Калоян Манолов
Велики химици (7) (Том втори)

Анри-Етиен Сент-Клер Девил

1818 • 1881

Корабната сирена отекна в ниските възвишения, покрити с вековни гори, и се разстла върху гладките води, за да заглъхне в далечния хоризонт на океана. Машините работеха с пълен ход и черни кълба дим се издигаха над палубата. „Атлантик“ се откъсна бавно от кея и започна бавно да се насочва на изток. Облегнати върху перилата на палубата, Шарл и Анри махаха с ръце към брега. Те едва различаваха майка си, чиято дълга бяла рокля и широкопола шапка се сливаха с белотата на каменната настилка. Постепенно очертанията на пристанището Шарлота-Амалия се превръщаха в бяла ивица, притисната между сините води на Атлантическия океан и зелените възвишения на острова.

— Довиждане, Сент Тома! Довиждане, роден край!

За пръв път двете момчета отплуваха от острова за неопределено дълъг срок. Те бяха пътували неведнъж с корабите на баща си до съседните острови. Бяха стигали и до Сент Кроа и дори до Големите Антили — Пуерто Рико, Хаити… Сега параходът пое курс към Европа. Виргинските острови, към които принадлежеше и Сент Тома, потъваха към хоризонта. Там остана родната им къща, градината, двуетажната сграда на параходната компания, която беше собственост на баща им.

В детските представи на 10-годишния Анри това пътуване изглеждаше като приказка. Той обожаваше брат си Шарл, който с маниерите си се мъчеше да подражава на възрастните и винаги играеше ролята на закрилник на малкия Анри, макар че и той самият току-що навърши 14 години. Сега те мечтаеха за Франция — родината на родителите им. Те очакваха с нетърпение да видят Париж, този кумир, за който майка им така често мечтаеше и разказваше с неповторим възторг.

Пътуването мина неусетно, защото чичо Жулиен ги остави на свобода и те можеха по цял ден да се разхождат по палубата, да говорят за морето, за Сент Тома, за Франция… Сега можеха да отдъхнат и от уроците на майка им. Госпожа Девил полагаше изключителни грижи за двамата си сина. Първоначалните познания по литература, френски език и музика те дължаха на нея. Но синовете на уважавания от всички жители на Сент Тома господин Девил трябваше да получат едно по-системно и подходящо образование. Според баща им това можеше да се осъществи само в Париж.

Големият град приличаше на истински водовъртеж. На Анри той се стори по-страшен дори от беснеещите урагани, които често връхлитаха върху островите през августовския сух период. Зад високите стени на института „Сент Барб“ обаче цареше спокойствие и двете момчета започнаха един съвсем нов живот. Въпреки 4-годишната разлика помежду им те постъпиха в един и същ клас. Готвеха уроците си заедно, заедно се разхождаха в градината зад параклиса, заедно мечтаеха за техния остров. Обучението в института „Сент Барб“ се водеше по установените в цяла Франция класически програми. То даваше здрава основа, върху която по-нататък университетите доизграждаха познанията на младите специалисти. В този институт преподаваха много добри учители, някои от които се занимаваха и с научноизследователска работа. Те умееха да събудят интереса на учениците си и да ги насочат към трудния път на науката. Още тук у двамата братя се появи любов към научните знания и още тук те решиха да се посветят на науката.

Скоро годините се изнизаха и те трябваше сами да изберат бъдещето си. Шарл се насочи към минералогията и геологията.

— Изобщо няма защо да избирам. Ще постъпя в Минно-геоложкия институт (Екол де Мин).

— А аз все още не мога да реша, Шарл — каза замислено Анри. — Иска ми се да уча медицина, а не ми се ще да изоставя и музиката.

— Виж какво, Анри — каза Шарл наставнически. — И музиката не е лошо нещо, но струва ми се, че тя ще ни раздели. Ако ти се посветиш на музиката, няма да имаме никакви общи интереси. Виж с медицината нещата стоят по-различно. Поне в началото ще изучаваме еднакви предмети. Ето вземи например физиката, химията…

— Като прибавим към това и мнението на татко, че лекарската професия е много доходна, можем най-после да приключим с избора, нали? — отговори по-малкият брат.

— И тъй, скъпи Анри, можем да тръгваме към Рю дьо ла Харп.

Триетажната къща на улица Рю дьо ла Харп принадлежеше на някакъв далечен техен роднина. Шарл и Анри получиха самостоятелна стая и пълен пансион. Въодушевени от ентусиазма на младежките си амбиции, те се отдадоха с целия жар на душата си на новите науки. Занятията в лабораториите, лекциите на прочути професори, работата над книгите — това запълваше изцяло ежедневието им. Жаждата на Анри за знания не се задоволяваше само със занятията в Медицинския институт. Той не пропускаше нито една от публичните лекции, на които говореха такива изтъкнати учени, като Доменик Франсоа Араго, Жозеф-Луи Гей-Люсак, Луи-Жак Тенар, Жан-Батист Био и др. Особено силно го привлякоха лекциите по химия на Тенар в Сорбоната. Анри записваше всичко с най-големи подробности. Правеше скици на опитните постановки. Той изпитваше непреодолимо желание да извърши сам демонстрационните опити, с които Тенар придружаваше лекциите си. Анри отдавна мислеше да превърне мансардата в къщата на Рю дьо ла Харп в лаборатория. След като и Шарл одобри идеята му, той повече не се двоуми. Пари имаше достатъчно. Баща им пращаше повече, отколкото се нуждаеха. Скоро таванската стая се превърна в истинска лаборатория. В нея младият студент по медицина Анри Сент-Клер Девил направи първите си неуверени стъпки на полето на химията. Той нямаше достатъчно сръчност и умение, но чрез търпеливо повтаряне на опитите усвои лабораторната техника и най-сложните опити на Тенар вече не го плашеха. Той ги повтаряше винаги успешно. Самостоятелната работа в лабораторията и непрекъснатото четене на химични книги изградиха в него тази самостоятелност и увереност в собствените сили, които през целия му живот не го напуснаха. На следващата година лекциите на Тенар се повтаряха. Да прави пак същите опити нямаше никакъв смисъл. Анри се снабди с няколко ръководства по химия и започна сам да провежда разнообразни опити. Сложните манипулации по извличането на чисти вещества от природни продукти го увлякоха и той неусетно започна да извършва опити, които не бяха описани в нито едно ръководство. Искаше му се да изолира веществото, което придава характерната миризма на терпентиновото масло. Надяваше се, че дори ще успее да определи състава му и да хвърли светлина и върху лечебните свойства на това тъй широко използувано в медицината вещество. Неколкократната дестилация, обработката със сярна киселина, а след това с натриева основа и анализът на продуктите — всичко извърши той, самоукият Анри, едва навършил двадесет години. След това подреди резултатите в статия, озаглавена „Изследване върху терпентина“ и я представи пред Френската академия на науките.

