Филип Джиан
Проклета въртележка (6)

6

Два дни по-късно гръм ни удари. Случи се нещо ужасно. Ужасно. Този път взех двойна доза хапчета. Изби ни кървава пот. Удрях се с юмруци по гърдите, окайвах се, скимтях в тъмното, макар да си казвах, че отнапред го знаех, че не трябваше да идвам тук, че несъмнено щеше да се случи нещо ужасно, че сме обречени. Казвах си: ти знаеше, че ще се разрази буря, но нищо не стори, а вечерта, когато заедно с Анри решихте да отведете Глория при майка й, по-добре да си беше отрязал единия крак.

А всъщност идеята да отидем на пикник си беше много хубава. Атмосферата беше доста тегава след разговора ми с Глория и всеки повод беше добър, за да я разведря, пък ако трябва и под мъдрата сянка на дърветата. Два дни се занимавах с курника, ожулих си ръцете. Анри ме попита дали не съм се смахнал с тази лисица и защо не се поставя на мястото на седемте удушени кокошки, ама аз само го изслушах. Освен това намирах кокошките за адски тъпи. Отначало изкопах траншея, дълбока половин метър, точно покрай решетката. С кирка и лопата. Обиколката на курника беше около шестдесет метра, затова ги помолих да ме оставят на мира, докато работя, казах им, че искам да размишлявам над следващия си роман. Няма нищо по-добро от истинското препотяване, когато трябва да разсееш тъгата, неприятностите, досадите. Най-добре е да се скапеш и туйто.

Духът на лисицата не ме напускаше. С напредването на изкопа разстилах мрежа в него и я прикрепях горе към решетката, после закопавах след себе си и трамбовах земята, подскачайки трупешката. Целият плувах в пот, бях се съблякъл по гащи под жаркото слънце и работих така до края на деня. По време на вечерята стоях безучастен като мъртвец, а другите ми обясняваха, че е глупаво да се пребивам от работа, но аз бях доволен от себе си, скоро щях да се строполя от умора, а нищо друго не ме интересуваше, останалото нямаше никакво значение. Дори не бях гладен. Когато се хвърлих на леглото, ми се стори, че пропаднах в черна дупка, а главата ми сякаш се търкулна в кошницата под гилотината.

На следващия ден бях на линия с две големи бутилки минерална вода. Бях превързал мазолите си с проветриви лепенки. Единственият ми упрек към тази работа беше, че не се забелязваше особено, беше малко смътна, да не кажа неблагодарна, а ми се искаше да издигна кула в небето, да им покажа, че не шикалкавех, че вечер се скапвах не на шега, че не ми се говори, и толкоз. Кокошките наминаваха да ме видят как бачкам, петлите се държаха на втора линия, сякаш се намирахме в приют за душевноболни, сред последните изтърсаци на твореца, в страната на абсолютно вдобичените. От време на време, когато не виждах никой наоколо, хвърлях една лопата през решетката и се разхвърчаваше перушина. Възползвах се от случая да пия няколко глътки вода и да обърша челото си с кърпата.

Впрегнах се в тази работа с надеждата, че усилието и самотата ще донесат някакво решение на всичките ми проблеми, но това не стана. Така и не успявах да си избистря мислите, не смогвах да се съсредоточа повече от една минута, копаех с кирката, изгребвах с лопатата, замятах чамове трева, без да ме озари и най-малката светлинка. Питах се какво ли имах в главата, та да се набъркам в тази каша, с усилие на волята се убеждавах, че това не беше сън. Трудно ми беше да повярвам, че съм толкова тъп, аз, дето се целех в най-големите литературни награди и бях някаква си там надежда. Всъщност биваше ме само да изкопая собствения си гроб, и толкова.

