Христо Калчев
Студен огън (10)

Десета глава

АЗ

Второто дело е на девети октомври в осем и половина сутринта, а в десет Йордан и аз трябва да се явим на художествен съвет. Лия довежда приятеля си. Запознавам ги, сядаме да чакаме адвоката. Йордан е направил експозе. Използвам времето да го прочета… Очакваме атаки и обвинения. Трябва да уточним защитата. В девет часа още не сме влезли в залата.

Нашият герой е силно уязвим и ще бъде истинско чудо, ако се промъкнем през ситото на репертоарната комисия. Йордан е оптимист, но моето чувство е, че ни чака провал.

— Мина времето на наивниците! — казвам аз. — Всеки трик личи от километри.

— Ще се защитим с техните доводи! — упорства Йордан. — Как ще пречистим нашия герой, ако не го прекараме през иглените уши на порока, на престъплението, ако не го накараме да се колебае, ако не го принудим към мъчително извисяване над пропастта! Преди да стане последовател на Христос, Петър е бил скептик и престъпник!

В девет и половина ни викат в залата. Влизаме. Лия застава до адвоката си, аз — от другата страна на банката. Заслушвам се в текста на молбата й. Звучи отвратително. Иван Троев пие, груб е, не изпълнява съпружеските си задължения, не внася пари вкъщи, егоист и егоцентрик, маниак и кариерист, абсолютно безразличен към съдбата и професията на жена си. Лия слуша с наведена глава. Бузите й пламтят. Съдията се обръща към мен:

— Ще оспорите ли молбата на ищеца?

— Не.

— Съгласен ли сте, че бракът ви е дълбоко разстроен, че не подлежи на спасение?

— Да.

— Искате ли да се разведете с вашата съпруга Лилия Иванова Манова?

Лия вдига глава, гледаме се. Имам чувството, че се срамува, но миг по-късно, когато отговарям: „Да“, лицето й изразява облекчение. Делото свършва. Тръгваме към изхода. Владимир Панев се запътва към нас, адвокатът е зад гърба ми.

— Таксито чака! — вика Йордан.

Обръщам се към Лия. Треперя, идва ми да я пребия.

— Никога не съм чувал по-подъл и по-гнусен пасквил! — казвам аз.

— Иване, побързай! — продължава да вика Йордан.

Тръгвам. Чувам гласа на Владимир Панев:

— Много сте чувствителен! — Тонът му плаче за побой, но Йордан ме повлича по стълбите.

В десет без пет сме в театъра. Съветът е събран, започваме веднага. Говори директорът. Речта му в никой случай не е защита на пиесата. Дрънка за „Макбет“ без всякаква връзка, разказва комични случки с берлинския „Фолксбюне“, с Любимов, бившия директор на театъра на Таганка, и нито дума за качествата или достойнствата на пиесата, която предлага в репертоара на собствения си театър. Йордан и аз изчакваме мненията на колегите и грешим. Разпъват ни на кръст, късат меса, бъркат ни в душите, търсят смъртните грехове, известни на християнството. Говорят режисьори, драматурзи, артисти със звания и нито дума в подкрепа. Изсипва се злоба, аматьорски забележки, фантастично количество политически инсинуации. Йордан ми отстъпва думата. Ставам. Запазил настроението на бракоразводното дело, казвам:

— Срам ме е, че съм сред колеги! — Излизам и отивам в бар „Славия“. След един час идва и Йордан. Носи писмена резолюция: „Пиесата «Хроника на Хаджиеви» от Иван Троев се приема за работа. Препоръчва се на автора да се съобрази с мнението на съвета.“

Напушва ме смях.

— Как постигна това решение? — питам аз.

— Чрез внушение! — отговаря Йордан, но лъже. Ще мине време и аз ще разбера, че е говорил за развода ми:

„Троев е в тежка травма! Вие сте длъжни да му помогнете!“

Разбира се, когато науча това, ще бъде късно.

— Защо? — ще попитам аз, а Йордан ще отговори:

— Воювам с всички средства!

ЛИЯ

Днес е погребението на Златко Соколов. Сутринта взех решението от развода, внесох таксата по „Държавен бюджет“ и напуснах съда като свободен човек. Обядваме в дома на Владо. Изказват ми съболезнования. Приемам ги, макар и да не ми е мъчно. Вторият мъж на мама беше човек, който нямах основания да обичам. Владо настоява да дойде на погребението.

Днес започва ноември, но денят е слънчев и мек като през май. Паркирам на Централни гробища. От два месеца не съм виждала мама. Изрусила се е, свалила е пет-шест килограма и сега в черна рокля, с черни чорапи изглежда красива. Целувам я, представям я на Владо. Отделяме се, мама казва:

— Това момче ми харесва!

Макар и на погребение, аз съм щастлива! Смайваща тълпа изпраща д-р Соколов до „вечното му жилище“.

— Какви са тези хора? — питам аз.

