Филип Джиан
Проклета въртележка (4)

4

Често съм си казвал, че писането на книги ме спаси да не пропадна след смъртта на Бети. Имах чувството, че книгите ми не бяха безполезни, че ми вдъхваха нови сили и влагах в писането особено старание, макар мнозина да не мислеха така. Моят начин на писане изискваше неотменна взискателност и добро ухо, и дума не можеше да става да се отпусна или да недогледам нещо. Подозирам, че мнозина класици са имали същата съдба, тоест пожертвали са си здравето, защото, разбира се, всичко си има цена.

Три поредни дни се затворих с коректурите и нямам представа какво е ставало около мен. Глория по всяка вероятност се цупеше, но това беше по-скоро добре, защото можех да работя на спокойствие, оглаждайки изречение след изречение, като ограничих консумацията на бира, за да може изостреният ми като двоен бръснач ум да реже възможно най-ниско. Отказвах да се разсейвам в часовете за хранене, връщах се на мястото си с някой сандвич и продължавах работата си. В живота на човек няма много неща, които си струват зора, затова не бива да се пропуска възможност да се раздадеш докрай.

Беше към полунощ, когато приключих с последната страница от бумагите си. Глория си беше в стаята, а Анри бе пуснал приглушено телевизора и се бе излегнал на дивана. Прищя ми се да подишам въздух. Предложих му да пийнем по нещо и скоро се озовахме на улицата, крачещи по пустия тротоар. Поех дълбоко въздух.

— Изглежда, че си доволен от себе си — отбеляза той.

Действително не ми се плачеше и направо му се усмихнах.

— Да, горе-долу — отвърнах аз. Току-що бях отрязал последните връзки, които ме обвързваха с тази книга и се чувствах почти нов човек, до степен, че имах усещането, че преоткривам улиците, които познавах като задния си джоб, изпитвах желание да надникна зад всеки ъгъл, за да не пропусна нещо. Както не е истина, че се умира само веднъж, така е вярно, че човек се завръща към живота от време на време. Тогава всичко изглежда чудесно, дори пътят до най-близкия бар. Всъщност просто нищо не те терзае.

— Аз поговорих с нея — обясни ми Анри. — Тя е съгласна.

— Чудесно. Всичко е наред.

— След като решението е взето, бих предпочел да не се помайваме, а? Ти как мислиш?

— И аз съм на твоето мнение. Тръгваме, когато кажеш.

— То донякъде сме и принудени, нали така?

— Ми да! — нещата се проясняваха.

 

 

След няколко дни хванахме бика за рогата. Едва се развиделяваше, когато проверих всички показатели на мерцедеса, после отидох да взема куфара на Глория и го напъхах в багажника. Макар и тримата да се усмихвахме кротко, атмосферата беше ужасна. Всички бяхме губещи в тази история, но пък на този свят нещата никога не са съвсем розови, така че включих мотора да загрее, докато бъзиках копчетата на радиото. За щастие се задаваше хубав ден, насред синевата се мъдреше само някакво нещастно бяло облаче, което скоро щеше да изчезне, защото изглеждаше зарязано, сияйно, но зарязано.

Градът беше безмълвен. Преминахме по съвсем пусти улици в първите лъчи на изгряващото слънце, а после излязохме на шосето. Марлен ни очакваше. Предния ден Анри й бе позвънил, а аз бях доволен, че ще я видя отново. Пък и пътят не беше чак толкова лош в края на краищата. За последно бяхме във фермата преди седем-осем месеца, още преди бягството на Глория. Тогава останахме петнадесетина дни, за да се възползваме от безкрайната есен, а всичко тънеше в цветове. Бях запазил чудесен спомен, фермата се намираше накрая на малък град, в подножието на планината, на самата граница на гората. Не беше съвсем близо, затова по обяд спряхме в едно заведение на самообслужване. Беше горещо. При потеглянето обстановката бе малко тягостна, но сега се разведри. Глория бодваше пържени картофи от чинията на Анри, а той се смееше. Всъщност нямаше нищо драматично, никой не беше умрял.

Когато влязохме в двора на фермата, пред нас се разкри странно зрелище. Всички се изцъклихме, а аз, от своя страна, макар да осъзнавах що за гадост е това, не можах да сдържа възторга си от зловещата красота на гледката и дивата мощ, която тя излъчваше.

