Александер Кравчук
Октавиан Август (118)

Разговори между обикновените хора

Кордони от войници обградиха улиците и площадите, по които трябваше да мине траурната процесия, а зад тях неудържимо напираха тълпите. Шествието тръгна от палатинския дом на Август, където бяха изложени тленните му останки, към Форума. Саркофагът беше поставен пред храма на Божествения Цезар; изработен бе от злато и слонова кост, покрит със златотъкано пурпурно покривало, което изцяло покриваше тялото на мъртвеца. Восъчното копие на императора беше облечено в тържествени одежди. Друга статуя на Август беше поставена в колесница, а трета, позлатена, беше изнесена от заседателната зала на сената. Носеха също така статуи и посмъртни маски на всички предци на императора — чак до Ромул. Липсваше само изображението на втория му баща, Цезар, защото той, като бог, не можеше да бъде третиран наравно с простосмъртните. Накрая идваха фигури, символизиращи всички покорени народи.

Тиберий произнесе реч пред храма на Цезар, а Друз — малко по-далеч, в северната част на Форума. След това процесията се упъти към Марсово поле. Сенаторите занесоха тленните останки до мястото, където трябваше да бъдат изгорени. Това беше кръгъл площад зад мавзолея, заобиколен от тополи. Цялото шествие обкръжи вече приготвената погребална клада. Войниците вървяха в пълно бойно въоръжение. Много от тях хвърляха бойните си отличия върху кладата. Подпалиха я центурионите.

Щом пламъците изгаснаха и жарта изстина, Ливия и най-знатните от конниците събраха костите на Август и ги сложиха в урна. После я поставиха в мавзолея.

А в това време хората си говореха. За великолепието на погребението, за предопределението на съдбата, за самия император. По странно стечение на обстоятелствата той бе умрял в същата къща и дори в същата стая, в която издъхна и баща му Октавий. Още по-учудващо бе, че умря в същия ден, в който преди години за първи път получи титлата император. По-късно я получава още двадесет и един път! А консул беше тринадесет пъти!

Други, по-разумни, се опитваха да дадат оценка на Август и неговото управление.

Едни твърдяха, че към гражданската война го тласна синовната обич, привързаността към бащата-осиновител, а също и положението в републиката, застрашена от анархия. Той правеше отстъпки на Антоний и Лепид само за да ги склони да му помогнат в отмъщението за смъртта на Цезар. Но когато Лепид затъна в гнусни дела, а алчният Антоний вървеше към собствената си гибел, тогава единствено спасение за разкъсваната от вътрешни борби държава стана едноличната власт. Но като въведе новия строй, Август не го нарече монархия или диктатура, а принципат. Сега империята се разпростря до океана и до големи далечни реки. Легионите, провинциите, флотата — всичко това се направляваше умело от една ръка. По отношение на гражданите се спазва законността, а изискванията спрямо съюзните страни са умерени. Столицата е пълна с великолепни сгради. Всички се радват на благодатния мир.

Но мнозина бяха на друго мнение. Синовната обич и защитата на републиката от анархията — това са само фрази. Октавиан подстрекаваше ветераните от жажда за власт и си създаде частна армия. Само за да заграби властта, предизвика бунт в легионите на Антоний, тогавашния консул. Преструваше се, че изпитва симпатии към сената, но щом стана претор, заграби армията на двамата консули Хирций и Панса. А пък изобщо не е сигурно дали наистина са умрели от раните, получени в битката. Той принуди сената да му позволи да се кандидатира за консул, макар да не отговаряше на предвидените по закон изисквания. С легионите, които трябваше да заведе при Антоний, той се опълчи срещу републиката. А едва ли някой ще одобри проскрипциите — дори триумвирите ги смятаха за необходимо зло. Наистина погубването на Касий и Брут може да се сметне като отмъщение за смъртта на баща му, но не трябва ли общото благо да се постави над личната ненавист? Той измами Помпей с привиден мир, Лепид — с фалшиво приятелство, а Антоний — като му даде за жена Октавия. Наистина дълго време имаше мир, но той не беше безкръвен. Ами поражението на Вар, ами в самия Рим не загинаха ли много заговорници? Ами личният живот на Август? Отне жената на Тиберий, макар да беше бременна. Ливия се оказа сурова майка за републиката и още по-сурова мащеха за императорския дом. Август си избра приемника не от любов към него и не от загриженост за империята, а само защото познаваше жестокостта и надменността му. Искаше, като го сравняват с този възможно най-лош владетел, славата му да расте сред потомците^[1].

Така оценяваха личността и делото на Август освободените роби и враговете му. След сто години Тацит с удоволствие повтаря обвиненията на противниците му.

А как ще го съдим от перспективата на изминалите двадесет века? Някои обвинения, като отношението към Помпей, Лепид и Антоний, направо са фалшиви. Очевиден е и въпросът с приемника — той не е имал възможност да избира. В края на живота си Август няма на кого друг да предаде властта, освен на Тиберий, опитен военачалник и добър организатор.

А пътят на Октавиан към властта? Наистина той извърши много престъпления. Но не можем да го обвиняваме за това. Който се бори за власт, той си служи с всички средства, и в атака, и в самоотбрана, защото иначе ще загине. Такива са законите на политиката. Затова пък истински характеризира човека поведението му, след като вече е взел властта.

По въпросите на вътрешната политика Август като владетел е бил принципен и суров, но не се е опетнил с жестокост и не се е принизил до дребнавост. Ценял е гражданската смелост, уважавал е приятелството, не е задушавал критиката. Избягвал фалшивия външен блясък и позата, обичал е простотата и непосредствеността. Имал е чувство за хумор, без което дори най-честният човек може да стане непоносим. Може би най-безпощаден е бил към собственото си семейство и затова сам се е обрекъл на жестока самотност.

Консервативен по характер, той се е стремял да запази всичко жизнено в римската държавна организация, но е мислел по-широко от управляващата дотогава сенаторска аристокрация. Разбирал е, че населението на провинциите представлява по-голямата част от населението на империята и затова не може да бъде третирано като безродна маса, като предмет на безнаказана експлоатация; стараел се е да осигури законност и да създаде условия за стопанско развитие във всички земи, за да може империята наистина да стане общо отечество на победители и победени.

Войните, водени от императора, са били подчинени на една цел: утвърждаване на естествените граници на империята. В това отношение почти напълно успял. Военните кампании са били мъчителни и кръвопролитни за двете страни, но от гледна точка на римляните си е струвало да се понесат големи жертви, защото благодарение на тях много следващи поколения край Средиземно море са могли да се радват на мир, ред и стабилизация.

А какво е желаел Август за себе си? Не го е криел, много пъти открито го е изразявал през близо половинвековното си управление. Мнозина са подозирали, че това са само красиви думи. Но не са били прави, защото това положително не е било съзнателно самозалъгване и суетно позиране пред другите. Струва ми се, че е прав Сенека, когато пише:

В отрудения си живот той се е залъгвал със сладката и фалшива утеха, че някога ще може да живее само за себе си. В едно от посланията си до сената обещава, че дори когато се оттегли на почивка, ще го направи с достойнство, без да хвърли сянка върху вече постигнатата слава. Там намерих такива думи: Наистина, по-лесно е да обещаеш нещо, отколкото да го изпълниш. Но мечтата за този миг, който най-много желая, ме кара да си открадна малко радост от самата сладост на думите, след като не мога наистина да се порадвам на почивката^[2].

Защото да спечелиш властта е трудно, но още по-трудно е да се откажеш от нея.