Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maudit manege, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Корекция
Xesiona(2011)

Издание:

Филип Джиан. Проклета въртележка

Френска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2005

ISBN: 954–529–406-Х

История

  1. —Добавяне

8

Книгата ми излезе два месеца по-късно, в края на лятото. Нормалната преса не я забеляза, но овършах всички награди по периферията, а в някои среди говореха само за нея. Издателят ми намираше това за отлично, твърдеше, че ще стана знаменитост, но за съжаление парите още не бяха потекли, трябваше да потрая. Аз четиридесет години се бъхтя без пари, тъй че търпението ми отдавна беше изчерпано. Единствената ми мечта беше да получавам месечен доход и да спра да си блъскам главата в стената. Не исках повече да виждам мутрата на моя банков служител. От другия край на жицата оня ме уверяваше, че много добре ме разбирал, но не било разумно да очакваме подобно решение в най-близко бъдеще.

— Вижте, за да ви обобщя положението, може да се каже, че битката е спечелена. Но не и войната, разбирате ли ме?

Ами опитвах се, още повече като се има предвид, че последният ми чек беше поизчерпан. Като си гледах снимката по вестниците, не си развалях апетита.

Анри от своя страна също получи пари от продажбата на последната си книга. Само че поезията рядко покрива разходите си. С една дума, все беше нещо, но двамата обсъдихме и решихме да дадем парите на Марлен, докато продаде фермата. Никога няма да забравя жегата, която легна над страната в деня на преместването й, знойният вятър, който духаше в лицата ни като сешоар. Беше направо тревожно, напълнихме хладилника с големи бутилки с течности. Потеглихме през нощта. С мерцедеса и една голяма камионетка, която бяхме наели. На места асфалтът беше омекнал, а на следващия ден внасяхме дисагите в новия й дом при четиридесет градуса на сянка, че и мебелите на всичкото отгоре.

Настанихме я, а после се прибрахме вкъщи, в дом без жена, без дъщеря, мрачен и тих. Възползвахме се, за да си отдъхнем и да възстановим някои стари навици. Бях започнал да мисля за следващото нещо, което щях да пиша, и колчем ме прихванеше, драсвах по някой ред в един бележник, записвах по някой образ в очакване да дойде озарението. Трябваше да оставя духа ми да се рее, да се отворя за всеки знак, с една дума, имах нужда от спокойствие за подобна работа. Един Господ знае колко деликатни са посланията свише и в какво свещено уединение всеки автор трябва да присъства на раждането на своя роман. По-добре, че нямаше жени наоколо през този период, това улесняваше нещата. А с жените нищо никога не е просто.

За сметка на това Анри никак не ми пречеше. Не предизвикваше никаква емоция у мен, когато се докоснехме или се засечахме под душа, когато се разкрачваше или се изправяше контражур пред прозореца. Освен това бяхме повече или по-малко от един отбор. Той не ме разсейваше. Излизаше си. Можех да си остана проснат на дивана цял следобед. Чак после, когато се озовях с бира в ръка, разбирах, че се е прибрал.

Понякога не правех нищо. Небето ми отговаряше с пълно безмълвие, а аз се въртях в кръг, без да капне нито капка. Случваше се да се сетя за Марлен или за Глория, от която продължавахме да нямаме вести. След онази нощ не бях докосвал Марлен с пръст, което само доказваше, че те продължават да ни смущават дори с отсъствието си. Не знам как трябва да постъпваме.

Някои дни чувствах, че е излишно да упорствам, и просто зарязвах писането. Всъщност това се случваше доста често, озовавах се лице в лице с един капризен роман с неизвестен край. Трябваше да се въоръжа с търпение. Излизах да се разхождам или сядах да чета в градинката, скрита от улицата зад един лавров храст с розови цветове. Присядах на сянка, изпружил крака на слънцето. Дори когато бяхме сами вкъщи, си лягахме доста късно, двамата с Анри прекарвахме голяма част от нощта навън, излегнати на шезлонгите, а после трудно ставахме преди обяд. В очите на повечето съседи, на местните търговци изглеждахме като хора, които си живуркат добре, даже чудесно, а писането на книги всъщност е каторжен труд. С непрекъснато работно време! Няма събота, няма неделя. Защото не забравяйте, че един излегнал се на шезлонга писател е преди всичко един трудещ се човек. Мнозина не го разбират и се заблуждават от привидностите, поради което ни беше толкова трудно да получим дългосрочни вересии от околните магазини.