— О, мили Боже! — изстена Анри. — Сякаш небето е стоварило юмрук по масата!

За кой ли път Анри намери верния образ. Ден след ден поезията бележеше точки, в което не се заблуждавах. Трябва да се признае, че тези хора придават по-скоро добър вкус на живота, защото имат дарбата да натискат чувствителните места. За нас, останалите, това си беше просто дърво, рухнало върху покрива на къщата. А и нима можеше да бъде нещо друго? Марлен излезе на прага на къщата, докато ние слизахме от колата, понесли ореолите си под мишница. Тя направи няколко крачки на верандата, закопчавайки две-три копчета на ризата си. Изглежда също я мъчеше жегата.

— Уф! — въздъхна тя. — Точно навреме идвате… тримата!

С един скок Глория преодоля няколкото стъпала и почти повдигна майка си в обятията си. Анри се отдалечи по посока на дървото, което беше рухнало напреки на къщата. Беше куриозно, но и възможно най-гадно, защото пораженията по покрива изглеждаха сериозни, а един от дебелите клони беше изтърбушил една от стаите на първия етаж.

Не е за вярване! Ама какво е станало? — попита той с изкривена физиономия.

Марлен повдигна рамене с въздишка.

— Знам ли? Вятър, буря… Цяла нощ ни вя, а пък и то си беше наполовина изсъхнало. Аз съм си виновна, все някога трябваше да стане.

Анри огледа дървото от корените до клоните, после го помилва с ръка.

— Ех, ама и ти, виж какви ги свърши!

— Повярвайте ми, милички, преживях най-големия уплах в живота си — продължи Марлен. — Бях легнала и си помислих, че къщата ще се разхвърчи на парчета.

— Смайваш ме — рекох аз.

Беше към 5–6 часът следобед и ако щете вярвайте, но светлината беше просто златиста, затова не изпитвам никакъв свян да го напиша. Тъкмо в това е разликата между мен и някой задръстен автор, а също знак за невероятната чистота на стила ми, който оставя да говори светлината. Някои дори го сравняват с живак. Един от най-чудните парадокси на този отвратителен свят е способността ни навремени да се озаряваме, а на писателя тъкмо това му е предназначението: да събира всичко, що блести. Аз това и правех, което караше някои читатели да ме вземат за озарен, дори за прециозен автор. Марлен направи плодови сокове и ние изпихме някоя и друга чаша с настърган лед на верандата, като си бъбрехме за туй-онуй. Въздухът имаше вкус на топла трева и суха пръст.

— А твоите момчета не се ли опитаха да разчистят дървото? — попита Анри.

— О, напомням ти, че днес е събота. Самичка съм… От сутринта подреждам курника. Един от дебелите клони го затисна. За щастие вече привършвам…

Анри се залюля на стола си с присвити очи, подир което скръсти ръце зад главата си.

— Днес аз приготвям вечерята. Съгласни ли сте? Сега отивам на пазар…

Поотдъхнахме още малко, после Анри и Глория се качиха в колата, за да отскочат до града. Слънцето се гласеше да се скрие зад гората, която се намираше на стотина метра от фермата, но още дълго щеше да е светло. Предложих на Марлен да отскочим да ми покаже курника.

— Добре, ама най-напред хвърли едно око на къщата — отвърна тя. — Ела да видиш.

Качихме се на първия етаж. И тя беше от тези, дето никога не се бях опитал да изчукам, но докато качвахме стълбите, не откъснах поглед от ханша й. В някои отношения тялото й ми напомняше това на Бети и ми харесваше мисълта, че сигурно имаше същата миризма. Понякога си мислех дали цялото им семейство не ме превръщаше в идиот. Наистина си го мислех. Марлен имаше поглед на човек, видял много в живота, което придаваше особен блясък на лицето й, съчетан с леко трагична красота, а най-лошото бе, че тя си даваше сметка за това. И си служеше с него. Ако не внимаваш, скоро можеш да си изпатиш. От подобни момичета човек трябва да се пази като от чума, а мен тъкмо това ме привличаше. Моята политика в такива случаи е да гледам, без да докосвам, а тя има всички достойнства за онези, които искат да запазят бистър ум. Джинсите й обаче бяха прилепнали като втора кожа и аз ги гледах одобрително, дори съжалих, че нямаше повече етажи. Тя спря насред коридора и ми отвори една от вратите.

