Франк Арнау
Акционерно дружество „Хероин“ (15)

14. Завесата пада

На летище Нюарк тежкият самолет се плъзна леко като укротен хищник по обозначената със светлинки писта за приземяване. После направи изящен завой около оста си на сто и осемдесет градуса. Автомобилът със стълбата се приближи до мощното му тяло, платформата прилегна точно до прага на вече отворената врата и първите пътници се отправиха покрай стюардесите към сградата на летището.

Един с нищо небиещ на очи човек, облечен в светло палто с реглан ръкав, изглежда, търсеше с поглед някого. Той поглеждаше към хората зад бариерата на митническия контролен пункт. Букетът цветя в ръката му и едно забележимо вълнение събуждаха предположението, че той едва може да дочака мига, в който ще прегърне любимата си.

Копринен шал скриваше широката му вратовръзка. Връхното му палто беше достатъчно дълго, за да скрие отдолу официалното сако.

Служителите на пропусквателния пункт проверяваха паспортите на пътниците. Те прочитаха внимателно имената, ровеха се в регистъра на една дебела книга и връщаха документите за самоличност едва когато се установеше със сигурност, че името на собствениците им не фигурираше в този справочник.

При някои от пътниците този ритуал се ограничаваше до едно твърде опростено действие. Служителите оглеждаха дипломатическите паспорти, за да видят дали не са подправени. Дългогодишният опит изключваше всякакви заблуждения. За десет години само двама фалшиви дипломати бяха успели да минат през контролния пункт с фалшиви паспорти. Тези два пропуска станаха известни едва тогава, когато двамата промъкнали се по този начин разузнавачи бяха открити и задържани от контраразузнаването.

Със самолета от Париж бяха пристигнали четирима посланика. Проверката на документите им отне само няколко минути. Наложи се да почакат малко по-дълго само защото багажът им трябваше първо да бъде изваден от огромното туловище на сребристата птица, после натоварен на електрокари и докаран до митническата служба.

Докато обикновените пътници не минаваха без отваряне на куфарите и пътните чанти, колкото и убедително да твърдяха, че не носят нищо подлежащо на обмитяване, то означеният служебен дипломатически багаж се радваше на предвидените в правилника специални привилегии. Носачите можеха да го отнесат от митницата към чакащите коли, без да бъде отварян.

Посланикът Артамиро Терано, придружаван от един по-млад мъж, носеше чанта за документи, която, ако се съдеше по размерите и външния й вид, сигурно съдържаше голямо количество държавни книжа. Придружителят му държеше в лявата си ръка значително по-скромна чанта, в която бе поставен отстрани туристически несесер.

Човекът в светлото палто се огледа тъжно и разочаровано. Той остави най-незабелязано букета цветя на една пейка и се смеси с пътниците, пристигнали малко преди това с друг самолет, които бяха мината вече през контролните пунктове и се бяха отправили към изходите. Дамата на неговото сърце не беше пристигнала.

Той видя от известно разстояние как посланикът Терано и придружителят му се качиха в един кадилак, чийто шофьор внимателно намести куфарите в багажника.

Човекът в светлото палто взе едно такси и незабелязано си записа номера на луксозната лимузина.

— Следвайте колата, която току-що тръгва. Незабелязано.

Шофьорът погледна пътника си недоволно.

— Не искам да си имам неприятности, мистър. Не се чувствувам добре, когато ми възлагат такива задачи. Не съм полицай.

— Но аз съм. — Бруър му показа легитимацията си. — И така, да тръгваме — и без глупости!

Таксито се нареди на пето място зад кадилака в потока от коли.

Помежду им имаше една частна кола, друга таксиметрова кола с двама пътника, после още една частна кола с три жени и пред тях пак някакво такси с един човек на задната седалка.

Все повече коли се плъзгаха покрай тях, почти никоя от тях не сменяше лентата на пътното платно, по която се движеше.

Едва след Ню Джърси Търнпайк колоните от автомобили се поразредиха. По уличното платно се движеха шумно тежките автобуси на Уест Сайд Еърлайнс Терминал.

Бруър не изпускаше из очи кадилака, таксито с Гетски на волана и другото с двамата детективи от отдел „Грабежи“. Колите изчезваха от погледа му винаги когато караха по права линия и на всеки завой винаги се появяваха отново. След около половин час те минаха през Мид Манхатън.

Кадилакът спря пред портала на хотел „Сейнт Лусия“. Бруър накара шофьора да спре при следващата пресечка. Той слезе едва след като Терано и придружителят му прекосиха тротоара, персоналът от хотела пое трите куфара и колата отпътува.

Той тръгна бавно по отсрещния тротоар.

Кадилакът беше завил две пресечки по-надолу вляво.

