Филип Джиан
Проклета въртележка (13)

13

Глория беше бременна. Имаше голям, объл корем и когато влезе в кабинета на директора, ми се стори много красива, макар тутакси да помръкна. Анри се вкопчи за стола си. Двамата надзиратели бяха готови да ни се нахвърлят. Тя ни хвърли бърз поглед, докато директорът кръстосваше ръце на бюрото си. Усмихваше се с половин уста. Поне на едного историята се струваше забавна.

— Този човек твърди, че е ваш баща — кротко изрече той.

Двамата униформени уроди ни гледаха лошо. Рамото още ме болеше. Двамата с Анри бяхме прекосили студентското градче на бегом, с извита зад гърба ръка. Крещяхме и се мръщехме.

— Да — каза Глория. — Така е.

— В такъв случай, господа, инцидентът е приключен. Моля ви да приемете нашите извинения.

Когато двамата бабанки ни докопаха, за секунда си спомних гадната усмивка на библиотекарката. Беше почти дърта, кажи-речи, смахната, мачкаше носната си кърпа на най-горното стъпало и трескаво стискаше бедрата си. Излишен бе въпросът кой ни бе изпратил двете горили. От мухлясалия й кок не стърчеше нито едно косъмче.

Двамата с Анри бяхме пристигнали два дни по-рано. Намерихме еднозвезден хотел в близост до университета и си наехме стая с две легла. Хотелът беше със смътна репутация и оня от рецепцията мазничко ме информира, че имали и стаи с големи легла. Отвърнах му, че приятелят ми се страхува да не хване СПИН, та за начало ще се задоволя със стая с две легла.

— Десет години откак съм тук и пред очите ми са минали какви ли не луди — смънка той, докато откачваше ключа от таблото.

Стаята беше девет-десет квадратни метра с жълти, раирани тапети. Бяхме пътували през нощта и навън се зазоряваше. Помолих да ни донесат кафе в стаята. Анри се излегна, а аз се доближих до прозореца. Гледах как сградите на университета изплуваха от мъглата и се очертаваха в утринния полумрак, подир което се оцветяваха в розово-виолетово. Според момичето с червената коса Глория беше тук. Достатъчно беше да я открием сред няколкото хиляди студенти, които влизаха и излизаха ту тук, ту там, по няколко хиляди пъти дневно. „Не се стряскайте, не е чак толкова трудно — успокои ни тя. — Скрийте се край библиотеката, както направих аз.“

Изпотих прозореца с дъха си и очертах с пръст контурите на сградите и дърветата. Не се получи нищо особено.

— Спри да мислиш за това — заяви спокойно Анри. — Така или иначе, трудно ще го преглътна. Почини си.

Озъбих се към улицата, скръстих ръце зад главата си и се изсмях.

— И ти пък… — рекох аз. — Денят се очертава много весел даже.

Небето беше чисто. Въздухът свеж. Цяла сутрин се мотахме между сградите, по алеи и морави, сред студентите и сред малко ято гълъби, които се чувстваха у дома си и ни се мотаеха из краката, когато не излитаха със смъртоносен, бръснещ полет покрай главите ни. Беше приятно. Имаше много момичета с дълги чорапи и червени бедра, приближаваха ни, притиснали учебници към гърдите си, и от устните им бликаха фонтани бяла пяна. Бяха по-скоро апетитни и няма да отрека, че ме осениха някои помисли. Като цяло младите момичета не ме привличаха много, но понякога ме поразяваха като мълнии и усещах вкуса на мек карамел. По някое време седнахме на моравата.

— Мамка му! Виж оная със синия пуловер! Видя ли я? О, Боже, виж само какви крака!

Единственото, което можехме да сторим, беше да си отваряме очите и да търсим да забележим Глория насред това множество момичета, които минаваха пред погледите ни. Взех по нещичко оттук-оттам и се опитах да си представя идеалното момиче. Така убих известно време, но почувствах голям апетит.

Накрая пообиколихме библиотеката. Сградата й се намираше встрани от останалите. До входа водеха десетина стъпала. Какво сме виновни с Анри?! Повечето момичета пращяха от здраве, нямаха ни една бръчка, не носеха корсети или изкуствени ченета. Нима бяхме виновни, че минижупите се бяха върнали на мода? Престъпно ли беше да зърнем бикините им, или е лошо да примигваш насред полето от трептящи маргаритки? Бяхме седнали до едно дърво, всъщност по-скоро се бяхме излегнали и подпрели на лакът и дъвчехме по една сламка. Не ни беше студено, чувствахме се отлично. Все едно бяхме седнали на терасата на някое кафене без определена цел, без някой да ни чака, без задължения, без намерения, без нищо, което може да ни подразни, въоръжени с бира и зареян поглед.