В редакционната колегия на Академията тогава влизаха Тенар, Пелуз и Дюма. В преценката за статията те написаха: „Трудността на разглеждания въпрос, особената грижа, с която са описани опитите, и някои нови резултати, получени от автора, определят приноса на статията, затова комитетът я препоръчва за отпечатване в изданията на Академията“.

Успехът окуражи младия студент по медицина и той продължи изследванията с още по-голямо усърдие. На следващата, 1840 г., той публикува още една статия върху терпентина, след което започна да изучава някои смоли, добивани от тропически растения. Една част от смолите събра сам през лятната ваканция, която прекараха заедно с Шарл на остров Сент Тома. Другата част купи от един търговец от Сент Жуан. Изучаването на веществата, които влизат в състава на смолата елеми и на толубалсама, представляваше интересна, но много трудна задача.

Вече няколко десетилетия химиците изучаваха тропическите растения, в резултат на което броят на новооткритите вещества непрекъснато нарастваше. Твърде добре бяха изучени свойствата на стрихнина, бруцина, хинина, морфина и десетки други вещества. Анри се надяваше да открие някакво ново, неизвестно съединение в тези още неизследвани смоли. Той ги подложи на продължителна обработка с различни реактиви, като очакваше, че ще успее да изолира неизвестното вещество, но все още нямаше никакъв резултат.

Лабораторията в таванската стая светеше винаги до късно. Тясното прозорче хвърляше сноп светлина върху посивелия покрив на отсрещната къща, зад която острите върхове на зданията и комините се губеха в нощния мрак. Загледан в някаква невидима точка в далечината, Анри обмисляше по-нататъшната си работа. Може би дестилацията ще помогне? Той постави няколко късчета толубалсам в стъклената реторта и започна да загрява внимателно. Смолата се разтопи. Малки мехурчета се появиха на повърхността й, а от извитата тръба на ретортата потекоха капки безцветна течност с особена петролена миризма. Анри постави няколко капки върху ръката си, но те бързо се изпариха. „Каква ли е тази нова течност?“ Той повтори дестилацията няколко пъти, събра по-голямо количество от течността и започна да я изследва. Оказа се, че това е въглеводород, който прилича твърде много на бензола. Тази течност реагираше сравнително лесно с концентрирана сярна и азотна киселина, като в резултат на взаимодействието се получаваха твърди вещества. По резултатите от анализите можеше да се заключи, че новата течност е еднаква с течността, получена през 1837 г. от Жозеф Пелетие и наименована от него ретинафтен. Свойствата на новото вещество обаче се оказаха малко по-различни, затова Анри помисли, че това е някакъв изомер на ретинафтена и го нарече бензоен поради приликата му с бензола. По-късно се установи, че и Девил, и Пелетие са получили едно и също вещество, което днес наричаме толуол.

Анри не се задоволи с изучаването на смолите. Той подложи на изследване лимоново масло, колофон, креозот и др. вещества. Тенар и Дюма посрещаха със задоволство успехите на младия Сент-Клер Девил и го насърчаваха към по-нататъшни изследвания. В резултат на тази неуморна, самостоятелна научноизследователска дейност през 1843 г. Сент-Клер Девил получи научни степени доктор по медицина и доктор по химия. Това беше и първото признание на младия учен.

Сега Анри отново стоеше на кръстопът. Накъде да тръгне? Какво трябва да предприеме? Да замине за Сент Тома и да започне лекарска практика? Тогава той ще се откъсне от науката и никога не би могъл да изпита отново тези чудни трепети на очакване на резултатите от извършените опити. Да остане в Париж и да се отдаде на химията? Откъде ще вземе средства? Корабната компания на баща му започна да запада, приходите й намаляха, а имението при Бержерак не носеше никакви доходи. Може би е рисковано, но той ще остане в Париж. Тук е центърът на науката. Тук може да се постигне много. Анри продължи да работи в лабораторията в таванската стая. Нови идеи го въодушевиха и той трябваше да постигне целта си. Казанчето за дестилация с водна па̀ра вреше и лекото свистене на горещите па̀ри се сливаше с монотонното тракане на часовника. Жълтеникавата течност в приемника вече почти не увеличаваше обема си. Наближаваше краят на процеса. Анри следеше капките, които се стичаха от хладника, и едва доловимо тананикаше някаква мелодия.

— Стига, Анри! Няма ли почивка за тебе? — Шарл влезе със зачервени от вълнение бузи. В очите му трепкаше необикновен пламък.

— Още малко, Шарл, и свършвам. Ти какво направи със силикатните минерали?

— Нищо. Днес не съм се занимавал е тях.

Анри отвори уста, за да запита нещо, но замълча, като го гледаше в почуда.

— Какво става с тебе, Шарл?

— Целия следобед прекарах в салона на мадам Шамбери. Заведе ме Льозер. Нали знаеш, че той се опитва да пише стихове?

— Е добре. Посветил си един следобед на литературата.

— Не, Анри — на една прекрасна девойка. Те дойдоха малко след нас заедно с братовчедката си Амали. Не съм виждал по-очарователно създание!

— Охо! Започваш да ставаш романтичен!

— Поканиха ни в неделя да отидем на излет в Булонската гора. Ще дойдеш и ти, нали?

— Щом толкова настояваш, разбира се, ще дойда.

Неделната разходка донесе много трепетни вълнения не само на Шарл. Анри бе очарован от прекрасната Амали. Звучният смях и веселите разговори нахлуха като пролетен вятър в душата му. Този вятър донесе нови, необикновени радости за младия учен. Щастието е толкова многообразно! Анри познаваше радостите от научните успехи, от постигнатите резултати след дълъг и упорит труд, но щастието от първата обич? То наистина преобразява хората. Те всички стават поети, музиканти… Анри и в действителност беше музикант. На срещите у мадам Шамбери той често свиреше на рояла в малкия салон, а Амали, надвесена над нотите, тананикаше тихо и следеше внимателно, за да отгърне навреме следващата страница. Понякога те свиреха и на четири ръце. Тогава музиката съединяваше мислите им, желанията им, обичта им…

Още същата година госпожа и господин Сент-Клер Девил пристигнаха от Сент Тома, за да отпразнуват сватбите на двамата си сина. Няколко месеца по-късно по препоръка на Тенар, който имаше особени предпочитания към младите и способни хора, Анри получи назначение за професор по химия в новооткрития факултет в Безансон. Като много надежден Тенар го препоръча и за декан на факултета. Двадесет и шест годишният професор Девил се зае с организиране на новия факултет с всичката жар на младостта си. В един твърде кратък срок лабораториите разполагаха с всичко необходимо както за учебна, така и за научна работа. Въпреки че формално Девил завърши медицина, той беше слушал лекциите на толкова видни химици, имаше такива обширни познания, че без големи усилия успя да подреди и подготви лекциите си, които се отличаваха с яснота на изложението и с голяма широта на третираните въпроси.

