Филип Джиан
Проклета въртележка (16)

16

Още в първите дни на пролетта с лекота надхвърлих стохилядния тираж. Това вече си беше друга работа. Имах неприятното усещане, че седя на хлъзгав склон.

Банкерът ми, този безименен задник, взе, че ми се обади отново. Аз съвсем сериозно го посъветвах да си ебе майката и му отговорих, че занапред ще внасям парите си в отсрещния бутик, където всички са усмихнати. За човек като мен, който бе живял с нищо или дори в дългове, сега впечатлението бе, че чековете буквално падат от небето. Дори първоначалната ми възбуда бе попреминала. Дожелски се смееше по телефона.

— Към двеста хиляди до лятото. Триста хиляди до зимата. Сигурен бях, че все някога ще ни потръгне!

Получавах и съответстващо количество писма, но рядко намирах време да отговоря, за да не кажа никога. Не се казвах Хенри Милър. Освен това ми звъняха по телефона. Отговарях, че Него Го няма, че Се Е преместил и че не знам нищо повече. Не заслужавах нито комплименти, нито ругатни, пишех както можех и това беше всичко. Какъв бях и какво мислех, не засягаше никого. Не бях по-наясно от другите, не бях открил решения на проблемите на човечеството. Не знаех дали краят на света беше близо, нямах особени съвети за даване към начинаещите, не се занимавах с политика, нямах лична рецепта за добро чили конкарне, не бях чел „Дреболии за една касапница“, нямах мнение дали самолетът е по-опасен от влака, не можех да се закълна, че от писането има полза, не, не носех наполеонки.

Най-подир помолих да ме извадят от телефонния указател. Най-хитрите пак изнамираха номера ми и всяко позвъняване ме караше да се мръщя. Купих си телефонен секретар. Не бях и помислял, че някой ден ще стигна дотам. Когато видях монтьора, който дойде да го инсталира, разбрах, че бях направил още една крачка.

 

 

— Да, мамка му, Боб, ако беше на моето място… В началото е приятно. Но след време се питаш знаеш ли нещо изобщо, неуморно повтаряш все същите глупости, а дори да не са глупости, с времето се превръщат в такива, защото вече не ти се говори, думите ти се изпразват от съдържание, толкова добре познаваш пътя, че караш, без да гледаш. Чувстваш се уморен.

Бяхме обърнали доста чаши в кухнята и си бъбрехме за тези неща, за тези вълнуващи дреболии.

— Можеш и да ми се изсмееш, Боб, но колкото повече хора се интересуват от мен, толкова по-самотен се чувствам.

Боб бе организирал малко тържество по повод първото зъбче на Жералдин или нещо подобно. Анри присъстваше. Марлен. Шарл и Вера. Глория. Още неколцина познати и други няколко, които познавах по-слабо. Самотата, за която говорех, си беше съвсем сериозна, но го казвах усмихнат. Трудно е да говориш за несгодите си, когато си прехвърлил стоте хиляди, а моментната суета те изстрелва на авансцената. Трудно е да се жалваш, когато десетки милиони умират от глад, а неизчислим брой живеят в потисничество. Аз бях жалък болник, очите ми не бяха срещу дупките си, но едва се сдържах да не надам вой. Защото гладът в света е проблем, но погазването на свободите също. Бях свободен, коремът ми бе пълен, но към какво можех да се насоча, имаше ли някаква цел за постигане? Най-доброто в мен, цялата ми енергия се изливаше в писането, всичките ми идеи, но за какво? Много се бъхтих над стила си, но какво от това? Дали бях по-силен от другите, по-интересен от останалите? Спасявах ли нечий живот? Помагах ли на хората? Може ли книгата да вдъхне кураж? Дали безкрайният низ от думи може да запълни един живот?

Един затворник ми пишеше. Десетки страници. Насърчаваше ме да продължавам. По дяволите! По дяволите! По дяволите! Би ли ми налял, Боб, моля те! Пийна ли малко и ме налягат черни мисли, а животът е прост. Вземи самотата си, прегърни я и я отведи, няма да ни разваляш празненството я, казвах си аз.