Таксито на Гетски се появи отново от противоположната посока. Неговият пътник слезе от колата, плати, без да бърза, и се отправи към хотела. Бруър разпозна Брайън, който се беше облякъл като човек от Средния запад.

Гетски откара таксито малко нагоре по Севънт Авеню, изчезна на кръстовището и се върна пеша.

Един по-стар модел шевролет спря на ъгъла срещу хотела. Освен шофьора Бруър забеляза двама души на задната седалка. Това беше изпратената от Хемлин кола. Детективите държаха под наблюдение цялата лицева страна на „Сейнт Лусия“ заедно с главния вход. Пред него беше спряла кола с шофьор, но без пътници. Беше една от частните коли на комисията по разследване на убийства.

Бруър се отправи към таксиметровата кола, която беше спряла малко по-надолу. Двамата детективи от отдел „Грабежи“ докладваха, че по време на пътуването не са забелязали нищо необикновено. Никой не се бил качвал в кадилака, двамата пътника не били напускали колата, нищо не било подавано отвън в кадилака, нито пък било прехвърляно от него, да речем, на някой минувач или шофьор на спряла до него кола. Номерът на лимузината бил записан.

Бруър им благодари. Той помоли двамата детективи да установят в главното управление кой е собственикът на кадилака. Да предадат резултата по телетипа в бюрото му.

Той се разходи покрай задната страна на хотела. Служебната кола на Хемлин с детективите беше паркирана до кръстовището. Втората кола на комисията за разследване на убийства, също така с отличителните белези на полицейска кола, беше спряла на срещуположния ъгъл. Шофьорът четеше вестник.

Бруър прекоси фоайето на хотел „Сейнт Лусия“ и се отправи към Хендриксън, който го очакваше с нескрита нервност.

— Досега всичко наред ли е? — попита дружелюбно инспекторът.

— Да, но кръвното ми налягане… — Генералният директор въздъхна. — Вашите хора са настанени горе, точно както се уговорихме. Посланикът и Бойсън се отправиха към апартаментите си. Но повече от това не знам, а ако нещо се обърка…

— Не си блъскайте главата, Хендриксън. Терано, както и Бойсън не могат повече да напуснат хотела. Сега предлагам да направите с мен първата обиколка за навлизане в работата. Дано се окажа талантлив начинаещ. — Той свали палтото си. — Сакото ми не е ново, но е скроено много добре. Жилетката и раираният панталон са безукорни. Широката ми вратовръзка ще ви задоволи. Най-сетне не бива да допускате един заместник-директор да се подвизава из такъв хотел като „Сейнт Лусия“ с недостатъци в облеклото си.

Хендриксън поклати глава.

— Забележително, инспекторе. Съвсем не изглеждате зле. А езиковите ви познания?

— Донякъде английски, искам да кажа — английски извън американски, после твърде добре немски като спомен от годините на окупацията. На френски също мога да се разбера. Испански и италиански подчертано недостатъчно. Стига ми колкото да обясня на някого, че е арестуван.

Хендриксън се спря за малко на прага.

— Ако някога помислите за смяна на професията, запомнете: Хендриксън, хотел „Сейнт Лусия“.

Той закрачи напред, поизчака, докато инспекторът го застигна и двамата се изкачиха нагоре с асансьора.

Когато се приближиха до вратата на апартамента на Нарди дотолкова, че планината от мускули можеше да ги чуе, Хендриксън каза достатъчно високо, за да бъде разбран от телохранителя:

— Тук живее постоянно един от нашите най-уважавани гости, мистър Пиетро Нарди, към когото трябва да се отнасяте с най-голямо внимание.

Те завиха по коридора.

В дадения им на разположение от Хендриксън едностаен апартамент чакаха Хемлин, Мелъри, Брайън и Гетски, който беше свалил шофьорската униформа и беше облякъл сакото си, което му беше винаги малко тясно. Бруър запозна хотелиера с детективите.

Вратата се отвори безшумно. Влезе Слоун. Изглеждаше напълно неузнаваем. Късото жакетче със златни ширити, жилетката с металически копчета, червените копринени лампази по шевовете на панталоните, черната папионка на врата и особено мазно лъщящата накъдрена коса променяха вида му до неузнаваемост.

— Бойсън и Терано дойдоха току-що. Главният келнер нареди да поръчаме първите блюда. Вече е приготвена малка сервитьорска масичка за предварително затопляне на чиниите. Сарг сервира напитки. Посланикът поздрави Нарди твърде възторжено. Бойсън носеше много голяма черна кожена чанта, почти колкото малък куфар: от двете й страни висяха две картончета с печат от червен восък. Вероятно е собственост на неговия шеф Терано.