Преди да се наместим, бяхме огледали мястото, но това не се оказа добра идея. Вътре цареше мъртвешка тишина, а някаква дъртофелница се беше сгънала на две зад бюрото си и ни поглеждаше крадешком. Никому не пречехме, държахме се прилично, бяхме се сврели кротко в един ъгъл и се опитвахме да разберем дали Глория не се е скрила зад някой учебник, нали така? Когато се запътихме към рафтовете, дъртата скочи от мястото си и ни погледна вкиснато.

— Къде отивате? Забранено е! — изсъска тя.

Студентите се разхождаха спокойно между етажерките. Какво беше забранено? Кое не ни беше в ред?

— Забранено е за външни лица! — уточни тя.

— Не се безпокойте — рекох аз. — Търсим едно лице.

Тя изскимтя от отвращение и стисна юмруци.

— Ясни сте ми вие! Оставете тези девойки на мира или ще се обадя!

Веднага разбрахме, че е смахната, че нищо не можем да й обясним и че всеки момент ще се разкрещи. Устните й побеляха като тебешир. Няколко глави се надигнаха и отправиха погледи към нас. Улових Анри за ръка.

— Ще се върна! Ще я халосам с една книга по главата! — ръмжеше той, докато слизахме по стълбите.

— Не, зарежи я. И вън ще сме си добре. Тая е с единия крак в гроба.

Отдалечихме се бързо.

— Не се обръщай — казах му аз. — Гледа ни от прозореца!

Отидохме да хапнем по една пица през няколко улици. Въпреки спречкването, Анри скоро възвърна доброто си настроение. Бях щастлив да го видя в такова настроение, усмихнат и предразположен. Старата истерия наглед го беше напуснала. Започвах да си мисля, че може би бях сбъркал и всичко щеше да мине по ноти. Бях се подготвил за най-лошото, за безмилостна битка. Казвах си, че през всичките тези месеци той беше преживял яда си и че когато се озовяха лице в лице, сблъсъкът щеше да е неизбежен. Вместо това той изглеждаше щастлив. Достатъчно го познавах, за да различа моментната еуфория от глухата радост, която го озаряваше отвътре. Макар че се опитваше да я прикрие, като ми разказваше не знам какво си относно момичето, което беше забелязал, едно от онези, до които се бе допитал къде е библиотеката, къдрокоса брюнетка, истинска двойница на първата му любов.

— Дори се питам дали не е дъщеря й! — пошегува се той, преди да отхапе едро парче пица. — Хм, колко отдавна не бях ял пица!

А не беше така. Преди три дни бяхме яли точно същата, аз самият я бях сготвил, впрочем. Бръщолевеше ги едни, колкото да присвива очи и да ми обяснява колко хубав е животът. Покъртително беше! Ден след ден отсъствието на Глория го беше смазвало, беше страдал, знам за какво говоря. Живеехме заедно и един Господ знае колко й беше ядосан, никога не успя да преглътне постъпката й. Та както вече казах, очаквах най-лошото. А ето че тъкмо когато бяхме на път да я открием, яростта му се изпари и целият вибрираше от могъща, едва сдържана радост. Бях покъртен.

Естествено, като видях това, взех да гледам по-лекомислено на нещата. Върнахме се до библиотеката, с ръце в джобовете и усмивка на уста. Момичетата ни заглеждаха, защото Анри пазеше равновесие и крачеше по бордюра на алеята, размахвайки ръце. Няколкото изпити бири нямаха нищо общо с това. Прекарахме следобеда излегнати насред тревата в една част на моравата с нацъфтели цветя, откъдето можехме да наблюдаваме шетнята и малките цветни парцалки, които изкачваха стълбите. Времето отлиташе с лудешка скорост. Но не видяхме Глория. Денят си отиваше, когато смахнатата дъртофелница затвори вратите. Двамата се надигнахме. Щом ни забеляза, премина в тръст, стисна чантата си и повдигна полата си до средата на прасеца.

— Е, днес нямахме късмет — отбеляза Анри, протягайки се. — Добре де… както и да е.

Прегърна ме през рамо и се запътихме към изхода.