— Мина време, Боби — обясних му аз. — Принуден съм да отворя очи!

Той разтърси глава. Не беше убеден. Никой не ме вземаше на сериозно и бяха прави. Всеки си имаше своите проблеми, а моите не бяха нещо особено. За момент излязох тихомълком, покрай стената. Самотата ми беше само вътрешна. С успеха дойдоха и навлеците. В мен нямаше нищо интересно, нищо приказно, но вестниците пишеха за мен, народът четеше. Бях поел толкова алкохол, че не можех да скрия истината от себе си. Нямаше изход от положението. Можех да продам и един милион екземпляра, пак нямаше да направя нито крачка напред, нямаше да изляза да ликувам на улицата. Ако ми звъняха или ми пишеха в очакване да им вдъхна малко надежда или за да ми благодарят, че съм написал готини романи, щях да се разплача от радост. Бях в моята градина, познавах я и я обожавах, така да се каже. На Боб му се стори, че у тях било тесничко, и тъй като се нагърби с измиването на чиниите, аз приех без възражения! Познавах тези тридесет квадратни метра като вътрешния си джоб, знаех всяко стръкче трева. Бях поливал розите със сълзите си, бях заспивал на моравата. Тук се чувствах защитен. Небето бе ясно.

— Както ме гледаш — рекох му аз, — макар да изглеждам гол и отчаян, още не съм свършен!

Допих чашата си и я оставих в един ъгъл.

— Хей! Събуди се!

Спомням си, все едно че беше вчера. Чудесна, светла, прелестна, пролетна утрин. Анри ми поднесе голяма чаша кафе. Беше пуснал музика. Някой ме бе завил с одеяло.

— Хей! Събуди се, на твоята възраст не е прилично да спиш в този час!

Седнах. Очите ми бяха подпухнали. Погледнах Анри, прозявайки се, хванах главата си с две ръце.

— О, Боже Господи! — въздъхнах аз.

— Да — рече той, — едва те прибрах.

Нищо не си спомнях. Сигурно сънят ме бе преборил. Нахвърлих се на кафето си.

Боб и Глория бяха в кухнята и разтребваха, докато съдомиялната машина боботеше. Направих няколко крачки из стаята с наметнатото одеяло. Спрях се пред последната картина на Анри.

— Знаеш ли, точно същото ми се присъни в кошмара?

Радвах се, че не бях препил и нямаше да влача тридневен махмурлук. Чувствах се почти във форма. Четиримата си сипахме по още едно кафе, а аз научих, че съм бил досаждал на всички чак до сутринта, а хората се чудели смея ли се, или плача.

— О, смеех се! — рекох аз.

А нямаше причина. Писателят живее с отчаянието си както кучето с бълхите си, не му обръща особено внимание. Най-вече когато достигне комфортни тиражи и изпие някоя чаша в повече. Тъкмо това му е занаятът, да пътува между смях и сълзи, но нека не ни досажда в извънработно време, да не ни се жалва нощем под прозорците. Не посмях да ги попитам какви ги бях наприказвал.

— Следващия път имам намерение да си изскубя всички косми от гърдите — пошегувах се аз, което предизвика скимтенето на Жералдин в креватчето.

Бях под душа. Щастливо изправен под горещата струя в неподвижен екстаз. Не мислех, че животът може трайно да се установи в покой, често се потапях в „Книгата на промените“, но не очаквах нищо неприятно, поне в този именно момент. Бях сбъркал.

Глория влезе в банята. Ако пеех, щях да млъкна тутакси, достатъчно беше да видя физиономията й.

Спрях неохотно водата.

— Какво има? — попитах аз.

Тя ме гледаше напрегнато. Със сигурност не и защото бях гол.

Грабнах някаква кърпа.

— Да не си си глътнала езика?

Изглежда търсеше нещо в мен, може би да ме уязви в най-дълбоката ми същност. На мен не ми пукаше. Подсуших косата си. Спомних си как кръвта ми шуртеше, когато си разбих главата в кепенка й. Тогава се наложи да я стресна, за да се опомни. Тя се окопити, наведе очи и разсея магията.