— Сменете Сарг, без това да направи впечатление — каза Бруър. — Не бива да оставяме господата нито за миг сами. Всичко трябва да протече съгласно програмата ни, но ако се случи нещо непредвидено — той направи по посока на Хендриксън движение с ръка, изразяващо съжаление, — ще трябва да дадем сигнала. Тогава идва редът на насилието. И така, пълна готовност за всякакъв възможен случай.

Слоун изчезна безмълвно, както се и беше появил.

— А сега? — попита хотелиерът.

— Да отидем при сервитьорската маса в преддверието — отвърна Бруър, — а вие ще ме предупреждавате и поучавате как трябва да се приготвя и поднася по съвършен начин вечерята за един такъв гост като Нарди. При това ще избутаме настрани сервитьорската масичка до вратата, откъм страната, където стои на пост човекът с уши като карфиол — дайте за това някакво до известна степен вероятно обяснение, да речем, че иначе сосът ще се сгъсти или аспержите…

— Какви аспержи? — попита хотелиерът учудено. — Не съм чувал нищо за никакви аспержи.

— Е, тогава пилешки гърди или нещо такова, което е наред — прекъсна го Бруър леко раздразнен. — Важното е масичката или някакъв друг мебел, кофичката с лед за шампанско или помощната маса да измести телохранителя от вратата. Не искам да има стрелба. — Той погледна Хендриксън. — Или може би искате да има гърмежи? Не? Тогава последвайте указанията ми. В момента, когато се намесим при уговорения със Сарг и Слоун сигнал, пазачът трябва да е изместен дотолкова от вратата, че да не може да им даде знак чрез почукване. Гетски ще се справи с него, преди да успее да предупреди Нарди. — Бруър погледна детектива. — Облечете най-сетне монтьорските дрехи!

Гетски влезе в съседната баня. На прага той се обърна и размаха някакъв стоманен инструмент.

— Взел съм този ключ от таксито, но не бива да го повреждам, защото трябваше да подпиша, че се задължавам да пазя всички инструменти…

— Хайде. Повредете във всеки случай главата на телохранителя. За това не се плаща обезщетение — отвърна Бруър. Той тръгна към вратата и направи знак на Хендриксън. — Нашето появяване на сцената започва. Запомнете — най-добрият актьор е онзи, при когото не може да се забележи, че играе театър. — Той се обърна към Хемлин. — Оставям вратата един пръст отворена, тогава ще е достатъчно и едно леко изсвирване…

Той се върна с директора към площадката пред апартамента. Келнерът на етажа стоеше пред подвижната масичка и разбъркваше салати.

— Издърпайте масичката насам край вратата — каза Хендриксън. — При отваряне на вратата можете веднага да огледате цялата маса и да избегнете излишното чакане, при което сосът хваща кора. — Той погледна телохранителя с особена дружелюбност. — Я попреместете креслото си малко настрани, приятелю. Нали знаете колко се сърди мистър Нарди, ако сосът беарнез хване, макар и най-тънка коричка.

Тежката категория, изглежда, искаше да каже нещо, после поразмисли, замълча и се премести настрана с нескрито неудоволствие.

Сарг, облечен също като Слоун, помогна на келнера на етажа да премести масичката на колелца. При това действие той допря лявата си ръка до нажежената метална плоча, която служеше за поддържане топлината на ястията, изруга тихо, но енергично под носа си, за което трябваше да преглътне строга забележка. Задуха силно зачервените върхове на пръстите си и погледна малко нещастно Бруър, който му отправи изпълнен с укор поглед.

— Няма да ви оставя на една толкова отговорна работа — каза инспекторът извънредно сериозно, — ако се покажете още веднъж толкова несръчен. Ако това ви се случи в присъствие на някой от гостите ни, сигурно няма да допринесете за увеличаване на апетита му.

Хендриксън го успокои:

— Не прибързвайте, персоналът не ни достига!

Келнерът на етажа постави ловко и предпазливо първите чинии на един сребърен поднос.

— Можете ли да ги носите? — обърна се той пренебрежително към Сарг.

— Разбира се. — Детективът го пое с дясната си ръка, а с лявата балансира добре центъра на тежестта.

Хендриксън се приближи до вратата, готов да помогне. Тя беше заключена.

Телохранителят пресегна над сервитьорската маса, почука два пъти късо едно след друго и след няколко секунди почука трети път. Отвътре отвориха. Бруър видя едрата фигура на втория телохранител.

В същия миг, когато Сарг прекрачваше прага, се появи и Слоун. Той пропусна колегата си да мине покрай него и каза на келнера на етажа:

— Контактът на стоящата лампа до малкия бюфет трябва да е изгорял, угаснаха всички крушки.