— Проблемът с белите коси е, че вече не можеш да погледнеш момиче на двадесет години, без да те вземат за някой сатир…

Стаята ни беше с тапети в жълто райе, тъй че не бързахме да се прибираме. Разходихме се из града, а като се стъмни, видяхме къде са по-оживените местенца, наминахме в няколко бара и посетихме катедралата. Не бяхме ни най-малко пияни, а само развеселени и доволни. Бях се оставил да ме завладее новият оптимизъм, струваше ми се, че сега нещата бяха ясни, бурята беше отминала, а с Глория щяхме да се целунем по двете бузи. Не бях отварял темата с него, но ми се струваше извън всякакво съмнение, че вече й бе простил. Всичко буквално се къпеше в златиста светлина до степен, че не можех да си представя лош обрат, миналото беше забравено, всички си прощавахме взаимно и се целувахме. Трудно ми е да ви опиша какво бреме бях отхвърлил. Без да си го признавам, се вкопчвах в тази картинка и не исках да чувам за никакъв друг развой. Мислех си колко чудесно щеше да бъде, тя щеше да ме прегърне, вече нямаше да съм „оня, дето чука майка й“, както се беше изразила навремето. Можех да си отдъхна. Няколко истински досадни момента, но затова пък колко избегнати катастрофи, колко прекрасни скокове над пламъците!

Вечеряхме в един задимен салон с кожени седалки някакви омлети с месо и зеленикав пикантен сос. Впрочем само това имаше за ядене, омлети, сто и петдесет вида омлети, а атмосферата беше неохипи, голобради момчета с неизменните карирани ризи, които слагаха ударението върху духовното си богатство. В дъното имаше мъничка сцена, а син прожектор осветяваше момиче с джинси, което рецитираше напълно неразбираеми, авангардни нещица. Цените бяха сносни. Момичето беше бледо и плоско. На това му викат експериментална поезия.

Съдържателят на заведението беше един риж гигант по къси ръкави, синеок и с брада, който обикаляше масите с бутилка в ръка, присядаше, бъбреше с клиентите и наливаше по няколко капки алкохол в чашите. Истинската атракция си беше той. Средната възраст беше двадесет и пет — тридесет години, а той самият ще да беше около тридесет и пет, гледаше останалите с добронамерен поглед и с един жест ги караше да потърпят, когато някой от тях извикваше: „Ела тук, че трябва да ти кажа нещо!“, или: „Боб, идвай да ти разкажа един страхотен лаф!“ Липсваше ни само малко джаз.

Зеленият сос имаше вкус на стъргана краставица с риган, но му свикнах. Момичето на сцената стискаше юмруци и сравняваше менструацията си с кръвта на Христос. Боб вече беше само на няколко маси от нашата и в очакване на появата му изпразнихме чашите си. Таванът окончателно се скри зад пелена от мътно зелен дим. Много беше гот.

Седна до нас тъкмо когато момичето свърши с рецитацията си с изцъклени очи, изопнати мускули и по моему готова за хоспитализация. Той я изгледа, разрошвайки брадата си.

— Хм… Как ви се струва? Любопитно е.

— Налей ни да пием, Боб! — избегнах отговора аз.

Той ни наля, без да бърза, а на мястото на момичето под прожектора се качи друг един. Беше с куха китара и физиономия на бито куче.

— Е, не беше гениално, разбира се — додаде той. — Малка е още. А поезията е най-трудното нещо на света…

Веднага усетих, че съм стъпил на чужда територия и не упорствах с темата. Анри надигна чашата си, за да се чукне с Боб.

— Отскоро ли сте тук?

— Да, тук сме за няколко дни…

Оня с китарата беше от тия, дето могат да ви просълзят. Докато Анри и Боб поеха по друмищата на съвременната поезия, аз се възползвах от случая да си налея една белетристична чашка. Заведението беше гъчкано. Някои слушаха, други обсъждаха. Пейката ми беше удобна. Чувствах се добре. Не знам на какво се дължеше, но ми доставяше удоволствие да оглеждам момичетата в салона. Кръстосах ли нечий поглед и сякаш се потапях в хладна, млечна вана, парфюмирана с нуга. Връщах се в детството. Историята с Глория толкова ме беше съсипала, че откакто се бе очертала щастливата развръзка, плувах в нещо като лек крем. Всички момичета, разбира се, позираха. Човек не отива да слуша авангардна поезия, за да се държи като на самотен остров. Някои ми изпращаха облаче дим, други разтърсваха коси. Някои момчета носеха очила с рогови рамки, повечето нямаха бретони. Питах се дали не бях единственият, който имаше скверни помисли на това място и дали не допусках смъртен грях. Момчето с китарата беше на път да ни разстеле червата си. Съжалявам, но какво можех да сторя?! Един романист на сбирка на поети е като коняр, който се появява в тържествената зала на замъка. Не можех да се ориентирам.

На Боб тя му беше страст. Ако го слушахте, щяхте да речете, че само поезията си струва. Жена му го беше напуснала, заведението не му носеше кой знае какво, от време на време получавал чернодробни кризи, но какво значение имаше всичко това, питаше ни той, когато бе достатъчно да прочетеш едно хайку, за да се извисиш в небесата.

