухили.

— За първи път срещам друид с желание за самоубийство. Дори е забавно.

— Спокойно, Херион — меко каза Пазителят. — Аз говоря за Кел…

— Кел… — тихо прошепна Келнмиир.

— На теб го кръсти, — каза Велхеор ревниво. — А не на мен…

— Тези са му роднини — завърши Пазителят.

Херион се разсмя.

— Тези? Не ме разсмивайте, на тях на челата им е изписано, че жертвите им са повече от населението на средноголям град.

— Няколко пъти — скромно се съгласи Велхеор. — Яко, нали?

Друидът вдигна рамене.

— Извенете, Пазителю, но не мога да бъда в една стая с тези…

— Изглежда не разбираш — повиши глас Пазителят. — Искам да разкажеш на тези вампири за смъртта на Кел, а твоето желание няма значение и никой не се интересува от него.

— Напротив — не са съгласи Велхеор. — С удоволствие бих поговорил с него, та да увелича бройката на челото си.

Келнмиир, без да каже нищо, удари поредния шамар по врата на приятеля си.

— Ако нямаш нищо против, първо бих искал да науча кой е убил сина ми.

— Разбира се, — бързо се съгласи Велхеор и впери поглед в Херион. — Но после с теб ще си поговорим.

— С най-голямо удоволствие — кимна Херион. — Значи, вие искате да чуете за смъртта на Кел? — Той се върна и седна в едно от дървените кресла. — Това беше преди около двеста години. По това време работих като посланик в столицата и често приемах гости от Древната гора. Така и Кел дойде при мен, за да види живота в града… Аз винаги съм бил против политиката на ограничения, но в случая на Кел забраната за излизане от гората наистина е била необходима… както се оказа. На една улица ни нападна вампир. Истински вампир. Естествено, той беше по-силен, много по-силен от Кел — друидът стисна юмруци. — Той назова Кел по име и каза нещо за мръсната кръв и след това го уби. Разбира се, Кел се съпротивляваше и аз се опитах да му помогна, но бяхме млади, а вампирът беше много по-силен от нас. И до сега не разбирам защо ме остави жив…

— Наистина е странно — съгласи се Велхеор. — Аз със сигурност няма да направя такава грешка.

— Можеш ли да си спомниш какво точно каза вампирът преди да го убие? — напрегнато попита Келнмиир.

— Да видим… Той каза нещо за опозоряване на рода и за нечиста кръв. Така мисля. Уви, не мога да бъда по-точен.

Вампирите се спогледаха.

— Знаеш ли, това ми звучи познато — каза Велхеор. — Един стар наш приятел винаги е бил обсебен от чистотата на кръвта.

Келнмиир кимна.

— Изглежда, че имаме още един повод да се срещнем с него…

— Знаете ли кой е убил Кел? — изрева друидът.

— Не викай — спря го Велхеор. — По-добре кажи какво е станало с внука на Келнмиир, тоест със сина на Кел?

Херион стисна зъби.

— Влас беше убит, когато се опита да започне преговори с един от вампирските кланове като първи представител на Дневния клан. Казват, че боя се в състоял в една от столичните Школи по изкуствата. Не знам как точно се е случило, тогава не бях в столицата.

— Затова пък аз знам — тихо каза Келнмиир.

Отлично помнеше този бой. Имаше специално отношение към вампирите, понасящи дневната светлина, и тогава в ръцете му попадна младия вампир от Дневния Клан… Само ако знаеше, че… Да, това не е мечта дори за най-кървавия вампир на хилядолетието — да убие собствения си внук…

Подлакътниците на креслото, в което седеше Келнмиир, жално изпукаха.

— За другите му роднини нищо не знам — продължи Херион. — Дневният клан се премести в Лита, а аз там почти не ходя.

Друидът погледна въпросително към посетителите.

— Изглежда, че нямаме повече работа тук — тихо заяви Келнмиир. — Благодаря за информацията.

Вампирите се изправиха.

— Май искаше да си поговорим за нещо — обърна се Велхеор към Херион. — Да излезем?

— Да излезем — съгласи се друидът.

— Внимавай да не го убиеш! — прошепна Келнмиир на приятеля си. — Понатупай го и толкова. Без травми. Той все още може да ни бъде полезен.

— Какво говориш — каза весело вампирът. — Без травми не е интересно. Тук са цяло село с друиди, ще го излекуват на мига.

— Моите уважения — поклониха се вампирите към старейшините и напуснаха Свещеното дърво…

* * *

Малката поляна срещу Свещеното дърво беше осветена от зелени светещи топки, разпръснати по клоните на дърветата.

Велхеор наперено вървеше пред друида и сякаш нямаше никакво намерение да се бие. Погледна с подигравателен поглед към Херион и зачака първия му ход.

Друидът не го остави да чака дълго. С внезапна ярост се хвърли към вампира, като същевременно се покри с дебела кора.

Велхеор с лекота отблъсна атаката на Херион, който беше заприличал на ходещо дърво, но ответните му удари не причиниха никаква вреда на друида. Той дори не се опита да ги избегне, а спокойно се подложи на ударите на противника си.

— О, това ще бъде много интересно — Келнмиир присви очи и седна на тревата.

В това време вампира и друида започнаха да ускоряват темпото, като постепенно заприличаха на едно размито петно. Въпреки това Келнмиир отлично виждаше всеки техен ход — тук Велхеор се опитва да разкъса гърлото на друида, но пръстите му отскачаха от изненадващо здравото дърво, сега пък Херион се опитва да свали противника си на земята, но вампира с лекота се изплъзва от ръката му, сега те падат на земята, едновременно нанасяйки си удари по краката.

— Нещо ми подсказва, че ще завършат наравно — каза Келнмиир на стоящия до него старейшина. — Но е странно да се види друид в близък бой. Това не е в стила ви.

— Херион специално се обучава да се бие с вампири — обясни старейшината. — Той отдели за това около двеста години.

— Опитът му е малко — каза вампира. — Но се бие наистина добре. Те много добри приятели ли бяха със сина ми?

— Бяха неразделни — каза друидът. — Семейството на Херион отгледа Кел от ранна детска възраст, така че те израснаха като братя. Именно след смъртта на Кел Херион започна упорити тренировки — той не е загубил надежда за отмъщение. Въпреки че не одобрявам отмъщението, не мога да го съдя.

Келнмиир погледна с уважение към биещия се с приятеля му друид.

— Но аз одобрявам отмъщението… и още как. Надявам се Велхеор да не го убие.

* * *

„Разговорът“ между вампира и друида, както предрече Келнмиир, съвсем неочаквано завърши наравно. Биха се повече от два часа, докато накрая умората и нараняванията ги повалиха. Два часа по-късно, след като друидите ги бяха позакърпили, и тримата напуснаха селото. Херион реши да се присъедини към вампирите щом разбра, че те знаят кой е убиецът на брат му. Вампирите разбираха и оценяваха такова нещо като отмъщението, така че охотно приеха друида в компанията си. Още повече, че без водач можеха до безкрай да обикалят из Древната гора.