Само няколко месеца работа и името на Сент-Клер Девил се произнасяше с уважение и респект от всеки гражданин на Безансон. За това допринесе особено много и работата му относно водоснабдяването на града. Питейната вода за Безансон се вземаше от река Дуб. Обществеността на Безансон се съмняваше в здравословността на водата и общинският съвет се обърна с молба към професор Сент-Клер Девил да анализира водите на река Дуб и да даде окончателната си преценка.

Досегашните изследвания на Девил обхващаха главно областта на органичната химия, а задачата, която му предстоеше, имаше чисто аналитичен характер. Това, разбира се, не го изплаши, защото той постигаше всичко чрез самостоятелна работа. Набави необходимите ръководства по аналитична химия, проучи методите и започна работа. Той не се ограничи с изучаване само на река Дуб. Нареди да му донесат проби и от други реки и извори. Само за няколко седмици овладя техниката на мокрия и сухия анализ и пристъпи към непосредствен анализ на водите. Много от методите обаче се оказаха непригодни или неточни. Това го принуди да разработи свои методи, да комбинира старите, да ги видоизмени. Резултатите от проучванията Девил публикува в 2 забележителни статии приз 1847 и 1848 г. В тях той доказа, че речните води съдържат винаги силикати и нитрати — факт, потвърден по-късно и от Бусенго. Това твърдение имаше особено голямо значение за земеделието, защото речните води можеха да се използуват като естествен източник на азот, необходим за развитието на растенията.

Работата в областта на аналитичната химия го свърза до известна степен и с неорганичната химия. По това време много от химиците споделяха мнението на Шарл Жерар, че киселинни анхидриди могат да се получат само от многоосновните киселини. Това становище не почиваше на опитни данни. То беше изведено въз основа на теоретични съображения, но Сент-Клер Девил не можеше да го приеме, щом не е доказано.

„Киселинни анхидриди на едноосновни киселини може би могат да се получат, но все още не са открити методите за това. Би трябвало да се опита.“ Девил мислеше напрегнато. „Сребърният нитрат образува с хлоридите неразтворим сребърен хлорид. Ако вместо хлорид използувам сух хлор, също ще получа сребърен хлорид. Тогава радикалът на азотната киселина ще остане свободен и той или трябва да се разложи, или да се превърне в анхидрид.“

Идеята беше логична и той пристъпи незабавно към изпълнението й. Напълни една стъклена тръба с кристали от сребърен нитрат, свърза я със сушителната тръба, в която трябваше да изсуши хлора, а другия край съедини с извита тръба, потопена в охладителна смес, за да събере продукта на реакцията. Още първите порции хлор превърнаха прозрачните кристали от сребърен нитрат в бяло прахообразно вещество, а в извитата тръба започна да се събира безцветна течност. Девил наблюдаваше, изпълнен с радост и любопитство. Какво ли представлява тази течност? В този момент в лабораторията влезе пребледняла и изплашена камериерката на жена му.

— Господин Девил, госпожата… — тя не можа да се доизкаже.

Девил скочи и се завтече към къщи. Суетене и тревога царяха в цялата къща. Той изкачи стълбите, като прескачаше по 2, 3 стъпала наведнаж — и се втурна към спалнята на жена си. Едва не се сблъска с доктор Канту. По лицето на лекаря играеше усмивка.

— Син, господин професоре. Честито! — каза доктор Канту и се отправи към изхода.

Девил влезе на пръсти. Бледа и изтощена жена му лежеше върху снежнобялата постеля. Тя отвори очи и нежно му се усмихна. Той се приближи и я целуна по челото.

— Моя скъпа, благодаря!

Малкият Етиен все още се вълнуваше и отваряше беззъбата си уста. Бавачката го носеше на ръце и правеше всичко възможно, за да го успокои.

— Ще стане юнак. Бунтува се — каза тя на Девил, като се приближи, за да му го покаже. — А сега оставете ги да си почиват, господин професоре! Те са изморени.

Девил излезе тихо. Стискаше някаква хартия и я премяташе от ръка в ръка. Повъртя се пред вратата в недоумение и после тръгна към университета. Искаше му се да вика, да тича, да скача…

Лабораторията миришеше ужасно на хлор. В бързината си той забрави да прекрати опита. Разтвори широко прозорците и се върна към тръбата, потопена в охладителната смес. Вместо течността, която се образува в началото, в нея имаше безцветни кристали. „Анхидридът на азотната киселина! Може би той е твърдо тяло. Трябва да се анализира.“

Девил извади част от кристалите и ги постави във вода. Те се разтвориха моментално, а температурата на разтвора значително се повиши. Анализът показа, че в разтвора се съдържа само азотна киселина. Прозрачните кристали поглъщаха много лесно влагата от въздуха и скоро се втечниха. Тръбата отново се напълни с гъста, маслообразна течност. Девил повтори опитите няколко пъти. Той анализира неколкократно и самите кристали. Не можеше да има съмнение — съставът им отговаря на състава на двуазотния петоокис — анхидрида на азотната киселина.

Статията, която изпрати в Париж, направи особено голямо впечатление. Резултатите на Девил отхвърляха напълно становището на Жерар. Това беше особено благоприятно за Дюма, който враждуваше отдавна с Жерар. Дюма организира незабавно научен съвет в Сорбоната. В залата присъствуваха всички изтъкнати учени на Франция. Доклад за анхидрида на азотната киселина изнесе Сент-Клер Девил. На масата до него лежаха няколко запоени стъклени тръби с хубави кристали от двуазотен петоокис. Високоинтелигентната аудитория го награди с дълги, сърдечни овации.