— Например Башо! — уточни той, хвана се за масата и втренчи в нас сините си очи. „Старо езеро. Жаба. Пльок!“ Как ви се струва, а?

Устните му продължаваха де трептят.

— Диамант, скрит в друг диамант!

Момчето не беше лишено от чар. Загледах го усмихнат, попитах го, посочвайки Анри с брадичка, дали знае кой е. Не, не знаеше, затова му го казах. Боб пребледня като мъртвец. Погледна го за миг, после извърна глава назад.

— Не… не го вярвам! — промърмори той.

— Уверявам те — настоях аз.

Пак ни погледна. Зад потресения му вид се четеше малък уплах, което си беше нормално. Писател като Анри си беше полубожество. Винаги, когато съм се озовавал пред някой голям писател, съм изпитвал смес от щастие и страх. Никога не се чувстваш особено добре, когато книгата в ръката ти се превръща в свят предмет. Тъй че веднага разбрах какво изпитваше Боб. С приятна изненада установих, че по тези места не живеят пълни идиоти.

— Мамка му, Иисусе Христе — рече Боб, докато се опитваше да уцели чашите ни с бутилката. — Кой би повярвал подобно нещо?

Мислех да му кажа, че може и да го докосне, но се въздържах. Момчето ми беше симпатично, по-добре да го оставех омагьосан. Не можех и да подозирам колко хубав се оказа този ден. Напразно се бях натопорчил. Не изглупявай с възрастта, рекох си, нека това да ти е за урок. Боб ни улови за ръцете през масата.

След половин час в заведението се възцари тишина, а Анри извади един бележник от джоба си. Докато си наместваше очилата, едно момче се покатери на една маса и насочи прожектора към главата му. Боб се бе хванал с две ръце за брадата си. Оказа се, че бил от най-първите адмиратори на Анри и всичките му стихосбирки стояли на нощната му масичка. Беше потресен от срещата и се надявах да не се поболее. Наближаваше часът за затваряне. На масата ни беше насядала цяла компания. Димната пелена беше слязла до нивото на главите ни.

После не искаха да ни пуснат да си ходим. Към един сутринта се озовахме на тротоара, в хладната нощ, докато Боб спусна със замах металната щора. Продължавахме да обсъждаме декламацията на Анри. Неколцина го бяха наобиколили, а аз го виждах как поклаща глава с тлеещия крайчец на пурата в уста. Някой предложи да пийнем по чаша в някоя квартира, но Боб сдаде багажа.

— Не, умолявам ви, момчета. Нека да не е тази вечер. Едва се крепя на краката си!

Стиснахме си ръцете. Той пое в едната посока, а ние в другата, заедно с цялата компания. Беше без значение, така или иначе, се бяхме разбрали да се чуем.

На другата сутрин открихме Глория. Бяхме си легнали късно, станахме рано и зачакахме пред библиотеката. Беше все така слънчево и студено, а ние се бяхме излегнали на слънце. Докато не се появиха ония двамата, тоест, когато на дъртата й писна да ни гледа как се навъртаме под прозорците й.

Щом излязохме от директорския кабинет, Анри прегърна Глория. Коридорът беше пуст. Подът беше покрит с ветрилообразна мозайка на безупречно чисти, сини и бели квадратчета. Белите към сините бяха две към едно, както и да ги погледнеш. Най-накрая се разкарах и слязох да ги изчакам долу.

На отсрещния тротоар един човек продаваше ябълкови пирожки. Купих три. Изядох едната, наглеждайки изхода, подпрял гръб на едно дърво. После си тръгнах от немай-къде и изядох и другите две.

Крачих известно време. Не търсех обяснение на поведението си, главата ми бе по-скоро празна. Чувствах само лека умора, която нито се задълбочаваше, нито се разсейваше. Улиците бяха спокойни. Обикалях в кръг, но това не ме смущаваше, не бях тръгнал на туристическа обиколка и нищо не задържаше погледа ми. Вместо да си отвися на някой червен светофар, свървах вдясно, а когато ми скимнеше, се връщах обратно по стъпките си. На два-три пъти подминах заведението на Боб. Когато минах на отсрещния тротоар, той ме извика. На дневна светлина косата му беше огнено рижа и образуваше ореол около главата му.

Последвах го вътре, отидохме на бара. Качих се на един стол, докато той вадеше чашите и ми повтаряше колко съжалява за предната вечер, наистина, но още с влизането у дома рухнал и заспал. Чувствах го притеснен. Докато забърсваше разсеяно бара, ми повтаряше, че не се шегува, бизнесът му не вървял добре и се виждал принуден сам да чисти салона, ха-ха! Някой би казал какво от това, но когато си метър и деветдесет, ти се схваща гърбината от навеждане под масите. Усмихваше ми се, но погледът му хвърляше трагични отблясъци — кога сиви, кога сребристи. И все така забърсваше същия ъгъл на бара. Погледнах зад мен, но нямаше никой. Когато го погледнах отново, Боб си хапеше устните. Вдигнах чашата си, за да избегна кръвопролитието.

