Франк Арнау
Акционерно дружество „Хероин“ (5)

4. Игла в купа сено

В малката заседателна зала Бруър обсъждаше резултатите от първите разследвания.

Слоун допълни своите бележки, които щяха да служат за по-късното подробно оформяне на протокола.

Инспекторът погледна ръчния си часовник.

— Сега ще отделим един цял спокоен час за обед и кратка почивка. Който иска малко да подремне, може да го стори на собствена отговорност. Не ми се вярва скоро да можем да се наспим както трябва. Ще се обадя само още на Марк Хемлин от отдела за наркотици, за да насрочим колкото се може по-скоро с него и неговите хора едно съвещание. След това ще отида до Фланегън. Работната ни програма за следобеда изглежда така: Сарг ще доведе нощния портиер, Слоун — келнера на етажа, Лоуит ще бъде готов за разпита на Спайкър от гаража, а Гетски ще остане тук на разположение. Иначе — добър апетит.

Той отиде в работния си кабинет и поиска да го свържат с ръководителя на отдела за борба срещу контрабандата с наркотици. Хемлин беше отишъл да обядва. Бруър накара да му запишат, че иска спешно да говори с него, и че след един и половина ще бъде на негово разположение.

Когато се приближи до обичайната си маса в ъгъла при Фланегън, четиримата детективи вече лапаха здравата. По време на хранене се говореше по принцип само за политика и спорт. След продължителна и трудна работа доктор Кенеди беше постигнал най-сетне своето: служителите престанаха да си развалят апетита и храносмилането чрез непрекъснати професионални разговори. С течение на времето им стана ясно, че духът и тялото се нуждаят от време на време от истинско разтоварване, за да се избегне неминуемото спадане на работоспособността. Изключенията си оставаха.

Пръв се надигна Гетски, за да заеме поста си на „човек в готовност“. Той изтъкна това специално, но другите знаеха, че без съмнение най-важната причина за това усърдно бързане беше кушетката, която се намираше в отделното помещение на дежурния. Подът се разтресе, когато Гетски си тръгна.

След малко Сарг и Слоун последваха колегата си.

Детективът Лоуит тръгна заедно с шефа си към главното управление.

В два часа пристигна Хемлин заедно с двама свои служители от специалния отдел за борба срещу контрабандата с наркотици. Представи двамата с имената Рой Брайън и Елвис Мелъри.

Въз основа на кратките си бележки Бруър осведоми посетителите си относно развоя на разследванията по случая Тони Валдива, като започна от телефонното обаждане в първи район и стигна до неокончателните резултати на специалистите по дактилоскопия и резултатите от научната лаборатория. Той приключи с посещението си в хотел „Станмор“.

— Колинз още не ми е изпратил анализа на белия прах, но не се съмнявам, че става въпрос за наркотик. Може би ще могат да ми дадат по телефона някакъв временен резултат. — Той взе слушалката, поиска да го свържат с лабораторията, включи високоговорителя и скоро след това се обади Колинз, който запитан за резултата от анализа, обясни, че се касае за хероин с чистота около 98,8% с общо тегло 386 грама. Той добави, че инспекторът ще получи още същия следобед резултата писмено, заедно с пудриерата и алкалоида, запечатан в стъклен съд според служебните изисквания.

— Антонио, наричан Тони Валдива, е задържан от нас многократно, както сте видели от досието — докладва Хемлин, — но това е първият път, когато ни се удава да докажем чрез веществено доказателство участието му в търговия с наркотици, благодарение намирането на това изключително голямо количество хероин. За съжаление — той поднесе табакерата си на Бруър и на двамата служители и сам си запали цигара, — срещу мъртвец не може да се заведе процес. Платил е за вината си пред обществото. Но който и да го е ликвидирал, той е успял с това убийство да предотврати завеждането на съдебно дело, при което прокуратурата може би щеше да успее да обвини истинските задкулисни извършители. Предполагам, че Тони Валдива е направил лекомислено някакви изказвания, възможно е да е рискувал с някаква скрита заплаха, която е накарала господата от „синдиката“ да действат, преди да е станало късно за тях. Наистина, възможно е също така при преработването на чистия хероин в разредената консуматорска смес да е отделял винаги по нещичко за себе си, докато е насъбрал тези почти четиристотин грама. В един хубав ден това е станало достояние на главния шеф. При строгите закони на организацията това е трябвало да доведе до съответната реакция. За мен си остава неясно защо не са му отнели плячката преди екзекуцията.