На уговорената парола Бруър веднага подхвърли:

— Причината е само в бушоните. Електротехникът преглежда тъкмо сега един проводник в апартамента в коридора. — Той се отдалечи.

И така това беше уредено; Гетски можеше да премине към действие.

Вратата към помещението, където вечеряха, се затвори отвътре.

Бруър се върна с Гетски, който беше нарамил на кожен ремък чанта с инструменти.

— Аз имам бушони — каза детективът. — Всъщност би било достатъчно да се включат пак старите. Нали всички са автоматични. — Той затърси по стената.

Слоун постави на подноса кастрон с вряла крем супа и като балансираше, мина покрай Бруър.

Телохранителят почука по вратата своя сигнал. Тя се отвори отвътре.

Бруър свирна. Гетски захвърли чантата с инструменти, провря с бързо движение ръцете си изотзад под мишниците на някогашния боксьор, повдигна малко цялото му тяло, за секунда сплете стоманените си пръсти зад тила на човека и натисна надолу главата му сякаш с някакъв лост. Телохранителят се отпусна безжизнено, без да издаде нито звук. Гетски щракна белезниците.

Бруър се беше озовал с един скок отвъд прага. Хемлин, Брайън и Мелъри го последваха.

Телохранителят, който бе стоял на пост от другата страна на вратата, лежеше сгърчен на пода. Стенеше. Лицето му беше заляно с димящото съдържание на супника. Гъстата гореща течност се стичаше по врата и жилетката му.

Слоун изви ръцете на безпомощния човек на гърба и му сложи белезници.

Тримата господа на празнично украсената и осветена от меката светлина на свещите маса бяха скочили на крака. Насоченото към тях тежко служебно оръжие на детектива Сарг ги накара да замръзнат на място като манекени.

Бруър се спря съвсем близо пред Пиетро Нарди.

— Играта свърши.

Хемлин хвана Артамиро Терано:

— Ваше превъзходителство, сега бихме искали да хвърлим един недискретен поглед в служебния ви дипломатически багаж.

Изведнъж Глен Бойсън ритна с десния си крак тежката чанта, която се намираше на пода до Нарди. Тя се плъзна под масата.

Мелъри удари младия човек с отворена длан в лицето.

Бойсън залитна към стената, получи оттам въртеливо движение като билярдна топка от ръба на масата и падна върху пастелно зеления килим.

Терано започна да крещи в най-високо стакато. Изригваше испански думи, проклинаше, смесваше откъслечни думи на завален английски, заплашваше с намеса на своето правителство и изведнъж се нахвърли с неочаквана енергия към Хемлин.

Гетски го натисна да седне на един фотьойл.

— Дръжте се като дипломат, ваше превъзходителство, не като хамалин.

Бруър направи знак на Сарг.

— Заемете се с посланика.

Детективът хвана здраво Терано за ръката под лакътя.

Брайън беше вдигнал чантата и я беше поставил на масата. Той забеляза движението на Терано и с един скок се озова до него.

Но Хемлин го задържа с един жест. Той хвана посланика здраво като в менгеме. Каза му тихо, учтиво:

— Знаете не по-зле от мене, че тук нямате дипломатически имунитет. Притежавате много голямо количество хероин, внесен от вас по контрабанден път в САЩ.

— Аз ли?! — изрева Терано възмутено. — Аз ли притежавам хероин?!

Побелял като платно, Хендриксън, който досега бе стоял търпеливо до вратата и пречеше на келнера на етажа да напусне помещението, се завайка:

— Моля ви по-тихо, иначе ще се насъберат гости и персонал!

Хемлин посочи служебния дипломатически багаж.

— Ваше превъзходителство — той се усмихна леко подигравателно, — можете да ни убедите в противното. Отворете тук тази чанта.

— Какво общо имам с тази чанта? — отвърна дипломатът презрително. Явно самообладанието му се беше възвърнало. — Никога не съм я виждал. На мен нищо не можете да ми погодите с нито един от вашите известни мръсни полицейски трикове! Президентът на моята страна лично ще… — Той замлъкна, като погледна Хемлин в очите.

Бруър дръпна Нарди настрани.

— Играта свърши. — Той прибави бавно: — Този път всичко се провали. Ликвидирането на Тони Валдива, убийството на Белинда ван Дорен, мисията на посланика Терано. Всичко това е твърде множко за една-единствена порция.

Пиетро Нарди посегна към тежката златна табакера и най-непоклатимо си запали цигара.

— Не знам за какво говорите. Може би не ми достигат езиковите познания, за да ви разбера. Не познавам никакъв Тони Валдива нито подобно име. А Белинда ван Дорен? Ах, да. — Той се усмихна. — Вярно. Четох нещо във вестниците. Убийство от ревност или нещо подобно. Да, сега се сещам и за Валдива. Престъпление в кръговете на подземния свят. — Той погледна Бруър. — Какво искате всъщност? Прекъснахте ни вечерята. Не мога ли да поканя двама добри познати на вечеря?