— За твое здраве, Боб! — казах аз.

Той гаврътна своята на екс и я постави обратно с лек стон. После постави ръцете си на бара, наведе глава и я разтърси във всички посоки.

— Пропадна работата! — простена той. — Сега вече всичко пропадна!

Без да губи време, пусна водата и навря главата си под крана. Скоростта на движението му ме изненада, също както и загадъчните му думи. Кранът свистеше, струята шуртеше, по пода капеше. Той стоеше неподвижен отдолу и подсмърчаше на равни интервали, като чакаше неизвестно какво, докато аз от своя страна се опитвах да разбера и бях, меко казано, заинтригуван. Виж какво, казвах си, ти едва познаваш този момък. Какво те кара да мислиш, че имаш нещо общо с произходящото? А точно това усещах смътно, което за пореден път свидетелства за свръхчувствителния характер на писателската душа.

Тъй като работата се проточваше, се пресегнах през тезгяха и спрях водата. Той бавно се изправи с прилепнали по челото и бузите коси.

— Какво става, Боб?

Той отметна кичурите с две ръце назад. Погледът му беше мрачен, челюстите стиснати. По врата му се стичаха малки вадички, няколко капки паднаха по раменете му. Светлината от улицата оформяше сребриста каска около главата му. Боб беше като канара, но колкото и да е голям, човек е отвратително крехък и уязвим за захапката на мъката. Изглеждаше сразен и готов да посрещне последния удар.

— Бях парализиран — прошепна той, сякаш говореше на себе си. — Бях парализиран и не успях да уловя късмета си… Не посмях да разговарям с него!

Като ранено животно излезе иззад бара и се свлече на една маса. Сложи ръка на челото си. Взех чашата си. Седнах срещу него, докато той продължаваше монолога си.

— О, не, не го очаквах… Но очите му ме пронизаха, както тя ми беше казала. Права беше. Отказвах да й повярвам, казвах й, ти винаги преувеличаваш, птичето ми, казвах й, не се безпокой, този човек ти е баща, аз ще му обясня всичко, ще разговарям с него… Колко просто ми изглеждаше всичко… Какво направих, Господи, какво направих! Той беше ето тук, пред мен, усмихваше се, беше достатъчно да го хвана под ръка и да му отворя сърцето си, а той щеше да ме разбере. О, Боже, какво ще стане с мен сега? Виждам, че всичко опропастих. Той никога няма да ми прости, никога няма да даде дъщеря си на страхливец! А аз бях отвратително малодушен, държах се като мокра кокошка и си замълчах. И аз да имах дъщеря, щях ли да я оставя в ръцете на някой такъв? Не, разбира се, че никога нямаше да го направя. Мъжът трябва да има някакви ташаци, драги ми Боб, не можеш да се спасяваш пълзешком и да искаш да влезеш в рая. Тя правилно ти го рече! Предупреждаваше те да бъдеш внимателен, а ти й се смееше, подиграваше й се: ама ангелчето ми, та това е нелепо, ако тая дебеланка с червената коса е детектив, то аз съм китайският император, пък и така да беше, дори баща ти да е в ярост, то аз съм до теб, няма да ни изяде, я? Ах, още чувам думите си! Колко самонадеян бях! Откровено казано, Боб, голям си нещастник. Гледаше я как се опитва да заличи следите си, но това никак не те тревожеше, казваше си, че не бива да я дразниш, че момичетата винаги правят странни неща. Е, сега виж докъде я докара! Къде я, твоята предишна увереност? Имаш ли сили да помръднеш малкия си пръст? Сега си туш, веднъж и завинаги. Вече нямаш никакъв шанс. Единствената ти надежда беше да я хванеш за раменете и да й кажеш: виж какво, Глория, срещнах баща ти, но не намерих сили да го заговоря и нищо не му казах… Само че ти се увъртоли в чаршафите, угаси светлината, жалък идиот, и накрая заспа, точно така, дори успя да намериш покой… Господи, Иисусе Христе! Къде ли е тя сега!? Какви ги надробих? Заслужавам да ме оковат и да ме развеждат по улиците, да ме зарежат на слънце без капка вода за пиене. Заслужавам да ме лишат от светлина и да ме оставят да изгния на някое мрачно място, където никой не може да ме погледне, защото не си струвам гледката.