— Тази стая го отнесе — въздъхна тя. — Виж само каква поразия…

Човек оставаше с впечатлението, че са натикали някое дърво в помещението, а блестящите по пода стъкълца изглеждаха страхотно развеселени от положението, искряха и само дето не се кикотеха. Погледнато от друга страна, можах да установя, че липсваше една част от фасадата, а прозорецът беше изхвърчал. Един бая дебел клон бе разсякъл стаята на две, откъсвайки част от покрива, през който се провиждаше синьото небе. Леглото бе обсипано с парченца дървесна кора и съсухрени листа. Във въздуха отекваше безмълвен стон.

— Забелязвам нещо — рекох. — Че стаята ти за гости е била опасна. Всяка нощ, която съм прекарвал тук, е могла да бъде последната за мен. Мина ли ти през ума?

— Ами… един път се мре…

Очевидно това схващане бе много разпространено и особено упорито, макар да не почиваше на никаква солидна аргументация, особено като се знае, че дори най-нещастното нищо и никакво коте, последната мърша от най-отвратителния улук, има поне седем живота. По моему това бе достатъчно, за да всее съмнения. Разбира се, аз имах опит в тези дела и знаех за какво говоря. Огледах стаята за последно, преди да изляза.

— Как мислиш, добре ли е за един писател да бъде смазан от някой дъб? — попитах аз.

— О… зависи…

Курникът бе точно зад къщата, до склада за земеделски инвентар. Част от решетката трябваше да се подмени, но не беше кой знае какво, пък и времето беше идеално за работа. С радост хванах клещите в ръце, а Марлен намотката с тел.

Докато работата напредваше, двамата се отдадохме на безпосочни приказки, които бяха в духа на деня, а аз за пореден път вкусих от деликатното опиянение, което ви завладява в присъствието на привлекателна жена. Благодарение на курника имах чувството, че карам сърф в басейн с пенлива баня. По някое време спряхме да изпушим по цигара с вмирисаните си на желязо пръсти. Облегнахме се на къщата. Работата бе почти свършена.

— Кажи ми… каква е тая история с Глория? — попита ме ребром тя.

Не допусках, че може да попита тъкмо мен. Няколко секунди останах сащисан. Престорих се, че се прозявам.

— О… то… не е от вчера… Просто вече не е малко момиченце…

— Аха, значи двамата с Анри сте го осъзнали най-сетне?

Бях решил да се облегна на коленете си, да гледам право напред и да си усуквам една тревичка. Притеснявах се да говоря за това, напразно опитах да се сниша, но тишината наоколо ме заковаваше на място.

— Да речем, че от известно време насам ни е трудно да следваме нейния ритъм… Освен това има нещо, с което Анри не се е примирил, а ти може би няма да го разбереш. Засукана работа, тоест, дъщеря му офейква с някакъв си…

— По дяволите — прекъсна ме тя, — дъщеря му, както се изразяваш, а Глория за твое сведение е и моя дъщеря… въобще знаеш ли на колко е години? Дали той малко не прекалява, а?

— Добре де, ама ти не можеш ли… Тъй де, аз го разбирам, а пък и ти не ме остави да завърша… Но аз си спомням изражението му, когато научи, че Глория не се била чупила с първия срещнат, ни най-малко, а с… не знам как да го кажа… с един дето продава коли…

Тя улови едното си коляно и го подложи под брадичката си.

— Бога ми, та това са работи отпреди хиляда години.

— Абе да, ама той има силна памет. Защо? Да не ти е неприятно, че доведохме Глория?

— А, не, разбира се, че не, много се радвам, че е при мен… Само дето се опасявам, че тук ще й доскучае. Тя иска да излиза, да се вижда с хора. С вас сигурно й е било по-забавно.

— А, не, не, бъркаш, в последно време хич не се забавлявахме. Нещо започна да скърца помежду ни.

Тя се обърна към мен, присви очи и лекичко се усмихна.