Голямата компетентност, широките познания му спечелиха симпатиите на парижките учени и по предложение на Дюма през 1851 г. той зае мястото на професор Балар във Висшето педагогическо училище (Екол нормал супериор) в Париж. Лабораториите бяха обширни, но нямаха достатъчно апаратура. Липсваше и научна библиотека, но това не смути Сент-Клер Девил. Ежегодната сума от 1800 франка не можеше да покрие разходите по обзавеждане на лабораторията. Въпреки това Девил не спря нито за миг изследователската си работа.

Сега той отново можеше да разговаря с брат си Шарл, да обменят мисли, да си дават съвети. Изучаването на минералообразувателните процеси изискваше да се провеждат опити при високи температури. Анри се зае да помогне на брат си. Ето защо първите опити в лабораторията на Висшето педагогическо училище се отнасяха до конструиране и усъвършенствуване на пещите за високи температури. За да повиши температурата, Девил примесваше към необходимия за горене въздух известно количество кислород. Това нововъведение даде отличен резултат. Сега в пещта можеше много лесно да се достигне извънредно висока температура. Вече не представляваше проблема дори стопяването на такова високо топимо вещество като порцелана. Особено висока температура се получаваше, ако за гориво се използува светилен газ, към който се примесва известно количество кислород. Пламъкът от този газ излъчваше ослепителна светлина, а на високата му температура не устоя дори платината, един от най-трудно топимите метали. Обикновените съдове, в които досега се извършваха подобни стопявания, не можеха да издържат на тези високи температури. Те омекваха и се разрушаваха.

Трябваше да се потърси нов, много по-високоогнеупорен материал. Девил намери изход и от това положение. Изготви тигли от чист калциев окис и от магнезиев окис. Тези вещества имат много висока температура на топене. При загряване до 2000° и дори до 3000°С те само се нажежават и започват да излъчват бяла светлина, но не показват никакъв признак на омекване. Сега минераложките изследвания на брат му Шарл можеха да се разширят и задълбочат, но възможността за работа при висока температура породи нови идеи и у самия Девил. Успоредно с усъвършенствуването на пещите Девил започна работа върху някои идеи, които възникнаха още през време на аналитичните му изследвания в Безансон. Не можеше да не направи впечатление на един експериментатор голямата прилика в свойствата на алуминия и тривалентното желязо.

„Щом свойствата им са толкова близки, би трябвало да съществуват и съединения на двувалентния алуминий, тъй като са познати и добре изучени и съединения на двувалентното желязо.“

Идеята да получи съединения на двувалентния алуминий не му даваше покой. Той проучи подробно литературата и се запозна с метода на Вьолер, чрез който немският учен успя да получи сив прах, а после и малки зрънца от този нов и малко изучен метал.

„Може би при подходящи условия на редукция точно методът на Вьолер ще доведе до получаване на съединения на нисковалентния алуминий.“

Металическият калий се продаваше вече на сравнително ниска цена и провеждането на реакцията не представляваше такава трудност както по времето, когато Вьолер я е извършил за пръв път. Девил можеше да я проведе в сравнително по-голям мащаб. За целта той използува широка платинова тръба, в която постави металическия калий. Единия край на тръбата свърза с порцеланов съд, в който загряваше до висока температура алуминиев хлорид. Парите от алуминиевия хлорид влизаха в реакция с калия, който ги редуцираше, и се освобождаваше алуминий. Изпаряването на алуминиевия хлорид се осъществяваше лесно благодарение на усъвършенствуваните пещи. В този случай дори не се налагаше вдухване на кислород, защото още към 500°С веществото започваше да се изпарява.

Девил изследва подробно продукта на реакцията с цел да открие съединения на двувалентния алуминий. Търсенето остана безрезултатно. В платиновата тръба се откриваха само два метала — новообразувалият се алуминий и непрореагиралият калий. Малките сребърнобели зрънца на алуминия се отличаваха с добра ковкост и много ценни качества — те не загубваха блясъка си при стоене на въздуха.

— По всичко изглежда, че този нов метал се приближава по свойства до благородните метали. Единственото различие засега е значителната разлика в относителните им тегла. Алуминият е извънредно лек — каза Девил на Дюма. — Предполагам, че получаването на алуминий ще заинтересова и френското правителство.

— Ако алуминият оправдае очакванията ни, Франция наистина ще стане най-могъщата страна. Продължете опитите си! Предполагам, че лабораторията ви предлага всички удобства?

— Не мога да се оплача. Лабораторията във Висшето педагогическо училище е обзаведена от мен и… впрочем вие сте в течение на всичко. Единственият недостатък е — недостатъчните средства.

— Пари ще отпуснем от Академията на науките. Ще докладвам на правителството и лично на императора.

— Може би засега ще бъде по-добре, ако се задоволим само със средствата от Академията? — каза Девил. — Нека да не избързваме!

— Трябва да се бърза, професор Девил. Какви перспективи се откриват пред Франция!

— Пред цялото човечество, професор Дюма! Като си представите само, че глината се намира навсякъде по земята!

Девил наричаше алуминиевата руда глина. Той обаче не използуваше обикновена глина, а една съвършено чиста, бяла глина, която се копаеше в околностите на град Бо. Днес тази глина се нарича боксит и все още е най-важната и почти незаменима суровина за добиване на алуминия.

След като я подложеше на пречистване, за да отстрани малките количества желязо, Сент-Клер Девил смесваше получения алуминиев окис, с въглен и нагряваше сместа в струя от хлор. Отвеждаше образувалия се алуминиев хлорид в желязна тръба, в която имаше поставени керамични съдове. Във всеки един от тях той поставяше по половин килограм натрий. Когато взаимодействието се извършеше напълно, Девил загряваше желязната тръба до по-висока температура. Тогава ситните частички на новополучения алуминий се стопяваха и образуваха малки зрънца. След изстиване на тръбата Девил изваждаше керамичните съдове и грижливо отбираше зрънцата на новополучения метал. Когато количеството им нараснеше, той ги поставяше в керамичния съд и отново загряваше при висока температура, за да ги стопи и получи по-голям къс метал. Резултатът беше налице, но манипулациите бяха твърде сложни и прилагането им в по-голям мащаб изглеждаше съвсем неизгодно. Трябваше да се направят подобрения.

В резултат на няколкогодишна работа Девил успя значително да усъвършенствува метода. Сега вече за един ден само той можеше да получи значителен къс алуминий. Въпреки това обаче цената на този сребърнобял метал достигаше фантастичната стойност 30 000 франка за килограм. Алуминият струваше много по-скъпо от златото.

