Филип Джиан
Проклета въртележка (3)

3

Една от причините Анри да потрива ръце беше, че през последвалите няколко дни от Ерик нямаше ни вест, ни кост. И колкото повече време минаваше, толкова повече потриваше ръце. Не се свенеше да натяква на дъщеря си, че събитията доказват правотата му, тоест, че Ерик е точно такъв, за какъвто го вземаше: никаквец, развейпрах, човеченце някакво, жалък задник и търговец на автомобили. Глория се правеше, че не го чува, докато една сутрин му каза, че не си струва да й пили нервите и тя самата е наясно с Ерик. Тогава той се надигна усмихнат от масата и на обяд си беше все така усмихнат.

— Нали ти казвах, че не е толкова глупава, колкото изглежда — прошушна ми той.

По онова време бях приключил една книга и същия следобед пристигна редактираният вариант, който трябваше да прегледам. Останах вкъщи, докато двамата излязоха да се поразходят. Бях убеден, че това бе най-доброто, написано от мен до момента, и изгарях от нетърпение да го прочета. Разказвах за запознанството си с Бети и всичко, което се бе случило по-нататък. Години наред бях неспособен да напиша и дума по темата, подир което веднъж седнах и нещата потръгнаха. В деня, когато напечатах на машина последната страница, ни съобщиха за кончината на Ричард Бротиган и вечерта се отрязах както никога дотогава. Дълго време останах проснат на килима, заслушан в подвикванията на хората на улицата. Всички си спомнят зловещата нощ и мрачните дни, които последваха, когато препрочитахме „Токио Експрес“ и „Мемоари, спасени от вятъра“.

Работих на спокойствие, докато се прибраха, а когато надигнах глава от листата, си дадох сметка, че слънцето вече е залязло, протегнах се на стола и подредих бумагите си. Анри изглеждаше в отлично настроение, смигна на Глория и ме посочи с глава.

— Виж само как е поработил — изсмя се той. — Не намираш ли, че чертите са му малко изопнати? Иисусе Христе! Представи си само какви мъки са необходими, за да завършиш един роман!

Прав беше, чувствах се малко отнесен. Прозях се гръмогласно и станах да пия вода от крана. Като се върнах, го чух да казва на Глория: „Слушай, много добре знаеш, че никога не съм ти пречел да излизаш с когото и да било и намирам това за съвсем нормално, по дяволите! И аз можах да науча нещо от живота, повярвай ми, тъй че не съм аз човекът, който ще те пита какво правиш с някое момче. Ама да офейкаш с първия срещнат, Глория, за това трябва наистина да си луда! Никой не си струва, чуваш ли, аз съм срещал малцина…“

— Довери се на опита му! — рекох аз на Глория.

Той зарови ръка в косите си и ме загледа:

— Бога ми, нима лъжа? Не казвам ли самата истина? Ти да не би да познаваш мнозина мъже, които да са на висота и на които би поверил дъщеря си?

— О, нали знаеш, аз нямам дъщеря… Не съм си задавал този въпрос.

Глория се възползва, за да ни сервира чаши.

— Ах, да, забравихме да ти кажем — рече тя. — Докато се разхождахме, срещнахме Шарл! Тази вечер сме у тях.

— Кой Шарл? — попитах аз. — Онзи, който написа „С огледало в ръка“?

Анри поклати глава.

— Да бе, той, ама нали го знаеш какъв е. Беше много настоятелен.

Шарл винаги е много убедителен…

— О, да, освен когато пише…

Бях станал много заядлив по темата. Давах си сметка, но беше по-силно от мен и дори се задълбочаваше. В началото изпитвах само досада от несретните писатели, но с времето ги намразих от все сърце, а когато се опитвах да прочета повече от три техни страници, яростта ме задушаваше. Познавах неколцина такива, пък и рядко се среща, макар и един писател на купон, но се случваше по невнимание да се оставя да ме завлече някой от тях. Обикновено оня ви позвънява още на следващия ден и ви изважда от дълбок сън, за да ви съобщи, че за него ще е удоволствие да ви изпрати последната си книга с първия куриер. И скоро се озовавате лице в лице с хидрата, отрязвате десетина, но изникват още двадесет на пътя ви. Необходими са ви всички сили, за да ограничите пораженията, но така и така сте наясно, че все някой някога ще ви приклещи. А аз дължах пари на Шарл. Бях готов да го удуша заради драсканиците му, но парите му ги дължах. Животът понякога е толкова тежък, че в момент на униние се примирих и взех малка сума на заем от него. Той ме покани вътре и сложи ръка на рамото ми, а тежестта на десницата му вече тегнеше на врата ми като парче от кръста. „Щастлив съм да видя, че не се притесняваш от мен — прошепна ми той. — Ще се опитам да ти помогна.“ Извади дебела пачка банкноти от джоба си. Последната му книга дори не бях хвърлил в кофата за смет, а я запокитих с все сила през прозореца, направо на улицата. Отвъд определена граница изпадам в ярост, нямам представа на какво се дължи. Анри твърдеше, че след време човек спира да обръща внимание.

Излишно е да обяснявам, че не бях много ентусиазиран при мисълта за купона. Насмалко да откажа да отида, но Глория увисна на ръката ми и накрая се предадох. А ако чисто и просто се придържаме към фактите, може да се твърди, че всичко започна от тази вечер. Животът ми щеше да бъде пометен за втори път, но всичко започна с този тъп купон и нищо повече, нищо озаряващо. Направо се поболявам, като видя на какво почиват нещата и как човек пристъпва към съдбата си. В известен смисъл го намирам за ужасяващо. Приказно ужасяващо.

