Франк Арнау
Акционерно дружество „Хероин“ (10)

9. Не само полицията работи бързо

Бруър разучаваше ред по ред бележките от преписката „Тони Валдива“. Но въпреки всичките му размишления в какви други посоки биха могли да се насочат разследванията, за момента само Белинда ван Дорен оставаше единствената реално съществуваща опорна точка.

Той премисляше как би могъл да накара да проговори тази жена, която без съмнение беше свидетелка на престъплението.

Цялото й държане по време на разпита едва ли оставяше място за съмнение, че логическите му разсъждения бяха правилни. Ролята й на примамка беше просто изписана на челото. Но много дълъг беше пътят от неговите впечатления, заключения и убеждения до годните за използуване доказателства. Материалът, който беше събран досега, не беше достатъчен за произнасяне на присъда. Не достигаше дори и за повдигане на обвинение. А онова, което съдържаха, полицейските досиета за нея, изобщо нямаше да се приеме от съда като отегчаваща улика. А освен това беше с изтекла давност. А тя не беше признала нищо — абсолютно нищо.

За един момент му хрумна мисълта, че тази Белинда ван Дорен може би съвсем не е истинската личност с това име. Възможно беше истинската ван Дорен отдавна да гние някъде под земята. Но той веднага се отказа от тази идея. В справочната картотека бяха проверили документите й, Сарг имаше потвърждението за това, в паспорта й нямаше никакви промени, това беше сигурно, защото и най-изкусният ретуш щеше веднага ясно да си проличи под кварцовата светлина. И отпечатъците от пръстите бяха същите. Следователно това беше истинската Белинда ван Дорен, чието минало не можеше да им послужи за нищо.

Но Белинда беше проявила при първия разпит учудващо упорство, разсъдливост и практически познания по правните въпроси. Добре познаваше гражданските си права. Това показваше, че е била обучавана — нещо, което можеше да се установи винаги при всички личности, които поддържаха по-тесни връзки с хората на „синдиката“. Опитът учеше, че на такива елементи техниката на надхитряване оказваше толкова малък ефект, колкото и опитите за увещаване или сплашване. Който си имаше работа със „синдиката“, знаеше и златното правило: мълчанието означава злато, най-често заплащано дори със звънтящи монети, а говоренето, та дори и само шепненето, не струваше дори и сребро, а най-често само олово…

И въпреки всичко трябваше да има някакъв изход.

Той взе решение, стана припряно, сложи под мишница преписката „Валдива“, забърза по коридора и влезе в малката, много уютно подредена стая на Карел Вацек, най-именития специалист в областта на детекторите на лъжата, ученик на стария майстор Кийлър, който минаваше за „баща“ на този апарат.

Дребният човек посрещна инспектора с онази своя винаги дружелюбна усмивка, която беше придобил по професионални съображения, защото постигането на верни резултати с детектора на лъжата имаше за предпоставка наличието на приятна атмосфера между запитващия и отговарящия.

— Къде те стиска обувката, Дейвид?

— И аз самият не знам дали изобщо ме стиска, защото преди всичко никак не е сигурно, че клиентката, която ще ви доведа, ще се съгласи на един такъв тест. За ваша утеха, Карел, вие само ще спечелите от този случай; познавам слабостта ви към типа на „фаталната жена“ — така че с Белинда ван Дорен ви правя голяма услуга.

— Името прави впечатление — забеляза експертът, — но може би все пак ще ми кажете за какво става въпрос.

Той даде на Карел Вацек пестеливо описание на случая Тони Валдива, което въпреки това ясно разкриваше решителните моменти в него. После формулира и най-важните въпроси на теста.

— По някое време, между заблуждаващите въпроси без всякакво значение, ще трябва да зададете на Белинда ван Дорен решителния въпрос: „Познахте ли убиеца на Тони Валдива“, а после, каквото и да ви отговори, ще продължите да я питате за незначителни неща. Белинда не трябва да има време за обмисляне на отговора си. И да потвърди, и да отрече, тя пак ще признае присъствието си по време на престъплението, защото, ако нямаше нищо общо с него, тя би могла да ви отговори с въпрос, а не с потвърждение или отрицание.

— Все още не мога да ви разбера съвсем, но ще се оправя, Дейвид. Знам, че на вас може да се разчита.

— Вторият по важност пункт трябва да бъде един фото тест. Предполагам, че имате доста голям избор на портретни снимки? Само глави — мъже и жени.

— Този шкаф е пълен догоре.

— Тогава пригответе, Карел, около тридесетина снимки. И размесете между тях тези две глави. — Той подаде на експерта две фотографии: Тони Валдива и Хари Патлака. — Любопитен съм какво ще ни каже вашият апарат, когато мис ван Дорен види внезапно пред себе си портрета на Валдива, а после и снимката на Хари.

— Струва ми се, че ще бъде напълно достатъчно, ако й покажа снимката на Хари, защото, каквато и да бъде реакцията й, нали знаете, че тестовете ни не могат да служат за доказателство при никакъв процес за убийство, те не вършат работа дори и при най-дребните съдебни дела. Експертизите ни имат извънредно ограничена стойност. — Той се усмихна засегнато.

— Добре. Но за мен резултатите от опитите ви имат най-голямо значение. Ако тестът с Белинда ван Дорен покаже положителни резултати, тогава ще мога с напълно чиста съвест да продължа да я пека на шиш. И тогава ще знам кои следи да продължа да преследвам. Така ще избягна загубата на време с различни празни ходове. При разследване на едно убийство успехът или неуспехът може да бъде решен от някой и друг час.

— Разбирам. А после?

— Нали имате готови формуляри, които трябва да бъдат подписвани собственоръчно от всяко изследвано лице? Добре. Но за мис ван Дорен се нуждаем от по-особен текст. За да създадем чувство на сигурност у нея, е много важно първото изречение, което тя ще прочете изцяло. Бих предложил следното: „Не знам нищо по въпроса за Тони Валдива. Нямам нищо общо с него. Аз съм напълно непричастна и невинна. Именно защото съм въвлечена невинна в този случай, декларирам доброволното си съгласие за провеждането на тест с детектора.“

— Тест с детектора на лъжата — поправи го Вацек.

Бруър поклати глава.