Успехът на Девил предизвика истинска сензация. Няколко къса алуминий бяха изложени в голямото фоайе на Академията на науките, за да могат всички да видят отблизо този необикновен метал. Няколко дни след това Сент-Клер Девил трябваше да отиде лично при императора и да докладва за постиженията си. Император Наполеон ІІІ дълго се любува на лъскавото парче метал.

— Може би ще можем да го използуваме за войските? — каза императорът.

— Той е по-скъп от златото, Ваше Величество — каза Девил. — Засега от него може да се произвежда само най-скъпото бижу.

— Ако усъвършенствувате метода си и намалите цената му, вероятно бихме могли да започнем производство на шлемове и ризници за войската. Тогава френските войски ще бъдат неуязвими.

— За подобни изследвания са необходими много средства.

— Средства ще имате. Започнете опити в по-голям мащаб! Можете да работите в заводите Жавел. Отнасяйте въпросите, свързани с опитите ви, до моя приятел и съветник Дюма.

Императорът замълча и като докосна върха на късо подстриганата си брада, заговори на Дюма.

— Нека от първото произведено количество алуминий направят медал, върху който да отпечатат образа на Девил. Това ще даде израз на нашата признателност.

— Заслугата е на Фридрих Вьолер, Ваше Величество. Той пръв получи алуминий. Аз само усъвършенствувах метода. На него трябва да се отдаде тази почит.

Работата в заводите Жавел тръгна с бърз темп. Девил въведе редица подобрения и в метода на Гей-Люсак и Тенар за производство на натрий, защото високата цена на алуминия се дължеше на високата цена на необходимия за редукцията натрий. Разрешаването на една такава сложна проблема изискваше продължителна и напрегната работа. Първи помощници в работата на Девил бяха Анри-Жюл Дебре и Артур Морен. Усъвършенствуването на методите, конструкцията на апаратите, всичко изискваше многократни опити, внимателна проверка. Дори и най-малката подробност имаше голямо значение за производството.

Скоро се установи, взаимодействието на натрия се извършва много по-спокойно и без опасност от експлозия, ако вместо алуминиев хлорид се използува смес от натриев хлорид и алуминиев хлорид. В този случай дори нямаше никаква опасност, ако натрият се стопи заедно със солите. Проведена по този начин реакцията предоставяше възможност за взаимодействие на много по-големи количества, т.е. за значително увеличаване на производителността. Процесът стана още по-изгоден, когато вместо смес от натриев и алуминиев хлорид започнаха да използуват натриево-алуминиев флуорид. Това вещество се среща и в природата. То образува кристали, които твърде много приличат на лед. Нарича се криолит. Криолитът се топи при сравнително ниска температура, реагира много спокойно с натрия, а образувалият се алуминий се стича лесно на едно място и много удобно се отлива в калъпи.

На 18 юли 1855 г. в завода Жавел получиха първия слитък алуминий, произведен в индустриален мащаб по усъвършенствувания метод. Един производствен цикъл даваше отливки, които тежаха 6 до 8 килограма.

Алуминиевият медал беше вече готов. Академията на науките уреди специално тържество и връчи медала на Фридрих Вьолер. Девил седеше в първата редица и искрено се радваше. Неговият скромен и честен ум никога не се помрачи от желание за слава и богатство. Въпреки че заслугите му за производството на алуминия бяха изключителни, той с ненадминато великодушие настоя върху медала да се напише името на Вьолер и годината 1827, когато немският учен получи първите дребни прашинки метал.

— Не мога да намеря достатъчно силни думи, за да изразя благодарността си към френските учени — заговори Вьолер, — но според мен, много по-голяма заслуга има професор Анри Сент-Клер Девил. Само благодарение на неговите няколкогодишни усилия ние имаме възможността да произвеждаме такива големи количества метал.

Бурни ръкопляскания заглушиха думите му. Вьолер стисна сърдечно ръката на Девил и двамата учени почувствуваха, че алуминият ще ги направи приятели.

— Всъщност началото на всичко започна от изследванията на Йорстед — заговори Вьолер. — Той още в 1824 г. редуцира алуминиев хлорид с калиева амалгама и след като отдестилира живака, получи сив метален прах. По негова молба аз по-късно се заех с усъвършенствуване на метода.

— И все пак съвременния метод дължим на вас — каза Девил.

— Без вашата упорита работа той щеше да остане само литературен факт, колега Девил. Впрочем да вървим в лабораторията ви. Искам да я разгледам.

Лабораторията на Девил се славеше като една от най-модерните не само в Париж, а дори и в Европа. Всички изтъкнати химици по това време се намираха в близък контакт с Анри Сент-Клер Девил. Почти всяка седмица, почти всеки ден там се правеха открития. Тъй като публикуването на научните статии траеше твърде дълго, Девил докладваше всяка неделя постиженията си пред научната общественост. Рано сутринта в неделя всички сътрудници идваха в лабораторията, за да я почистят и подредят. Те измиваха замърсения от сгурията и пепелта на пещите под, разчистваха работните маси, за да подредят върху тях получените през седмицата вещества. Когато към 10 часа преди обед се отваряха вратите на лабораторията, тя скоро заприличваше на истинска аудитория. Студенти, бивши възпитаници на Девил, професори, академици, химици, математици, философи, интелигенти — всички бързаха да заемат местата си, за да научат за последните постижения на Девил. Вьолер познаваше тези интересни сбирки от по-раншните си посещения в Париж, но сега той имаше възможност да посети лабораторията извън определените за това часове и да разговаря подробно върху изследователската работа на Девил.

Когато влязоха в лабораторията, там кипеше усилена работа. Сътрудниците на Девил работеха със зачервени от горещината лица. Бръмченето на помпите за вдухване на кислород и буботенето на пещите създаваха впечатление, като че ли човек се намира в кратера на вулкан, който всеки момент може да изригне и помете всичко с огнения си дъх.

Девил поведе Вьолер към десния ъгъл. Висок млад мъж закрепваше графитово блюдо над нажежената пещ. Едри капки пот се стичаха по лицето му.

— Да ви представя един от сътрудниците си — Анри-Жюл Дебре.

Дебре се изправи, изтри ръка с омаслената кърпа и се ръкува.

— Знам вече, че работите върху метод за очистване на платина — заговори Вьолер. — Бих искал да присъствувам на отливането на метала.

— Ако останете още половин час — отговори Дебре.

— Но разбира се! Никой още не е постигал толкова висока температура! — каза с възхищение Вьолер.