— Но разбира се, Нарди, разбира се! Смущава ни само това, че при този случай приехте пратка хероин, който вашият посланик току-що внесе контрабандно в САЩ от Европа.

— Аз? — Дълбоко учудване се долавяше в гласа на Нарди. — Аз ли съм приел хероин? Не може да говорите сериозно!

Хемлин се приближи и тикна чантата пред Нарди.

— Трябваше малко насила да вземем хубавото ключе от посланика. — Той посочи към Терано, чиято дясна китка беше прикована към ръката на Сарг посредством белезници. — Е, нека погледнем тогава. — Той отвори чантата и наслага в една редица десет опаковки. Прочете фабричните етикети: „Хероин 820/1000 — 500 грама“.

Бруър направи знак на Слоун.

— Заемете се с Бойсън. Отведете го най-напред в малкия съседен апартамент. А с шефа — той посочи към Нарди — ще се занимавам аз. Ще задържите двамата боксьори като свидетели. На първо време обаче да ги види лекар. Не искам да чета в пресата обвинения в изтезаване.

Слоун изправи Глен Бойсън.

— Тръгвай!

Залитайки, младият мъж се опита да запази равновесие, докато детективът го отвеждаше.

— Знаете — каза Пиетро Нарди с известно пренебрежение към Бруър, — че начинът ви на действие във висша степен е незаконен. Присвоявате си права, които не са ви дадени от никой закон.

— А този хероин? — попита инспекторът, като посочи към опаковките. — Десет пъти по 500 грама прави пет килограма. Това ще ви струва на вас, на вашия посланик и на помощника ви Бойсън по двадесет години строг тъмничен затвор. И за подстрекателство към убийство… към две убийства… — Той вдигна рамене.

Нарди отвърна по своя небрежен начин:

— Наистина не знам какво искате. Ваша работа е да издирите онзи, който е вмъкнал чантата с хероина, за да се намерят отегчаващи улики срещу мен и приятелите ми. Нали в крайна сметка ви заплащат от парите на данъкоплатците, за да разкривате криминални случаи. Може би и вие самият сте пробутали в апартамента ми чантата с наркотика, за да намерите доказателства срещу мен? В такъв случай планът ви не е успял, можете да бъдете сигурен. Сам Грийнберг ще ви даде урок, който няма да забравите до края на живота си. А сега няма да чуете от мен нито дума.

— Както искате. Ще се изненадате от доказателствения материал, който имаме срещу вас. — Той се приближи съвсем до Нарди. — Единственият ви шанс би бил да поразмислите трезво. Ставате главен свидетел на прокуратурата и поне ще си отървете живота! При снизходителността на нашите съдилища изгледите ви не са толкова лоши.

Нарди мълчеше.

Сарг погледна от Бруър към Хемлин.

— Не мога ли да оставя някъде посланика? Иначе още малко ще се срасна с него.

Хемлин размени тихо няколко думи с Бруър, после се обърна делово към Мелъри и Брайън:

— Вземете под закрилата си това превъзходителство Артамиро Терано. Долу на ъгъла на лицевата част на хотела чака луксозна лимузина. Не може да оставим един такъв високопоставен господин да пътува сам в колата. И така, ще го придружавате. Вземете служебния асансьор, минете през гаража и после заобиколете сградата. Дипломатите от висок ранг не обичат да се показват във фоайетата на големите хотели.

Мелъри и Брайън отведоха посланика въпреки енергичните му протести.

Бруър извика Сарг.

— Изглежда, че състоянието на двамата телохранители позволява пренасянето им. Онзи, който е бил професионален боксьор, може да понесе много. Повикайте някоя дежурна кола. Нека спре до изхода на гаража, а после оставете задържаните в ареста. Нека все пак ги прегледа лекар. Няма да е лошо да ги поизчистите.

Сарг се отправи към вратата, огледа се, откри на сервитьорската масичка една салфетка и я намокри в кофичката за шампанско.

Хендриксън си отдъхна с облекчение.

— Може би скоро ще освободите салона?

— Можете да разчитате на това. Само още няколко минути и ще се отървете от нас. Разбира се, ще трябва да запечатаме вратата на апартамента, докато получим утре от съда заповед за обиск. При такъв изискан човек като Пиетро Нарди ще действуваме строго законно. Но посещението, което ще ви направим утре, в никакъв случай няма да смути вашата работа.

— Благодаря ви от името на хотелиерското сдружение. — Генералният директор се поклони леко.