— Нека остане просто тест с детектора. Малката думичка „лъжа“ може твърде лесно да изплаши лъжците. И така, тест с детектора, без допълнение. И по-нататък: „За съгласието ми не ми е обещавана никаква изгода, нито пък съм заплашвана с увреждане на интересите ми в случай на отказ.“ Струва ми се, Карел, че това е всичко. Пригответе декларацията. След няколко минути съм при вас с жената. Още сега ви оставям снимката на Хари.

След като му подаде ръка, той се отдалечи и забърза обратно към бюрото си.

Тъкмо беше сложил папката върху писалището си и бе седнал в креслото, когато вратата се отвори и Гетски едва не събори на прага довереницата си с едно движение, което всъщност трябваше да бъде елегантно.

Белинда хвърляше яростни погледи наоколо.

— Нямате ли хора с нормални размери, на които да възлагате задачата да придружават една дама?

Инспекторът й предложи любезно луксозното кресло, протегна към нея ръката си с пакетче цигари.

— В най-скоро време ще въведем за кандидатите за полицейска служба специални максимални телесни размери. Който ги надвишава, ще бъде отхвърлян като негоден за служба.

Той й предложи огънче.

Тя пое дълбоко дима.

— Съкратете формалностите, всяка минута, прекарана в тази сграда, е мъчение за мен!

Бруър я погледна учудено.

— Как ви идва странната идея, че ще ви откажем по-нататък гостоприемството си?

Изразът на лицето й се промени. Гласът й изгуби всяка самоувереност.

— Да не би да искате да кажете, че аз… — Тя замлъкна.

— Мис Белинда, не виждам основание да се лишавам от компанията ви. Нищо не се е променило в положението на нещата. Наистина аз не мога да реша дали прокуратурата ще ви призове като извършител, като съучастник, като укривател след извършване на деянието или пък като свидетелка. — Той наблюдаваше въздействието от думите си и след малко добави: — Вярно е, че биха могли да се намерят възможности да бъдете пощадена от едно по-нататъшно пространствено ограничаване и от незадоволителната диета. Бих могъл да ви направя някои предложения…

Изглежда, че Белинда отново си повъзвърна сигурността.

— Предполагам, че вашето великодушие в никакъв случай не е спонтанно. Знаете, че освобождаването ми с хиляди извинения от ваша страна е само въпрос на няколко часа. Сега вероятно сте замислили да извлечете колкото се може повече полза за себе си и същевременно да ме предразположите, за да не ви…

Бруър я прекъсна с недвусмислена сериозност:

— Струва ми се, че изпадате в плен на празни илюзии. За вас не съществуват никакви изгледи да излезете от ареста. Сигурно щом вашите приятели забележат изчезването ви, ще пуснат всички средства в ход, за да ви открият и да ви се притекат бързо на помощ? Но ние сме подготвени да посрещнем подобни възможности. Тъй като ще ви търсят естествено най-напред при нас, аз ще ви освободя от нашия арест при спазване на всички законни формалности и ще накарам служители от отдела за наркотици да ви арестуват в края на коридора като свидетелка. А двадесет и четири часа по-късно ще изчезнете в някоя друга служба, която ще прояви интерес към вас. Бъдете уверена, че приятелите ви няма да успеят да установят в кой арест се намирате в даден момент, не за часове, ами вероятно и в продължение на дни. Законът, мис Белинда, закриля всички граждани — също и такива, които не заслужават. Но ние също така сме в положение, и то съвсем законно, така да се каже, да злоупотребяваме със законите — разбира се, вършим това само за доброто на миролюбивите си съвременници.

Тя смачка угарката си на пода. От двете страни на устата й се появиха две дълбоко врязани гънки.

— Инспекторе, горчиво ще съжалявате, че сте избрали тъкмо мен за своя жертва! — Тя си запали нова цигара. Въпреки върховните й усилия да се владее, пръстите й трепереха. — Ако ви разбрах правилно, преди малко искахте да ми направите някакви предложения.

Бруър видя в тези думи първия признак за отслабването на съпротивителната й сила. Жената искаше колкото се може по-скоро да си възвърне свободата. Но в случая това не произхождаше само от един естествен инстинкт. Тя трябваше да има и други важни и изключително належащи причини.

Той започна с поучителен тон:

— Говорих с прокуратурата; съгласни са да се откажат от по-нататъшното ви задържане, ако се задължите да не напускате границите на града Ню Йорк и ако по всяко време сте готова незабавно да се отзовете на евентуална призовка.

Тя налапа въдицата с въодушевление.

— Разбира се, че съм съгласна. Нямам какво да крия. Подозренията ви са неоснователни във всяко едно отношение.

Учудващо е, помисли си Бруър, с каква охота хората приемат и най-невероятното, стига то да отговаря на тайните им желания. Изглежда, Белинда беше забравила напълно в какво беше обвинена при първия разпит. Възможността да си възвърне свободата действаше на разума й като опиум. Вероятността да се отърве от полицията в най-кратък срок явно я правеше покорна. Бруър я гледаше замислено.

— Не се съмнявам, мис Белинда, че ще протоколирате вашето обвързващо съгласие. Естествено прокуратурата ще изисква вмъкването на още една предпазна мярка, за да може да има, така да се каже, известна сигурност срещу възможни обвинения след това, че е била твърде снизходителна спрямо вас.

Разведряването в лицето на Белинда отстъпи веднага място пак на страхлива напрегнатост.

— Нали вече ви обещах по всяко време да бъда на разположение. Какво искате още от мен? Нищо не знам за тази работа. Аз… — Тя го погледна несигурно.

Гласът му прозвуча приятелски и поучаващо:

— Сигурно сте чували вече нещо за детекторния тест, нали? Съвсем безобидна работа. — Той избягна точното наименование на апарата. — А особено във вашия случай, мис Белинда, това е чиста формалност. Нали настойчиво подчертавате, че нямате нищо общо със случая Тони Валдива. Тогава един такъв тест — той изпусна сега дори и думата „детектор“ — не може по никакъв начин да бъде за вас неприятен. — Той се усмихна за кратко време. — А освен това е и безболезнен, уверявам ви. Естествено, че се предоставя изцяло на вас дали да се съгласите с нашето предложение. Веднага след получаване на отрицателния резултат ще можете да си отидете у дома.