Елвис Мелъри подхвърли:

— Може би убиецът е допускал, че Валдива е носил хероина у себе си. Ако изходим от това положение, което засега изглежда вероятно, в момента на извършване на престъплението при Тони се е намирала някаква жена. Налага се изводът, че й се е удало чрез кой знае какви измислици да подведе гангстера към среща със смъртта. Ако това се окаже вярно, тогава става въпрос за една пълномощница на „синдиката“. Може би го е метнала, че ще го срещне с някой купувач. Предполагала е, че е носил хероина у себе си, но ето че Тони се е показал твърде предпазлив, а може би и подозрителен. Не е взел веднага със себе си скъпоценния наркотик на мястото на срещата. Вероятно е искал най-напред да огледа по-подробно любителя на белия прах. Но онова, което е видял, е било само пламъчето от дулото на „Смит енд Уесън“. Непознатата за нас придружителка е могла да претърси убития, за да намери хероина. Била е сигурна, че ще го открие в някой от джобовете му, а не, да речем, скрит някъде в колата. Но тя не го е намерила, защото вие, инспекторе, сте го открили в банята на Валдива. Но главната задача е била изпълнена — неизпълнена останала второстепенната задача. Случват се подобни неща. Такава е приблизително теорията ми за протичането на последния час на Тони.

Хемлин се изправи.

— Тя си има много положителни страни, Мелъри! — Той погледна към Бруър. — Ще съберем всичкия материал, който би могъл да има каквато и да е връзка с мъртвеца. Мисля, че в този случай ще трябва вероятно да се обсъди някаква особена форма на съвместна работа между комисията по разследване на убийства и нас. Хората от „синдиката“, които участвуват най-активно в търговията с наркотици, познават почти всички наши служители. Най-малкото разполагат с отлични фотографии и най-подробни описания на тези лица. Ето защо считам за целесъобразно да планираме съвместно с вас онези части от издирването, които са от наша компетентност. Вашите хора са непознати за престъпниците, търгуващи с наркотици. Но всичко това ще се определи от по-нататъшното развитие на нещата. Предлагам да обсъдим принципните въпроси заедно с шефа на полицията.

Бруър се съгласи веднага, свърза се със секретарката на най-висшето началство и помоли за определянето на час за разговор, като съобщи и целта си. След няколко минути директорът на полицията го извика при себе си.

Съобщиха за пристигането на Бъд Спайкър от гаража. Лоуит се отправи с него към едно помещение за провеждане на разпити. Шефът на полицията Джон Кинси прие двамата служители веднага след като му бе съобщено за пристигането им.

— Докладвайте ми за убийството, инспекторе. След това ще обсъдим въпроса за съвместната ви работа с отдела за наркотици.

Облегнат удобно на стола си, Кинси изслуша доклада на Бруър. Зададе му само няколко съвсем кратко формулирани въпроса. Сиво-сините му очи гледаха двамата служители открито и изпитателно. Той седеше с гръб към двата прозореца, така че лицето му беше в сянка, докато лицата на двамата му посетители бяха силно осветени. Въпреки това на по-тъмния фон ясно се очертаваха острите контури на високото му заоблено чело, изпъкналата брадичка и долната челюст. Леко къдравата му сребристобяла коса отразяваше падащата от обратната страна светлина.

След доклада на Бруър Хемлин изложи схващането си за съвместна работа.

Директорът на полицията си направи няколко кратки бележки.

— Имате пълното ми съгласие относно вашата съвместна работа. На вас оставям уговарянето на подробностите. Бих помолил за искане на съгласието ми само ако са необходими мерки, които са извън пълномощията на вашите отдели. — Той стана. — Вече десетина пъти ми се обадиха по телефона заради този случай Валдива. И не само от пресата. Има някои депутати от парламента, които показват учудващ интерес към случая. Надявам се, че ме разбирате.

Хемлин придружи Бруър до работната му стая. След кратко обсъждане на положението той си тръгна заедно с двамата служители.