Бруър докосна ръката на Нарди.

— Какво мислите за предложението ми? — Не получил отговор, той продължи отмерено: — Мисля ви доброто. Повярвайте ми, във вашия случай мълчанието не означава злато — а края на песента. А ако не искате да говорите, ще опитаме при Глен Бойсън, който вероятно няма вашите нерви. Освен това разполагаме още с часовникаря Рубенс Блик, както и антикваря Емилио Дженари. От малките парченца на една мозайка в крайна сметка се получава ясна картина.

Нарди се извърна бавно настрани.

— Ще си поговорим за някои работи в бюрото ви.

Бруър го погледна наострил слух:

— Значи, искате?…

Гласът на Нарди беше дрезгав:

— Нищо!

— Но?…

— Какво чакате? Предполагам, че трябва да се считам за арестуван.

— Задържан — поправи го инспекторът, — а ако вие…

Нарди го прекъсна:

— Та не схващате ли, че… — Той се огледа наоколо и не довърши изречението си.

Хендриксън премести погледа си от Бруър към Хемлин.

— Ще ме търсят в кабинета ми. Ако разрешите, ще си тръгна.

— Съгласен — каза Бруър след потвърдителния жест на Хемлин. — Но си дръжте устата. Във ваш и наш интерес.

Хотелиерът се спря на прага.

— Къде е Антонио? — попита той учудено.

— Антонио?

Бруър и Хемлин го погледнаха изненадани.

— Келнерът на етажа. — Хендриксън погледна към коридора.

— Преди малко буташе сервитьорската масичка по коридора — каза Гетски — и ругаеше под носа си заради бъркотията.

Хендриксън кимна доволен и се отдалечи.

Хемлин започна грижливо да прибира десетте опаковки хероин в чантата.

Бруър направи знак на Гетски да се приближи.

— Отивам в съседния апартамент при Бойсън. Поемете Нарди.

Детективът посочи един стол.

— Седнете. И стойте послушно, докато се върне шефът. Ако ви хрумнат странни идеи, не се вслушвайте в гласа им. — Той посочи кобура със служебното си оръжие.

Бруър влезе в съседния апартамент. Бойсън лежеше на кушетката. До него седеше Слоун. Детективът стана.

— Всичко е наред. Малкият подремна малко. Сега започна да се събужда. — Слоун премина в банята, върна се с влажен пешкир и му изтри лицето.

Бруър разгледа разнебитената човешка фигура. Той каза бавно:

— Време е да проговорите. Знаем всичко. Също и това, че сте били информиран за решението да бъде убит Тони Валдива. И това, че сте знаели ролята на Белинда ван Дорен в този случай — роля на примамка. Известни ни са взаимовръзките. Часовникарят Рубенс Блик, антикварят Емилио Дженари и… — Той взе малкия си бележник в ръка и се престори, че чете някакъв списък. — О’Нийл и… — Той наблюдаваше Бойсън, чието лице потръпваше неестествено при споменаването на всяко име. — Може би вие самият ще ни кажете някои други съучастници? Това е единственият ви шанс, Бойсън. — Той се наведе. — Съучастничество в убийство.

Бойсън се размърда тежко:

— Не ви разбирам. Нямам нищо общо с цялата работа. Попаднах съвсем случайно в… — Той затвори очи.

— Белинда ван Дорен даде съвсем други показания — отвърна Бруър и добави безмилостно:

— Преди да бъде удушена.

Човешката фигура върху канапето се изправи.

— Белинда? — Гласът на Бойсън стана креслив. — Лъжете, проклето ченге! — Внезапно крясъците му преминаха в истеричен смях.

Бруър извади вестник от джоба на сакото си и посочи заглавието на първа страница.

— Белинда ван Дорен беше убита. В деня, след като беше разпитана от мен и изтръгната от защитата на полицията от Сам Грийнберг чрез съдебно нареждане. Хари Патлака я удуши. След като я е измъчвал преди това.

Бойсън се изправи и втренчи погледа си в инспектора.

— Ако това е вярно… — Погледът му започна да блуждае по редовете на първата страница. Смачка вестника. С едно движение скъса копчето на яката си, пое дълбоко въздух. — Тогава нека бъде така — ще стана главен свидетел на обвинението. — Той погледна въпросително Бруър. — Ако ми обещаете…

— Като главен свидетел на обвинението ви са гарантирани всички предимства, предвидени в наказателния кодекс. Но няма да е достатъчно да протоколираме всичко, каквото знаете. Трябва да положите клетва пред съда. Едва тогава показанията ще имат силата на доказателство.

— Ще ме очистят. — Бойсън се сгърчи. — Както са очистили Тони Валдива и Белинда. Нарди и хората, които стоят зад гърба му.