— Всъщност не разбирам защо обсъждаме подобни неща. Тя сигурно се пита защо не я оставяме на мира и с право. Ти ми изтъкваш тая история с автотърговеца. Е, все пак в живота се случват и по-страшни неща.

— Е, все пак не забравяй, че Анри се измъчи, месеци наред нямахме вести от нея, дори не знаехме къде е.

Тя махна с досада.

— Разбира се, че го е приел зле. Аз знаех къде е. Глория веднага ме осведоми и редовно се чувахме. Не мислиш ли, че така е по-просто?

— По дяволите! Защо не ни каза?

Отговорът трябва да беше някъде на земята, току пред нас, защото тя огледа внимателно терена, сякаш ми казваше „нима не разбираш“, а аз се питах дали да не отида да си взема една бира.

— Знаеш ли, когато напуснах Анри, Глория беше още момиченце, и когато съдията отсъди, че я поверява на него, аз все още не знаех какво означава това за мен. Трябваха ми години, за да го проумея. Разбира се, виждах я от време на време, но Анри не ме преследваше с последните новини от нея!

Тя ме погледна отново, а устните ми бяха пресъхнали от парещите й думи.

— От две-три години нещата се понаместиха — допълни тя. — Но за да си наясно, когато почина моят търговец на коли, както ти се изразяваш, аз наследих доста мангизи и казах на Анри, че бих желала да се погрижа за Глория, че разполагам с достатъчно средства, но той не искаше и да чуе. Изсмя ми се и години наред я виждах само когато той имаше време и благоволеше да я доведе. Сега разбираш ли ме?

— Да, ама по моему това е естествено. Човек за всичко си плаща.

— Да, ама аз платих прескъпо! Прескъпо… Когато купих фермата, не съм и допускала, че ще ми я доведе някой ден. Ако го знаех, щях да купя апартамент в града. Какво може да прави двадесетгодишно момиче на село?

— Ти си си добре тук.

— Да, с възрастта на човек му се ще да е на въздух. Ама нали не говорим за мен, аз вече гоня четиридесет. Моята е лесна, вече не съм така напориста, обичам да се радвам на времето.

Разбирах я напълно. С годините и аз все повече се отдавах на съзерцание и ми трябваше все по-голямо усилие, за да заклокочи кръвта ми, а като цяло избягвах тарапаната. Списъкът на нещата, които си струваха в живота, намаляваше от ден на ден, което ми позволяваше да съсредоточа усилията си и да бъда по-прозорлив. Общо взето, тази възраст ми харесваше и нямах нищо против да остана на четиридесет години.

Тогава чухме колата да се задава. Вратите се захлопнаха. Това ни върна на земята. Марлен развя косите си и се надигна засмяна. Времето беше все така хубаво, светлината си беше същата, но вълшебството беше се разпиляло.

— Искам да приключа, преди да се е стъмнило — заяви тя. — Ще успеем ли?

— Да!

— А, забравих да ти кажа… Тук ни наобикаля една лисица.

— Така ли?

Когато стиснах за последно клещите, слънцето бе порозовяло. Глория се присъедини към нас и аз довърших работата сам, докато момичетата си бъбреха. За щастие ми донесоха бира. Хвърлихме няколко шепи зърна през решетката, преди да си отидем. Подредихме инструментите и се прибрахме в къщата, при Анри. В кухнята се носеше приятна миризма. Анри се бе изгърбил над газовата печка.

— Видя ли как е поруменяло небето? — попитах го аз.

— Мигар имам време да се занимавам с небето — отвърна ми той.

Подир това, като седнахме около трапезата, се убедихме, че не ни е излъгал. Беше възхитително вкусно, от онези манджи, които не можеш да направиш надве-натри, малко безименно чудо, каквото той понякога сътворяваше в моменти на вдъхновение. А нищо не създава по-добра атмосфера, момичетата се смееха и виното се лееше. Навън вятърът се бе надигнал, не особено силно, но от време на време напираше и се чуваше поскърцването на дървото, опряно на къщата, което стенеше и пъшкаше с чудовищните си обятия, до степен, че понякога поглеждахме към тавана с притеснени усмивки. Лампата над масата се полюляваше, а в прозореца се удряха някакви нещица. Трудно можехме да си пожелаем нещо повече, а що се отнася до настроението, бях направо настръхнал от удоволствието да съм част от общата еуфория. Осъзнавах мястото, което ми бяха отредили, и бях готов да ме убият на стола, но не и да се лиша от него. Какво по-естествено от това, когато знаеш цената на нещата. Непростимо е да си останеш черноглед на четиридесет години.