Единствената полза беше, че известно време избягвах останалите. Доколкото можех да съдя, Анри беше в неведение и се разливаше в усмивка, когато ми носеше бира на заник-слънце. Считаше, че се справям добре, но им липсвам, ала той не знаеше къде ме стяга чепикът. Успокоявах го, гаврътвах кутийката, подпрян на дръжката на лопатата, и посрещах полумрака с детска усмивка. Глория ме избягваше и гледаше да не срещне погледа ми в редките мигове, които прекарвахме заедно около трапезата, докато Марлен изглеждаше съвсем естествена, говореше ми нормално, шегуваше се и се усмихваше както обикновено, до степен, че се питах дали беше тя, дали тъкмо с нея бях го направил. Накрая аз започвах да се прозявам, разтривах очите си и повлякъл крака, отивах да си легна. Сигурно имаше начин да се обезвреди бомбата, но тиктакането на часовника ме парализираше и всяка секунда ми се струваше последната, само дето след нея идваше и друга, после още една, и още една, и нищо не се случваше. А и какво собствено очакваха от мен? Да построя дворец на тъпите кокошки ли?

Пикникът се случи в съботната сутрин. Курникът беше готов и аз се успах, но с изненада ги сварих и тримата в кухнята, в толкова ранен за тях час. Изцъклих се.

— Ах ти, късметлия неден, всичко е готово! — рече Анри. — Тъкмо щях да се качвам, за да те събудя…

Най-странното бе приятното настроение, което витаеше във въздуха. Глория дори излезе от мрака, като се усмихна пред смаяния ми взор. Онемях.

— Единственото, което те молим да сториш, е да отидеш до колата — добави той. — После ще ти обясним.

Взехме си по един пуловер за вечерния хлад. После Анри седна зад волана, загърбихме града и навлязохме в гората. Анри си подсвиркваше, облакътил ръка на прозореца, момичетата бъбреха на задната седалка, наведени над каталог за бански костюми, направо не можех да повярвам. Затварях очи и пак ги отварях. Анри ме сръга в ребрата.

— Надявам се да се събудиш най-сетне. Сега не е време за сън.

Аз си прехапах крайчеца на устната. Нима щях да бъда единственият облак за деня? Предпочитах да скоча в движение, вместо да развалям благословената утрин. Стори ми се, че внезапно се озовах на слънчева полянка, докато мерцедесът всъщност се провираше между дърветата. Подгънах крак под задника си и изтегнах ръката си върху облегалката на Анри.

— Признавам ти, че ми беше писнало от цялото това бачкане — въздъхнах аз. — Щастлив съм, че приключих.

Той се извърна към мен с угаснал фас между устните. Изгледа ме с присвити очи, докато единият му ръкав плющеше на вятъра.

— Да. Намирам, че това е странен начин човек да размишлява за романа си.

Взех две кутийки бира пред седалката. Бяха още студени и ги отворих.

— Недей да се изказваш по въпроси, които не са ти ясни — рекох му.

— Романът е физическа дисциплина, човек трябва да се изразходва.

— Ами, да. Не се изненадвам особено…

Щяхме да отпием по глътка, когато Марлен ме потупа по рамото.

— Какво пиете двамата? Да не е нещо забранено за момичета?

Усмихнах се ангелски към задната седалка и за начало им дадох моята бира.

— Бога ми… Тоя пикник май започва добре! — пошегувах се аз.

Пазя прекрасен спомен от последните часове, които прекарахме заедно четиримата, имам предвид Анри, Марлен, Глория и аз. Сигурно последвалите събития му придадоха особена, мъглява светлина, изобщо няма за какво да си изстисквам мозъка, да речем, че споменът ми за тях е нежен и неимоверно приятен. Гарирахме колата в края на пътя и известно време крачихме натоварени с чантите. Не беше прекалено топло, таванът беше прозирен и променливо зелен, всички бяхме безгрижни, а аз единствен не бях по шорти, защото не ми бяха оставили време да ги обуя.

Намерихме си чудно местенце, смес от светлина и сянка фифти-фифти, защото някои искаха да загарят, а други не искахме. Седнахме на гъстата трева, осеяна с диви цветчета. Във въздуха нямаше нито една кръжаща гадинка, нито една гадна мушица. Бяхме насред гората. Далеч от човешкия род, уточни Анри, докато развяваше покривката над главата си, далеч от грозотиите на света, додаде той.

