Александер Кравчук
Октавиан Август (75)

Щастлива Арабия

Силайос, везир на набатейсиия цар, ме измами — оплаква се Елий Гал, бившият наместник на Египет, на приятеля си Страбон.

През 24 година Гал оглави най-далечния поход, предприеман някога от римляните — до най-южната точка на Арабския полуостров, днешния Йемен. Древните са наричали тази земя Щастлива Арабия, тъй като от векове се носели легенди за богатството и безгрижния живот на нейните жители. Оттам пристигаха най-ценните благовонни масла и подправки. Но Август спря вниманието си на тази далечна земя отвъд морето и пустините не поради легендите, които се разказваха за нея. Императорът искаше преди всичко да сложи ръка върху търговията с Индия, Цейлон и Източна Африка. Тя се развиваше отлично. Египетските кораби потегляха към тези страни от две пристанища на Червено море, наричано тогава Арабски залив: Миошормос и Береника. От Нил до пристанищата водеше керванджийски път. А по реката скъпите източни стоки: бисери, коприна, слонова кост, памук, подправки, отиваха в Александрия. Веднъж Страбон и Гал отидоха нагоре по Нил чак до Сиена, днешния Асуан. Там научиха, че само в пристанището Миошормос стоят сто и двадесет кораба на александрийски търговци. А преди, при Птолемеите, малцина се решаваха на такова далечно, рисковано плаване по море! Имаше обаче една трудност: по пътя всички кораби трябваше да се отбиват в пристанищата на Южна Арабия. Владетелите на тези земи без никакви усилия и риск извличаха най-голяма изгода от тази оживена търговия.

Походът на Елий Гал, чиято цел беше да промени това положение и широко да отвори пред Рим вратите към Изтока, завърши безуспешно. Той разказваше надълго и нашироко за него на приятеля си Страбон, който предаде разказите му на идните поколения. Включи ги в обширното описание на света, което подготвяше точно тогава. Защото Страбон, грък по проход, живо се интересуваше от география и история. Той беше типичен представител на интелигенцията от тази епоха: роден в Мала Азия, мислеше и пишеше на гръцки, но се чувстваше гражданин на римската държава и прославяше нейното величие и нейните благодеяния.

И тъй според Гал главният виновник беше Силайос Набатеецът. Царството Набат се намираше на изток от Синайския полуостров. Жителите му бяха араби и поддържаха търговски връзки с другите арабски държавици на юг. Същевременно се стремяха да спечелят приятелството на могъщия Рим. Ето защо би могло да се допусне, че ще спомогнат много за техния поход.

— Силайос — разказваше Гал — се закле, че ще ми посочи пътя и ще ми окаже всякаква помощ. А ме предаде. Най-напред поведе флотата покрай брега, където нямаше пристанища, а опасни рифове и плитчини. Големи щети ни причиниха и широките приливи и отливи. А по-късно той избра най-дългия път по сушата през безлюдни пустини, скали и пясъци.

И все пак първата грешка беше в самото построяване на военни кораби. Защото нямаше и не се предвиждаше никаква морска война. Арабите не се отличават с храброст дори на сушата (изобщо те са по-скоро прекупвачи, а не търговци), та камо ли в морето! Но в пристанището Клеопатрис, при стария канал, който свързва Червено море с Нил, вече стояха осемдесет военни кораба.

(Тук трябва да прекъснем излиянията на Гал. Той предвидливо не споменава кой е виновникът в този случай. Разбира се, решението да се построи цяла флота не би могло да зависи от Гал. Напълно сигурно е, че това е идея на самия император Август).

Щом разбрах тази грешка, заповядах да построят сто и двадесет транспортни кораба. С тях именно прехвърлих десетте хиляди пеши войници — римляни и съюзници, сред които имаше около петстотин евреи, изпратени от Ирод, и хиляди набатейци под командването на Силайос.

След много мъки и опасности, причинени от предателското поведение на Силайос, петнадесет дни след отплаването от Клеопатрис пристигнахме в градчето Левка. То се намира на крайбрежието на Арабския полуостров, в страната на набатейците, и е важен търговски център. По пътя за Левка изгубих много кораби, някои заедно с хората, и то не в сблъсквания с врага, а само поради злополучното плаване — дело на Салайос. Той твърдеше, че армията не може по суша да стигне до Левка. А от Левка до Петра, столицата на набатейците, пътуват много търговци. Те водят голям брой камили и хора. Пътят е съвсем безопасен и добре осигурен с продоволствени източници. Тъй че армията можеше преспокойно да мине оттам. Но Силайос правеше всичко със задна мисъл. Както предполагам, той е искал да се възползва от възможността да се запознае основно с тези земи и да участва в завладяването на тамошните градове, а по-късно, когато измрем от болестите, от глад и от несгодите по пътя, да тури ръка на всичко.

При пристигането ми в Лавка войниците вече бяха с изранени уста и крака от някаква болест, която се шири там. За да спася болните войници, прекарах в Левка и зимата, и лятото.

Най-после тръгнахме отново на път, но през такива пустини, че трябваше да караме дори вода с камилите. За това, разбира се, бяха виновни водачите. След много дни стигнахме до земите на цар Аретас. Той беше роднина на Ободас, набатейския владетел. Аретас ни прие радушно, обсипа ни с дарове, но поради подлостта на Силайос с мъка прекосихме и тази страна. Цели тридесет дни вървяхме без път. Имахме само ечемик и фурми и вместо зехтин — масло.

Следващата страна се нарича Арарена. Тя е предимно пустинна, населена от чергарски племена. Управлява я цар Сабос. И там се тътрихме петдесет дни без път чак до града на неграните, живеещи в мирна и богата земя. Царят им избяга и ние веднага заехме града. Оттам след пет дни стигнахме до някаква река, където варварите ни посрещнаха в боен строй. В сражението загинаха около десет хиляди от техните и двама наши. Причината е, че варварите изобщо не бяха войнствени и дори не умееха да боравят с оръжие. А имаха и лъкове, и копия, и мечове, и прашки, и топори.

Скоро след това превзех град Аска, изоставен от владетеля си. Оттам се приближихме до град Атрула и без усилие го завладяхме. Там оставих гарнизон. Запасихме се само с жито и стигнахме до град Мариаба на племето раминти. Осем дни обсаждахме града, но поради липса на вода трябваше да отстъпим. Тогава научих от пленниците, че до земята на благовонните масла остават само два дни път.

Така изгубихме по пътищата цели шест месеца, и то само по вина на водача. Установих това на връщане, когато ни водеше по съвсем друг път, така че стигнахме до целта само за шестдесет дни.

Ето как Страбон резюмира разказа на своя приятел:

Ползата от похода беше голяма, ако става въпрос за проучването на тези непознати дотогава земи. В политическо отношение той не беше успешен. А Силайос, когато се убедиха, че и в други случаи само се е преструвал на приятел на Рим, получи заслужено наказание: беше посечен с топор. Разказът на Гал обаче не може да не породи у съвременния читател такъв въпрос: дали Силайос не е заплатил с главата си за некадърността на самия военачалник^[1]?