Все още не бяхме опрели дотам, но аз не се заблуждавах и знаех какво ни очаква. А събирането на неколцина приятели някоя вечер ни приближаваше още по-бързо до ръба на пропастта. Дори не бяха приятели, а познати, но цената си беше пак същата. Понякога изглеждаше сякаш парите са единственото нещо на този свят, а тази констатация ме караше да въздишам и дълбоко ме потрисаше. Един писател би трябвало да се радва на свободния си дух, а аз влачех проблема с мангизите като пранга на крака си. Като чуех, че някой е публикувал 500 000 бройки от книгата си, гърлото ми се свиваше.

Не говорех с Анри за очакваните си тиражи, освен когато всичко вървеше на зле и не можех да сторя нищо друго. Не исках да му досаждам с паричните си проблеми, не виждах такава необходимост. Откакто се прибрахме, не беше произнесъл нито веднъж името на Глория, и макар да полагаше усилие да е в стабилно настроение, аз знаех, че е дълбоко наранен и мисли за нея. Беше много по-сериозно от последния път, когато офейка с Ерик. Нещо в него се бе прекършило окончателно и нищо не можеше да го промени. Та нямаше да го задърпам за ръкава, за да му покажа последната сметка за електричеството!

Освен това фермата можеше да се продаде всеки момент. Бъдещето не беше толкова мрачно, колкото го представях. Марлен много се смееше, когато й разказвах, че навремето, когато бях още неоткрит гений, работех като водопроводчик. Все питаше за подробности.

— Хич не се смей — казвах й аз. — Току-виж, скоро захвана стария занаят, за да не изпадна съвсем. Как искаш да оцелявам с един чек на шест месеца? А пък си нямам счетоводител.

Тя ме успокояваше и аз забравях проблема за няколко дни, докато не пристигнеше първата сметка в пощенската кутия. Дори нямаше нужда да я отварям. Само пресичах улицата и отивах при Марлен.

— Виждаш ли — казвах аз, докато слагах кафеварката, — най-много ме е страх, че за шест години светът със сигурност се е променил. Дори не знам дали още се ползват кълчища. Сигурно съвсем съм задминат от прогреса.

Марлен умееше да ни окуражи. Отначало, когато Анри ми каза, че й е намерил една къщичка в града, ама не в кой да е, а тъкмо отсреща, се сгърчих и качих краката си на фотьойла. За разлика от тях, не намирах идеята им за чудесна, все едно вкарваха вълка в кошарата. Но трудно можех да им призная причините за негодуванието си. Тя се настани по живо по здраво, а аз прекарах първите дни зад пердето в наблюдение над отсрещната къща, като казах на Анри да не ме безпокои, защото чувствам в мен да се заражда една от сложните глави на романа. Дори не знаех от какво точно се опасявам. След всичко, което ни бе сполетяло, може би бях поразен от свръхдоза жени. Наистина си го мислех.

Дните си минаваха, а небето си оставаше все така синьо и безоблачно, което постепенно ме поуспокои.

Най-сетне наминах да я видя, а тя ме прие сякаш нищо не се бе случило, даже ме попита дали ми е хрумнало нещо интересно за романа. Бях принуден да призная, че беше по-умна от мен. Същата вечер ни покани с Анри на вечеря, а ние се домъкнахме с букет цветя и пакет кафе мока.

Не ми трябва много време, за да си променя коренно мнението и докато пресичахме улицата с Анри на път за вкъщи, му подшушнах, че имаме късмет, че е дошла да се настани току до нас. Между двете къщи имаше двадесетина метра разстояние и след известно време прокарахме бляскава пътечка до дома й от ходене напред-назад. Тя бе забележима най-вече нощем, на лунна светлина, сребриста пътечка, която пресичаше улицата от край до край, от вкъщи до дома й.

