Франк Арнау
Акционерно дружество „Хероин“ (12)

11. „Сингапур клъб“

Колите на отдела за наркотици и на комисията по разследване на убийства затвориха с една-единствена, съвършено съгласувана, блокираща маневра всички подстъпи към сградите, образуващи един блок, в който се намираше неугледната къща с бледо светещия надпис „СИНГАПУР КЛЪБ“.

Полицейските служители се разпръснаха и блокираха двете съседни улици, които бяха свързани със сградата посредством тайни ходове.

Като при някой безмилостен лов с обграждане на дивеча, теренът постоянно се стесняваше.

Всички часовници бяха сверени предварително.

Малко преди десет и половина изпод една от тъмните арки се появиха двама пийнали негри, като водеха помежду си една цветнокожа крещяща жена. Спряха се неподвижно с инстинкта на преследвани животни. Подушиха опасността. Жената нададе кратък вик и посочи към полицаите. Тя се опита да издърпа в тъмнината на входа двамата си придружители, срещу които само преди мигове се беше съпротивлявала като бясна. Когато се наложеше да се изправят срещу полицията, тогава изчезваха всякакви разногласия. Но всяка съпротива бе безшумно сломена. Двама детективи от отдела за наркотици натовариха в една камионетка първите три жертви, на акцията.

Когато секундарникът на ръчния часовник на Бруър отброяваше двадесет и деветата минута и наближаваше тридесетата, в групата настъпи раздвижване.

Хемлин заедно с Брайън и Мелъри нахлу в помещенията на първия етаж през свързващия коридор откъм задното крило на сградата.

Бруър, Гетски и Сарг влязоха в бара, последвани от двама служители от елитната група на Хемлин.

— Полиция! Останете по местата си! Никой да не мърда! Всяка съпротива ще бъде сломена със сила! Документите за самоличност! — Специалистите на Хемлин изтласкаха назад малкото пиячи от столчетата на бара към най-отдалечения ъгъл и веднага започнаха проверката на документите.

Брайън се зададе откъм коридора, водещ към нещо като кухня.

— Горе ви очакват, инспекторе. Елате, но бъдете готов за някои неща. Впрочем, изглежда, всичко върви добре. Кордоните работят безпогрешно. Никой не е могъл да се измъкне.

Той закрачи напред и отведе Бруър и двамата детективи към таен коридор, който беше маскиран от едно стенно огледало. В другия му край имаше желязна, съвсем тясна, извита стълба, която водеше нагоре. Горе тя стигаше до отвор в стената, от който се влизаше в един голям шкаф. Той откриваше достъпа до залата.

На преден план се виждаше полупрозрачната повърхност на дансинг, слабо осветена отдолу. Сепаретата от двете страни на залата бяха скрити със завеси от любопитните погледи. На малък подиум блещукаха в слабия червеникав полумрак изоставените духови инструменти на джаз банда.

Цареше неописуема бъркотия. Чуваха се крясъци, разнасяха се псувни. Мъже и жени се суетяха наоколо. Между негрите се виждаха тук-там и бели посетители. Повечето бяха жени.

Внезапно оскъдното осветление угасна.

Хемлин тъкмо беше успял да разпознае Бруър и да се приближи до него.

— Предвидили сме този трик с осветлението, почти никога не липсва в такива случаи. Прекъсване на проводниците. Но ние доведохме двама електротехници. Джобните фенерчета само създават бъркотия.

Изведнъж сред неописуемата шумотевица джаз банда започна оглушително да свири блус. Музикантите се бяха събрали на подиума като с вълшебна пръчица.

Настана същински ад.

Неочаквано, както и беше угаснала, мрачната червена светлина припламна отново.

Полицаите смъкнаха от лампите пурпурните копринени абажури. Ярката светлина на силните електрически крушки заслепи болезнено зрението след тъмнината и мекото червено осветление.

Един необикновено грамаден мулат се приближи до Хемлин.

— Това е против споразумението ни.

Шефът на отдела за наркотици отвърна късо:

— Убийството е също противно на споразумението ни.

— Нямам нищо общо с никакво убийство, шефе! Кълна се! А ако някой от моите гости… — Той млъкна, после добави замислено: — Редовните си клиенти познавам до един, шефе, мога да гарантирам за тях — само някое странично лице… и в „Уолдорф Астория“ са живели убийци.

— Не, ми е известен такъв случай — подхвърли Хемлин.