— Около 1800°С — заговори Девил. — Елате сега при другата пещ! Имам чест да ви представя Анри-Луи Морис Карон. Надявам се, че съвместната ни работа също ще ви заинтересува. Вие също сте се занимавали с минералообразуване, нали? Високата температура благоприятствува кристализационните процеси. Ние с Карон до известна степен успяхме да постигнем контрол върху тях. Да се стопи алуминиев окис е невъзможно. Това знаете и вие от опит. Но при известни условия, в присъствие на различни примеси, той кристализира и от него се получават прекрасни рубини и сапфири.

Девил помоли сътрудника си да донесе ковчежето със скъпоценностите и предложи на Вьолер да седне. Върху масата се изсипа куп разноцветни, блестящи късове от най-разнообразни скъпоценни камъни — червени рубини, сини сапфири, тъмнокафяви, полупрозрачни циркони… Вьолер ги разбърка с ръка, за да им се полюбува.

— Вие сериозно съперничите на природата! — каза той с възторг.

— По-скоро се опитваме да я имитираме — забеляза шеговито Девил. — Сега вече знаем условията, при които се образуват тези красиви малки късчета.

— И много други минерали — добави Карон. — Ето, в тази кутия се намира полученият от нас апатит. Той е напълно еднакъв с природния.

— Ако стопите аморфен калциев фосфат с калциев флуорид, образува се флуорапатит — заговори Девил. — Ако вместо флуорид към фосфата се прибави калциев хлорид, получава се хлорапатит. Получихме и други фосфатни минерали, които се срещат твърде рядко в природата.

— Ето, това е магнезиев, а това — железен фосфат — каза Карон, като подаде две блюда с дребни лъскави късчета от получените минерали.

— Това е възхитително! — възкликна Вьолер. — Високата температура на пещите ви дава неограничени възможности за работа. Каква синтеза извършвате сега?

— Засега проблемата за получаване на минерали е малко поизоставена — каза Девил. — Успехът от добиването на алуминий ни накара да потърсим възможности за получаване и на други метали в чисто състояние. Знаете, че още в 1828 г. Буси получи метален магнезий, като приложи вашия метод. Той редуцира магнезиев хлорид с калий. Ние заменихме калия с натрий, защото с натрий реакцията протича много по-спокойно и се получават значителни количества от този извънредно лек метал.

— Сега се опитваме да усъвършенствуваме метода — намеси се Карон. — Както се очертава, присъствието на калциев флуорид благоприятствува реакцията, защото в негово присъствие реакционната смес се стопява при много по-ниска температура.

— Надявам се, че вече сте изучили и свойствата на магнезия? Досега почти нищо не се знаеше за него — запита Вьолер.

— Отчасти — отговори Девил. — Най-интересното е, че и магнезият гори на въздух, подобно на калия и натрия. Впрочем това можете и сам да видите.

Девил взе едно малко късче от сивкавия метал, постави го в желязна лъжичка и я внесе в отвора на пещта. Магнезият се възпламени и ослепителна бяла светлина заля лабораторията. Вьолер закри очи с ръка.

— Като че ли в лабораторията ви пламна късче от слънцето!

— Наистина. Светлината е много силна — каза Девил. — Много свойства на елементите остават все още неустановени, защото не са получени в чисто състояние. Това налага да се провеждат редица нови изследвания.

— Тъкмо това мислех и аз — каза Вьолер. — Ето, вземете например даже такъв елемент като бора. Колко години са изминали, откакто Гей-Люсак и Тенар го получиха за пръв път. Струва ми се, че при техните условия на работа борът се е получил в нечисто състояние и много от свойствата му все още не са изучени прецизно. Сега при наличието на евтин натрий, благодарение на вашето нововъведение, би могло да се осъществи отново редукция на борен окис и да се получи много по-чист бор.

— Идеята ви е чудесна. Ако искате, бихме могли да започнем и заедно.

Редукцията на борния окис с натрий се оказа много ефикасна. В резултат на това Вьолер и Девил получиха много чист аморфен бор под формата на фин кафяв прах. Те установиха много нови свойства, непознати дотогава за този елемент. Особено внимание отделиха на свойството на бора да изгаря в атмосфера от чист азот. Полученият при този процес продукт представляваше борен нитрид. Освен с натрий те се опитаха да извършат редукцията и с алуминий. Сместа от борен окис и алуминиев прах, изглежда, не можеше да реагира. Те я загряха толкова много, че борният окис се стопи и съдържанието в тигела се превърна в гъста кашица, но въпреки това реакция не се извършваше. Температурата се повишаваше все повече и повече. Изведнаж сместа в тигела започна да свисти. Малки искрици се появиха по повърхността, а стените на тигела започнаха да се нажежават от отделената топлина. Температурата се повиши още повече и алуминиевият прах, който все още не беше реагирал, се стопи. Малко след това реакцията стихна и зачервеният тигел започна бавно да потъмнява. Девил изсипа съдържанието му върху порцелановата плочка. Вьолер разрови белия прах от алуминиев окис и откри повърхността на застиналия вече алуминий. Кафяв прах от бор не се забелязваше.

— Не е възможно да се е получил бор — каза Девил и продължи да разглежда белия прах.

— Щом има алуминиев окис, трябва да има и бор — добави Вьолер.

— Може би борът се е съединил с излишния алуминий.

— Отговор ще ни даде анализът. Трябва да разтворим алуминия и да анализираме получения разтвор.

Вьолер постави алуминиевото късче в една чаша и го заля със солна киселина. Когато реакцията спря, на дъното на чашата останаха няколко черни, лъскави кристалчета. Те не можеха да се разтворят в киселината. Скоро двамата учени се убедиха, че са получили нова алотропна форма на бора — кристален бор. Тези малки, лъскави кристали съперничеха по твърдостта и блясъка си на най-твърдия минерал — диаманта.

Сътрудничеството на двамата учени доведе до още един голям резултат. Те успяха да получат в съвършено чист вид и елемента титан. От по-раншните си изследвания Вьолер знаеше, че титанът е доста реактивоспособен. Той се свързва много лесно с азота и образува нитрид, затова всички опити по получаването му те проведоха в атмосфера от водород. Редукцията на стопения калиев флуоротитанат с па̀ри от натрий доведе до получаване на чист метал, който преди това се опитваха да получат и Берцелиус, и Уолъстоун, и Вьолер, но вместо метала се образуваше нитрид. Те погрешно го приемаха за метал. Чистият титан, добит от тях, приличаше твърде много на желязото. Като него той се разтваря в солна киселина, но малко по-трудно, и образувалият се разтвор от титанов хлорид има виолетов цвят.

