Франк Арнау
Акционерно дружество „Хероин“ (4)

3. Ежедневна работа

Хотел „Станмор“ беше четиринадесететажна постройка с претрупаната фасада в характерния стил на двадесетте години.

Бруър нареди да спрат колата една пресечка преди хотела. Когато той и тримата му детективи минаха покрай сградата на 109 Уест 88 стрийт, полицейските служители си размениха многозначителни погледи.

Този адрес представляваше за всички спомен с историческо значение. В този хотел беше главната квартира на Арчи Стюърт, който при „Големия въоръжен обир на банковата кола“ беше плячкосал 427 950 долара суха пара. Дълго време нямаше никаква следа от престъпниците. Бяха задържани все нови и нови заподозрени, но всички трябваше да бъдат отново освободени. Това продължи до деня, когато Арчи Стюърт започна да „пее“ в затвора Данимора, където беше попаднал поради едно съвършено друго престъпление. Той не го направи, за да облекчи съвестта си, а защото очакваше, че като главен свидетел на обвинението ще се отърве евтино. Това беше един от редките случаи, когато някой голям престъпник издава „сътрудниците си“, за да избегне многогодишен затвор.

Колкото и странно да беше, той остана жив след излизането си от затвора. Но преди всичко той дължеше живота си на обстоятелството, че неговите някогашни „съдружници“ нямаха повече възможност да го ликвидират. Бяха осъдени на доживотен строг тъмничен затвор. Джон Олис и Пърси Джери седяха затворени в Алкатрас, а Стюърт Уолъс и Томас Куин — в Данимора. Джон Манинг стана жертва на една „разправия“ между „колеги“. Бенинг Макнахън умря — колкото и странно да беше — от естествена смърт. Френсис Олис бе отпаднал от сметката чрез самоубийство. Джон Хюджиз бе изчезнал. ФБР го търсеше навсякъде, но той, изглежда, се беше изпарил като дим.

Тези спомени проблеснаха като светкавица в паметта на четиримата мъже, които се спряха пред входа на хотел „Станмор“ за кратко съвещание.

Инспекторът нареди на Лоуит да провери записаните данни в гаража в сутерена.

Гетски, „Мечката“, се зае с наблюдението на входа на хотела. Неговата сила бе напълно достатъчна да препречи пътя и на най-силния заподозрян, който би се опитал да офейка без негово съгласие.

Бруър се отправи към портиера заедно със Сарг.

Човекът в богато украсената ливрея с пришитите на яката кръстосани златни ключове ги изгледа отначало недружелюбно, но щом Бруър му тикна под носа полицейския си жетон, той изведнъж се превърна в изключително любезен събеседник.

— Господин Валдива живее при нас от 18 януари. Наел е един от най-скъпите апартаменти на четиринадесетия етаж. Салон, всекидневна, спалня и баня до нея. Той е спокоен млад господин, за когото мога да кажа само най-хубави неща. Струва ми се, инспекторе, че сте по погрешна следа.

Бруър се облегна на масата.

— Изглежда, приятелю, че доста пари са сложили в джоба ви, та се застъпвате така за един гангстер. Има ли между клиентите ви мнозина от неговите партньори? Може би ще е уместно да прегледаме основно списъка на посетителите ви, а след това да преразгледаме и въпроса за разрешителното на хотела.

Портиерът вдигна нагоре и двете си ръце в знак на искрен протест. Гласът му стана мазен.

— Откъде човек като мен би могъл да предполага, че такъв изискан гост като Антонио Валдива има някакви затруднения с полицията? Давам ви честната си дума, господин инспекторе, че…

Бруър го прекъсна:

— Оставете вашите уверения. Искам да знам дали Валдива е приемал малко или много посетители, искам да знам дали случайно в последно време не са ви направили впечатление някакви по-особени случки, искам да знам дали е водил междуградски разговори — с една дума, бих искал да науча колкото се може повече за този ваш почтен и знатен гост. Кажете на телефонистката да дойде и уведомете вашия директор. — Той хвана човека в елегантната ливрея за реверите и го притегли близо до себе си: — И винаги помнете, че при едно убийство някой може да бъде обвинен в укривателство и след извършване на престъплението. Това важи за вас и за останалия персонал.

— Убийство ли? — заекна портиерът. Беше му необходимо доста време, докато си възвърне самообладанието. — Ще ви кажа всичко каквото знам, инспекторе. Давам ви честната си дума. Може би обаче ще е по-целесъобразно, ако ви отведа в бюрото на директора.

Бруър го прекъсна:

— Само един момент още! Да ви е направило вчера впечатление нещо във връзка с Валдива? Да се е държал необичайно? Да е показал признаци на страх? Да е идвал някой при него?

Портиерът отговори отрицателно.

— Докато бях на работа, значи, от осем часа сутринта до шест вечерта…

Инспекторът го прекъсна с недоверие в гласа:

— Десетчасов работен ден ли имате? Как допускат такова нещо профсъюзите?