Скоро тя се сближи с всичките ни познати от околността. Злите езици твърдяха, че ни била като бавачка, жена и щерка едновременно, но хората са толкова тъпи, а съзнанието им толкова спарено, че дори не се изненадах. То затова и светът тъне в кръв и огън, как иначе? Хората не ми бяха безразлични, дълбоко в себе си ги ненавиждах. Мразех ги най-общо заради това, което ме заобикаляше, макар да има и такива, които си струват, но те не се срещат под път и над път.

Иначе тъпанарите имаха известно право, Марлен значеше много и за двама ни. Впрочем твърде много неща ни свързваха, за да бъде другояче, но това не означаваше, че тя ни принадлежи, не, за съжаление не. Тя пожела да го уточни още с идването и ни предупреди, че иска да съхрани своята независимост.

— Разбира се… само така можем да се погаждаме — отвърна Анри.

— Не сме си и помисляли за друго — побързах да добавя аз.

И така до деня, когато тя излезе, без да ни се обади. Стъмваше се, когато се изтъпанихме с една бутилка и кутията за домино, но вратата й беше заключена, а ние си блъскахме поне пет минути. После се спогледахме мълком и се прибрахме вкъщи. Едва тогава разбрахме какво е имала предвид. Нея вечер не стояхме до късно. Аз лично си легнах с дрехите, загасих лампата и си повтарях „мисли за романа, това е единственото нещо, което си струва, мисли за романа, момчето ми“. Да, ама не!

Когато се озовяхме сами, естествено, изпитвах желание да я чукам, дори само за това мислех. Само че бях на възраст, на която човек се замисля за цената, която трябва да плати за секса, и тъй като не ми дреме да бъда презрян от ебачите и глупачките, трябва да призная, че не бях готов да платя висока цена. И то за втори път. В известен смисъл по тази причина бях отговорен за изчезването на Глория, тъй че дотук с разходите. Държах се на положение, което не ни пречеше да се шегуваме, да се смеем, да се разхождаме, хванати под ръка, а понякога се питах дали не сънувам, но ми се искаше да я разцелувам. Толкова бях щастлив, че успяхме да наредим нещата помежду ни, благодарение на нея. Аз се държах като последен глупак. Когато например присъствието й ме замайваше, ставах и излизах да се поразходя, запалвах цигара. Намирах си някакъв повод. Не бих се изненадал, ако тя се досещаше за причината.

Наближаваше есента. Първите листа се жълтееха по клоните и вечерите ставаха по-хладни. Лятото се разхвърчаваше на парчета.

От няколко дни вдъхновението ме бе изоставило, но аз го приемах спокойно. Имах опит с такива периоди, в които не можеш да напишеш нито ред и се питаш струва ли си изобщо. По моему бяха неизбежни. Вместо да прекарвам деня в дъвкане на писалката или в разговори по телефона, почистих градината, подрязах живия плет и смених дамаската на шезлонгите. В подобни моменти физическият труд ми носеше утеха, нещо като вътрешен мир.

Чувствах се странно свободен, бях готов да даря времето си на кого да е. От положението се възползва Шарл. Същият, който печелеше яко от писането на простотии. Господи Боже, светът е несправедлив. Тъй или иначе, оня се появи един следобед, докато плевях двора. Веднага се убедих, че щастието не е пари, защото изглеждаше сериозно притеснен.

— Слава тебе, Господи! Намирам те вкъщи.

— Да, ей ме на!

Извади една носна кърпа от джоба си, за да си обърше челото. Не беше горещо, сигурно беше тичал насам. Опита се да ми отправи трагичен поглед.

— Нужна ми е помощта ти — простена той.

— Съжалявам, но ако трябва да ти пиша предисловие…

— Не, не се шегувам. Вера В. ще пристигне със самолета в 18 часа и аз трябваше да отида да я взема!