Огромната дейност на Девил в областта на металургията му спечели славата на ненадминат специалист в тази област. На една от редовните неделни сбирки в лабораторията между посетителите се появи един непознат висок и снажен мъж. Той разглеждаше внимателно пещите, титлите от графит, магнезит, калциев окис и апаратурите. Когато посетителите си отидоха и лабораторията опустя, той се приближи до Девил и заговори:

— Пратеник съм на руския цар Александър Втори.

— На какво дължа това внимание?

— В царската хазна има събрани голямо количество платинови отпадъци от обработката на монети. Освен това има и богати руди. Специалистите в Русия твърдят, че извличането на платината от тези материали е невъзможно по прилаганите в момента методи. Изпратен съм при вас с молба за помощ.

— Единствената възможност според мен е да донесете материалите тук, за да се опитаме, заедно с моя сътрудник Дебре, да изолираме платината.

Няколко месеца след това в лабораторията на Девил пристигнаха няколко сандъка, подпечатани с държавния печат на Русия. Те съдържаха 56 килограма платиноносни материали. Девил и Дебре започнаха работа незабавно. Близо 4 месеца пещите не престанаха да горят. Процесите се водеха непрекъснато и обикновено двамата учени работеха на смени — единият през нощта, другият — през деня. Когато руският посланик в Париж дойде при тях, за да получи металите, Девил му предаде 42 килограма чиста платина, отлята на кюлчета, и едно кюлче иридий, с тегло 1,8 килограма. Той изпълни задачата с удивителна прецизност. Въпреки огромните количества и сложните манипулации загубите възлизаха само на 120 грама благороден метал. Нямаше никакво съмнение — Девил наистина беше един от най-изтъкнатите специалисти по платиновите метали.

Тези успехи окуражиха двамата учени и те с още по-голямо усърдие продължиха опитите за получаване и на други метали в чисто състояние. Така например за редукция на хромения и мангановия окис те използуваха въглен, получен от захар, а никела и кобалта получиха чрез термично разпадане на оксалатите им.

Високата температура причиняваше разпадането на много вещества, които дотогава се считаха за извънредно устойчиви. Под действието на високата температура молекулите се разпадаха на по-прости молекули и атоми. Този процес, означаван като термична дисоциация, се оказа от извънредно голямо значение за резултатите, получени при определяне на молекулните маси на газообразните вещества. Методът на Дюма за определяне на молекулните маси на веществата имаше ограничено приложение. Температурата, при която се извършваше изпаряването, се ограничаваше от температурата на омекване на стъклото. За да разшири възможностите на метода, Девил започна да използува порцеланови съдове, а нагряването им извършваше посредством па̀ри на загрети до кипене сяра, живак, кадмий или цинк. Така той успя да извърши измервания при 1000, а в някои случаи дори при 1200°С.

Резултатите обаче се оказаха твърде необикновени. Молекулната маса на алуминиевия хлорид, определена при 500°С, имаше стойности около 272, а при 1000°С — около 136. Подобни резултати се получаваха и за редица други вещества.

Грешка в измерванията нямаше! Сътрудникът му Трост извършваше всички опити с изключителна прецизност. И все пак стойностите за молекулната маса зависеха от температурата. При колкото по-висока температура се извършваше измерването, толкова по-ниска се оказваше получената стойност.

„При висока температура молекулите се разпадат — извършва се термична дисоциация.“

Някои от учените посрещнаха становището му относно термичната дисоциация с известно недоверие, но скоро трябваше да се съгласят с него, защото доводите му бяха неоспорими.

Много научни общества го избраха за свой почетен член, за да засвидетелствуват по такъв начин уважението си към научните му постижения. През 1861 г. той стана член на Френската академия на науките. Преди 6 години, през 1855 г., в един разговор с Дюма той узна, че Дюма има намерение да го предложи за член на академията заради създаване на индустриалния метод за получаване на алуминий. Девил се противопостави енергично на това решение. Не можеше да приеме тази чест преди брат си.

Брат му, Шарл Девил, имаше големи заслуги към геологията и като по-голям, трябваше преди него да стане член на най-изтъкнатия научен институт на Франция. Сега, когато Шарл получи заслуженото признание, той — скромният Анри Девил — също се съгласи да приеме. Голямата обич между двамата братя беше само част от обичта между семействата им. Анри имаше 5 сина, а Шарл — 4 дъщери.

— Изглежда, че на стари години аз ще имам дъщеря, а ти — син — каза шеговито Анри на брат си.

— За Анриета ли намекваш? — запита Шарл.

— Обичта между двамата съвсем не прилича на обич между братовчеди, Шарл. Изглежда моят Етиен е влюбен в дъщеря ти.

— По всичко личи, че ще правим сватба, братко. Трябва да се стягаме.

Женитбата на Етиен и Анриета сближи още повече двете семейства. Съвместните излети през летните ваканции, общите семейни тържества, всичко беше пропито с взаимна обич и щастие.

Голямо приятелство свързваше Анри Сент-Клер Девил и с Луи Пастьор. По едно странно стечение на обстоятелствата Анри Сент-Клер Девил, която завърши медицина, преподаваше химия в Екол Нормал, а колегата му — професор Луи Пастьор — преподаваше биология, макар че беше завършил химия. Двамата учени прекарваха много часове заедно, потънали в разговор върху откритията си, върху бъдещите си планове. Обширните им познания в областта както на химията, така и на медицината определяха голямата близост и взаимното им разбирателство.

Основната проблема, около която се движеха мислите на Девил сега, беше термичната дисоциация. Този въпрос вълнуваше почти всички учени. Те често отправяха покани към Девил да изнесе лекции пред членовете на научните общества. Такива лекции се състояха през 1859 и 1860 г. в Женева, а през 1864 г. — в Париж. Той конструира специална апаратура, чрез която можеше много лесно да се демонстрира термичното разпадане на водата.

— Опити да се докаже този процес на разпадане са правили и преди мен — разказваше той на Пастьор, — но всички са били безуспешни. Неуспехът им се дължи на това, че получените при разпадането на водата водород и кислород са оставали заедно. При бавното охлаждане на сместа газовете отново се свързват, затова от тръбата излизат само водни па̀ри. Всички учени са приемали, че водата не се разлага, колкото и високо да я нагреем.

— В какво се състои предимството на твоята постановка? — запита Пастьор.