Тя се поколеба:

— Не знам какво искате с този ваш тест. Бях чувала веднъж нещо за тези опити…

Той започна механично като латерна:

— Човешките чувства и афекти предизвикват при внезапното си появяване и изчезване колебания в кръвното налягане, в сърдечния пулс и във влажността на кожата. Уредът за този тест регистрира само тези колебания. Ние си служим с тези опити, за да разкриваме противоречия. Никого не насилваме да се подлага на тест, който може за няколко минути да покаже несъстоятелността на различни обвинения или подозрения, нещо, което е добре дошло за заинтересованото лице. — Бруър не спомена, че положителните резултати имат много по-малко приятни последствия за лицата, подлагани на този тест. Той погледна Белинда право в очите. — Естествено известно ни е, че хората със силна воля умеят да владеят чувствата си, а с това и реакциите си, така че в известна степен те са по-силни от детектора, който записва само онова, което му издават хората. Но няма лек срещу тази слабост на уреда. Ако някоя особено енергична и умна личност успее да ни заблуди, ние просто трябва да се примирим с това и да приемем и само един нереално отрицателен резултат като доказателство за невинност.

Той изрече всичко това толкова делово и безпристрастно, като че ли самият си вярваше на думите, от които нито една не отговаряше на истината. Регистрираните от детектора на лъжата колебания в кръвното налягане, в кръвообращението и предизвиканото от възбудата по-силно изпотяване на дланите не се подчиняваха на волята на изследваното лице. При по-подробни технически познания, при познаване тактиката на задаване на въпроси, използуването на оптически изненади не беше изключено за някои хитри и опитни хора да предизвикат заблуждаващи резултати, като се стремят да постигнат неверни отклонения в измервателните уреди чрез съзнателна концентрация на мускулите, нарочно забавяне или ускоряване на дишането. Но това предполага изключително хладнокръвие и основна практическа подготовка, нещо, което се случваше извънредно рядко. Опитният експерт обаче бе в състояние след кратко време да различи в теста спонтанните реакции от съзнателните. Белинда ван Дорен нямаше изгледи да заблуди уреда. Инспекторът знаеше това, но не го знаеше младата жена.

Тя мисли доста дълго време.

— Всъщност аз съм убедена, че ще ме… — Тя погледна ръчния си часовник. — Собствено, бях убедена… — Тя замълча. След кратко размисляне продължи: — Ако чрез този тест мога да съкратя престоя си тук, тогава съм съгласна. Но обяснете ми малко по-точно как се провежда той.

Изглежда, че при урока за детектора на лъжата Белинда беше бягала от училището на „синдиката“.

Инспекторът се изправи.

— Ще седнете в едно много удобно кресло. Един любезен господин ще ви постави няколко пластинки, които чрез хубави, обвити в коприна жички са свързани с един апарат, който по външност прилича доста на радиоприемник; това е абсолютно безболезнено и в никакъв случай неприятно. Това е всичко. После ще трябва само да отговаряте на въпроси. — Той прибави усмихнато: — Разбира се, ще трябва да казвате истината. Цялата работа, мис Белинда, прилича на отговаряне на гатанки или на един вид състезание по телевизията. — Той погледна към Гетски, който отвори вратата с жест, показващ разбиране.

Белинда ван Дорен изгаси цигарата си в пепелника, изпусна надалече дълбоко поетия дим и стана.

— Ще се съглася да изтърпя този тест само за да видя зад гърба си тази проклета сграда колкото се може по-скоро. Но ще платите скъпо произвола си спрямо една беззащитна жена.

Тя закрачи по коридора между двамата полицаи.

Помещението, в което влязоха, тънеше в сумрака на настъпващата вечер.

Вацек се завтече към тях като управител на някой хотел, поздрави Белинда особено дружелюбно и я придружи до едно меко кресло. Посочи на инспектора и детектива да седнат отстрани на детектора и тикна в ръцете на клиентката си лист хартия.

— Чиста формалност, мадам, ако ви помоля да подпишете тази декларация. Вие уверявате, че нямате нищо общо с цялата тази работа около Валдива… — Той й подаде една книга да си подложи и химикалка.

Тя прегледа бързо само първите редове, както и беше предвидил Бруър, и подписа.

Вацек се подписа вляво като свидетел и постави листа в едно чекмедже.

Той седна до апарата, така че да може да наблюдава добре измервателните стрелки, без да изпуска Белинда из очи.

— Препоръчвам ви, мадам, да се отпуснете. Няма за какво да се безпокоите. Нищо тайнствено няма да се случи. Аз не съм вълшебник и от нашия махагонов сандък положително няма да излети никакъв гълъб.

Той говореше приятелски, естествено, вдъхвайки й доверие, като добър домашен лекар. С жиците боравеше безшумно и без да привлича вниманието върху себе си, почти незабележимо постави на Белинда контактните пластинки, пръстена за измерване на кръвното налягане и пневмографа.

— Колко дълго ще трябва да остана така? — попита тя ядосано.

— Може би десет минути, мадам. А сега ви моля още веднъж да се отпуснете напълно. — Той наблюдаваше трите стрелки, първата от които отбелязваше върху съвсем бавно развиваща се хартиена лента колебанията в кръвното налягане, втората — електрическото съпротивление на кожата и третата — промените в дишането. — Всъщност много ли пушите, мадам?

Тя отвърна със забележима забързаност:

— По тридесет, четиридесет цигари на ден, понякога и повече.

— Това е твърде много дори за мъж. Впрочем, в Ню Йорк ли сте родена?

Гласът й стана по-равномерен:

— Не. В Питсбърг.

— Имате ли братя и сестри?

Думите й прозвучаха механично:

— Имах един брат, умря като малко дете.

— Познавате ли Детройт?

И трите стрелки на апарата започнаха да потрепват нервно, колкото и спокойно да последва отговорът й.

— Преди известно време бях там.

Гласът й можеше да заблуди, но отклоненията на пишещата игла, подобни на сеизмографичните, отразяваха ясно възбудата, обхванала Белинда след споменаването на Детройт.

Бруър знаеше причината. Там е била изправена пред съда. Детекторът на лъжата даваше отговор за това, което ставаше зад челото на жената.

— Имате ли шофьорска книжка?

— Да.

— Откога живеете в Ийст 72 Медисън?

— Изнесох се през септември, ако не се лъжа.

— Кадилак ли карате?

Трите стрелки затрептяха далеч извън средната граница, образувана от другите отговори. Гласът на Белинда прозвуча пресилено естествено:

— За такава кола нямам пари. Трябва да се задоволявам с един миналогодишен студебейкър. — Тя искаше с един по-дълъг отговор да направи по-непринудено впечатление и добави иронично: — Ако някога чуете за някоя особено изгодна възможност, пишете ми.