Клетият Шарл почти се бе разтреперил от вълнение. Всички познаваха Вера В. Последната й книга стигна почти едномилионен тираж, а снимката й беше почти навсякъде. А книгата бе много слаба. Знам какво ще си помислите, но не преувеличавам, впрочем Анри споделяше мнението ми, така че не беше просто завист от моя страна. За щастие имаше неколцина истински писатели в тази страна, шепа хора, което ми даваше право да съдя останалите. Вече споменах, че изхвърлях през прозореца книгите на Шарл. Когато обаче някоя от книгите на тази жена се окажеше на пътя ми, не само не се навеждах да я вдигна, а ако можех, я стъпквах или небрежно я ритвах под някой фотьойл. Човек не бива да се притеснява да постъпва безкомпромисно с някои книги, нито да се оставя да му досаждат. Трябва да се отървава от тях, без да му мигне окото. Лошата книга е по-гадна от махмурлук.

Тъй като не отговорих нищо, оня се облегна на рамото ми и продължи с доверителен тон:

— Тя пристига право от столицата, драги… Заедно ще работим над един огромен проект.

— Да не пишете нова енциклопедия?

— Моля те, недей постоянно да се шегуваш. Ще подготвим специален брой за един женски седмичник.

— Страхотно!

— Да… Даваш ли си сметка? Само че ми се появи ангажимент. Трябва да ми помогнеш на всяка цена. Няма да мога да отида, затова дойдох при теб.

Изстъргах чернозема, който се бе напластил под ноктите ми и взех цигарената кутия, която се подаваше от джоба на ризата му.

— Добре — рекох. — Ще се заема със задачата.

Той въздъхна облекчено и почти рухна на един стол.

— О, Господи… Отдъхнах си.

Сетне рипна изведнъж.

— Значи, разчитам на теб. Трябва да се омитам. Нали си представяш какво ме чака?

— Да, ама аз имам…

Онзи вече се бе омел. Чух стъпките му, а след това и захлопването на вратата.

— … само бегла представа — довърших аз.

Имах достатъчно време. Отидох да взема душ и да си облека чиста блуза. Заварих Анри на четири крака насред хола, зает с подреждането на бумаги. Разпределяше ги на малки купчинки около себе си.

— Ще ми покажеш ли последните? — попитах го аз.

Никога не го сварвах да пише, а купчинките нарастваха редовно, сякаш само това правеше и не спеше дори нощем. Беше започнал преди десет години. Към днешна дата имаше поне три хиляди стихотворения, или един цял куфар. Не можех да се похваля със същото.

Обърнах се гърбом, за да ги прочета и приседнах на страничната облегалка на едно канапе.

Когато прочетох последното, затворих очи за няколко секунди, после се обърнах към него и му върнах листата.

— Харесаха ли ти? — попита ме той.

— Не е това думата — отвърнах аз.

Запътих се към редичката бири долу в хладилника и в крачка му обясних историята с момичето в самолета.

— Що не дойдеш с мен? — предложих му аз от дъното на кухнята. — Не искаш ли да се поразтъпчеш малко?

— Хм… Чувал съм, че била някаква мъжемелачка — изсмя се той.

— Да не мислиш, че може да се справи с двама като нас?

Последва кратка тишина, после той се появи в касата на вратата и вече не се смееше.

— Ние двамата с теб отдавна сме лесна плячка — заяви той.

 

 

До аерогарата беше половин час път. Потеглихме по-рано, защото там имаше бар с разкошен изглед към равнината, алое, чакъл и евкалипти, а барманът ни познаваше. Беше топло, карахме кротко със спуснати стъкла, вятърът леко се вихреше над главите ни, а пейзажът се разстилаше, окъпан в светлина.

Качихме се на високите бар столове.

— Е, как е, драги ми Жорж? Нещо ново? — попитах аз.

Ако бях написал толкова редове, колкото чаши беше избърсал въпросният барман, можех да живея спокойно до края на дните си. Дългият кичур, който се спускаше над челото му беше олицетворение на самата печал. Жорж метна парцала на рамото си и отвърна, прозявайки се:

— Мамка му! Едва стоя на краката си!