— Наистина ли, нито един-единствен? Е, да, имате право. За никой гост на хотела не беше доказано нищо, но…

— Чакайте в бюрото си, О’Нийл, после ще говорим за всичко. Сега трябва да претърся заведението ви.

— А разрешителното ми? — попита мулатът. Погледът му беше тъжен. Но какво ли ставаше зад челото на О’Нийл? Пред него беше застанал вечният двоен неприятел. От една страна полицаят, а от друга — белият. Първият го преследваше. Вторият го презираше. И за двамата той си беше парий. Защо трябваше да страда заради кафявия цвят на кожата си? Беше ли виновна майка му за този цвят? Или баща му? Дедите му? Кой беше виновният в началото на тази верига — верига, която и до днес все още имаше значението на окови? Кой беше създал цветнокожите? Бог ли? Защо тогава не закриляше всички свои създания?

Но преди О’Нийл да стигне с обърканите си натрапчиви мисли дотук, той отдавна седеше вече с изпънати крака, поставил красиво оформените си жилести ръце на писалището в помещението, което Хемлин с прекомерно великодушие беше нарекъл бюро.

Беше безсилен срещу съдбата си. Само слушаше отдалече шума, виковете, трополенето, падането на столове и маси, а после и някакъв взрив. Той скочи, но отново се отпусна на стола си. Неговият тънък слух му беше казал недвусмислено, че това не бе изстрел, а беше изгърмяла много силна електрическа крушка. Такива крушки имаше поставени само на тавана. Сигурно някой беше хвърлил нещо по нея.

Бруър и Хемлин, заедно с най-близките си сътрудници, образуваха набързо „проверочна комисия“. Посетителите на клуба бяха измъквани от всевъзможни ъгли, сепарета и дупки от служителите на двата отдела.

Направеният подбор надхвърли очакванията и опасенията. Един дългокос младеж, който буйствуваше под въздействието на „рийфър“, се хвърли към дългата кухненска маса, на която бяха насядали детективите. Той крещя, докато силни ръце го изнесоха от помещението. Възрастна жена скимтеше; цветът на лицето й беше пепеляв, също като косите на слепоочията й. Добре облечен мъж над тридесет години, метис, ломотеше нещо под носа си. Най-малко няколко дами от така нареченото „добро общество“ се държаха по-лошо и от уличници; приемаха всичко като нещо неизбежно, като неделима част от ежедневието си, от професията си, от прахосания си живот. Всички тези фигури трябваше да бъдат измъквани изпод маси, иззад завеси, от гардероба. Наоколо седяха безучастно непознати, но и такива, към които един или друг полицай се обръщаше като към стари познати.

— Отворете прозорците, но ги охранявайте — заповяда Хемлин.

Въздухът в залата беше станал непоносим. Алкохолни изпарения, нетърпима воня на пот и силни парфюми, гъсти облаци от цигарен дим — и противната миризма на марихуаната.

Бруър, Гетски и Сарг подложиха хората, проверени от Хемлин и служителите му, на кратък, но строг разпит. Разпитваха ги поединично, така че всяко следващо лице се изправяше пред тях неподготвено за въпросите. В края на всеки разпит се появяваше едно име: Хари. След известно време следваше: Тони Валдива. Не само отговорите имаха значение, а и реакциите на отделните хора.

В единадесет и половина приключи решителната за Бруър част от акцията. Който не беше издържал безукорно разпита, се намери в колите на полицията, за да бъде проверен чрез обичайните методи в инспекцията и справочната картотека чак до мозъка на костите си. Но това беше черна работа, която преследваше по-други цели, отколкото издирванията в случая Тони Валдива, Хари и техните господари.

Хемлин се приближи до Бруър.

— Сега се каним да обработим О’Нийл. Вече трябва да е поомекнал, защото знае, че в никакъв случай не сме хванали само дребни риби. — Докато крачеха през залата, той посочваше към отделни бездейно седящи фигури. — Повечето от тях са, така да се каже, честни консуматори, които не знаят нищо за истинската дейност тук, а и дори не искат да знаят. Намират удоволствие в това заведение, колкото и да е противно за хората със здрав разум. Просто вкусовете са различни. Наркомани, хомосексуалисти, мъже и жени, за които някой партньор с друг цвят на кожата е само ново приятно преживяване. Наркоманията най-често се появява по-късно, започва се с „рийфър“ и през иглата на спринцовката се стига до прахчето. — Той спря. — По въпроса с Хари и Валдива нямаме никакъв напредък. За хората, които разпитвахме най-напред, може би тези имена наистина не означават нищо. Те изобщо не реагираха подозрително. Разбира се, че не може да се каже нищо окончателно преди един основен разпит при нас. Може би вие имахте повече щастие?