Детективът Сарг доведе до писалището на инспектора един нисък, много дебел човек, който ръкомахаше оживено.

— Това е Тадеуш Клибацки, нощният портиер от „Станмор“, който е бил вчера на смяна. Малко се поразвълнува, защото го отведох най-напред до картотеката с отпечатъците. Нали знаете какво е положението днес, всеки се позовава на гражданските си права.

Клибацки се обърна към инспектора.

— Какво означава това? Може ли един детектив да пренебрегва гражданските права? Когато получавах поданство, се заклех, че няма да нарушавам конституцията и законите на Съединените щати…

Бруър се усмихна дружелюбно и побутна ниския развълнуван човечец да седне в креслото.

— Никой не се съмнява в лоялността ви към конституцията и законите на тази страна. — Той отправи въпросителен поглед към Сарг, който с недвусмислено кимване показа, че в справочната картотека няма никакви улики срещу нощния портиер. — Безпокоим ви само за да ви помогнем да изпълните вашия граждански дълг. Убеден съм, че тъкмо един нов поданик на САЩ като вас ще бъде готов да услужи с удоволствие на властите в новоизбраната си родина да разкрият случая с долното убийство на Тони Валдива.

Клибацки се успокои веднага, почувства се важна личност.

— Бях доста изненадан, когато го прочетох в обедното издание на „Стар“. Кой би помислил такова нещо! Естествено, че се поставям с готовност на ваше разположение.

— Отлично. Ако някой път се нуждаете от нашата помощ, не се стеснявайте да ми позвъните: главно управление, телефон 31–00, вътрешен 34–71. А сега ми разкажете какво знаете за Тони Валдива. Особено ни интересува нещо по-необичайно, но и дребните неща могат да ни бъдат от полза. Най-важно от всичко е онова, което сте забелязали вчера вечерта.

Клибацки благодари за предложената му цигара, но помоли за разрешение да пуши пурата си. Запали я с големи церемонии.

— Мистър Валдива беше винаги много щедър. Това беше може би най-забележителната му черта, защото много по-рядко се срещат хора, които искат малко, а дават много, отколкото хора, които непрекъснато досаждат на нощния портиер и в крайна сметка изваждат от джоба си двадесет и пет цента или половин долар. Когато започвах нощната смяна в шест часа вечерта, мистър Валдива почти винаги си беше в апартамента. Напускаше хотела някъде към осем часа, ако не си беше поръчал вечерята в ресторанта на хотела. Иначе, излизаше към десет часа. Рядко се връщаше преди два часа през нощта, а понякога и по-късно. Не мога да си спомня нищо особено, не го посещаваха, искам да кажа, не го посещаваха приятели, но затова пък при него идваха няколко дами. По-точно казано, той имаше не едно и две женски познанства, но при него дамите идваха винаги поотделно. В последните седмици ми направи впечатление една от тях, която му правеше компания много по-често и се задържа по-дълго време от останалите. Знаете какво имам предвид. Иначе другите му връзки бяха мимолетни, бих казал, краткосрочни, докато преди пет или шест седмици се появи тази жена; после започна да идва на всеки два-три дни, като или го отвеждаше нанякъде, или вечеряше при него. Височината й е малко над средната, косата й има светлокестеняв цвят, а може би е и тъмноруса. Винаги носеше шапка, но на вечерното осветление и без това е трудно да се разпознае точният цвят на косата. А и без друго тя винаги преминаваше покрай мен забързана към асансьора.

— Не ви ли е направило нещо по нея особено впечатление? — попита Бруър.

Нощният портиер поклати замислено глава.

— Доколкото разбирам от тези неща, тя носеше доста скъпи дрехи. През студените дни, каквито имахме в края на март и началото на април, видях по нея различни кожени палта, които положително са стрували хиляди долари. Веднъж тя носеше необикновено голяма ръчна чанта от крокодилска кожа, по-скоро приличаше на малък куфар. Друг път написа на моя пулт няколко реда за мистър Валдива, който не си беше в апартамента. Тя си свали дясната ръкавица и ми се струва, че камъчетата, проблясващи по пръстите й, биха предизвикали голям фурор дори и във витрината на Тифани^[1]. При този случай, а и после още веднъж, когато тя използваше телефона на хотела до мене, за да говори с мистър Валдива, ми направи впечатление, че носеше пристегнат около врата си копринен шал, въпреки че роклята й беше силно деколтирана, а околната температура висока. Това ми се стори странно.