— Ох… имаш ли една секунда време?

Държеше ръцете си зад гърба. Осени ме ужасно предчувствие. Ръката й се завря под носа ми и за секунда сякаш ме поряза с нож напреки през тялото.

— Съжалявам — каза тя, — но тоя е наистина отвратителен.

Веднага разпознах вестника, който държеше в ръката си. Изсмях се.

— Хм… какви ги разправя този път? Че съм заимствал от американския черен роман?

— О, не, този път е по-сериозно!

— По дяволите! Да не съм евреин или хомосексуалист?

— Искаш да кажеш: негър, евреин и хомосексуалист едновременно?

— Не, виж… Твърди, че спиш с жената на най-добрия си приятел!

Изтръгнах вестника от ръцете й. Прегледах статията, разтреперан от ярост. Привърших я, облегнат на стената, срещу ледените плочки, със стиснати зъби.

Глория не лъжеше. В края Някой си пишеше, че вече била известна стойността ми като писател, но не било безинтересно да се научи и човешката ми стойност. Задъхвах се.

— Предпочетох да ти го покажа… Наистина е отвратително.

Кимнах с глава. Започнах да се обличам, като напълно забравих да се подсуша. Исках да седна.

— Надявам се да подадеш иск за клевета срещу този мръсник!

Даже не й отговорих. Натиснах очите си с пръсти. В огледалото виждах съсипан човек, който сякаш имаше киселини в стомаха.

— Как ще постъпиш?

За миг ме облада хладна ненавист. Взех проклетия вестник и препрочетох дума по дума прословутия пасаж с почти налудничаво наслаждение.

— Анри не бива да го чете, защото никога няма да ти го прости, сещаш се… Трябва да намерим начин.

Вдигнах нос от вестника. Тя чупеше пръсти, изглежда, размишляваше. В ушите ми звучаха думите й, че Анри никога не би ми простил.

— Бога ми, истинско чудо е, че все още не го е разбрал!

Човек би рекъл, че сме се върнали година назад, по времето, когато тя правеше глупости, а после двамата си блъскахме главите как да ги скрием от Анри. Тя искаше да ми помогне, но аз изпитвах желание да я хвана и да й набия шамарите, за да се успокоя и да чуя друг да вика вместо мен. Опомних се. Гримасничех от едва сдържана и в известен смисъл необяснима ярост.

— Е, и? — излаях аз. — Да не мислиш, че ще скрия този парцал в гащите си? Или може би ще го глътна?

Тя ме погледна със светъл поглед, който не очаквах. Изпълнен с предизвикателство, много женски поглед.

— Няма ли? — подхвърли тя.

Хванах я за едната ръка. Мрачният поглед, с който я пронизах, също си го биваше, клепачът ми почти се изметна.

— Няма — изръмжах аз. — Време е всичко да си дойде на мястото!

Слязох на бегом по стълбите с вестника в ръка. Боб ме изгледа слисан как минавам. Полудял от мисълта да отхвърля това бреме, полудял от мисълта за онова, което можеше да се случи. Болезнената радост, опияняващата мъка ме наелектризираха.

Спрях се насред слънчевата стая. Анри беше пред статива, с присвити очи, в положение за бой. Аз поех невъобразимо бавно и дълбоко въздух. „Господи!“ — помислих си.

Отидох и се свлякох на един фотьойл до него. Той не помръдна.

— Анри…

— А?

Той седна на столчето си и се наведе да вземе тубичката с черна боя. Хвърлих вестника в краката му. Чу се звук от замахване със сърп в житата, последван от мъртвешка тишина.

— Тук има една статия, която ни касае — изрекох аз с мъртвешки глас. — Мога да ти спестя четенето.

Той се обърна към мен. Спогледахме се. Предпочитах да ми отрежат лявата ръка начаса, но нямах този късмет.

— Оня твърди, че чукам Марлен… И това е истина.

Благодарен съм на Господ, че не наведох очи, а понесох удара. Анри не помръдна. Искаше ми се да сложа ръка на коляното му, за да не се възнесе, за да остане неподвижен.