— Клиенти — отговаря мама. Не мисля, че тази смърт я разстройва…

Паневи искат да се запознаят с родителите ми. Намирам баща ми по телефона, обяснявам, че трябва да го представя на годеника си. Давам му инструкции. Обещава „да не проваля щастието ми“. В дванадесет и половина Владо и аз влизаме да го чакаме в унгарския ресторант. Баща ми се появява. Постарал се е да добие шик. Разговорът започва непринудено. През войната летището, на което е служил, било разположено някъде край Прага. Припомнят си бирарии и винарни. Пият палинка и бързо се сближават. Не е минал и час и те вече са на „Владо“ и „Иване“. Разговорът отскача от малостранските кръчми на винохрадския театър, от традициите на биропроизводството на оръжейните заводи „Збройовка“, от обувките „Бата“ на порцелана „Розентал“, с който още си служа вкъщи. Разделяме се в три часа.

Баща ми ме целува, подава ръка на Владо и обещава на пети, в събота, точно в осем да дойде на вечеря у Паневи. Когато оставаме сами, Владо казва:

— Възхитен съм. Винаги съм изпитвал уважение към летците… сега знам, че съм уважавал презрението им към смъртта и любовта им към живота…

Не отговарям. Палинката ме е хванала. Владо трябва да се върне в Киноцентъра, а аз искам да спя. Тръгвам през градината на „Св. Четиридесет мъченици“, излизам на Толбухин и влизам в Градската градина. Вървя бързо, почти тичам. Мечтая да взема душ и да легна. С периферното зрение виждам русата коса на мама. Спирам. Майка ми и едър, мускулест мъж се целуват под една от плачещите върби. Мъжът е много по-млад от нея и много по-малко активно участва в целувката.

АЗ

Есента отново ме подведе към пиене. След едногодишно въздържание отново изпадам в алкохолна дупка и отново в бар „Славия“. От време на време се появява Петър Вълков. Започнал е да пие здраво. В началото мълчахме, но скоро Петър започна да „развързва езика“.

— Мима ходи със Салабашев — каза един ден. — Получих призовка за бракоразводно дело.

През ноември, не помня датата, дойде, поръча водка за двамата, Петър не е от най-ларж от мъжете, с които съм пил, и каза:

— Разведох се!

Не му задавам въпроси. Седим и пием.

— Мима е пуснала слух, че съм импотентен! — каза веднъж. Друг път: — Лия се готви да се омъжи около Коледа!

Излезе му някакъв превод, надписа ми го, но още същата вечер забравих книгата в таксито. Една седмица не се появи, но когато му мина, донесе втори автограф. Беше Джеймс Джойс, „Портретът на артиста като млад човек“. Зачетох го, но губех ориентир, скучно ми беше и му го казах. Петър отговори:

— Винаги съм знаел, че си от интуитивните писатели!

После изчезна, но когато го стегна шапката и му се допи, цъфна отново.

— Сърдиш ли се?

— Не, разбира се — отговорих и отново се запихме. Петър не беше загубил времето си и се появи с цял куп новини:

— Антон Салабашев заминава на работа в Брюксел, разбира се, и Мима с него. Годеникът на Лия започнал първия си филм като директор… и т.н.

Слушах го с чувството, че става дума за хора, които не познавам.

Заминах за Петрич. Мама и леля Зоя ме посрещнаха като господ. Чудеха се какво да ми сготвят, а аз се излежавах, четях… докато започнах нов роман. По-късно си дадох сметка, че пиша автобиографична книга. Заведоха ме при баба Ванга, прословутата петричка врачка, но от врачуването не излезе нищо.

— Махай се, уморяваш ме… Не си сам, а в тебе има хиляди лица! — Изтълкувах думите й като намек за литературни герои, но няколко дена по-късно Ванга казала на леля Зоя, че с мой близък човек ще стане нещо страшно и то ще дойде от гласове в кутия…

Заминах за София при слънчево и весело време, а на Централна гара ме посрещна сняг, студ и киша.

ЛИЯ

Излитам за Цюрих, последният рейс преди сватбата. Имаме насрочена дата за петнадесети декември, другата неделя. Взимам всичките долари, с които разполагам, тайни и законни. Ще преспим на летището и в понеделник сутринта ще направя сватбения си пазар. Нося и списък. Ще поднеса скъпи подаръци на хората, които обичам, а аз обичам Владо и родителите му…

От Шпрайхенбах купувам „Акай“ с две тонколони по десет вата, огромен пакет, но като си представям лицето на Владо, мъкна го смазана, но щастлива. Успявам да го внеса в машината и да го скрия зад касите с бира. За Ваня купувам един прекрасен „Бали“ с тънък ток, за Владо старши сребърна „Омега“, за моя Владо — позлатен „Константен Вашеро“. Останалите долари разменям за франкове и накупувам всевъзможни джиджавки, дрънкулки, цигари, уиски, шоколад, кафе… Връщам се на летището, свалям обувките и лягам на седалките. Уморена съм, всичко ме боли… До обратния рейс има цели три часа… Мога да правя каквото поискам, а аз искам да спя…