— Нищо подобно, инспекторе. Четири дни в седмицата работя по десет часа и един ден като помощен персонал по четири часа. По подобен начин се сменяме с трима колеги. Никой не надвишава трудовата си норма. Но, както вече казах, нито по-рано, нито пък вчера ми е направило нещо впечатление. Но може би нощният портиер или келнерът от нощната смяна на неговия етаж биха могли да ви дадат сведения. И двамата постъпиха на работа в шест вечерта и останаха до четири сутринта. Само днес рано сутринта видях при проверката на боновете за поръчки в ресторанта, които трябва да отнасям в счетоводството, че вчера в апартамента на Валдива е било сервирано за двама души. Значи е вечерял с някакъв гост в своите помещения.

— Дайте ми адресите на нощния портиер и на келнера на етажа.

Портиерът взе слушалката, поиска от отдел „кадри“ имената и адресите, записа ги на един формуляр за телеграма, който се намираше до него на масата, и го подаде на Бруър.

Инспекторът накара да го заведат заедно с детектива Сарг в стаята на директора.

Даниел Шермън, ръководителят на „Станмор“, показа изключително голямо разбиране.

— Имате нашата всестранна и безрезервна поддръжка. Ние отдаваме най-голямо значение на най-добрата ни съвместна работа с полицията. За нас и особено за мен Антонио Валдива беше един много симпатичен гост, който плащаше точно навреме — не мога да си кривя душата. Спокоен, услужлив. Какво друго би могъл да иска някой хотелиер, освен пари в брой?

Бруър го прекъсна:

— Пари в брой ли, Шермън? Доколкото съм информиран, гостите, оставащи продължително време, заплащат обикновено сметките си с чекове. Не ви ли направи впечатление, че Валдива се отказва от така известните предимства на безкасовите плащания?

Директорът, изглежда, не се чувствуваше особено добре.

— И да, и не, инспекторе. Наистина постоянните наематели заплащат най-често с чек. Но господин Валдива спомена, че банковата му сметка била в Лос Анжелис, където искал да се премести не след дълго. Може би се беше отказал от създаване на връзки с банките в Ню Йорк от данъчни съображения. Във всеки случай той ни спестяваше всяко губене на време чрез протакащото се инкасово заплащане.

— Думите ви звучат толкова убедително, колкото и неискрено. Наистина не разполагам за съжаление с никакво доказателство, че това плащане в брой би трябвало да събуди подозрението ви. Но най-напред бих желал да науча за Валдива всичко, което според вас като опитен хотелиер би било от значение. При това не забравяйте, че става въпрос за убийство!

Шермън втренчи ужасен погледа си в инспектора.

— Убийство!? — Той започна да се разхожда нервно напред-назад. Като се стараеше видимо да даде колкото можеше повече обяснения, той заразказва припряно всичко, каквото му дойдеше наум. Но в случая се касаеше за твърде безполезни наблюдения. Самият той почувствува това и каза, за да се извини: — Имам толкова много административна работа, че ми остава твърде малко време за отделните посетители.

Телефонистката донесе отчетната книга за телефонни разговори, но в нея не се намери нито един регистриран междуградски разговор на Валдива.

— Това обаче не доказва нищо, защото не записваме имената на хората, които водят разговори от кабините до нашата телефонна централа с директно заплащане; завеждаме ги просто под названието „проходящи“. Всъщност не си спомням господин Валдива да е водил междуградски телефонни разговори по този начин. Естествено не мога да гарантирам, че някой друг не е заявил при нас разговор, воден после от Валдива.

Сведенията бяха делови, но не можеха да послужат за нищо.

Бруър помоли директора да му отвори апартамента на Валдива. Той не пропусна да му признае, че не става въпрос за искане с правно основание, тъй като не разполагаше с необходимата съдебна заповед за обиск, необходима предпоставка за легалното влизане в чуждо жилище. Разбира се, нямало никакво място за съмнение, увери го той, че при тези обстоятелства такава заповед за обиск ще бъде изготвена. Но едно доброволно отваряне на вратата означавало значително спестяване на време, което имало голямо значение при разследването на едно убийство. Той намекна, че полицията умее да цени направените й услуги.

Шермън веднага прояви готовност да изпълни желанието на инспектора. Той взе от сейфа главния ключ, какъвто трябва да има управителят на всеки хотел, за да може да влиза във всички стаи в случай на внезапна опасност.

Заедно с Бруър и Сарг той се изкачи с асансьора до четиринадесетия етаж.

Апартаментът на Валдива беше обзаведен малко старомодно, но затова пък хубаво. Двамата служители започнаха щателен обиск.

Шкафчетата и чекмеджетата не бяха заключени. Както и можеше да се очаква в подобни случаи, резултатът отговаряше на това обстоятелство. „Специалисти“ от типа на Валдива не заключваха шкафчетата и чекмеджетата си само тогава, когато не държаха нищо скрито в тях.