Бруър си водеше кратки бележки съвсем незабележимо и като че почти без интерес.

— А не говореше ли с някакъв особен акцент? Като чужденка? Имаше ли в говора й нещо типично за някоя област?

— Не. Тя може да е от Ню Йорк или от Сан Франциско, не знам, слухът ми не може да различава добре такива неща.

— Знаете ли името на жената? Поне малкото й име?

Устата на Клибацки се разтегна в крива усмивка.

— Не мога да ви услужа тук. Валдива наричаше всяка своя приятелка просто само „бейби“, винаги само „бейби“ — това сигурно му спестяваше неприятните последици от объркване на имената.

— А какво можете да ми разкажете за вчерашната вечер?

Тадеуш Клибацки изтръска пепелта от пурата си с голямо внимание.

— Тази дама пристигна някъде към осем часа вечерта или може би малко по-рано, профуча покрай мене както винаги и взе асансьора до четиринадесетия етаж. Когато след седем часа асансьорът премине на самообслужване — почти невъзможно е да се намери благонадежден персонал за нощно време, — аз пак мога да разбера най-точно къде спира асансьорът, тъй като до моя пулт има електрическо сигнално табло и телефонна връзка с асансьорната кабина. Нали най-сетне винаги може да се случи нещо. По-късно чух чрез телефонната централа, че мистър Валдива се свързва с обслужването на етажа; искаше да поръча вечеря. Това беше може би около осем и четвърт. Малко преди десет той мина през фоайето, придружен от посетителката си. Но те не излязоха на улицата, а се отправиха към вратата на директния коридор за гаража, от което вадя заключение, че са отпътували с колата. Оттам минаваха винаги, когато при завръщането си мистър Валдива не намираше място на паркинга и беше принуден да оставя кадилака си в клетката в гаража.

— Не забелязахте ли някакви признаци за това двамата да са имали някаква разправия помежду си? В добро настроение ли изглеждаха, или бяха възбудени? — Инспекторът загледа събеседника си изпитателно.

Клибацки отговори, без да се поколебае:

— Нищо особено не ми направи впечатление във външността им.

— Благодаря ви много! — Бруър считаше устния разпит за приключен и само обърна внимание на нощния портиер, че показанията му би трябвало по възможност да се протоколират. Той се обърна към Сарг: — Направете си съответните бележки.

Детективът придружи нощния портиер до асансьора и се отправи към Гетски, който хъркаше силно и си наваксваше така често пропусканата нощна почивка.

Слоун вкара в стаята келнера от четиринадесетия етаж, Макс Бендър.

— Всичко е наред, шефе. Личните данни са проверени.

— Седнете! — Инспекторът посочи стола встрани от бюрото. — Знаете ли защо са ви довели тук?

— Чух по радиото, че са намерили Тони Валдива застрелян зад волана на кадилака си. Можело да бъде убийство или самоубийство, горе-долу така се изрази репортерът. Когато дойде детективът, за да ме доведе при вас, аз събрах две и две и се оказа, че прави четири.

Бруър кимна замислено като че на себе си.

— Радиото и пресата ни отнемат всякаква възможност да задаваме изненадващи въпроси, но изглежда, ще трябва да се примирим с тази отрицателна страна на техническия прогрес. Впрочем аз и не вярвам, че би имало някакъв особен смисъл да ви надхитряваме. Вие положително ще ми дадете за всичко верни сведения.

— Инспекторе, ако искате моето алиби, то няма защо да се безпокоите. Бях на работа до сутринта. Това може да бъде потвърдено от десет, а може би и от двадесет души. Аз…

Бруър побутна към него смачканото си пакетче цигари.

— Интересуват ме само вашите наблюдения във връзка с Валдива и неговите редки гости. А после и най-големи подробности за всичко през вчерашната вечер.