— С удоволствие. — Вацек се усмихна. — От време на време все се открива по някой такъв случай. — Той погледна незабелязано към Бруър, намигна му и посочи към амплитудите. После продължи да пита със спокойния си тон:

— На кой етаж се намира жилището ви?

Веднага гласът й придоби спокоен ритъм:

— На четиринадесетия етаж.

— Вие ли викате жена да ви чисти, или хотелът ви изпраща камериерка срещу съответно заплащане?

— Вторият вариант.

— В мебелирано жилище ли влязохте?

— Да. Обаче допълних значително обзавеждането, като купих някои отделни неща.

— Готвите ли си сама от време на време?

— Разбира се.

— Предпочитате ли покупките от специализирани магазини, или предпочитате универсалните магазини?

— Зависи от какво имам нужда. Никога не бих купила дрехите си от универсален магазин.

— Познахте ли убиеца на Валдива?

Белинда ван Дорен вдигна с рязко движение главата си, която при последните въпроси беше държала леко отпусната. Жилите на врата й се опънаха, пулсиращите й артерии изпъкнаха. Дъхът й замря. Изминаха секунди, през които върху бавно развиващата се лента се изписаха неудържими амплитуди. Най-сетне се разнесе отговорът:

— Не.

Наложеното от волята отрицание се концентрира в тази единствена дума.

Тя дори и не осъзна колко безсмислен беше отговорът й, колко ясно бе доказала тъкмо обратното на онова, в което искаше да й повярват. Но тъкмо в тази победа на импулса над разума се криеше понякога един от големите шансове за успех на детектора на лъжата.

Писците продължаваха да чертаят големи амплитуди още доста дълго време, преди да се върнат на нормалната маркировка.

Но Белинда ван Дорен не видя това.

— Асансьорът при вас от персонала ли се обслужва, или работи автоматично? — продължи да пита Вацек все така дружелюбно.

Тя затвори за миг очи.

— Има два асансьора… — Тя замлъкна.

— Какво използувате — запалка или кибрит?

Дишането й се поуспокои, тя гледаше пред себе си.

— И двете.

— Мъчна ли беше операцията на врата ви?

— Не почувствувах нищо.

Тя отговаряше някак си разсеяно. Мислите й бяха другаде. Но тя и не подозираше, че само единствената дума „не“ на въпроса дали е могла да разпознае убиец: на Валдива беше признание на присъствието й при престъплението. Всяко лице, което не е било там, би отговорило неизбежно: „Тъй като не съм присъствал там, не мога, разбира се, и да разпозная никакъв убиец.“

— Само още един въпрос, мис Белинда. Носите ли очила?

Тя отрече леко изненадана:

— Не. Откъде ви дойде пък това наум?

Но Вацек си замълча. Той застана пред нея.

— Сега само още няколко минути и тестът свършва. Впрочем моите комплименти, държахте се превъзходно, не бих могъл и да си пожелая по-подходящо лице за теста.

Той нагласи една малка масичка, извади доста обемиста пластмасова папка и обясни какво ще последва:

— Тук имам колекция от снимки. Всяка от тях представлява една повече или по-малко характерна глава. — Той сложи пред нея едно гланцирано копие. — Вашата единствена задача е, като поглеждате всяка снимка, просто да ми казвате дали познавате лицето, изобразено на нея, или не. А когато и последната фотография отиде в папката ми, тази втора и последна част на нашия тест ще бъде приключена. Сигурно сама виждате, че съвсем не ви подлагаме на някакъв труден експеримент. — Той я наблюдаваше крадешком. — Мога ли да започна?

Тя се поразмърда насам-натам и най-сетне кимна, без да каже нито дума.

Вацек измъкна от папката една снимка, залепена върху картон, и я сложи на масата пред Белинда. Беше главата на някакъв възрастен, много добре изглеждащ мъж на петдесет и няколко години.

— Отпуснете се моля, и разгледайте снимката. Познавате ли това лице?

Тя отрече:

— Никога не съм го виждала.

Последва главата на играч на бейзбол.

— Не.

Портретът на президента Кенеди. Тя вдигна рамене:

— Нямате ли по-добри идеи?

Вацек се усмихна:

— Не са подредени преднамерено. Веднъж ни ги остави един репортер.

Писците се движеха по бавно въртящата се хартиена ролка с почти равномерни амплитуди.

Последва четвъртата фотография, петата, шестата, седмата, осмата, деветата, десетата — безразлични лица: мъже, жени, една детска глава. Изговаряното „не!“ стана стереотипно, безразлично, изразяващо скука.

Вацек даваше кратки обяснения към отделните глави, гласът му звучеше проповеднически, отвличащо вниманието и почти приличаше на гласа на някой учител.

Снимка номер осемнадесет… двадесет и едно… всеки път някаква кратка забележка, после пак мълчание, снимките се трупаха.

Пулсът, кръвното налягане и влажността на кожата на дланите бяха напълно нормални, стрелките се движеха насам-натам с безразличие и неохота.

Снимка двадесет и четвърта, двадесет и пета, двадесет и шеста — и тогава лицето на Хари втренчи погледа си в Белинда ван Дорен.

Фотографията беше изключително ясна, виждаше се добре всяка пора, малко гневният, бягащ настрани поглед на неспокойните очи, злобно присвитите устни, здраво стиснатите челюсти.

Външността на Белинда не показа почти никаква промяна. Очевидно беше очаквала някаква изненада. Гласът й беше овладян:

— Непознат.

Но онова, което ставаше вътре у нея, беше разкрито от трите писеца. И от двете страни амплитудите бяха много големи.

Карел Вацек сложи пред нея една съвършено безразлична фотография, главата на някаква спортистка.

Тя мълчеше и само поклати отрицателно глава.

Последваха още три снимки.

Вацек искаше да остави възбудата й да премине. Знаеше какво предстоеше.

Тестът с детектора на лъжата беше дал съвсем недвусмислено положителен резултат срещу Белинда ван Дорен. И сега, след като тя беше убедена, че след теста ще я освободят, трябваше да й разкрият, че пътят й не водеше към изхода на Сентър стрийт 240, а обратно към килията й.

Вацек се надяваше, че тази сцена ще му бъде спестена. Докато сваляше контактните пластинки от Белинда, той погледна инспектора отстрани.