— Съжалявам, че не ти го казах по-рано — добавих аз на един дъх.

Смътно долавях присъствието на Боб и Глория на прага на кухнята, миризмата на боите и звук на клаксон от улицата. Чувствах се много зле. В продължение на няколко ужасни секунди имах чувството, че съм глух и парализиран. Едва успях да побарабаня с пръсти по фотьойла.

Анри ме гледаше, сякаш току-що бях направил опасно двойно салто назад, което случайно е засякъл в огледалото. Очите му бяха две лъчезарни цепки, но не можех да разбера какво изразяваха. Изчаках го.

После започна да клати глава, за миг затвори очи, като поглаждаше темето си с една ръка.

— Да ти кажа право — въздъхна той, — често съм си задавал въпроса. — Впрочем знаех отговора, разбира се, човек трудно можеше да не го забележи. Всъщност… Как беше?

Не ме питаше отнесено, изпълнен със злоба, ироничен или жлъчен. Просто искаше да разбере.

— Да, естествено! — отвърнах аз. — Хм… толкова време мина, че аз вече не си спомням. По дяволите… Спомням си го чудесно! Какви ги говоря! Беше прекрасно.

Наведох се напред. Седях на крайчеца на задника си.

— Искаш ли да пийнем нещо? — попитах аз. — Гърлото ми пресъхна.

— Да не е нещо силно…

— А, не, бира.

Щях да се надигна, най-малкото щях да опитам, когато чухме да се захлопва входната врата. Боб и Глория се бяха изнесли.

— Знаеш ли — рече Анри, — такива неща създават неудобство на всички. Те не искаха да чуят нищо повече.

— О, и аз предпочитам да поговорим сами!

Той повдигна рамене.

— За какво да разговаряме?

— Отивам да взема нещо за пиене.

— За какво, по дяволите, искаш да разговаряме?

— Наистина, няма за какво, знам ли и аз?

— Не забравяй, че се разведохме, когато Глория беше на четири годинки. Тя вече не ми е жена, нали разбираш?

Да, разбирах, не бях малоумен. А той какво се опитваше да ме убеди?

— Знаеш — продължи той, — когато си женен и жена ти изневерява, има за какво да се сърдиш. Все едно някой влиза в дома ти и се изсира насред хола. За щастие аз вече нямам жена, нито хол, тъй че нямам такива проблеми…

— Може би вече не ти е жена…

— Боже мой! — прекъсна ме той. — Как мога да престана да я обичам, би ли ми обяснил? Има всякакви жени, и онези, които обичаме, искам да кажа, които предизвикват любовта ти, и това е истинска благословия, каквото и да се случи, все едно дали ще ги имаш, или не, дали ще те захвърлят, или ти ще ги захвърлиш, дали ще те възкачат на седмото небе, или ще ти съдерат сърцето, дали ще се ожениш, или разведеш. Само че тя вече не ми е жена, утре може да довтаса с по един мъж във всяка ръка и да ми заяви, че е бременна, тя е свободна. А на мен винаги ще ми се иска да я прегърна в обятията си. Разбираш ли ме?

Разбирах го, защото междувременно бях възстановил спокойствието си. Все още обаче се чувствах умствено слаб, не преливах от енергия, разтривах колената си.

— Не мисли, че съм широко скроен мъж — добави той, — но с възрастта почвам да разбирам всичко.

Отидох да донеса бирите. Беше към обедно време, цареше покой. Не знам дали го бях прихванал от Бети, но постоянно очаквах изблици. И когато това не ставаше, усещах огромна вътрешна празнота и ми трябваше време, за да се възстановя. Не знаех какво да кажа на Анри. Може да е глупаво, но ми се щеше да ми удари двадесет камшика. Отдавна си ги бях заслужил. Смътно усещах, че трябва да си платя за нещо. Може би не точно за това. Заслужавах ги, защото Бети беше мъртва, защото книгите ми се продаваха, защото невинаги знаех докъде съм стигнал, все още не бях дал всичко от себе си. Един Господ знае как си представях наказанието. А си бях обикновен никаквец.