— За съжаление няма да научите чрез мене нищо повече от това, което вече знаете. Когато сервирах вечеря в апартамента на Тони, всъщност никога не се водеха разговори, от които човек би могъл да подразбере нещо. Той подхвърляше за печалбите или загубите си при конни състезания, понякога споменаваше някое шоу, което му се е видяло особено интересно. Никога не можеше да се завърже с него личен разговор. По-рано жените, които му правеха компания, се сменяха като пеперуди. За всяка вечеря — нова приятелка.

— Откъде знаехте, че винаги се касае за някоя приятелка? — попита Бруър и изпусна дима от цигарата си на малки колелца към тавана.

— Разбира се, че не мога да го докажа, инспекторе, но най-после не съм вчерашен. Забелязва се по тона, по някои други дреболии. Впрочем на мен ми е съвсем безразлично дали е ставало въпрос за платонически връзки или за някакви по-здрави отношения. Преди известно време настъпи промяна в това хоро. Една вечер се появи някаква дама, която с цялото си поведение се различаваше от останалите. Просто не беше от типа на онези еднодневки. Не знам дали е била нещо по-добро, но във всеки случай правеше съвсем друго впечатление от останалите момичета.

— Как се казваше?

— Бейби — отвърна Макс Бендър и се усмихна по същия начин, както и Клибацки, когато инспекторът му беше задал този въпрос. — Тони наричаше всяка съвсем просто „Бейби“ и това беше всичко, което съм чувал за имената на дамите, когато и да било. Опростен способ…

— А какво беше положението с посетителите от мъжки пол?

— Не мога да си спомня такива. Наистина, работя винаги нощна смяна, понеже е платена значително по-добре. Може би приятелите му са го посещавали през деня.

Телефонът иззвъня. Бруър взе слушалката, слуша внимателно известно време, после каза:

— Благодаря ви много. Помъчете се да задържите вашия посетител с някакъв разговор, докато пристигне някой от нас. Погрижете се да не му попадне в ръцете някой вестник!

Инспекторът написа на един лист:

„Гетски да тръгне веднага за «Станмор» и да доведе човека, когото ще завари при Шермън. Очевидно това е някой, който не знае още нищо за убийството, понеже чака при директора завръщането на Валдива.“

Бруър подаде бележката на Слоун, като му направи знак с очи.

Детективът й хвърли един поглед и се отдалечи.

— Да ви е направило впечатление нещо особено вчера вечерта? — попита Бруър келнера.

— Не. Ако не се лъжа, мистър Валдива поръча вечерята малко след осем часа. Не мога да си спомня точно до минутата, защото различни гости искат постоянно напитки и други неща. Тони поглеждаше листа с менюто винаги съвсем бегло. Всъщност той не беше гастроном, така че и вчера поръча, без много да му мисли. Неговата посетителка обаче не беше съгласна с това и прочете целия лист. Реши да си поръча доматена супа, телешко печено със спанак и картофено пюре, сладолед със сметана и мока. Мистър Валдива каза само да донеса всичко това двойно, и на него му харесвало. Сервирах им за пиене две мартини, две бутилки тъмна бира, три пъти уиски.

— Нищо ли не ви направи впечатление в поведението на двамата? Може би е имало някаква разправия? Признаци на нервност? За какво говориха?

— Вчерашната вечер не се различаваше по нищо от другите, когато тази дама му идваше на гости. Когато влязох в стаята, те разговаряха за съвършено безразлични неща. Не мога да се закълна, че преди това са говорили за нещо друго, но всъщност това ми се струва твърде вероятно. Впрочем почти винаги, когато слагах масата или пък я разчиствах, посетителката си намираше настрани някакво занимание. Отиваше до прозореца или пък прелистваше телефонния указател. Това ми прави впечатление едва сега, защото се замислих.

— Каква би могла да бъде причината за едно такова поведение?

— Не знам, инспекторе. Може би не е искала да я оглеждам по-подробно.

— Но нали докато сте сервирали, сте имали чудесна възможност да я наблюдавате?

— И да, и не. Като келнер човек внимава много повече в ястията, чиниите, приборите и чашите, отколкото в хората. Поне аз се придържам към това правило от онази вечер, когато деколтето на една дама ме разсея толкова, че полях рамото й с горещ шоколад.

— Напълно ви разбирам. Можете ли да ми дадете описание на посетителката на Тони Валдива, което поне донякъде да ни върши работа?