— Не се тревожете, Глен — увери го инспекторът. — Ще ви пазим като истинско съкровище. — Той попита настойчиво: — Пиетро Нарди ли нае убиеца? Хари Патлака?

След дълго мълчание Бойсън отговори:

— Да. Поне така каза Белинда. Тя трябваше да подмами Валдива в клопката. Тя беше изцяло във властта на Нарди. По всяко време той можеше да докаже, че два пъти е лъжесвидетелствала. Лъжесвидетелствала е в полза на „синдиката“.

— Кои са най-важните шефове на „синдиката“? — настоя Бруър.

— Това не знам. Нарди ги познава. Но никой друг от нас. Никой от хората, които са му подчинени. Повярвайте ми. — Гласът му стана монотонен — Наистина обичах Белинда. Тъй като нея я няма вече, всичко ми е все едно. Имам само едно желание — Нарди да свърши на електрическия стол. — Той попита малко несигурно: — Двамата телохранители тук ли са още?

— Не, Глен. Те са на път за главното управление.

— А Антонио? — Бойсън започна да привежда в ред изпомачканите си дрехи.

— Антонио ли? — Бруър го погледна учудено.

— Келнерът на етажа. От години работи за „синдиката“. Човекът, който беше назначен от Нарди като шпионин. — Бойсън стана неспокоен. — Ако е успял да офейка, тогава отдавна е предупредил висшите шефове на „синдиката“ и вече няма да можете да хванете никой от тях.

Бруър стисна зъби. Той сграбчи Слоун за рамото.

— Внимавайте за Бойсън. Ще доведа Нарди. Ще се видим долу в гаража. Гетски ще се погрижи Бойсън и Нарди да останат отделени. Вземете Бойсън в нашата кола, която е паркирана на Севънт Авеню. Гетски и аз ще отведем Нарди до главното управление в колата, която чака до изхода на гаража. След това всички хора, с които разполагаме, да се пръснат, за да пипнат Блик и Дженари, и келнера Антонио. Хемлин пък да доведе О’Нийл и всичко живо, което е събрано при хайката. Този път се играе на едро.

Той забърза към салона с големи крачки.

Облегнат на масата, Хемлин убеждаваше нещо Нарди, но той мълчеше и само поклащаше отрицателно глава.

Бруър дръпна Хемлин настрани, проведе кратък припрян разговор и отиде при Гетски.

— Ще вземем Нарди с нас. Слоун вече откара Бойсън в гаража. Долу ще сложим белезници и на двамата, преди да ги изведем към рампата при излаза за коли. Сигурното си е сигурно. Пазачът на гаража е уведомен и няма да се мярка там.

Гетски пристъпи към Пиетро Нарди.

— Заповед на шефа. Елате!

На прага Бруър се обърна към Хемлин.

— Ще ви очаквам със свитата ви при мен в главното управление.

— След един час. Трябва най-напред да запечатам всичко тук. — Хемлин кимна на Бруър. — А после да заключа хероина в някой сигурен сейф. — Той взе чантата в дясната си ръка.

Служебният асансьор се спусна надолу несравнимо по-бавно от бързите асансьори за гости.

Нарди стоеше безмълвен между Бруър и детектива.

Решетъчната врата се отвори автоматично, щом стигнаха подземния етаж.

Малко настрани стоеше Слоун заедно с Бойсън.

— Не ми е приятно, Нарди — извини се инспекторът, — но ние сме задължени на известни служебни правила. Ще трябва да ви сложа белезници. За да ви покажа добрата си воля, ще ви оковем изкъсо китките, вместо да ви привързваме към детектива. И още нещо. Забранено ви е да казвате каквото и да било на Бойсън.

Гетски доближи ръцете на Нарди една до друга.

Белезниците щракнаха.

Бруър се приближи до Слоун и Бойсън. Повтори изреченията, които беше казал на Нарди.

Слоун последва нареждането. Той попита:

— Кой ще тръгне пръв? Аз и Бойсън или вие, Гетски и Нарди?

Бруър доведе Нарди, постави го между себе си и Гетски и каза на Слоун:

Ще ни следвате на около три крачки разстояние. Ние ще се качим в колата, която чака тук вляво на улицата. Вие ще заобиколите сградата до Севънт Авеню. Дръжте Бойсън здраво за ръката. Свалете преди това предпазителя на револвера си. — Той извади служебното си оръжие, свали предпазителя му и го пъхна във външния джоб на палтото си.

Гетски тръгна отпред. Нарди го последва, по петите му беше Бруър.

Заизкачваха се по рампата на автомобилния изход.

Инспекторът се огледа наоколо.

Слоун водеше Бойсън.

Петте фигури крачеха в две групи по тротоара на безлюдната улица. Крачките им кънтяха странно самотно.