Изпихме мълком бирите си. После той се надигна и отиде пред картината си, която заразглежда с внимание.

— Всъщност — рече ми той — тази история няма да промени нищо между нас, ако това се питаш… Но това е така, защото става въпрос за теб.

Вечерта, когато Марлен се прибра, намерих начин да й кажа няколко думи, докато Анри плакнеше четките си в кухнята, съобщих й, че Анри е в течение. Тя се протегна, усмихвайки се.

— Ами толкова по-добре. Уф… ама че ден! Гладна съм като вълк!

През следващите дни многократно се сещах за Някой си и се питах откъде ли бе разбрал за случилото се, въпросът ме занимаваше. Нещо ми подсказваше, че Глория беше замесена в цялата работа, но това беше само смътно усещане и предпочитах да не се замислям за него. Не бях сигурен, освен това още не знаех какво целеше. Да запали фитила между мен и Анри, същият да изгори и да се скъса, ето какво искаше! Не беше сложно. Това беше всичко, нищо повече.

Но още не бях стигнал дотам. Звъннах на Вера с молба да ми намери адреса на Някой си. Разказах й историята с няколко думи, нямах ясен план, не знаех точно за какво ми бе необходим адресът, но това беше на първо време. Тя кълнеше и проклинаше на другия край на жицата. Предложи ми да публикувам каквото поискам.

— Трябва да се разправиш с него веднъж завинаги! Да, все още не знаех, беше много мило от нейна страна, но не бях много изкушен, щях да размисля. Шарл беше на нейното мнение.

— Приятелю, не знам дали си спомняш как се сдавихме с един критик миналата пролет, но уверявам те, хвърчаха искри, а накрая го смазах, спомняш ли си?

Казах му, че много добре си го спомням, което беше силно преувеличено.

— Аз го виждам като серия от три статии — допълни той. — В първата го докопваш, във втората го притискаш, в третата го довършваш! Мен ако питаш, ти твърде дълго чака. Онзи очевидно си го търси. На твое място мен щяха вече да са ме засърбели ръцете.

Това беше едно от възможните решения. Колкото повече дни минаваха обаче, толкова повече губех желание. Някой си беше изстрелял патроните си и не виждах с какво още можеше да ме изненада, а онова, което можеше да напише относно книгите ми, не ме интересуваше. Не можех да го забравя, разбира се, но реших да погреба цялата тази история, която в последна сметка ми беше донесла облекчение.

Така я погребах, че един ден предложих на Анри да заминем за островите. Нямах представа точно кои острови, но това нямаше значение. Дипляната, която бях взел от гишето в банката, съдържаше фотографии на онези излегнати на пясъка момичета, на които едната ръка е потопена в синя лагуна, а другата държи чаша оранжада. Анри подписваше някакви документи, когато погледът ми се спря на проспекта. На него пишеше просто „ОСТРОВИТЕ“… напреки на небето и поради тази причина се пресегнах да взема дипляната.

Веднага се сетих за Бети. Добре де, по дяволите, защо не? — рекох си аз — по дяволите, защо пък не? Служителят, който се занимаваше със сметките ми, веднага ме осведоми за точната сума. Все още не бях свикнал и винаги запазвах секунда мълчание след подобна информация. Може би това беше повод да разкопая съкровището си и да извадя туй-онуй. Изчаках Анри да свърши. За да си улесним живота, бяхме открили обща сметка. А за да си го улесним максимално, можехме да пишем в сянката на някое бунгало, после спокойно да слизаме към плажа под сенките на следобеда и след като сме завършили една страница, да премигваме под кокосовите палми.

— Как ти се струва, а?

— Ах! Като Гоген!

— Точно така!

Разказахме на Марлен. „Страхотно!“ — рече тя и си плеснахме ръцете. Щеше да се опита да излезе в отпуск. В противен случай щеше да затръшне вратата. Тъкмо Вера й бе предложила да работи за нея и да зареже „този нелеп, провинциален парцал“, както тя се бе изразила. Разбрахме се да заминем след три седмици, колкото да си оправим паспортите, освен това бях обещал на Валтер Дожелски да участвам в едно телевизионно предаване.