В края на вечерята Анри стана, бръкна в чантата си и донесе на Марлен последната си стихосбирка. За последните двадесет години не бе публикувано нищо по-възхитително, но той не го знаеше, а аз можех да цитирам наизуст цели пасажи. Отидохме в хола, за да поговорим за литература, а докато Анри говореше, Марлен притискаше книгата към коленете си. Често си бях давал сметка, че въздействаше на жените най-вече когато говореше, а Марлен не беше по-подготвена от другите, та да му устои. Слушаше го много внимателно. Цялата световна литература не можеше да ме накара да се надигна от мястото си. Имах чувството, че седя на дъното на езеро, само дето можех да си пуша, а джинът ми оставаше dry.

Понякога засичах погледа на Глория и тя ми се усмихваше, както често го правеше преди цялата тази неразбория, а аз бях безпаметно щастлив, дори ми се искаше да се ухапя за ръката, за да се опомня. Чудна вечер беше, чувствах се толкова добре, че сам си се кисках, сгушен на фотьойла, и надигах чашата си към тях. Къщата простенваше сегиз-тогиз, ама какво от това? По-късно се завих с едно одеяло и спах на канапето. Казах им, че за мен е идеално, че не искам да се успивам и обичам да съм на крак с изгрева, когато съм на село. Поне се опитвам.

 

 

Изпих кафето си сам. Навън. Вятърът бе стихнал, а слънцето още не бе изпълзяло зад дърветата. Бях взел душ с 10-градусова вода и мислите ми се бяха избистрили. Заоглеждах падналото дърво, замислих се, докато пушех цигарата си. Въртях се около него. После седнах и го съзерцавах някое време. Аз съм от тези, които обичат да оправят нещата. Повечето от писателите, които познавах, се гордееха, че не умеят да забият един гвоздей, до степен, че се питах дали им се случва да си бършат задниците, или да си мият зъбите и за какво изобщо са им цели десет пръста? Аз нито за миг не си помислих да се излегна на моравата и да оставя духът ми да полети, а отидох в склада и огледах инструментите, подтикван от сиромашката си душа.

Грабнах резачката и я изпробвах дали работи. Беше още рано и я върнах на мястото й. Слънцето се процеждаше между дъските и на моменти ме ослепяваше, та не виждах нищо. Намерих една здрава верига, която метнах на рамо и след като огледах останалите инструменти, отидох да видя трактора. Яхнах го, запалих и се придвижих до основата на дървото, докато прахолякът се стелеше по пътя ми.

Поставих веригата. Другите сигурно спяха, защото от къщата не се чуваше никакъв шум. Изпих още едно кафе, за да им дам последна възможност. Не беше малко дърво, трябва да имаше десетина метра, а стеблото беше с диаметър на автомобилна гума. Беше си сериозно парче, без съмнение най-голямото.

В околността, а раменете му не бяха опрели тепиха, така че ме очакваше работа. Погледнахме се за последно очи в очи, после оставих чашата си и се запъхтях към резачката, без да се обърна нито веднъж. Всички птички околовръст ме проследиха с поглед.

Когато се върнах, заварих Марлен в кухнята, по риза и с голи крака. Опитваше се да изсипе пакет овесени ядки в една купичка. Като ме видя, се спря. Усмихна се, преди да продължи борбата с ядките.

— Моля ти се, не си блъскай главата с тая работа — мило ми рече тя.

— Платила съм на хора да се занимават с фермата, можем да почакаме до утре…

— Да, но ако не възразяваш, ще разкарам това дърво от моята стая, искам сам да си разчистя сметките!

— Добре, де… давай. Чувствай се като у дома си.