Бяха приготвили чудесни неща, чието име ми убягва. Не особено засукани, но с деликатен вкус, човек можеше да им тури майонеза по желание — Анри бе донесъл пет тубички. Бях завладян от невероятно усещане за покой. Естествено, все още не бяхме в рая, за миг съзрях лоша искрица в погледа на Глория, не бяхме чисти като Христос, ала беше тъй хубаво след последните дни, че сякаш денят бе сменил нощта. Ставах оптимист и си мислех, че нещата могат да се наредят. От храната не остана почти нищо, всичко унищожихме.

После се проснахме на тревата, помързелувахме, загледани в небето и птиците, които прелитаха през светлите участъци. Едва сдържахме доволните въздишки, а мястото бе съвсем тихо. Направих последно усилие да се подигна на лакътя си и да докопам една бира. Другите изглеждаха задрямали. Знам как да превърна бирата в спрей, но за това е нужно усилие. Изпих я и въздъхнах с последния си дъх.

Събудих се първи. Глория я нямаше, а другите двама лежаха в същите пози. Беше към 18 ч. Седнах и дълго се протягах. Разтърсих глава, запалих цигара и подпрях брадичка на колената си. Беше значително по-хладно, от гората се носеше свеж въздух с лек мирис на гъби. Рекох си, защо пък тази вечер аз да не им сготвя нещо, спагети със сметана или зелена салата с орехи.

— Остана ли ни пармезан вкъщи? — попитах аз.

Марлен се обърна по корем, Анри приглади косите си с ръка.

— Не… съвсем малко — прозя се той.

Надигнахме се. Марлен изтръска шортите си, като извърна глава назад. Чу се песента на кукувица.

— Чухте ли? — попита тя. — Утре ще ни връхлети буря. А Глория къде е?

Тъкмо бях духнал в очилата си и ги изтривах старателно с крайчеца на блузата си. Повдигнах рамо и я погледнах.

— Не знам… Сигурно се разхожда някъде наоколо.

— Виж, зависи, ако не ти трябва много? — подпита ме Анри.

— Двеста и петдесет грама.

— Хм… май няма да стигне.

Марлен се отдалечи по посока към дърветата.

— Глория… Глория! — извика тя.

Двамата с Анри събрахме партакешите.

— Ако не, има голямо парче горгонзола в хладилника. Също толкова хубаво е.

— Да бе, да! Пробвал ли си някога да настържеш горгонзола?

— Глория… Глория! — крещеше Марлен.

— Виждаш ли, на нас никога не би ни хрумнало да отидем да се разходим в гората точно преди тръгване. Това са то, жените.

 

 

От този момент взехме експреса за ада. Отначало започнахме да крещим в хор, да отъпкваме околността с ръце, свити на рупор, но не я видяхме да се задава с голям букет цветя и прашец по устните. Спогледахме се и постепенно започнахме да осъзнаваме колко обширна е гората. Тишината между виковете ни ставаше все по-дълбока, все по-мрачна и се уплашихме не на шега, пребледняхме от притеснение. Прибягвахме, спирахме, повдигахме някой нисък клон, подвиквахме името й, проклинахме, потяхме се и надавахме ухо, стискахме юмруци, а цялата тази шетня само засилваше притеснението ни. По някое време се задъхахме, а по веждите ни се стичаха капки. Анри се облегна на едно дърво и се хвана за ребрата.

— О, боже… сигурно е припаднала някъде! — изрече той с изкривено лице.