Жорж се изразяваше волнодумно, но никога не ползваше вулгарни думи, е което се извисяваше над мнозина. На познатите сервираше джин-мартини в чаши от кока-кола.

— Искаш ли столче? — предложи Анри.

— Не, мама му стара, нямам право да сядам.

Беше почти пусто. Мъже с ръчни чантички, котки, кученца в кошнички, жени, истукани до мъжете си, няколко кротки деца, а от информационното табло лъхаше на тежко униние, усилено от мъгливия и никакъв час в късния следобед.

— Няма ли да ни дадеш нещо за пиене, Жорж? — попитах аз.

Разговорихме се с него, докато самолетът направи полукръг над пистата и сред присъстващите премина лека вълна, последвана от шепот. Хората се размърдаха. Имахме време, колкото да изпием още по едно. След пет минути зарязах Анри в бара и се втурнах към залата за посрещачи. Установих, че съм я изпуснал, но я открих в багажния салон, стоеше пред подвижната пътечка. Приличаше на една киноактриса, вече не си спомням коя, около четиридесетгодишна, с животинска и студена красота, тъкмо обратното на моя тип жена. Беше от хората, които рядко напускат Париж, облечена като за сафари. Какво ли си представяше?

— Добър ден — казах аз. — Шарл не можа да дойде и ме изпрати да ви взема.

Тя ме погледна косо, после отново се съсредоточи над подвижната пътечка.

— Какво правят с тия багажи? — отчаяно рече тя. От опит знам да не се доверявам на първото си впечатление, затова оставям на хората повече възможности. Не отговорих нищо. Кръстосах ръце зад гърба си и зачаках.

Пристигна един голям, кожен сак, прекрасна изработка. Когато тя го грабна, понечих да й помогна.

— Не… оставете — рече ми тя. — Справям се сама — окачи го на рамото си. — Ами добре тогава, да вървим — добави тя. — Нагледах се на това място.

Отведох я до бара, за да вземем Анри. Представих ги един на друг, докато тя гледаше встрани.

— Желаете ли да пийнете нещо? — попита Анри.

— Не, аз не пия. Не чувствам необходимост. Много ще се радвам да излезем оттук, задушавам се…

Носеше цял наръч златни гривни, едри парчета, които проблясваха на залязващото слънце, докато крачехме мълком към колата. Анри решително седна на задната седалка. Питах се дали изобщо някога се усмихва. Наблюдавах я спокойно иззад черните си стъкла, докато ми подаваше сака си. Имах чувството, че тази жена иска да се сражава с всички.

Карах бавно, за да се наслади на пейзажа, на могъществото на тази пустош, на нюансите в цветовете, правата растителност и възвишената гордост, която излъчваше. Тя сложи глас на жабката и върза косата си, за да не я вее вятърът. Общо взето, беше красиво момиче, но нещо в нея будеше желание да избягаш тутакси.

— Сигурно адът е нещо подобно — въздъхна тя. Бяхме влезли в града преди пет минути, когато тя натърти: — Господи! Ама тук е краят на света. Как може да се живее толкова далеч от всичко?

Анри ме потупа по рамото.

— Виж, спри тук някъде. Слизам.

Погледнах го в огледалото за обратно виждане.

— Стига де, шегуваш ли се? — простенах аз. Гарирах край една такси стоянка. Отидох да взема сака на Вера В. от багажника и я прехвърлих на едно червено волво-такси, като дадох на шофьора адреса на Шарл. Вера излезе сама от колата. Беше разбрала. Не си дадох зора да й отварям вратата на таксито. Не й казах нито дума. Качих се обратно в мерцедеса и потеглих.

— Аз щях да я хвърля на някоя автобусна спирка — заяви Анри.

— Знам — рекох аз. — Прекалено добър съм.