Беше ми приятно да го чуя, защото така и не знаех къде ми е домът. След кончината на Бети не изпитах никога привързаност към местата, които обитавах. Къщите вече не ми говореха нищо и като се замислех, си давах сметка, че нещо ми липсваше, просто нямаше място, където да се прибера, нищо, което да наподобява мистериозната Итака. Напразно се озъртах, накъдето и да се обърнех не виждах нищо. Но нищо не можех да сторя, трябваше да се примиря с положението. Благодарих на Марлен. Преди да се кача на първия етаж, тя ме попита шегувам ли се.

Стаята тънеше в тишина и ярко слънце. Отидох до леглото и включих резачката, която забоботи страховито в облак синкав дим. Започнах да кастря малките клони, стискайки зъби и с полуприсвити очи, заради треските, които се разхвърчаха във въздуха. На лицето ми се изписа глупашки израз на сила, но аз бях сам, а това си беше моята стая: разбита, разхвърляна, насилена и три четвърти унищожена от дяволското дърво. Потеглях на лов за Моби Дик. Шумът на вълните ми пречеше да чуя каквото и да било, но ясно усетих как една ръка легна на рамото ми.

Макар да правеше ужасни гримаси, успях да разпозная Анри. Беше гол до кръста, а косата му се беше нагънала странно през нощта, сякаш главата му се бе килнала наляво.

— Какви ги вършиш? — изръмжа той. — Защо не вземеш обикновен трион?

— Заради мазолите — отвърнах аз.

Той се почеса по ръката. Беше космат като маймуна, с тяло на звяр и душа на ангел, за да бъда възможно най-кратък.

— Голямо копеле си — рече ми той на излизане.

Половин сутрин разчиствах част от стаята, покатерих се на покрива и орязах пречещите клони, после ги хвърлих долу. Изпитвах известно удоволствие да се потя, да повдигам тежки предмети, самоизтезавах се, като примижавах на слънцето, ръцете ми се ожулиха, но на мен ми харесваше, работата напредваше и се чувствах добре. Отидех ли до ръба, виждах другите трима долу, седнали на верандата, и все се намираше някой, който да ми махне и да ме попита как е. Отговарях им „горе-долу“ и че нямам нужда от помощ, просто няма за какво. Истината е, че исках да съм сам. Странното е, че колкото повече се изтощавах, толкова по-ясно работеше умът ми, а не исках никой да ме разсейва.

Питах се какво ли щеше да се случи сега. Питах се кога ли ще се килнем, защото се намирахме на гребена на вълната, а ми се щеше да мога да се насладя на момента. Изглежда съм от ония, които щастието натъжава, но не се заблуждавайте, че неприятностите ме правят щастлив. Силата на взаимоотношенията, които ни свързваха, им придаваше драматичен мащаб, което чувствах съвсем ясно, макар да се вихрех нахилен на покрива. Знаех, че нямаше да продължи дълго. Бяхме се втурнали с главата напред в коварната клопка, без да размислим и секунда, и вече беше безсмислено да наостряме ухо, за да чуем тиктакането на бомбата. Още със стъпването ни във фермата бе започнало обратното броене. Единствената ми надежда беше фитилът да не е съвсем къс. Ако можех да се върна назад, щях да седна на пейката си, на онзи прословут купон, и щях да се поразходя другаде, докато Глория се чукаше със затворени очи. Всъщност не знам дали това щеше да промени нещо, наистина не знам. Вече и дума не можеше да става да се върнем на брега, защото течението ни беше понесло.

Когато приключих с покрива и не остана пукнато клонче, с което да се залъгвам, слязох в стаята и започнах да режа ствола парче по парче, докато не опрях до фасадата, след което си обърсах челото и очите с блузата и запазих минута мълчание, опрял гръб на стената. Исках да се отърся от това усещане за неизбежна катастрофа, преди да сляза долу, и за целта си рецитирах по памет добрите стари думи на Хуанг По: „Не позволявай на всекидневието да те окове, но и не свеждай живота си до него. Само така ще постигнеш освобождението.“ Въздъхнах дълбоко, почувствах се по-добре. За мен тези думи удряха в земята десетте божи заповеди и упражняваха странно въздействие върху ми. Все едно спуквах шепа кислородни мехури под носа си или надявах непробиваема броня, не знам как да го изразя, но по тялото ми пробягваше тръпка и тутакси се чувствах зареден. За щастие тази простичка фраза е лесна за придобиване като пакетче чипс и винаги ми беше подръка.