Погледнах нагоре, оставаха ни по-малко от два часа, докато се стъмни. Продължихме издирването във верига, на петдесетина метра един от друг и докато оглеждах гората наоколо, ме осени мисълта, че тя чисто и просто беше офейкала, захлопвайки вратата след себе си. Колкото повече се замислях, толкова по-уверен бях, че съм на прав път. Естествено, бях се заблудил, че работата ще се нареди. Нямаше как да свърши другояче. Бях почти сигурен, че не бъркам, и колкото повече време минаваше, толкова повече това ми се струваше очевидно и озаряваше мозъка ми. Беше тъкмо в неин стил, Глория беше способна да го направи. Спомних си странните погледи, които ми хвърляше, докато похапвахме на тревата и разговаряхме разпиляно. Но аз бях изпаднал в такава еуфория, че не им обърнах внимание. Сега очите ми се отвориха. Можехме да си продължим издирването в гората, да бием крак по полето, да търсим и да си дерем гърлата: само си губехме времето. В този час сигурно вече си бе събрала багажа в къщата и се бе метнала на първия влак. Това донякъде ме успокои. Тъкмо щях да изложа предположението си на Анри, когато той измуча ужасно. Викът му можеше да ви смрази кръвта във вените.

Втурнахме се към него, като краката ни почти не докосваха земята. Преди да пристигнем, той нададе втори вик, от който листата потрепериха. Строполих се до него едновременно с Марлен и двамата се смръзнахме като статуи. Той държеше дрехите на Глория в ръце: блузата, шортите, бикините и крещеше така, че можеше да оглуши птиците. Изведнъж се удавихме в тишината, насред гората, в малко особената светлина на залязващото слънце.

Марлен изтръгна дрехите от ръцете му. Притисна ги към себе си и ни обърна гръб. Анри беше блед като смъртник. Из един път бе остарял с десет години.

— О, Ти, Който си на небесата! — изстена той.

Аз глътнах две таблетки за всеки случай и проверих дали още мога да движа ръцете си. Въздухът наоколо ми се стори малко разреден.

— О, Ти, Който си на небесата! — ревеше той.

Стовари гръмотевичен юмрук по едно стебло, после се хвърли към Марлен и я улови за раменете.

— Слушай ме! Погледни ме!

Разтърси я нежно. В този момент си дадох сметка, че двете таблетки бяха заседнали в гръкляна ми и мъчително ги преглътнах. Тя надигна очи към него.

— Бягай към колата — изрече глухо той. — Чуваш ли ме? Ще можеш ли да шофираш?

Тя си прехапа устните.

— Побързай! Докарай всички полицаи, които намериш, чуваш ли, побързай! Искам гората да бъка от полицаи! Да си размърдат задниците!

Гласът му почти я повдигна. Тя затули устата си, преди да побегне. Той ме приближи с блеснало от гняв лице и увиснала челюст.

— Ще го убия с ръцете си — промълви той.

— Боже мой! Почакай ме! — изкрещях истерично аз.

Изстрелях се като снаряд между дърветата и стигнах до колата, когато Марлен влизаше в нея. Ритнах вратата, а тя включи стартера.

— По дяволите, почакай! — извиках аз.

Успях да зърна лицето й зад прозореца. Ако я бях срещнал на улицата, нямаше да я позная, щях да се уплаша. Направих й знак с разперена ръка, после отидох да извадя от багажника ветроупорната лампа-фенер, моята голяма, черна, водоустойчива лампа, с която не се разделях никога и без която не бих желал да живея, като се има предвид какво може да се случи нощем. А ние сме безпомощни в тъмното, като мухи, на които са скъсали крилете и са ги хвърлили през прозореца. Взех лампата и захлопнах яростно багажника. Мерцедесът потегли на мига.

След секунди вече беше далеч. Виждах само малките червени светлини. Оставаше ни още малко светлина и около три четвърти час, докато загубим от поглед и носовете си. Спринтирах обратно към Анри. С пристигането си при него нададох нервен вик, толкова напрежението от смазващото притеснение беше силно. Той също изглеждаше причудливо: част от ризата му се бе разпасала от шортите, дългите му тънки крака стърчаха изпод шкембето, бели и космати. Закрачихме мълчешком, но скоро се впуснахме в бяг, крещяхме и виехме като изоглавени.