Очаквах да добави: „Проклет да е денят, когато съм се родил, и нощта, в която е било речено: мъжко чадо бе заченато“, но той потъна в отчайващо мълчание. Надигнах се, за да потършувам зад бара. Взех един чист парцал, върнах се при съкрушения великан и наметнах главата му с карираната кърпа за ръце.

— Боб — казах аз.

— Боб, подсуши се. Имам чувството, че ще довтасат всеки момент.

Той ме погледна. С ужас.

— Ами да, така е — добавих аз. — Нищо не може да се направи.

Всеки път, когато небето ни прати възможност за изкупление, е много тежко.

— Ка… ка… кво — запелтечи той. — И двамата ли?

— Хм… Сутринта бяха заедно. Оставих ги прегърнати.

Толкова се слиса, че се надигна с парцала на главата. Човек би рекъл, че бяхме на някаква религиозна церемония, а причестяваният потриваше нервно ръце. Не беше лошо момче и въпреки оплакванията си от черния дроб, изглеждаше в добро здраве. Някои момичета не устояват на мъже от типа „дървар“.

— Заедно… ама заедно… Как така заедно? — изскимтя той и се свлече на един друг стол.

— Да, той я взе на ръце и я целуна.

— Ама тя ми беше казала, че…

— Да, това са необясними неща. Прави като мен, не се опитвай да разбираш. Всичко изглеждаше наред.

— О… Господи, Господи! Иска ми се да припадна!

— За начало се подсуши. Махни тоя парцал от главата си.

Тоя полекичка потърка главата си. Боят още не беше започнал, а той сякаш излизаше от седемнадесетия или осемнадесетия рунд.

— Сега ни остава да ги изчакаме. Вече няма път назад. Надявам се да бъдеш на висота, Боб.

Това последното не трябваше да го казвам, защото малко го притесних, от което, клетникът, нямаше нужда. Отидох да взема бутилката с алкохол. Сложих ръка на рамото му. Делтовидните му мускули бяха от стомана.

— Не се бой. Познавам го добре. Не е толкова страшен. В последно време беше в добро настроение. А има и нещо добро в това, Боб, че ти си падаш по поезията.

— А? О… Той е може би най-големият измежду нас!

— Не се плаши от думите, Боб. Еби им майката.

Отидох да преровя щайгата с дисковете. Намерих Джони Каш с Уили Нелсън и още два други. Започваше с меланхоличен валс. Не ми трябваше друго, стигаха ми двамина, които потеглят с каруците и нямат какво друго да си предложат, освен меланхолично валсче без претенции, с жени и един огромен огън. Двамина, които потегляха, за да дишат свободно, а тъкмо това ни липсваше на нас, които затъвахме в проблемите си, без грам надежда за някакво Елдорадо. Обичах тази музика. Атмосферата се промени. Някои ще ме разберат. За останалите ще кажа, доколкото мога да се доближа до истината, че така набирахме сили.

Помогнах му да изхвърли пепелниците и да помете под масите. Той се възползва от случая, за да ми обясни, че я обича и вече не му дреме дали ще умре, да правят с него каквото щат, но този път няма да се спасява. Отвърнах му, че това е вярното решение. Попитах го дали не му се струва, че преувеличава.

— Просто не я познаваш…

Като чух това, вътрешно се разсмях. Още един, който не познаваше Бети, още един, на когото му се привижда земетръс, щом някое момиче изскърца със зъби. Все едно някой да се оплаква от обърнат нокът на ветеран, който току-що се завръща от Втората световна война.

Тъкмо бе започнал да ми разказва как се запознали, когато онези двамата прекрачиха прага. На Боб му секна приказката. Спряха се насред салона и цяло чудо е, че никой от двама ни не изпусна метлата си. Онези не се усмихваха, но ние също не се усмихвахме. Стори ми се, че плавам в нещо меко, но напълно прозрачно, защо да не е желе например? Въпреки това все някой трябваше да направи първата крачка. Да нарушиш тишината, беше като да се нахвърлиш с джобно ножче върху пейката. Аз я изгледах и присвих очи.

— Ха, и на колко е? — попитах я, като се хванах за врата.

— Шест месеца и двадесет и седем дни — отвърна ми тя.

Анализирах всяко движение на миглите, всяка дума и всяка извивка на интонацията. Отговорът беше сух, но гласът спокоен, а на лицето й не се четеше нищо: нито добро, нито лошо. Не знаех какво да мисля. Анри взе един стол и седна. Той ми се стори подразнен, но нищо повече, видях, че не можеше да се очаква нищо лошо от него, а Боб стоеше вкопчен в метлата си.

— Липсваше ни — нежно рекох аз — и съм щастлив да те видя.

Тя загатна усмивка, преди да премести погледа си другаде. Изпитах усещането, сякаш ми взеха нещо сладко от устата.