— Инспекторе, ще разчета веднага резултата от теста, но това все пак ще отнеме известно време. Може би ще е по-целесъобразно да ме оставите да поработя сам. Ще ви донеса в бюрото експертизата и фотокопията от диаграмите.

Бруър раздвижи едва забележимо устните си, но все пак на Вацек му се струваше, че може да разбере непроизнесените думи. Те не бяха ласкателство за него. Но гласно инспекторът се съгласи.

— Отиваме с мис ван Дорен в работния ми кабинет.

Тя го прекъсна енергично:

— Значи ли това, че ще ме задържите още? Обещахте ми да ме пуснете да си вървя у дома веднага след приключването на теста.

Бруър я прекъсна, не грубо, но все пак твърдо:

— При условие, мис ван Дорен, че тестът с детектора на лъжата даде отрицателен резултат. Дали това е така, ще ни покаже експертизата.

Тя го сграбчи за двата ревера.

— Да не мислите, че ви се е удало да ме натопите? Нещастно ченге! Мене да натопи! Сам си признахте колко е жалък този детектор пред хората с воля… — тя бързо добави — и с чиста съвест. Предварително ми бяха известни тайните на този евтин вълшебен сандък. Не, не на мен тези номера! Или ще ме пуснете да си вървя, или…

— Или? — повтори Бруър и я побутна леко към вратата. — Може би сте преувеличили при теста, мис ван Дорен. И от много хубаво може глава да пати. Когато ви представиха протокола, вие отказахте, че го познавате. Но нека оставим това. Засега не мога да ви докажа убедително противоположното. Виждате ли, при разпита признахте, че сте били близка с Тони…

Преди той да може да довърши изречението си, тя го прекъсна, като се разкрещя:

— Подъл лицемер! Нищо не съм признавала, нищо, абсолютно нищо! Та къде ви е… — гласът й стана писклив — протоколът с моите мними показания? Къде е? Да не си мислите, че някой съд ще повярва на жалките брътвежи на едно ченге? Нищо не съм признавала, абсолютно нищо. Може би дори не съм разбрала името, което назовахте. Ако някога ви срещна в някой универсален магазин изтипосан като продавач, ще ви накарам да ми показвате различни стоки, без да купя нещо. — Тя пак погледна часовника си.

Бруър я придружи по коридора, следван по петите от Гетски.

Той отвори механично вратата на стаята си. Странно, мислеше си той. Защо Белинда постоянно гледа часовника си?

Още преди да беше седнал и запалил осветлението, тя вече изпъваше крака, седнала удобно във фотьойла.

— Вероятно вашият съучастник, експертът, фабрикува сега нещо като улики срещу мен. А се страхува да вземе от апарата лентата с диаграмите на реакциите в мое присъствие. С това няма да ви направи никаква услуга. Но и с целия този боклук няма да постигнете нищо.

— Да не бързаме! — Търпението му започна да се изчерпва. Тъкмо искаше да добави още нещо, когато видя на бюрото си бележка с червен химикал. Прочете я: „Чакам в заседателната зала. Сарг“

— Да не е заповед да ме освободите? — попита Белинда подигравателно. — Няма да мине много време, докато я получите.

Той стана и се обърна към Гетски:

— Имате грижата нашата позната да не прави тук никакви глупости. Никакъв телефон и никакви други разговори. Веднага се връщам.

Той премина в съседната стая с огромни крачки.

Когато влезе в малката заседателна зала, завари да разговарят оживено около масата Сарг, Слоун и Лоуит.

— Току-що се връщам — докладва Слоун. — Понеже Сарг ви остави бележка, чакаме ви тук заедно.

— Какъв е резултатът от обиска у Бонети? — попита инспекторът и седна от края на масата.

— Куп нечистотии, шефе — отвърна Сарг. — Такова нещо едва ли ще се намери и в най-тъмните ъгли на Харлем или при скитниците от „Батъри“. Очевидно наркоманите губят всякакво душевно равновесие, всякакъв усет за чистота. Всичко в квартирата му беше с краката нагоре: мръсно бельо и остатъци от храна, обувки, тоалетни принадлежности.

— Някакво указание за нашия случай?

— Нищо, шефе, абсолютно нищо. Никакво писмо, никаква бележка, дори никакъв календар. Телефонният указател не се отваря на едни и същи места, опитвах и със страничното прелистване — нищо. Няма забележки за междуградски разговори. Домоуправителят, изглежда, е свикнал с подобен род наематели. На всички мои въпроси повдигаше рамене. Вярно, че Бонети не плащал редовно, но в крайна сметка изваждал пари, след като му било напомняно. Посещавали са го само мъже — по-млади и съвсем млади хора. — Сарг подчерта последните думи недвусмислено. — Това е отвратително, но този сорт хора избягват всяко насилие, освен когато някой обран клиент дойде да ги заплашва.

— Съседите? — настоя нетърпеливо Бруър.

— Мълчаливи хора, доколкото изобщо си бяха в къщи. Поразен съм от Ориента, шефе. Имам предвид трите китайски маймуни — ни чули, ни видели, ни дума обелват. Само една барманка, която живее насреща, се оказа по-приказлива. Онова, което каза, не беше нищо ново. Бонети всъщност не е живял като хората, ами е вегетирал, когато си е оставал в къщи, не са го виждали понякога с дни. Когато се свършвал неговият „стъф“, имало страхотни сцени; понякога от джоба му стърчали пачки доларови банкноти, понякога искал пари назаем за някоя студена закуска.

Бруър подръпна рамене назад, като че ли се възпротивяваше несъзнателно срещу този пропаднал човек — дори и дълго време след като той се беше озовал върху мраморната маса на доктор Кенеди.

— Тогава да отпишем Бонети. Поне докато имаме пред нас открити други следи. Само ако засечем, ще трябва да измъкнем на бял свят от миналото на Бонети онези ужасни млади хора. Един или друг от тях би могъл да ни послужи като пътеуказател. Но ако може да се доближим до целта си и без този обиколен път, за предпочитане, е да го избегнем. — Той погледна Слоун, а после Лоуит. — Какво става с Хари?

В гласа на Лоуит нямаше и следа от въодушевление.

— Разбира се, че открихме търсената врата. Слоун искаше непременно да обясни предимствата на една плодоизстисквачка на наемателя Херълд Майърз — нов псевдоним на Хари, който вече сме предали в справочната картотека. Обаче ни отвори бригадирът на една група работници, които току-що почистваха жилището, тъй като Хари се бил изнесъл рано следобед. Апартаментът трябвало да бъде готов на следващия ден за оглед от страна на заинтересовани наематели.