 

 

Нея вечер Марлен вечеря с нас и аз тъкмо нареждах посудата в миялната машина, когато телефонът иззвъня. Анри продължаваше да подрежда бумагите си, а Марлен бе потънала в И Кин, затова отидох да вдигна слушалката. Шарл беше на телефона. Изглеждаше във форма.

— Откровено ти казвам, не знам какво сте правили с нея, но е очарована от вас…

— Трудно ми е да ти обясня.

— Защо не наминете след малко?

— Виж, не мога да ти отговоря положително, защото…

— Хладилникът е гъчкан с шампанско…

— … не казвам, че няма да дойдем. Ще ти се обадя след малко…

След като претеглихме всички „за“ и „против“, накрая отидохме. Мислехме си, че може да се е кротнала, пък и знаехме шампанското на Шарл. Навън беше топло.

Повечето гости бяха на двора, с чаша в ръка, словоохотливи, готови да прекарат нощта там. Някои надигнаха чашите си при появата ни, другите съм си ги записал.

Шарл се рееше над земята. Долетя до нас с разпален поглед. Прегърна и целуна Марлен, после се намести между мен и Анри и ни прегърна през раменете, точно както обичах.

— А бе знаете ли, че тя не ви разпознала? Не е за вярване, а?

Оставих се да ме завлече с безизразен поглед, мислех за съвсем други неща. Неотдавна бяхме преживели същата сцена, само дето тогава Шарл целуна Глория и я притисна с късите си ръчички. Имах чувството, че се въртя в кръг и се връщам на местопрестъплението. Питах се трябва ли да си извадя някаква поука от случилото се, или направо да се насоча към бюфета. Вече бях забелязал, че животът се преживя.

Когато приключих разсъждението си, Вера В. стоеше пред мен. Не бих искал да преувеличавам и да твърдя, че откровено се усмихваше, но лицето й бе значително по-приветливо. Беше сменила сафари-костюмът с нещо по-цивилизовано — черна права рокля с цепка до средата на бедрото. Аз бях с неопетнена бяла блуза.

— Сигурна бях, че съм ви виждала някъде — заговори тя. — Но бях уморена, а вие бяхте с очила и…

— Снимките ми са отпреди пет-шест години, тогава бях по-млад.

— Не… Наистина не намирам…

— Доверете ми се — потвърдих аз.

През рамото й забелязах къде бяха наредени бутилките. Извиних се и се изплъзнах между пръстите й. За съжаление сигурно я бях закачил с нещо, защото се повлече по стъпките ми. Изчаках с достойнство да ми налеят чашата, а тя ме гледаше.

— Шарл спомена ли ви за нашия проект?

— Да, най-общо.

Сервитьорът беше от типа студент-отличник. На устните му грееше щастлива усмивка до степен, че забрави да ме обслужи. Вера обаче ме бе захапала здравата.

— Първоначалният замисъл беше броят да е посветен изцяло на мен. Аз бих желала да добавя още нещичко…

— По дяволите…

Тъкмо бях грабнал две чаши и бутилка шампанско, а ученуркото стенеше, разсъбличайки мислено Вера.

— Да — продължи мисълта си тя, — бих искала да включа десетте най-добри писатели от това поколение. Впрочем всички те дадоха съгласието си.

Като заговори за себе си, погледът й странно се просветли, а гласът й стана горещ. Мнозина писатели страдат от това неизлечимо заболяване, тази напаст, която продължава да съсипва нашите редове. Надявах се от все сърце да не е заразно.

— Да седнем някъде — предложи тя. — Искам да поговоря с вас…

Соарето беше доста шик. Хората се държаха достолепно и обсъждаха последните новости. Не се случваше нищо интересно, затова я последвах в дъното на градината, където седнахме на добре познатата ми пейка, от която се виждаше целият град. Същата, на която седях преди няколко месеца, когато заварих Глория с оня грубиян. Не знам защо, но вечерта минаваше под знака на носталгията, а Вера искаше да ми говори за литература, когато годинките ми въздишаха. Но нима някой е достатъчно хитър, та да избегне всички клопки? Мисля, че всеки сваля гарда понякога.