Не можех да повярвам, че всичко стана толкова бързо. А наистина повярвах едва в деня, когато отидох да взема самолетните ни билети. Само като ги погледнех, и се развеселявах.

Глория беше напрегната. Само че аз вече нямах какво да крия. По лицето на Боб разбирах, че му бяха затегнали трънния венец с още една дупка. На всичкото отгоре тя вече не беше бременна, а аз дори не я бях попитал кой е осведомил Някой си за нашата история. Клетият Боб обикновено се криеше зад гърба й, по възможност в сянката, в ролята на гигант от мрака. Многократно пробвах да му вдъхна кураж, разказвах му свои преживелици с Бети и косите му се изправяха на главата.

— Не забравяй, че тя е само на двадесет и две — казвах му. — Трябва да си изразходва енергията. Ще видиш, че накрая ще се кротне… Но пак ти казвам, трябва да й свиваш сърмите. Ти си в правото си да покажеш, че съществуваш и не считай това за грях.

— Да. Първата ми жена никога нищо не казваше. Ега ти контраста! Страхувам се, че още не съм разбрал какво точно й липсва.

— Тукашният въздух не й понася, Боб. Вятърът я изнервя.

— Да, може би… А ти не мисли, че е някакъв ад, не сме чак толкова зле.

— О, да, разбира се.

Десетина дни преди заминаването ни тя беше особено напрегната. Отидохме да хапнем на езерото, искахме да се възползваме от първите що-годе топли дни. Околните гори се бяха раззеленили, а температурата надхвърляше двадесет градуса. И Шарл беше с нас.

Жералдин не спря да плаче, докато обядвахме и Боб яде изстинали манджи, но нахалост. Глория предлагаше да я оставим в кошницата й. Усилията на Боб й се струваха безсмислени, но го остави да се оправя сам, а ние се опитвахме да разговаряме за друго, например Анри ни предложи състезание с лодки, а двамата с Глория приехме предизвикателството. Към десерта Жералдин изпадна в изстъпление и стана виолетова.

Глория заби дълбоко лъжицата в йогурта „Уондърфул“, чиито пармски виолетки вече беше изяла. Обърна се към Боб.

— Боб, сложи я обратно в кошницата. Уморена е, казвам ти.

— Не се тревожи… на мен не ми се яде десерт.

— По дяволите! По-добре от теб знам какво иска тя! Сега й се спи!

— Ей, Боб, защо не пробваш да я качиш на раменете си? Майка ми ме носела така и изглежда, че…

— Млък, Шарл! — сряза го тя. — Не съм те питала!

Шарл не беше от хората, които допускат да ги унижават. Книгите му отдавна се продаваха и му вдъхваха известно самочувствие. Този път обаче остана със зяпнала уста, сдържаната й ярост го закова на място. Аз се правех, че гледам встрани. Над езерото прелетя ято диви патици, но не съм специалист и не мога да заложа главата си. Проследих ги с поглед, като отметнах глава назад, но не можах да определя дали бяха бърнета или пухени патки.

— Е, ще правим ли състезанието? — попита Анри.

Скочих от стола си.

— Добре, да тръгваме. Само че те предупреждавам, не се хвърляй във водата!

Бяхме сами в езерото. Всички лодки бяха свободни. Решихме най-напред да прекосим един път езерото за разгрявка и щом стигнем до отсрещната страна да изчакаме Марлен да ни даде сигнал за старт. Езерото ни наблюдаваше с безмълвните си отблясъци.

Глория едва не загуби равновесие при качването си в лодката, но Шарл я подхвана под ръка. Беше видимо доволен, че й бе помогнал. Сигурно си мислеше, че така е разсеял облака, който се надвеси над него, когато посягаше към крем карамела си. Но остана разочарован. Глория освободи ръката си с рязък жест и го разстреля с поглед.

— За Бога! Остави ме на мира! — изсъска тя.

Анри вече беше потеглил. Тя скочи в лодката си и се отдалечи навъсена. Шарл ме погледна огорчен.

— Добре де — измънка той, — какво толкова съм й направил?