— Средна височина, тъмноруса, много красиво лице, но силно гримирано. Не мога да знам как изглежда без грим. Винаги страшно елегантно облечена, с много истински бижута. Твърде надменна, от типа на онези, за които обслужващият персонал не се състои от хора. От друга страна пък винаги ми даваше един долар за пакетче цигари и никога не приемаше рестото. Но това само допълва образа на такива типове.

— Нищо ли не ви направи по-особено впечатление у нея?

— Понякога ми се струваше, че е по-млада, отколкото изглежда. Искам да кажа, човек има опитен поглед, забелязва дали една жена е живяла много повече, отколкото са й годините, когато направо се е похабила от живота. — Макс Бендър внезапно погледна инспектора. — За малко щях да забравя нещо от много разсъждаване. Тази жена носеше винаги около врата си шал. Сигурно е имала цяла колекция, всички бяха с различни шарки. Преди около две седмици, може да е и малко по-отдавна, аз тъкмо подреждах масата, когато тя излезе от спалнята. Вероятно не беше чула, че съм влязъл. Беше запалена само стоящата лампа. При слабата светлина не можах да забележа точно всички подробности, но тя за първи път не носеше шал. В момента, когато ме забеляза, тя рязко спря и вдигна лявата си ръка към шията. Тя закри нещо, поне това беше впечатлението ми. Веднага след това се опита да представи движението си като съвсем естествено, но ръката й остана странно неподвижна, с прилепени пръсти до ларинкса, а цялата длан закриваше долната част на шията. Не бих могъл да се закълна, но ми се струва, че тя криеше някаква превръзка.

Бруър се наведе напред.

— Превръзка ли?

Бендър кимна:

— Както вече ви казах, помещението беше осветено лошо, но ми се стори, че за кратко време видях превръзка на долната част на шията й. Горе-долу под адамовата ябълка, с продълговата форма, разположена надлъжно. Ако не се лъжа, беше прикрепена с лейкопласт.

— Колко голяма ви се стори?

— Бих казал, горе-долу колкото показалеца ми. Дълга осем или десет сантиметра и широка може би четири-пет сантиметра. Разбира се, че тези данни са твърде условни. Може би превръзката е била малко по-дълга или пък по-широка.

— След това никога вече ли не сте виждали жената без шал?

— Само веднъж още, докато сервирах, успях да зърна краищата на превръзката изпод шала, който се беше поразместил. Този път ми се стори по-малка. Струва ми се, че беше — той се поколеба, замисли се — дълга колкото палеца ми. Под розовия лейкопласт имаше марля.

Слоун се върна и съобщи:

— Гетски вече тръгна.

Бруър кимна и отново се обърна към келнера.

— Кога забелязахте това?

— Миналата сряда. Но, общо взето, инспекторе, цялата работа ми се стори незначителна. Една безсъмнено много суетна жена, която пилее страшни пари за външността си, ще се опита естествено да прикрие и една рана на врата си. Може би някой път Тони Валдива е посегнал не твърде нежно към нея — той носеше постоянно дълги нокти, заострени с пиличка. Напълно го считах за способен на гневни избухвания, въпреки че външно винаги изглеждаше сдържан.

Бруър се замисли известно време.

— Все още не знам какво значение може да има наблюдението. Все пак не е изключено… — Той замълча. После стана. — Във всеки случай благодаря ви за разумните разсъждения. Ще бъде необходимо да ги протоколираме. Моля, придружете детектива Слоун.

Щом остана сам, Бруър си поръча двойно еспресо, включи конферентната уредба, натисна клавиша с надпис „Д-р Кенеди“. Щом от високоговорителя прозвуча гласът на лекаря, инспекторът попита:

— Докладът ви готов ли е? Чудесно! Изпратете го, колкото по-рано, толкова по-добре. А сега имам един важен въпрос за вас. Има ли възможност да се направи извод за някаква рана по големината на превръзката и положението й на тялото?

Доктор Кенеди отвърна по своя леко ироничен начин:

— Напомняте ми за един учител, който задал на ученика си задачата да изчисли възрастта на капитана по дължината на кораба и височината на комина. Дейвид, ако не можете да ми дадете някакви по-свестни данни за големината на превръзката и мястото й на тялото, едва ли ще мога да ви помогна. Но въпреки това — започнете с постното си описание.