Бруър се разхождаше насам-натам.

— Значи, Хари се е изнесъл днес по обед? Това не може да е случайно. Трябва да е надушил нещо. Само не мога да разбера каква е тази работа с новия му псевдоним. Хари се беше регистрирал с истинското си име, поне с едно от истинските си — искам да кажа, едно име, което ни е известно. Какво се крие сега зад Херълд Майърз?

— Трикът не е лош, шефе! — обади се Слоун. — Превъзходна идея. Регистрирал се е с истинското си име, но за съседите си се е казвал Майърз, Херълд Майърз, и ако имаше някакви запитвания, тогава Хари Джонатан Малбъри нямаше да съществува, а само Херълд Майърз. Не е лошо!

— И после? — Инспекторът, изглежда, нямаше особено подчертана склонност към иронични разговори.

— За Майърз успяхме да научим съвсем малко, шефе — докладва Лоуит. — Излизал е и се е прибирал по съвсем различни часове, отначало е карал един додж седан модел 58, а преди около две седмици се е прехвърлил на шевролет импала. Като го питали, той отговарял, че бил спечелил на състезанията по надбягване с хрътки, освен това колата не била купена на ново, макар че била съвсем запазена.

— Кои заведения е посещавал? Кои магазини? С кои съседи е общувал? — Бруър ставаше нетърпелив.

— Хари, наричан още Херълд, говорел само за събития на деня, поддържал постоянно демократическата партия — отвърна Слоун. — Поне такова впечатление ни направиха отговорите на нашите въпроси. Не можахме да измъкнем нещо повече от хората при това бързане. Може би те предчувстваха, че е възможно да ги заплашват някакви неприятности, ако се разприказват. Случайно научих, че понякога Хари се хранел в „Гранадос“, продавачът в аптеката го спомена. Отидох в ресторанта на Макдугъл 125, но персоналът можа да ме осведоми само за любимото ястие на Хари. Италианците, испанците и останалите латиняни са приказливи само когато им е угодно. Хари обичал да яде канелонис, най-често веднага си поръчвал две порции. Това са сведенията от ресторанта.

— Една млада жена, която срещнах до портала на къщата, внезапно страшно много се разбърза — започна Лоуит — и тъй като винаги обръщам голямо внимание на такова нещо, реших да я поразгледам по-отблизо. Стара позната, казва се Дорис. Преди време я взехме с нас от „Кръчмата на баските“, шефе, когато Пиото получи в корема си петте куршума. Мило момиче е тази Дорис, стига само да не е пияна. Заприказвахме се, а тя бързаше от страх, че търся тъкмо нея. Работите потръгнаха, накрая споменах Херълд Майърз, а тя ми смигна. Поканих я да пийнем нещо. Тя не знаеше подробности, но беше чувала за Хари. След четвъртото уиски Дорис каза, че Хари имал дял в приходите от един вертеп на Пърл стрийт, нейде между Уайтхол и Брод. Това била много солидна кръчма, въпреки че външността й била мизерна. Осведомени хора разправяли, че там имало пристройка, където можело да се получи не само алкохол. Според Дорис Хари се мяркал често там. Каза, че вертепът носел името „Сингапур Клъб“.

Бруър го прекъсна.

— Ако има връзка с марихуана или нещо от този сорт, Хемлин сигурно ще е в течение. Щом свърша с Белинда ван Дорен, ще продължим разговора си. Чакайте ме тук!

— Може би времето ще ни стигне да сложим нещичко в стомаха си, а? — обади се Лоуит.

— Много разумно, защото, ако не се лъжа, очаква ни дълга вечер. — Бруър затръшна вратата зад гърба си.

В кабинета му Гетски се беше облегнал на стената с воняща пура между устните си, която отчасти пушеше и отчасти дъвчеше. Белинда духаше дима от цигарата си към тавана. Миришеше като в непроветрена чакалня. Инспекторът отвори и двете крила на прозореца, пое жадно вечерния въздух и седна на бюрото си:

— Един последен шанс, мис ван Дорен! Едно доброволно признание…

— В случай, че до следващия април не получите отговор, можете да гледате на това като на благодарствен отказ на предложението ви! — отвърна тя дръзко. После погледна ръчния си часовник. — По-бързо, отколкото подозирате…

Изречението й бе прекъснато от шума на вратата към коридора, която се отвори стремглаво и се тресна в стената.

На прага застана средно висока пълна фигура, очертана само като силует от слабата светлина на лампата на писалището.

Бруър втренчи невярващ поглед в човека, в когото бе познал Сам Грийнберг. Как беше възможно?…

Гетски направи крачка напред.

— Почукайте първо, преди да влезете в работно помещение, или ще ви покажа после как се прави това с кратуната.

Посетителят мина покрай детектива, сложи бащински тлъстата си окосмена ръка върху ръката на Белинда и се обърна към инспектора.

— Кажете на горилата^[1] си да стои мирно, преди и вие самият да си изпатите. Щом не съблюдавате закона, който гарантира свободата на всеки гражданин с неопетнено име, то на мен и през ум не ми минава да се съобразявам с проклетия ред в учреждението ви. — В същия миг той промени гласа си като опитен комедиант и погледна състрадателно към Белинда ван Дорен: — Страданията ви свършиха, дете мое. Ето! — Той размаха лист хартия гордо като някое знаме. — Хабеас корпус^[2] за мис Белинда ван Дорен. Такъв е отговорът, който Сам Грийнберг дава на всеки самозабравил се полицай. А ще последва и иск за възстановяване на нанесените щети. — Той разгърна хартията пред Бруър. — С това мис ван Дорен е свободна. Край на нечистата злоупотреба с властта. Искам незабавно документ за освобождаване от арест.

Гетски преглътна и хвърли към шефа си отчаяно умолителен поглед.

— Разрешавате ли да изхвърля по стълбите този адвокатски мошеник?… — При тези думи започна да запретва ръкавите на ризата си.

Инспекторът беше прочел заповедта. Документът беше напълно редовен. Онова, което не му изглеждаше наред, бяха законите, наказателнопроцесуалният кодекс, които допускаха освобождаването и на сериозно заподозрян престъпник, макар може би и за кратко време, само защото един изпечен адвокат е подал сърцераздирателна молба за издаването на „хабеас корпус“ до съответния съдия. Но тези размисли бяха безпредметни. Първо трябваше да освободи Белинда ван Дорен, защото в заповедта си съдията установяваше, че „от страна на прокуратурата не било повдигано никакво субстанционално обвинение, което би оправдало това предварително задържане, извършено от полицията. То било незаконно“.