Възползвах се от случая, тъй като Боб и Марлен бяха малко по-встрани, наведени над люлката, за да му изкажа кротко мнението си.

— Защо не я бутна във водата? — попитах го аз. — Защо се лиши от това удоволствие?

— Ами… добре де…

— Толкова по-зле за теб.

Той разпери ръце.

— По дяволите, щеше да падне във водата, аз я подхванах, а тя…

Стъпих с един крак в лодката си, отвързах въжето. Седнах, хванах веслата.

— Тя се промени — заявих аз. — И на мен ми направи впечатление.

Отдалечих се от брега, като гребях широко и особено елегантно. Слънцето понапичаше, а аз се носех сред ароматите на пролетта и равномерния плясък на греблата, дишах дълбоко. Предстоящото ни пътуване очевидно дразнеше Глория или пък й досаждаше, изнервяше, разстройваше. Нямаше място за съмнение. Да, ама на мен не ми пукаше, не ми дремеше, беше ми през оная работа. А онова място си беше истински рай.

Тримата застанахме в една линия, Анри беше навил ръкавите си и очите му светеха. Глория си връзваше косата. Листата на дърветата едва потрепваха, лодките ни бяха неподвижни, а пистата беше като неопетнено и сияйно огледало. Виждахме онези тримата, изправени на финала от другата страна, бяха с размерите на половин клечка кибрит. Само след няколко дни ще съм в някоя пирога с цветен венец на главата, помислих си аз. Анри ще ми подава резенчета диня, а обелките ще хвърляме на акулите. Пътуването извикваше у мен цял ред глупави образи, но ме развеселяваше от сърце. Представях си се с небесносини бермуди на розови звездички и плетена, широкопола, сламена шапка. Бях като дете пред святкаща въртележка. Билетите бяха в джоба ми. Нищо друго не ме интересуваше. Не исках дори да се замислям. Подозирам, че дълбоко в мен един глас ме е приканвал да се чупя незабавно, да замина където и да е, по дяволите, ако е необходимо, но да не оставам тук. Мамка му, офейквайте час по-скоро. Марлен размаха бяла кърпа на отсрещния бряг.

Три чифта весла се потопиха във водата и се отлепихме едновременно от брега. Онези тримата сигурно потръпваха от възбуда на финала. Моите гъски прелетяха отново. Каква ли порода бяха?

Движехме се с добро темпо. Нивото на състезанието беше по-добро, отколкото очаквах, освен ако не бях надценил възможностите си. Летяхме като стрели. Анри имаше силни ръце, Глория беше топка нерви, та ми се налагаше да се поизпотя. Добре че правех гимнастика сутрин, имаше полза. Глория беше в средата. Тя беше взела нещата присърце и ни пръскаше ту единия ту другия, искаше да спечели, гребеше яростно, като обезумяла. Надаваше вик при всяко загребване, „аа“ или „ии“ според случая, челата и на трима ни бяха изпотени.

До средата на езерото нямаше фаворит. Не налягах веслата с всичка сила, но не бях далеч. Анри бе изостанал с една дължина. И той започна да стене, „иъ“, „иийъ“, сигурно се чуваше на километри околовръст, група смахнати по езерото, но и аз не останах по-назад, „аа“, „ийо“!

Бях с двадесет години по-млад от Анри, което натежа на везните. Вдишването, не вдъхновението в писането, а простото движение на въздуха в дробовете и навън. „Ийъ“! „Ийо“! Вече го водех с две дължини. Глория беше плътно до мен с разкривено лице, макар ръцете ми да бяха два пъти по-яки от нейните. Знаех, че ако се изсиля преди края, ще победя. Все още не бях сигурен дали да я оставям да спечели. Тя беше червена, бяла, зелена. „Иий“, „Ийъ“!