Днес, от висотата на събитията, трябва да призная, че тя се държа прямо с мен. Този опит за усмивка, който съзнателно потисна, обяви войната още от самото начало. Само че тогава не му отдадох значение. Помислих си, че сега бе ред на Боб, а може би после щях да получа истинска усмивка, само че малко по-късно. Впрочем Анри го погледна, поклащайки глава, а после вдигна глава към Глория.

— Значи той бил… Странно, имам чувството, че вече някъде сме се срещали.

— Вижте, господине, всичко ще ви обясня! — изрече умолително Боб.

— О… ама ти познаваш баща ми? — иронично подхвърли Глория.

— Скъпа, ще ти обясня — изстена горкият.

Откровено казано, не ми се искаше да съм на негово място. Положението му беше толкова мъчително, че се смали с няколко сантиметра. Още малко и щеше да се скрие в прословутата миша дупка.

Цялата тази история му се стовари на гърба доста несправедливо. Разбира се, той беше едър и силен, сякаш построен, за да понесе удара, но трябваше ли да плаща и за миналото, в което никога не беше стъпвал? Трябваше ли да го караме да коленичи и да го насилваме да смуче кръвта от старите ни рани? — възкликнал бих аз в момент на еуфория. По моему малко пресолявахме манджата.

Анри го оглеждаше спокойно от главата до петите. Глория го гледаше хладно. А Боб, горкичкият, с гримаса, сякаш ме молеше да го доубия. Пристъпих към Глория. Прегърнах я през раменете и без да спирам, я завлякох към вратата.

— Ще се върнем — подхвърлих аз през рамо. — Отиваме за цигари!

За няколко секунди светът заприлича на голяма черна дупка и единственото, което, забелязвах бе, че не отблъсна ръката ми, не се изопна, беше жива, дори бих казал хладна и парфюмирана. Погледнах тротоара с очаровани очи. Не бих казал, че това бе откровена усмивка, защото едно момиче никога не ви прощава всичко едновременно, бях на четиридесет и вече не си губех времето в опити да разбера, взех я на ръце. Исках да я завъртя един пълен кръг около себе си, но тя извика, ей, внимавай! (смееше се) ще ме смачкаш!

Оставих я отново на земята. Този кратък миг ми достави неподозирано удоволствие. Щом прекрачих вратата, сякаш гръм ме удари и вътрешно още треперех. Полудях от радост да я стискам в ръцете си, а откровено казано, не го очаквах. Опасявах се заради лошото впечатление, което остави у мен при появата си. Ех, тази Глория! Държах я за върха на пръстите и се любувах на прословутия й корем. Все пак бяхме прекарали толкова страхотни мигове заедно, между нас наистина имаше нещо. А това е толкова рядко, случаите могат да се преброят на пръстите на едната ръка. Дори се питам ще ми се случи ли отново, но не се надявам особено, всъщност бих бил изненадан, защото понякога ми се струва, че в това отношение съм бил богато възнаграден. Всъщност няма много място, колкото да вместиш петима-шестима, възтясно е, но това е максимумът, оттам насетне сърцето се съсухря като стара смокиня и се затваря завинаги. С една дума, много приятни неща изплуваха на повърхността и на тротоара се почувствах чудесно. Успях да изтръгна от нея усмивка. А знаете, че бях в страхотна форма.

— Каква беше тая чекия с дрехите, а? — попитах я малко по-късно, когато се стопляхме зад витрината на един сладоледен салон с два „Супер Стромболи“ пред нас.

Имах слабостта да поливам всяко ново събиране с воал от крем шантии, който замъгляваше погледа ми и придаваше празнично звучене.

— Защо се беше съблякла? Щяхме да пукнем от страх, знаеш ли, помислихме си, че си налетяла на някой смахнат…

Тя натопи малката триъгълна бишкота в разтопения крайчец на „Стромболи“-то и ме погледна с блясък в очите.

— Не исках да ме догоните — рече ми тя с безизразен глас. — Исках да ме оплаквате!

Поклатих глава, смеейки се.

— Ама ти с всичкия ли си? — възкликнах. — Не, кълна ти се, наистина… Как можа да ти хрумне подобно нещо?

Ако въобще това бе възможно, очите й бяха станали още по-пронизващи, освен ако не беше от слънцето или от някое добре насочено отражение.

— Точно ти ли ме питаш?

Бях тръгнал да се облягам, но тутакси се наведох напред. Преди малко май казах, че бях във форма, че в мен бликаше дълбока радост и че трябваше да ме ударят с диамант, за да ме разбият. Не се страхувах от нищо. Металният блясък на очите й за мен бе като пламъче от кибритена клечица.