Бруър отвърна отрицателно.

— Или всички са превъзходни лъжци и съвършени артисти — което не ми се вярва, защото опитът ни говори ясно тъкмо за обратното, — или никой не знае нищо за Тони Валдива и Хари.

Влязоха при О’Нийл.

— Смятаме да я караме по-изкъсо — започна Хемлин, — стига това да е и вашето желание. Можете да избирате между бързото развитие на нещата и безкрайните разпити.

— Какво искате да знаете? — попита мулатът почти безразлично. — Пак прогонихте клиентелата ми за дълго. Ще мине много време, докато се съберат отново. Та кой ли ще иска да посети едно заведение, което е било преровено от полицията с участието на толкова много хора? Изобщо не знам какво става.

— Моят колега има да ви задава няколко въпроса, О’Нийл — прекъсна го Хемлин. — От вас зависи какво ще става по-нататък.

Бруър се облегна на една етажерка, пълна с бутилки.

— Познавахте ли Тони Валдива?

Мулатът разкриви устата си и се премести на самия ръб на стола, като че ли искаше да се измъкне.

— По-рано наминаваше понякога. — Изведнъж той се изпъна. — Ако мислите, че знам нещо за смъртта му, тогава сте на погрешен път. Тони се опита преди няколко седмици… — Той се поколеба за миг, после се намести на стола и погледна от Бруър към Хемлин. — Е, добре, ще го научите. Тони е мъртъв, какво може да му навреди сега. Искаше да ми предложи на по-ниска цена „стъф“, който беше скрил от „синдиката“. Но, първо аз не се занимавам с такива работи, за това са тук дребните вербовчици, поддържащи връзка с посетителите; аз не искам и да знам за такава работа. И второ, да не съм луд в моето положение да се изпречвам на пътя на „синдиката“. Тони беше по-слабият и завчера той разбра това — скъпо платена поука. Отказах му. Отиде си, като ругаеше и заплашваше. Това беше и последното, което чух от него.

Бруър се наведе ниско над О’Нийл, така че той почти почувствува дъха му:

— Защо разказахте това на Хари?

Мулатът се дръпна назад, изгуби равновесие, падна настрани на пода, изправи се тежко и изтупа праха от костюма си.

— Хари!?…

Звучеше едновременно като въпрос и вик.

— Не се опитвайте да печелите време, О’Нийл! — Марк Хемлин го натисна да седне в креслото. — Разбрахте въпроса много добре. И така, говорете и нека господ да ви е на помощ, ако лъжете!

— Хари — повтори О’Нийл, като полюляваше насам-натам горната част на масивното си тяло. — Хари само мина оттук, за да ме предупреди. Беше вече научил за предложенията на Валдива до някои други заинтересовани хора.

— Тогава, значи все пак и вие самият сте клиент! — Хемлин сграбчи О’Нийл за раменете. — Това е достатъчно, за да анулираме разрешителното ви и да затворим заведението за доста дълго време.

Мулатът хвана ръцете на Хемлин помирително.

— Предупреждението на Хари не се отнасяше за мен. Само трябваше да го предам по-нататък.

— Добре. — Хемлин отблъсна О’Нийл. — Значи предпочитате да обърнем дебелия край. Съгласен съм. Предложих ви един последен шанс.

Бруър потупа едва забележимо своя колега по гърба и погледна О’Нийл право в очите.

— Кога беше Хари за последен път при вас?

Човекът, изглежда, размисляше трескаво. Отново се опитваше да спечели време.

— Хайде, започвайте! Или предпочитате най-напред да ви арестуват като заподозрян в съучастничество в убийство? Това ще ни е добре дошло. Знаете какво е наказанието само за укривателство.

Хемлин хвана мулата за жилетката и започна да го дърпа нагоре, така че главата му почти изчезна в деколтето й.

— Хари беше тук миналата седмица. Мисля, че във вторник… — изрече той между стиснатите си дебели устни.

— С какъв дял участвува всъщност Хари във вашия клуб? — попита Бруър настойчиво.

— С какъв?…

— Това е въпросът ми, а вие нямате много време, за да измислите отговора си. И така?

— Той е негласен съдружник. Закриля ме от неприятелски настроени типове, затова получава петнадесет процента от печалбата.

— Бил ли е миналия вторник тук? — Гласът на Бруър звучеше неприятно делово.

— Вторник, да, трябва да е било вторник.