Шегата настрана, движехме се с дванадесет-тринадесет възела. Щом носът на лодката й задминеше малко моята, налягах яко веслата и спечелвах тридесет-четиридесет сантиметра. Тя ме разкъсваше с поглед. Аах! Аах! Чуваше се плясъкът на веслата, които разкъсваха водата, поскърцването на гнездата им на бордовете на лодките. Рибите надзъртаха над водата, за да видят зрелището. Двеста метра преди финала все още не бях решил какво ще правя. Дърветата ми изглеждаха по-големи, бреговете по-диви. Тя не отстъпваше нито на сантиметър, беше почти мъртва, а аз се обливах в пот. Беше хвърлила всичките си сили, ръцете й бяха като локомотивни бутала и ако омекнех за секунда, щеше да ме задмине. „ААА! ААА!“ Е, ще й се дадеш ли? — питах се аз. Ще й се дадеш ли?

Боб крещеше нещо, за да ни насърчи. Оставаха ми най-много двадесетина загребвания. Нищо с нея не беше просто. Вложих всичката си сила и я изпреварих. Водата сигурно кипеше зад гърба ми. „ААААА!“ Загребах със сила, която е в състояние да повдигне цялата лодка. Тая ни изнервяше всичките напоследък. ИИО!

На следващото загребване я оставих да ме застигне просто за да издевателствам. Оставаха ни само двадесетина метра. Надавахме виковете си в синхрон. Пуснах я тридесетина сантиметра, после я догоних. Боб и Марлен скачаха на място. Хвърлих поглед към Глория. Радвах се, че се свършваше. Хайде, решавай най-сетне, рекох си аз. Задминах я. После забавих. Трудно беше да се изчисли. Тая да не мислеше, че освен състезанието щеше да спечели и още кой знае какво? Или че ще ми докаже нещо? Е, надявам се, че не, помислих си аз. Не ме разсмивай!

Пуснах й победата. Оставих я да ме задмине с половин лодка, като се изкривих, сякаш бях стигнал до изнемога. Боб направо нагази във водата и я вдигна на ръце, като крещеше, че е гениална, че се е носела като вятъра. Анри акостира до мен, докато аз си разтривах ръцете. Победените не интересуваха никого.

— Откровено ти казвам, тя ми скри шапката!

— Да, мисля, че сме прехвърлили възрастта на хъса към живота!

— Имам страхотен мазол на ръката.

— Хм… мен ме болят раменете.

Това бе цената, която платихме, за да прекараме приятно вечерта. Тя бе благоразположена и почти усмихната. Разбира се, намери повод да нарече Боб идиот, задето си намокрил обувките, но си личеше, че не й идваше от сърце, че удоволствието от победата още грееше на устните й. Не й се дадох от добри чувства. На момента не можех да обясня защо. Бъдещите ми биографи сигурно ще съзрат в това първи признаци, ще пишат, че оттук започва спускането ми в мрака, което води право към изкуплението. Очаквам с нетърпение тези четива. Черно на бяло!

Четвърт час преди да потегля за летището, откъдето излитах за участие в телевизионното предаване, случайността пожела да се озовем сами с нея, докато аз лъсках обувките си.

— Е — попита ме тя, — скоро ли е Голямото Отпътуване?

— След десет минути.

— Не, имам предвид разходката до островите…

— След пет дни.

— Оохх…

Бързах и не обърнах внимание на подигравателното й изражение. Отскочих до кухнята да глътна едно кафе, ненавиждах тези предавания, страшно ме напрягаха. „Хайде, приятелю, разкажете ни за какво се разказва в книгата ви!“ Погледнах през прозореца и поклатих глава. Тя ме изненада в гръб.

— Искаш ли моето мнение?

Духнах кафето си.

— По кой въпрос?

— По повод пътуването.

Не отговорих. Облякох блузата си.

— Знаеш ли — рече тя, — нелепо е!

Едва смогнах за самолета. В студиото пристигнах в мрачно настроение. А водещият не успя да ме разведри. Задоволявах се да отговарям на въпросите му с да и не, той взе, че се притесни. На излизане попитах Валтер Дожелски как съм се представил. Той вдигна ръце към небето. Взех самолета за вкъщи. На смрачаване, докато един слънчев лъч пронизваше кухнята, аз сграбчих Глория за ръката.

— Тъпа гъска! — казах й. — Животът е нелеп.

Оставих я, за да си налея бира и пуснах новините. Не знам дали ме разбра.