Не бях пристрастен към шампанското, но налях две чаши. Тя отказа да вземе своята с жест на досада. Не бях ни най-малко обиден, щях да го изпия сам. Тя запали една лъскава като метална тръбичка пурета. Страхотна беше! Ако бе извадила лула, щях да й целуна ръка. Издиша дима под носа ми с вид на недосегаема жена.

— Вижте какво… — рече тя — вие сте сред десетте млади писатели, на които съм се спряла.

Ето какви били нещата в света на литературата: четиридесетгодишният минава за млад. В живота човекът почвал да олисява, но на кой му пука? Затова сме стара държава.

— Кажете… Слушате ли ме?

— Да, разбира се.

— Мисля да сложим една голяма фотография на някоя от средните страници, нещо силно.

— Хм… не е лоша идея.

— Аз в средата, а вие около мен.

Градът се простираше в краката ни, а равнината се ширеше на километри, преди да се слее с нощта на линията на хоризонта. Беше величествено, безмълвно и спокойно, а онази ме занимаваше с налудничавия си проект.

— Ще бъда с дълга черна рокля — продължи тя с трепет в гласа. — А вие ще сте в бели костюми.

— Супер!

— Да. В много строга, изчистена атмосфера. Как ви се струва?

— Напомня ми снимките от ученическите години. Хрумването с белия костюм ми харесва, само дето ще трябва да се добави раиран каскет на главата, нахлупен чак до ушите.

Тя се изправи рязко тъкмо когато видях една падаща звезда. Направи три крачки и хвърли пуретата над града. Не обичам да отказвам, когато ме молят за нещо, освен ако от това зависи животът ми. Тя се обърна внимателно към мен, въоръжена с отровна усмивка.

— Само да позвъня и още тази вечер ще намеря стотина, готови да ви заместят…

— Зависи за какво.

— Ами! Писатели колкото щеш.

— Да, ама талантливите са рядкост.

Тя въздъхна, кръстоса ръце, погледна към небето и поклати глава.

— Господи! Наистина сте непоносим!

Гаврътнах чашата си замечтан. Може и да беше права, вероятно наистина бях непоносим. Макар Господ да ми е свидетел, че не го правех нарочно, просто бях господар на постъпките си, следователно можех и да сбъркам. Откровено казано, отвращението, което предизвикваха у мен повечето книги, не беше много християнско, за което си давах сметка. Нито пък страстта ми към някои други. И в двете имаше нещо смешно и нелепо, но беше по-силно от мен, такъв си бях и трябваше да се оправям както мога. Едно от най-големите ми противоречия беше, че прощавах глупостта на обикновените хора, но не и тази на книгите. Човек трябва да може да си запази едно местенце, в което да си отпочива в мир.

Тя седна отново до мен и притеснено рече:

— Добре де, сигурно ви е хрумвало, че и ние трябва някак да се продаваме? Вече не сме в 19-и век.

— Да, знам.

— А цялото ново поколение писатели…

— За Бога, оставете ме на мира. Няма ново поколение писатели и всички го знаят. Такава ни е епохата. А ако ви трябва нещо изключително, виждате ли го онзи там?

Посочих с брадичка Анри, който отстоеше на двадесетина метра и се мръщеше в светлината на запалката, докато разпалваше двусантиметрово парченце пура.

— Сам той струва колкото десетимата, които сте си избрали…

Тя помете предложението ми с едно сухо и нетърпеливо цъкване с върха на езика.

— Неее… Не говорим за поезия.

Взех чашата и бутилката и се надигнах.

— Стига бе, мамка му — рекох спокойно. — Какво й има на поезията?

Отдалечих се уморен, светът тежеше тонове, а краката ми бяха омекнали. Винаги съм се чудел как е възможно да останеш прав, без да те смачкат. Върнах се на светло, а Шарл изникна иззад едно дърво и ме улови мимоходом.

— Красива е, а?

— Хм…

— Е, и? Как се разбрахте двамата?

— Шарл, ще ти кажа само едно: „Дори пред Нейно Величество плашилото не сваля плетената си шапка.“