А не беше някаква си горичка, ами голяма гора, пък и започваше да се стъмва. Спряхме да поемем дъх. Ползвах случая, за да проверя дали работи лампата. Анри приседна до едно дърво, отметна глава назад, беше плувнал в пот и лъщеше като звезда. И аз бях същият. Най-ужасното бе, че открихме само дрехите. Тези скромни парчета плат имаха ужасяващо значение и човек започваше да хълца само при мисълта. Избърсах вадичката пот, която се стичаше по носа ми. Теренът бе все по-пресечен, което ни скала допълнително, ту нагоре ту надолу, чудехме се къде да стъпим, та да се възкачим, сетне не знаехме как да спрем, за да не се потрошим. Анри се надигна с изкривено лице и двамата продължихме да осветяваме храсталаците с лъча на лампата.

Вече не бягахме, защото нямахме сили. Дори не подвиквахме на всяка крачка, изтощението ни смазваше, а гърлата ни се бяха съдрали от толкова викане. Поспряхме още веднъж, преди да прескочим един ручей, от който изпихме няколко литра с разтреперани крака. Ако не умра след подобно търчане, значи никога няма да умра.

— Господи Боже… ама къде се губят още? — смотолеви той.

Нямах никаква представа къде се намирахме. Бяха минали два часа, откакто Марлен замина, а през цялото това време се бяхме провирали в гората с наведени глави, без да поглеждаме назад. Ще речеш, че не бяхме на себе си и точно така си беше, само че това нямаше значение, това бе най-малкият проблем. Отидох да приседна до него с плувнала във вода муцуна и сложих ръка на рамото му.

— Може би са пристигнали — рекох му. — Сигурно вече претърсват във всички посоки…

Забелязах, че юмрукът му беше разкървавен. Външната страна на пръстите му беше разкъсана и стърчеше на малки късове. По чудо се бях сетил да взема лампата, но и нощта не беше съвсем мрачна, на небето трябва да се намираше парченце луна, колкото да посребри върхарите на дърветата, между които се процеждаше мъртвешка светлина. Тук-таме ручейчето пропяваше, а двамата бяхме живи умрели. Не беше лошо, защото разбъркваше съзнанието.

— Исусе! Не е възможно! — изрева той. Скочи на крака и се заозърта. Сключи ръце зад главата си с лактите напред. — Не е истина… — промърмори той.

Грабнах вода в шепите си и си напръсках лицето. За съжаление, истина си беше. Разбирах, че му се струваше невъзможно, има неща, които човек трудно си представя. Не исках дори да си помислям какво може да се е случило с Глория, яростно помитах картината от съзнанието си и се опитвах да изпразня главата си. Надигнах се, подсмърчайки. Не исках да го поглеждам.

Разходих лъча на фенера околовръст.

— Може би насам, а? — попитах го аз.

Мотахме се из гората часове наред, без да попаднем на черен път или шосе, сякаш тя покриваше половин франция, а краят й все не се виждаше. Крачехме напрегнати и безмълвни. Навремени рухвахме за пет минути, после потегляхме с ожесточение в една или друга посока, над което не си блъскахме главите особено. Повечето време Анри крачеше първи и аз му бях дал лампата. Оставах в сянката, когато се спираше и призоваваше дъщеря си. Навеждах глава, когато гласът му се сподавяше, което се случи не един път.

Бяхме се вкопчили в клоните по един много крут склон, когато се счупи единственият клон, за който се държах. Кръвта ми се смрази, когато се сурнах в празното, чувствах се засмукан от огромна, черна паст. Превъртях се във въздуха с крака над главата, преди да се приземя отново. Изкарах си въздуха, макар да паднах насред мъхове. Анри ми се притече на помощ.

— Ей? Добре ли си? Нещо счупено?

— О, Господи… да му се не види! Видя ли какво стана, а?