Бруър беше убеден, че ще успее да събере достатъчно много улики, за да даде на прокуратурата солидно основание за задържането на Белинда. Но дотогава тя можеше да унищожи някои следи, да повлияе на свидетели… Не го оставяше на мира въпросът, как Грийнберг е могъл да научи, че Белинда е била задържана.

Адвокатът се разгорещи.

— Е? Търпението ми е общоизвестно като твърде ограничено. Погрижете се за пропуска. Мога да взема мис ван Дорен и без тази жалка хартийка, но предпочитам да ви принудя към това признание на вашата безпомощност…

— Никога ли досега не сте чували, че изкуствените челюсти причиняват затруднения при дъвкането? — Бруър се беше изправил бавно.

— Нека аз, шефе… — молеше Гетски настоятелно.

Бруър го накара да стои настрана с едно движение.

— Съгласен съм с удоволствие да доставям пациенти на ортопедичната клиника, но вас като доставчик на моргата… — Той бутна детектива настрани, ритна с крак вратата към коридора и притисна Сам Грийнберг към стената. — Какъв е размерът на застраховката ви в случай на нещастие, а? Маша на престъпниците! Обичам професията си, но съм готов да се откажа от нея, за да превърна физиономията ви в кайма.

Адвокатът отстъпи назад.

— Ако проявите към мен някакво насилие, ще се намерите на улицата. Камарата на адвокатите… общинската управа… партията… вестниците…

— Гангстерите, Грийнберг, не бива да забравяте и тях. Но не е далеч времето, когато ще се разправим с цялата паплач — заедно с вас! — Изведнъж той му обърна гръб и си седна на бюрото. — За малко щях да си изцапам ръцете с такава нечистотия като вас. — Той започна да пише.

Грийнберг избърса студената пот от челото си. Той започна да гали Белинда, която седеше неподвижна в креслото си. Отправяше й лигави погледи, гласът му стана мазен.

— Научих за обаждането ви по телефона едва в два и половина, бях в съда, измина още един час, докато изготвя молбата, после докато намеря някой справедлив съдия — и цялото това тичане насам-натам — декларация за съгласие за поемане на евентуална гаранция… — Той смени тона си: — Надявам се, че нямате причина да се оплаквате от отношението им към вас. Ще ми разкажете всичко най-точно. Разбира се, че ще потърсим отговорност от всички виновници за вашите страдания. Това е съвсем ясно. Ако извън това са предприемали срещу вас и някакви други незаконни мерки…

Белинда изкрещя отговора си към Бруър:

— Предупредих ви. Сам Грийнберг ще ви научи какво значи да принудите един невинен човек да се подложи на теста с детектора на лъжата. — Тя го гледаше предизвикателно. — Или си мислите, че не знаех за какво се касае?

Адвокатът се изпъчи, доколкото му позволяваше неговото отпуснато пълно тяло. Той попита с глас, в който се чувствуваше най-дълбоко недоверие:

— Мое скъпо дете, нима казахте, че са ви принудили да се подложите на тест с детектора на лъжата?

— Точно това се случи. Обещаха ми да ме освободят веднага, ако съм проявяла готовност…

— Нечувано! Ще направя оплакване до прокуратурата. — Грийнберг започна да сумти. — Вашите конституционни права са били погазени по най-долен начин. Но това няма да остане ненаказано! — Той си запали дебела пура.

Инспекторът сгъна изписания лист хартия. Той съдържаше нареждането за издаване на пропуск на името на Белинда ван Дорен. А най-отдолу се намираше заповедта до Слоун и Лоуит да причакат с най-голяма предпазливост при главния вход Белинда ван Дорен и придружителя й, адвоката Сам Грийнберг, и да не ги изпускат повече из очи. В случай, че двамата се разделят, следенето трябваше да се ограничи само върху Белинда. При подозрително поведение да се съобщава чрез радиовръзката.

Бруър подаде листа на Гетски.

— Поискайте долу веднага да ви издадат пропуска и го донесете. Отбележете си моето нареждане отдолу.

Гетски вдигна погледа си, последната забележка беше за него непонятна, но след като срещна погледа на шефа си, той разбра.

— Да, разбира се.

Той се отдалечи.

— Обръщам ви внимание — започна Грийнберг със своя нападателен, съзнателно обиждащ тон, — че ако опитвате някакви трикове, за…

Вратата към коридора се отвори.

Влезе Карел Вацек. Той промърмори няколко думи за извинение, не обърна никакво внимание на Грийнберг и сложи материала си на бюрото пред Бруър:

— Фотокопия от диаграмите, отчитане на резултата, а ето тук и декларацията на изследваното лице…

— Благодаря, Карел! Всичко това идва като по поръчка съвсем навреме! Ще се видим пак.

— И ние ще се видим! — изрева адвокатът. — Заради помагачеството ви при един незаконен акт.

Карел го изгледа съчувствено.

— Повреден ли ви е слухът, та говорите така високо? В моята лаборатория има апарат за контролиране на слуха. Мога ли някога да ви поканя за един преглед?

Преди Грийнберг да може да отговори нещо, Карел Вацек тихо затвори вратата зад себе си.

Сам Грийнберг се облегна на бюрото съвсем близо пред инспектора.

— Не очаквам от един полицай да познава законите. Дори и да е учил нещо за тях, то му служи само за да ги нарушава. Но да се стига чак дотам, че един главен инспектор от нюйоркската полиция да принуди, да унижи една неопетнена личност — внезапно гласът му стана писклив, — една жена данъкоплатец, от чиито пари му се плаща заплатата, да се подложи на тест с детектора на лъжата…

С широко движение Бруър изби пурата от устата му:

— Стига толкова. Най-напред четете тук. — Той се изправи и тикна пред очите на адвоката подписаната от Белинда ван Дорен и заверена от Вацек декларация. Когато Грийнберг неволно се отдръпна назад, инспекторът започна да я чете високо. С отмерен глас той добави: — Значи, това е бил тест, на който едно заподозряно лице се е подложило доброволно, без да му се обещава нещо и без да е било заплашвано. А…

Грийнберг изтри потта от челото си.

— Можете да хвърлите този боклук в кошчето, пред съда е невалиден, няма силата на доказателство.