— А може би и сряда?

— Сряда — чу се като ехо.

Хемлин удари мулата с късо, енергично движение. Тилът на О’Нийл се тресна в един календар на стената, който малко смекчи удара.

Бруър попита тихо:

— Сряда? Или четвъртък? Може би Хари е бил тук и завчера? — Той се приближи съвсем до О’Нийл. — Искаше да си изфабрикува алиби, а?

— Нищо не знам — простена мулатът.

В стаята влезе Гетски.

— Отвън работата е опечена, шефе.

Бруър каза, без да се огледа:

— Идвате тъкмо навреме. Този наш приятел страда от отслабване на паметта. Я опитайте дали може да се направи нещо.

Детективът погледна инспектора, а после Хемлин.

— Наистина жалко. Ще трябва да му се помогне.

Преди още О’Нийл да беше усетил опасността, дясната ръка на Гетски го удари. От двете му ноздри потече кръв и през сцепената горна устна започна да се стича в устата му.

О’Нийл изтри лицето си с ръкава.

Бруър продължи да пита неумолимо:

— Искаше ли Хари да си скалъпи някакво алиби?

Мулатът дишаше тежко:

— Да, но… — Той преглътна и плю в ъгъла.

— Но?… — Бруър не го оставяше да си отдъхне.

— Не беше в понеделник. — О’Нийл пак преглътна мъчително, прекара език по разранената си устна, от която се процеждаше кръв.

— И така, кога беше? — Бруър стоеше неподвижно.

Гетски пое въздух и изду гръдния си кош.

— Не! — извика О’Нийл.

— Кога? — повтори Бруър.

О’Нийл се сгърчи на креслото, застена и закри с ръце изцапаното си с кръв лице.

Гетски взе от полицата шише коняк, огледа се, не видя никъде тирбушон, удари гърлото на бутилката в ръба на бюрото, пръснаха се парчета стъкло, той напълни предпазливо една прашна чаша и изля между здраво стиснатите зъби на мулата алкохола, който силно щипеше по изранените места.

— Инспекторът попита „кога?“.

О’Нийл се закашля, задъха се и си изтри устата.

— Хари беше тук днес. Около девет часа… за малко… хич не съм го питал нищо… взе всичките пари, които намери в касата… проклинаше… заплашваше… и изчезна.

— Днес вечерта? — извика Бруър.

Дотича Сарг.

— Шефе… съобщение по радиостанцията. — Той млъкна, като забеляза предупредителния поглед на Бруър.

Инспекторът отиде в най-отдалечения ъгъл на помещението. Сарг, Хемлин и Гетски го последваха.

О’Нийл се опитваше да почисти с кърпа обезобразеното си лице.

— Какво се е случило? — попита Бруър. — Говорете предпазливо.

— Съобщение по радиостанцията на една патрулна кола. Малко неприятно. След завръщането на Белинда Лоуит и Слоун я последвали в сградата и застанали на пост в коридора на нейния апартамент. Съвършено неочаквано от жилището на Белинда се появил Хари. Стрелял веднага. Лоуит бил тежко ранен. Слоун отвърнал на огъня и убил престъпника. Една линейка откарала Лоуит в Ленокс Хил Хоспитъл. Намерили са Белинда ван Дорен удушена в жилището й. Доктор Кенеди, хората от научно-техническата служба и криминалния отдел са вече на път.

Бруър погледна Хемлин.

— Предоставям ви полесражението тук. Благодаря за помощта. Поставете О’Нийл в единична килия, действително изолиран от целия външен свят. Може би ще стане важен свидетел за разкриване на взаимовръзката между последните събития. Може да бъде и между обвиняемите. Пресейте и останалите хора. Първото убийство доведе сега и до второ. Убиецът е наказан. Но хората, останали на тъмно, които са направлявали стъпките му, продължават да си живеят необезпокоявани. — Той стисна ръката на Хемлин. — Още веднъж благодаря. Ще ви осведомявам по най-бързия възможен начин.

Той прекоси залата, следван по петите от Гетски и Сарг, и заслиза надолу, като взимаше наведнъж по две-три стъпала.

Отвори рязко вратата на колата:

— Давай! Ийст 72 Медисън. Пусни сирената и сигналната светлина!

Едва Гетски и Сарг се бяха намъкнали в колата, когато моторът изрева, внезапно задвижените задни колела изпищяха и се понесоха по паважа.

Монотонен глас от високоговорителя повтаряше всяка минута пристигащите новини от местопроизшествието на най-новото жестоко престъпление.