Бруър огледа внимателно всички мебели. Бръкна с ръка между тапицерията и дървените части. Придърпа масата, сложи върху нея един стол и опипа корнизите, където бяха закачени пердетата и завесите. Това място се считаше за любимо „тайно скривалище“. Но не намери нищо.

Сарг обърна наопаки всеки джоб, извади калъпите от обувките, претърси ги до върховете им, отвори една малка фотокамера, след като предварително беше установил, че не е заредена, разрови поединично всички чекмеджета и провери дали не е скрито нещо между мебелите и стените. Не намери нищо друго, освен няколко фактури, квитанции от хотела и от няколко магазина за мъжко облекло, фишове за обзалагане при конни надбягвания, неизползувани билети за театър, книги джобен формат и различни проспекти. Никакъв бележник, никакви телефонни номера.

Бруър влезе в банята, където имаше две пътни чанти и един несесер. Прерови всичко.

Когато отново прекрачваше прага след безрезултатното търсене, той закачи с лакътя си стъклена поличка, на която бяха подредени различни тоалетни принадлежности: одеколон, крем за лице, фиксатор за коса, ароматизатор за водата във ваната, хапчета за стомах, дезодорант, таблетки срещу главоболие и една голяма пудриера.

Тя падна на земята.

Капачето й отскочи и от малките й дупки се посипа фин бял прах по пъстрата мозайка на пода.

Дейвид Бруър, който живееше при родителите си в малката им къща, беше възпитан от мама Бруър на почти педантичен ред и болезнено чувство за чистота. И сега той се наведе почти механично, вдигна пудриерата, постави я на мястото й и започна да събира и да насипва в лявата си ръка пръснатия прах с помощта на бръснарско ножче, което намери край тоалетните принадлежности.

Остатъкът почисти с един пешкир.

Като се изправи, той почувствува в носа си изведнъж някакъв особен гъдел, който раздразни лигавиците му за няколко секунди. Това своеобразно чувство стигна до гърлото му, след което премина също така бързо, както се и беше появило. Но ето че после го обзе странно и съвършено непознато смущение в равновесието, като че ли силата на притегляне на тялото му беше отслабнала. Той се облегна на рамката на вратата, започна дълбоко да вдишва и да издишва. Чувството на световъртеж премина бавно.

Той загледа втренчено белия прах в дланта си.

Извика към салона:

— Сарг!

Детективът се намери с няколко широки крачки при шефа си.

Директорът Шермън се примъкна любопитно.

Бруър взе с два пръста съвсем мъничко от белия прах и го поднесе към носа на Сарг.

След няколко секунди детективът каза:

— Не знам точно какво е, шефе. Може да бъде кокаин, морфин, хероин или някаква смес. Но в лабораторията ще го установят бързо. Едно е сигурно: това е наркотик!

Бруър отвъртя надупчения капак и внимателно прибра събрания прах вътре. С джобното си ножче издраска на дъното на кутията датата, часа и мястото на намирането и накара Сарг да постави инициалите си.

— Все пак това е крачка напред. Сега ще привлечем Хемлин и хората му от отдела за борба срещу контрабандата с наркотици и после кръгът на заподозрените в убийство вероятно ще се стесни. Ако тази кутия съдържа чист хероин, тогава се касае за сума от над 100 000 долара по цени на дребно. Хора са били убивани и само за 50 цента… — Той подаде кутията на Сарг.

— Веднага след завръщането ни в управлението да отиде в лабораторията!

Той благодари на Шермън, поучи го още веднъж, че при най-малката недискретност може да бъде обвинен в помагачество или укривателство при убийство след извършване на престъплението и се отправи със Сарг към партера.

Гетски, който чакаше пред входа заедно с Лоуит, нямаше какво да докладва.

Лоуит прочете направените от него извадки от регистъра на гаража. Според тях Тони Валдива бе излязъл с кадилака си от клетката предишния ден, 3 май, понеделник, в десет часа и четиридесет и пет минути сутринта, върнал се вечерта в седем часа и дванадесет и отново излязъл в девет часа и четиридесет и една. Човекът от гаража, който сега беше на дневна смяна, не могъл да каже нищо повече, но дал телефонния номер на колегата си от тогавашната нощна смяна — някой си Бъд Спайкър. При всякакви спешни случаи трябвало да има някаква телефонна връзка с всеки монтьор и контрольор от гаража. Лоуит се обади на Бъд Спайкър по телефона, каза му да се яви на разпит в два часа следобед, но научи веднага, че предишната вечер в компанията на Тони Валдива се намирала една дама, която седяла в кадилака до него. Спайкър не можеше да даде по-точно описание на външността й, защото седял в кабината си малко настрани от изхода на гаража и вписвал данните, а и осветлението не било особено благоприятно. Забелязал само, че въпросната дама била облечена в кафяво или светлокафяво палто. Когато се качвала в колата, му направили впечатление пъстрият й копринен шал около врата и малката шапка, която носела ниско над челото си.

Бруър и тримата детективи седнаха в служебната кола.

— В управлението!

С въртяща се сигнална светлина и виеща сирена тежката кола се понесе към Манхатън.