— Забравихте ли, че има разпоредби на върховния съд, които оставят открити някои възможности за използуването на теста с детектора на лъжата поне като допълнителна улика при положение, че лицето се е съгласило доброволно на него? Разбира се, че едно жалко ченге от Ню Йорк не разбира нищо от висшите юридически науки, но затова пък разбира толкова повече от изопачаването на правото от страна на адвокатите на гангстерите. — Той възпря опита на Грийнберг да вземе думата с едно заплашително движение. — Но още по-важно за мене е, че на този тест не е била подложена някоя крадла на дребно, а свидетелката на едно убийство.

Грийнберг се опита да се разсмее гръмогласно.

— Бруър, вие трябва да работите в някой истински цирк; един такъв номер като този, който ни показвате, заслужава туш от оркестъра.

Инспекторът разглеждаше ноктите си с интерес.

— Но когато забръмчи електрическият ток в стаята с нежно светлеещите блажно боядисани в зелено стени на Синг-Синг, тогава духовият оркестър на затворниците няма да изсвири туш.

Грийнберг галеше ръцете на Белинда.

— Не го слушайте какво говори. Важното е просто да обявите теста за невалиден, защото са ви придумали само с празни приказки и фалшиви обещания. Били сте в състояние на пълно физическо изтощение, страдали сте от нервен шок. — Той попита съвсем между другото: — Задаваха ли ви въпроси? Или пък… — Погледна я ободрително, но някой внимателен наблюдател би забелязал в погледа му и нещо друго. Може би — страх.

Тя отвърна прибързано:

— Дребният човек, който преди малко донесе документите, ме тормозеше по всякакъв начин. Въпроси, първо безсмислени, после пък съвсем умишлено поставени въпроси — уловки. Фотографии, безразлични — после изведнъж Хари… — Изглежда, че това й се изплъзна по-скоро неволно, отколкото съзнателно — тя стана видимо несигурна, замълча, опита да се поправи. — Всичко беше объркано, но чух ясно как беше споменато това име при показването на една снимка.

— Какво? — прекъсна я Грийнберг побеснял, разтърси я, цялата му нежност беше изчезнала, вместо загриженост и готовност за помощ на лицето му се беше изписал гняв. — Какво означава това? Кой е Хари? Откъде ви идва на…

Тя го прекъсна:

— Инспекторът, дебелият детектив и човекът с апарата говореха един през друг — искаха на всяка цена да ме объркат — казвам ви всичко това, защото по-късно ще се опитат да ми сложат примка на шията.

Бруър се облегна удобно в креслото си.

— Но в Ню Йорк не бесим, а печем! Затова не се тревожете за въжето, мис ван Дорен.

Влезе Гетски и подаде на Бруър един формуляр.

— Всичко е наред, шефе! — Той придаде на изречението такава интонация, че инспекторът разбра всичко.

Грийнберг гледаше втренчено клиентката си.

— Надявам се само… — Той не довърши изречението си.

— Нали много бързахте, Сам? — попита Бруър иронично. — Какво може толкова да ви е смутило, че още не сте посегнали към пропуска? Да не ви настръхва кожата от това нежно име Хари? Питам се Сам, кой ли може да е той? Има много мъже, които носят това име.

Адвокатът се обърна към инспектора с изпълнен с омраза поглед и дръпна бързо от ръката му пропуска.

— Стъпили сте на съвсем тънък лед. — Той пак млъкна, хвана Белинда под мишниците и я издърпа от креслото. — Да вървим, мило мое дете. — Опитът да придаде на гласа си презрителна нотка се провали безславно. Той се отправи към вратата, натисна дръжката, ритна вратата с крак и на прага се обърна още веднъж: — Бруър, ще има да проклинате деня, когато ви е дошло наум…

— Вън! — Гетски вдигна Белинда ван Дорен във въздуха като лек пакет, притисна я към Сам Грийнберг така, че той залитна, и тресна вратата след двамата. Той погледна с виновен израз шефа си. — Не можах да издържа повече. — После се отпусна с въздишка на един от столовете.

Бруър махна с ръка.

— Нищо, разбирам ви, Гетски. Сега остава да се надяваме, че Слоун и Лоуит няма да ги изгубят из очи. Струва ми се, че Грийнберг здравата е изваден от равновесие, може би няма да бъде толкова предпазлив и няма да забележи, че някой ги следи. Дори и не подозирам какво смята да прави. За нищо на света не бих желал да съм на мястото на Белинда. Формално Грийнберг е неин адвокат, но неговата единствена задача се състои в запазване интересите на „синдиката“. Тъй като Белинда изпусна името Хари, Грийнберг ще надуши опасността, която заплашва доверителите му — или поне би могла да ги заплаши. Шефовете на „синдиката“ са наредили очистването на Валдива не само заради сключваните от него лични сделки, ами и защото с онова, което е знаел, е представлявал постоянно потенциална заплаха. Само смъртта му е могла да я премахне. Сега Белинда ван Дорен се явява излишна — знае твърде много. И се издаде пред детектора на лъжата. Надявам се Слоун и Лоуит да не я изпуснат из очи. — Той се изправи. — Хайде да вървим заедно при Фланегън. Хемлин ми каза, че ще вечеря там. Вярно е, че мразя да ми сервират като гарнитура професионални проблеми, но нямаме време за губене.

Гетски се надигна:

— Въпреки няколкото сандвича, пак имам апетит.

— Искам само още набързо да установя дали служителката, която отведе Белинда за регистриране, е все още на работа. — Бруър погледна детектива. — Някъде трябва да е направена грешка. Само се надявам да е неволна. Сам Грийнберг е могъл да получи информация за задържането на ван Дорен по различни обиколни пътища. Например портиерът на дома, в който тя живее, или някой шпионин, който случайно е видял как я отвеждат. Но фактът, че я откри в бюрото ми, може да се обясни само с това, че някой от нашето учреждение се е разбъбрил. — Той поиска да го свържат с шефа на ареста и го попита за служителката, отвела Белинда ван Дорен за регистрация. Държеше слушалката притисната с рамо до ухото си. След известно време затвори телефона: — Ще се върне на работа след един час. Тогава след вечеря ще я разпитаме подробно какво всъщност се е случило.

Той сложи документите в чекмеджето на бюрото си и завъртя внимателно ключа два пъти.

После се отправи по коридора към асансьора, последван от Гетски.