— Става въпрос за превръзка към основата на шията, малко отстрани на хрущяла, разположена хоризонтално. Преди около две седмици била дълга от осем до десет сантиметра и четири-пет широка. Обаче миналата сряда била приблизително колкото един палец. Значи е намаляла, от което като невежа си правя заключението, че раната е станала по-малка. Може би ще мога да ви помогна и с още нещо, докторе. Човекът, който е видял превръзката два пъти, мисли, че раната може да е причинена от някой много буен любовник. Значи, нараняване с остри нокти.

— Струва ми се, че вашият наблюдател има само посредствени медицински познания. Една десетсантиметрова рана, причинена от нокът, вероятно може да възникне при една много ожесточена борба, но едва ли може да бъде последица от изблик на темпераментни чувства. Рани от този вид са типични при престъпленията срещу морала. Но поради самото естество на нещата те се причиняват от жени на мъже, а не обратното. Наистина във вашия случай може да става въпрос за някаква превръзка, която да е имала единственото предназначение да прикрива белези на душене.

Бруър го прекъсна:

— Не, докторе, тази хипотеза отпада. Жената, за която става въпрос, носела шал, за да не се вижда превръзката. За прикриване на белези от душене би била достатъчна и копринената кърпа. Тъй като с шала е маскирала превръзката, под нея трябва да е имало някаква рана.

— Това изглежда напълно логично. Но при дадените обстоятелства не ми се вярва една относително толкова голяма превръзка да служи само за защита на някакво кожно нараняване. Срещу това говори и фактът, че жената я е носила, макар и умалена, повече от две седмици. По-близко до ума е предположението, че става въпрос за следоперативна превръзка.

— Отлично, докторе! Тази мисъл ми изглежда доста вероятна. Сега, значи, остава въпросът, дали все пак не бихте могли да изчислите възрастта на капитана по дължината на кораба и височината на комина?

След малко лекарят се обади:

— Продълговата форма на превръзката и разположението й вдясно долу на шията показват хирургическа намеса върху щитовидната жлеза. Разбира се, че с това мое становище мога и да греша. Но все пак това е най-вероятното предположение.

— Често ли се извършват операции на щитовидната жлеза?

— Зависи, Дейвид, от това, какво разбирате под „често“. Общо взето се числят към редките операции, защото не са и съвсем безопасни. Въпросът за честотата им зависи и от възрастта на пациентите със заболяла щитовидна жлеза.

— В този случай става въпрос за жена между двадесет и пет и тридесет години.

— По мое мнение операциите в тези възрастови граници са твърде редки.

— Считате ли за възможно броят на извършените хирургически операции в един период от две до три или в краен случай до четири седмици на жени със заболяла щитовидна жлеза на възраст между двадесет и пет и тридесет години в клиниките на Ню Йорк да е толкова малък, че едно издирване на самоличността на отделните пациентки да има донякъде смисъл и изгледи за успех?

— Струва ми се, че на този въпрос може да се отговори без колебание с „да“.

— А как мислите, докторе, кога е могла да бъде направена тази операция? Може би ще ви даде някаква опорна точка големината на превръзката преди две седмици, както и намаляването на размерите й миналата сряда.

Доктор Кенеди замълча за малко, след което гласът му прозвуча във високоговорителя замислено:

— Ако вземем предвид модерната хирургическа техника, бих казал, че операцията е извършена може би преди не по-малко от три седмици.

Бруър му благодари, остави слушалката на мястото й и извика Сарг.

Задачата беше да се идентифицира непознатата, която вероятно е претърпяла операция на щитовидната жлеза. Това можеше да стане по заобиколен път, като се установи мястото на хирургическата намеса. Наистина, в Ню Йорк имаше десетки болнични заведения, федерални и вътрешноградски болници, както и няколкостотин частни клиники. А пациентката е могла да бъде оперирана и в някое заведение извън Ню Йорк, в Ню Джърси, Ню Хевън или пък някъде другаде. Но разследванията трябваше да започнат в Ню Йорк.

Дори и това да приличаше на търсене на игла в купа сено…