Помогна ми да се изправя, а аз се пораздвижих, за да видя дали ме боли някъде, но ми нямаше нищо, само си бях ожулил лакътя. Можехме да продължим по пътя си. Погледнах към Анри, за да му дам зелена светлина, но видях пред себе си един обезкървен човек, зъзнещ призрак, който гримасничеше мълком. Това направо ме подкоси.

— Студено ли ти е? — попитах го аз.

Той не ми отговори. Влажен хлад ни обгръщаше, колчем спирахме да се движим. Освен това той беше по шорти, а на неговата възраст човек изстива по-бързо. Дори аз бях настръхнал. Не се помаях нито секунда, наведох се и грабнах едно сухо клонче.

— Ще накладем огън — рекох.

— Не… Нямаме време…

Погледнах го. Щях да го зашеметя, ако понечеше да тръгне. Искаше ми се да може да се види.

— Напротив. Имаме време. Не го правим за забавление.

Беше напълно гроги, но мозъкът му повтаряше все същото и беше готов да го отведе до ръба на пропастта.

— Трябва да продължим — каза той с безизразен глас.

Но тъй като стоеше на място, аз имах време да събера малко клони, без да го изпускам от поглед.

— Сега ще се стоплим набързо, а после ще продължим.

Той заоглежда, зъзнейки, околността, докато аз подпалвах наръч съчки.

— Хайде, ела насам — рекох.

Отидох да го доведа, хванах го за едната ръка и двамата седнахме край огъня. Трябваше да възстановим силите си, сега или никога. Той заби безизразен поглед в пламъците. Запалих две цигари, разтрих му гърба. Часовникът ми показваше 2 часа сутринта, по-точно 2,10 часа. Имах чувството, че бяхме препускали векове.

— Слушай… Трябва да се опитаме да се върнем по стъпките си — внимателно му предложих аз. — Да видим какво правят полицаите.

Той извърна глава в другата посока, започна да удря методично с юмрук по земята. Не трая дълго. Сълзите му бликнаха като фонтан, наведе глава над краката си. Не бях виждал някой да плаче така, гърлото ми се сви, прехапах си устните. Клечах до него и след всяко ридание от очите му бликваше поток от сълзи. Искаше ми се да сложа ръка на рамото му, но накрая се надигнах и хвърлих няколко съчки в огъня. Както я беше подкарал, скоро трябваше да суши предницата на ризата си. Единственото, което можех да направя за него, беше да поддържам огъня.

Когато се успокои, пламъците бяха по-високи от боя ми. Щяхме да заприличаме на печени картофи. Приближих се до него и пак му подадох цигара, защото, каквото и да става, един мъж не може да остане дълго без тютюн.

— Знаеш ли… сигурно сме стигнали доста далеч. Най-добре ще е да се върнем, за да разберем какво става — рекох аз.

При по-нормални обстоятелства щях да се скъсам от смях. Даже щях да додам едно „разбира се, ама как иначе, нищо по-лесно от това!“ Всъщност истината… истината беше, че бяхме загубени, не просто се бяхме заблудили или удавили в някакъв си напръстник, за съжаление не, беше много по-лошо, бяхме в голямата, дълбока, безкрайна гора, по-малки от иглички, ако предпочитате историята с купата сено. Откъде можех да разбера накъде трябва да поемем? Как можехме да отидем да научим какво става? Не помнех да съм пускал каквото и да било по пътя.

Седнах до него. Огънят пращеше и дърветата наоколо танцуваха. Времето не беше спряло, а напредваше на малки вълнички. Усещането беше много особено, макар и мимолетно, но не бях в състояние да си водя записки, пък и нямах желание. Длъжен бях да размисля, да открия изход от тази гора. После щяхме да се занимаем с Глория. Час по-скоро да излезем от гората. Всичко по реда си. И в най-ужасните си кошмари не бях преживявал подобен гърч. Поиска ми се да се спогледаме с Анри, щеше да ми помогне, затова се обърнах към него. Той се бе гътнал настрани и сънят го бе оставил на място. С изкривени черти на лицето.