— Хей, нали няма пак да ни сервираш същия номер! Първо, не е прилично да слухтиш до вратата, освен това никога повече не се е случвало. Тъй че нека си говорим за друго, ако не възразяваш.

Тя за миг се поколеба, преметна косите си през рамо и заби нос в чинията.

— Хей… Глория… — добавих аз. — Нима сърцето ти дава да развалиш такъв момент?

Две неща спасиха Боб според мен. Най-напред не беше търговец на автомобили, инак Анри щеше да намери начин да го убие. Второто, което съвсем ме изуми, е, че беше готов да си вземе багажите и да се настани при нас заедно с Глория. Правилно ли бях чул? Бях убеден, че извършваше невероятна глупост, но той го каза пред очите ми, заяви на Анри, че нищо не го задържало и че тук или другаде, за него нямало значение. На това му викам шегичка! Вече нямах никакви съмнения, че както я бяхме подкарали, скоро градът щеше да ни принадлежи или поне нашата улица. Не знаех дали трябваше да пляскаме, или да си скубем косите. Безумието беше такова, че предпочетох да си замълча. А и нямаше смисъл да говоря. В повечето случаи е по-добре да седнеш и да пазиш тишина.

— И какво ще правиш там? — попитах Боб, когато се озовахме на четири очи. — Струва ми се, че посягаш опасно близко към огъня, наистина си го мисля, уверявам те. На твое място щях да хвана Глория под ръка и да отлетя за друг континент.

Той подръпна долната си устна и повдигна рамене.

— Ами, не знам… Хм… тук тя не беше особено щастлива. При всички положения искахме да заминем някъде. Щом тя иска да е покрай баща си, защо не?…

— Знаеш ли, не мисля, че тя се стреми тъкмо към това, не го чувствам така. А аз донякъде я познавам…

— А… А знаеш ли какво иска тогава?

— Внимателно! Не ме карай да казвам онова, което не съм казал. Но най-напред: тя ли те помоли за това? Каза ли ти, че иска да се върне при баща си, че има нужда от него?

— Не… Не бих казал… По-сложно е… но ми се струва…

— Е, значи бъркаш! — прекъснах го аз. — Повярвай ми, Боб, дълбоко се заблуждаваш. Като привилегирован свидетел ти казвам, че тези двамата не се шегуват помежду си. Знаеш ли, той я е отгледал сам, а Анри не е кой да е. Достатъчно голям си, за да забележиш колко са свързани, очевадно е. А аз ще ти кажа какво й е необходимо на Глория: тя трябва да замине далеч и го беше схванала, но сега вече нищо не разбирам. Та каква е тая тъпа история, откога й се е прищяло да се върне в бащиния скут!? Внимавай, Боб! Понякога човек си мисли, че е намерил доброто решение, а накрая го отнася…

Бяхме в квартирата му. Уютен бардак, с фотография на Блез Сандрар на вратата на тоалетната, което не ми хареса особено. Бяхме останали сами, след като Анри и Глория отидоха на пазар. Той ми бе оставил най-добрия фотьойл и стоеше до мен, подпрял задник на масата, а косите му бяха последният фойерверк в светлината на залязващото слънце. Последните вечери бяха прекрасни и не бих желал да се лишавам от меките отблясъци на светлината, с които ме удостояваше далечното слънце. Отговорът ми го накара да занемее и забие поглед във върховете на обувките си. На няколко пъти отвори уста, преди да се реши да проговори. Не ме виждаше, но аз го гледах с трескав поглед.

— Да… Не знам… не знам — заяви най-подир той. — Мисля си, че няма да е против, и ми се струва, че не се лъжа. Хм, мога да бъда много щастлив с нея, но й липсва нещо, което аз не мога да й дам. Дано го постигна скоро. Освен това на Анри тази идея по-скоро му харесва.

— Изненадваш ме! — проскърцах със зъби аз. — Зарежи Анри. Погрижи се за вас двамата и детето, което скоро ще ви бъде на главата.

Той ме изгледа спокойно. У този момък нямаше грам порочност.

— Имам чувството, че си лично притеснен от това.

Плеснах си бедрата и се усмихнах злобно.

— Какви ги говориш? Няма аз да живея с нея. Нито съм й майка, нито съм й баща. Аз съм встрани от всичко. Казвам ти го за твое добро, Боб, това е всичко. Дали ще се настаните в отсрещната къща, или ще разпънете палатка в градината, все ми е тая. Но пак ти го повтарям, Боб, и този път ще бъда жесток. Слагаш си ташаците в менгемето!

В стаята наставаше сумрак. После чухме стъпки по стълбището. Повече нищо не си казахме. Прокарах ръка през косата си, докато Боб поглаждаше брадата си. Поклащаше глава със стъклен поглед. Дали се намираше нещо за пиене в този дом?