— Използувам откритието на Томас Грейъм, че по-леките газове преминават с по-голяма скорост през порьозна преграда. За тази цел пропускам водните па̀ри през порьозна тръба, нагрята до червена жар. Водата се разлага термично на водород и кислород, но през порите излиза само водородът, така че в тръбата остават неразложени па̀ри и кислород, който се събира в цилиндър.

— Но в доклада си ти каза, че получаваш гърмящ газ, а не кислород.

— Да. Защото порьозната тръба се поставя в друга, по-широка и непорьозна, за да може да се събере и водородът. Ако след като се охладят, двата газа се отвеждат в един общ съд, получава се смес от водород и кислород, т.е. — гърмящ газ.

— Опитът е много остроумен и убедителен.

— Точно така, Луи, убедителен. Може със сигурност да се твърди, че всички вещества ще се разпадат при висока температура, стига само да се загреят достатъчно.

— Навярно си прав, но при условията на Земята това надали би могло да се докаже.

— Защо само на Земята? Та ние имаме данни и от вселената. Какво показва спектралното изследване на Слънцето? Фраунхофер установи в спектъра на Слънцето линии, които съответствуват на линиите от спектъра само на атомите на различни елементи. Не означава ли това, че при тази висока температура не могат да съществуват молекули? А какво би станало с атомите, ако ги загреем до милиони градуси? Кой ни гарантира, че при тази висока температура водородните атоми няма да се разпаднат на две по-прости частици, от които, да предположим, той се състои?

— Мислите ти са логични и аз те поддържам. Трябва смелост, скъпи Анри. Новите идеи, които един изследовател създава, се нуждаят от героична защита, от пламенна пропаганда. — Пастьор се замисли. — Никога не ще забравя историята с оптическата изомерия.

— Спомням си добре всичко. Тогава бях в Безансон. Все пак ти не си ми разказвал за това. Интересно е да го чуя от твоите уста.

— Всичко започна от една статия на Мичерлих. В нея той съобщаваше, че паравинената киселина (така са наричали рацемичната винена киселина) и винената киселина имат съвсем еднакви химични и физични свойства, еднакви кристални форми, но разтворът на паравинената киселина е оптически неактивен, докато разтворът на винената киселина върти равнината на поляризация на светлината надясно. Не можех да се примиря с този факт. Ако всичко е еднакво, не трябва да има разлика, макар и само в едно свойство.

Приготвих си кристали от двете вещества и започнах да ги изучавам. Формата им наистина беше еднаква, но имаше нещо твърде необикновено, което е убягнало от погледа на Мичерлих. Ако кристалите се поставят с върха нагоре, при винената киселина всички имат по една наклонена стена от дясната си страна. При паравинената киселина една част от кристалите имаха наклонена стена от дясната си страна, но останалата част от кристалите бяха построени като огледален образ. Наклонената им стена се намираше отляво. Отделих левите кристали от десните, като ги отбирах с пинцета. Знаеш какво се случи, нали? Разтворът на левите кристали се оказа лявовъртящ, а на десните — дясновъртящ. Съобщението за това предизвика такава сензация и всички се усъмниха дотолкова в резултатите ми, че назначиха комисия, която да провери достоверността им.

— Доколкото си спомням, председател беше Доминик Франсоа Араго.

— Да — каза Пастьор и продължи. — Той донесе един буркан винена киселина и аз пред всички приготвих разтвор, който оставихме за кристализация. Араго го заключи в шкафа и прибра ключа при себе си.

След 10 дни комисията отново се събра. Аз филтрувах кристалите и ги поставих на масата. Араго седна срещу мен. Въоръжен с лупа и пинцета, аз отбирах кристалче по кристалче и поставях левите към лявата му ръка, а десните — към дясната. Когато приготвих разтворите и той лично измери ъгъла на въртене на равнината на поляризация на светлината, никой повече не се съмняваше в твърдението ми. Араго се спусна към мен и ме прегърна.

„Мое скъпо момче — каза ми той, — цял живот съм обичал науката, но такава радост и такъв трепет на сърцето си преживявам за пръв път. Ти ще отидеш далеч.“

Пастьор замълча, унесен в спомените си.

— Да. Тогава наистина бях момче. Оттогава изминаха 20 години и всичко толкова се промени…

— Така е, скъпи приятелю — каза Девил, — започваш с едно, а после тръгваш в съвсем друга посока…

Няколко месеца след това голямо нещастие сполетя Пастьор. Лявата половина на тялото му се парализира. Той лежеше неподвижен в леглото. Терзаеше го страшно отчаяние.

— Не съжалявам за себе си — заговори той с мъка — съжалявам за работата. Ще остане незавършена.

— Грешиш, приятелю — успокояваше го Девил. — Ти ще живееш още дълго. Та ти си едва на 46 години. Помни ми думите — ти ще ме надживееш и дори ще държиш надгробното ми слово.

Пастьор се усмихна горчиво.

Думите на Девил наистина се сбъднаха. Здравето на Пастьор постепенно се възвърна и двамата приятели отново продължиха взаимните си посещения. Девил продължаваше да изучава термичната дисоциация, връзката й с алотропните превръщания на веществата и пр. Експерименталните изследвания се провеждаха от учениците му Трост и Отфьой, но спокойният ход на работата се наруши от внезапната смърт на брат му Шарл на 10 октомври 1876 г. Анри плака безутешно на гроба на любимия си брат. Тази загуба му нанесе такъв удар, от който той не можа никога да се съвземе. Като че ли половината от самия него беше положена в гроба. Той живееше непрекъснато с мисълта за близката смърт. Движенията му станаха нервни. Бързаше, искаше да завърши опитите. Тревожеше се за бъдещето на децата си. Трябваше да ги остави наредени в живота, а чувствуваше, че дните му са преброени. Този страх от приближаващия се край го разстрои, здравето му се разклати и той все по-дълго оставаше в къщи под наблюдението на лекаря. Въпреки топлите грижи смъртта не го пощади. Той почина на 1 юли 1881 г. в скромната си лятна къща в селцето Булон сюр Сен, недалеч от Париж. Погребаха го така, както той пожела — до гроба на брат му Шарл. Както беше предсказал, надгробното му слово произнесе приятелят му Луи Пастьор.

 

 

Анри-Етиен Сент-Клер Девил постигна големи успехи както в областта на органичната химия, така и в областта на неорганичната и аналитичната химия. Заедно с брат си Шарл той има заслуги и за минералогията. Девил не се стремеше към известност и богатство. Неговият скромен и честен ум никога не беше помрачен от желание за слава. Името на този голям учен, отдал живота си на химията, ще се помни от поколенията.