На около петдесет метра пред тях беше паркирана колата на комисията по разследване на убийства.

От противоположната посока тръгна почти безшумно транспортен автомобил. Той се приближаваше бавно към двете групи. На светлата му каросерия беше написано със сини букви, оградени с жълта ивица: „MICKEY’S LAUNDRY“ а отдолу с по-малки букви: „SPECIAL RAPID SERVICE“^[1]

Когато задната част на колата почти беше задминала Бойсън и Слоун, двукрилата й задна врата се отвори.

Колата се плъзна съвсем близо покрай Гетски, Нарди и инспектора.

Слухът на Бруър възприе механично шума от мотора.

Изведнъж той надуши опасност. Някаква опасност.

Видя широко разтворената врата за товарене и разтоварване на колата. Скочи напред, блъсна с всичка сила Пиетро Нарди и го събори на земята, сложи крака си между тежките крака на Гетски и го простря на тротоара. Изкрещя предупредително към Слоун и Бойсън.

В същия миг Нарди скочи. Беше сметнал, че е настъпил моментът за бягство.

И в същия миг в тихата нощ заплющяха огнени откоси от автомат.

Куршумите зашибаха по стената на сградата, по паважа и рикоширали, отскачаха с пищене встрани.

Проблясваха синкаво червеникави светлинки. Стелеше се барутен дим.

Бруър изпразни пълнителя си.

Двете крила на вратата се затвориха. Камионетката се понесе бясно с ревящ мотор.

Колата на комисията по разследване на убийства потегли. Но след няколко метра спря. Предните й гуми бяха пробити от куршумите.

Уличното осветление на кръстовището освети още веднъж надписа:

„Перални Мики“. Буквите не се виждаха вече така отчетливо.

Бруър стана от земята. Почувствува остра болка в лявата си ръка, близо до китката. Заопипва с дясната ръка. Почувствува лепкава влага. Кръв.

Гетски седеше полуизправен на асфалта. Опита се да се покаже в настроение:

— Нищо няма, шефе. Моите благодарности, защото без помощта ви утре трябваше да бъде поръчван ковчег със специални размери. Отнесох само малко олово в бедрото. Нищо работа.

Тялото му се олюля и той легна настрани на земята.

Шофьорът на полицейската кола дотича.

— Вдигнах тревога по радиостанцията!

Бруър беше стиснал здраво ранената си лява китка с дясната ръка. Спря се пред неподвижно лежащото тяло на Нарди.

Наведе се и разбра, че не е нужно да напипва пулса му.

Нарди се беше опитал да избяга. Беше бягство в обятията на смъртта.

От всички страни се стичаха хора.

Някои прозорци откъм задната страна на хотела светнаха.

Идващата откъм Севънт Авеню кола с хората на Хемлин зави рязко край ъгъла.

Бруър измина малкото крачи назад до двете тела на земята.

Глен Бойсън лежеше неподвижно с протегнати напред ръце в белезници, лицето му беше разкъсано от куршумите до неузнаваемост. Гледката беше отвратителна. Но който залага хазартно живота на другите хора, трябва да рискува и собствения си живот.

Бруър коленичи.

— Слоун — каза той тихо и се втренчи безпомощно в угасналите очи. — Слоун? Приятелю…

Сирената на една линейка се чуваше все по-наблизо. Появи се и червената й въртяща се светлина. Тя спря, хората в бели престилки се приближиха тичешком. Последва и втора линейка.

Млад лекар се приближи до Бруър, наведе се над рамото му.

— Оставете ме да погледна. — Той освети със силно фенерче Бойсън, след това и Слоун. Светлината угасна. Гласът му прозвуча като от някакъв автомат: — Много съжалявам, но вече нищо не може да се направи. Ще уведомим моргата.

Той се отдалечи с двамата носачи.

Бруър се огледа.

Минувачите, които се стичаха непрекъснато, бяха изтикани от полицаите назад.

Гетски лежеше на носилка. Той махна с ръка, каза нещо на един от хората в бяло, който после се приближи до Бруър.

— Доктор Морли — представи се кратко лекарят. — Мога да ви успокоя, вашият човек ще се оправи. Три куршума, очевидно само мускулни наранявания. Ще узнаем повече след рентгеновите снимки. Но всички изгледи са добри!

Бруър се изправи бавно.

Изтри студената пот от челото си.

„Слоун, помисли си той, очите ти са отворени и ти гледаш нагоре към небето, към това жестоко небе над Ню Йорк, към това небе, което беше твой живот, твоя люлка и сега твой гроб.“

Той закрачи съвсем бавно, близо покрай къщите.

Знаеше, че има една цел.

Слоун беше за него задължение.