Намерих тримата долу, при дървото. Обсъждаха, та пара се вдигаше. Анри твърдеше, че горният край ще повреди фасадата.

— Как пък не! — рекох аз.

— Е, неизбежно е — отвърна той. — Окото ти да не е пергел.

Момичетата не изказаха мнение, стояха прегърнати и усмихнати, като в карикатура, но това са неща, които им се случват, може би неволно, а може би е така от зората на времето. Истина е, че невинаги са такива, за жалост, защото това е приятно от време на време.

Погледнах Анри в очите и се разсмях.

— Колко залагаш?

— А! А! — отвърна ми той.

— Хубаво! Тогава гледай внимателно!

Запалих трактора и им направих знак да се отдалечат. По моите изчисления, ако застанех малко косо и дръпнех силно, трябваше да стане. Надявах се веригата да не се скъса и да не отнеса половината къща. Когато усетих в мен да се вселява съмнение, потеглих рязко.

Едва не се търколих от седалката, когато веригата се изопна. Нещо зловещо изтрещя зад гърба ми, подир което земята потрепери. Спрях машината, момичетата аплодираха, а аз слязох от трактора.

— КЪЛНА ТИ СЕ! НА КОСЪМ БЕШЕ! — викаше Анри. — УВЕРЯВАМ ТЕ, ЧЕ СЕ РАЗМИНА НА КОСЪМ.

— Знам. Що да си хабя силите?

Вечерта всички бяха скапани. Не само разтребихме моята стая и опънахме мушама на покрива, но успях да нарежа дънера на парчета. Двамата с Анри накълцахме кита, докато момичетата събираха клончетата. Голяма част от следобеда бе посветена на пренасянето на нарязаното стебло и подреждането на траншовете. Прекосявахме двора под жаркото слънце, междувременно слагахме нови и нови кутийки бира в хладилника. Голяма работа отметнахме, и то без да ни мигне окото. Всъщност никой не разбираше какво става.

Тъй като бях почнал още в ранни зори, бях най-мръсен, затова на мен се падна привилегията пръв да използвам ваната. Бях съсипан. Напълних ваната с хладка вода и се потопих. Приличаше на хиляда и една нощ. Не ми трябваха много усилия, за да затворя очи. Чувах ги едва-едва как разговарят долу.

— Искаш ли малко от това, ягодовото?

Отворих очи и видях Глория, която наливаше някаква червена течност във ваната. Миришеше на дъвка на десета степен и се пенеше.

— О, по дяволите! — въздъхнах аз.

Тя затвори флакона, смеейки се.

— Какво пък… гот мирише!

— Бъди така любезна… — рекох аз.

Тя си излезе, но след две минути се появи Анри.

— Оппаааа… Ама ти още ли си вътре?

— Да! Чакам да ми се сбабичаса кожата на пръстите!

— Да не снасяш яйца? Искаш ли да ти изпържим четири с шунка, като на мен?

— Да, на всяка цена.

Той сложи ръце на кръста си.

— Ама какъв ден, а!? Не съм допускал, че можем да го нарежем цялото… Добре се справихме, де!

— Бива си ни!

След Анри бях посетен от Марлен, но по съвсем различен начин. Каза ми да не се притеснявам. Щяла набързо да си измие косата. Беше навлякла бял пеньоар. Аз се заиграх разсеяно с облачета пяна, докато тя се намъкна в душ кабината и дръпна пердето.

— Уф! Направо съм гроги.

— Да бе, и аз.

Една ръка се подаде и пусна пеньоара на земята. Бикините й бяха усукани в него. Тя пусна крановете, докато аз бях споходен от ерекция насред ягодовата пяна. Със сигурност за това допринасяше и умората, но тя не обясняваше всичко. За миг изпитах сърцераздирателно желание за ебане. Опитах се да не мисля за това. Но тя се изкъпа, подсуши и излезе, а аз продължавах да мисля все за същото. Колкото по-напредваха нещата, толкова по-уверен бях, че се запътваме към пропастта. Междувременно се облякох и слязох да хапна с другите. Навън беше нощ. Напомняше ми фустата на жена в траур.