И така тримата се озовахме в колата и поехме по улиците, докато навън се свечеряваше — бащата и дъщерята отпред, а аз сам на задната седалка. На един червен светофар Анри рязко наби спирачките, с което ми припомни, че бях забравил да си взема лекарствата. Измъкнах ги от джоба си и дискретно глътнах няколко. Трудно беше да се сещам всеки ден за тях, най-вече защото не вярвах, че животът ми зависеше от тези жалки хапчета, не можех да го допусна. Не усещах смъртта да витае над главата ми. От друга страна, нищо не ми струваше да ги вземам. Нима някой днес живее без една шепа таблетки за смучене?

Когато пристигнахме, вече се беше събрал доста народ. За щастие Шарл обитаваше една от онези просторни къщи, в които все още се диша и човек може да се поразходи, без да настъпи някого. И тримата бяхме достатъчно известни в града, за да предизвикаме одобрителен шепот с влизането си на арената. Името ми беше по вестниците, когато можех, давах Анри за пример, а Глория носеше агресивно червен минижуп, с една дума, държахме ги в ръцете си. Шарл се появи нахилен от другия край на помещението и сложи ръка на рамото ми. Ненавиждах жеста. Ако изключим писаниците му, човекът не беше антипатичен. Но като цяло не обичам да ме докосват. Нищо не можех да направя. Наложи се да изчакам да свърши с усмивката, за да вметна:

— Нямам нищо против да остана закован на мястото си, стига да ми дадеш една чашка — рекох.

Той ми разтри рамото и което е по-лошо, ми смигна.

— Хубаво е, че дойде — каза той.

— Мда — отвърнах.

Сетне побързах да се отдалеча от него.

Едно от нещата, които не спират да ме удивляват в живота, е, че всеки писател намира някой по-глупав от себе си. А бях достатъчно опитен, за да разпозная жертвата си от пръв поглед. Беше едно момиче към тридесетте и знаех защо ме гледаше по този начин. Тъй като исках да изпия спокойно чашата си, се приближих до нея. Беше безупречна, бузите й почервеняха само при мисълта, че е на по-малко от петдесет сантиметра от мен. Писателят винаги намира някой, който да се увие около крака му, и това е отморяващо, не му се налага да слуша, никой не идва да го пита дали не скучае. Чудесно е наистина да си писател, на всички им потичат лигите. Включих на първа.

— От погледа ви личи, че сте чели някоя от книгите ми — казах.

Може би поизбързвах, но от начина, по който се кълчотене пред мен, заключих, че можех да й разкъсам дрехите и да я изчукам на място. Освен това бях по-висок и клетата беше принудена да вдига очи към мен, а разпаленият ми вид сигурно й въздействаше.

— О, да, разбира се! Чела съм ги всичките. Знаете ли, и аз самата пописвам от време на време.

Трудно можех да се натъкна на по-добър дивеч. Навремени хвърлях по едно око, за да видя дали устните й все още мърдат, понякога кимах с глава, най-вече когато ми доливаше чашата. Прекарвал съм прекрасни вечери в подобни условия. Усещаш само общото настроение, долавяш само парфюма, без да разговаряш с никого, виждаш само цветовете и всичко това благодарение на труда си. Справедливо беше, в края на краищата писател не означава само неприятности.

По някое време се поразмърдах, подписах се на ръката на момичето и го накарах да седне на един стол.

Глория танцуваше с най-младите, докато Анри се търкаляше сред възглавниците заедно със старите пушки. Аз отскочих до кухнята с намерението да похапна нещо, но не щеш ли, се натъкнах на Шарл и преди да съм направил кръгом, той ме сграбчи. Аз обаче го изпреварих и извадих пачката банкноти от джоба си.

— Така сме на чисто — рекох аз. — Благодаря ти, много ми помогна.

— Е! Нещата май потръгват, а?

— Мда. Горе-долу…

Отрязах си три пръста дебело парче сьомга, докато оня броеше парите.

— Ей, забравих да ти кажа, скоро ще надхвърля двеста хиляди бройки от последната ми книга!

Аз едва стигах десетте хиляди и това ми се струваше огромна цифра. Не бях забравил, че съм само надеждата на последното поколение, имах още доста път да извървя. За щастие никой не подозираше, че съм с болно сърце, инак щяха бързо да ме погребат и да преминат към следващия. Най-малкото, което изискват от една надежда, е да пращи от здраве. Но не и да си живурка спокойно.

— О, Боже! Аз май казах петстотин хиляди?

— А, не, не, двеста хиляди.

— Ох, уплаши ме.

Къщата се понесе към сърцето на нощта, часовете си течаха, а когато продаваш по двеста хиляди, можеш да си позволиш съответните бутилки и да раздадеш по някоя и друга цигара „Давидоф“. Не говоря за пудрата, защото не бях в настроение да се изстрелям по върховете. Пиех си кротко кола с бърбън с димящо коминче в свивката на устните. Както винаги се почувствах добре, когато атмосферата се спихна, разговорите се канализираха, групите се оформиха и кошерът жужеше, пестейки силите си. Тъкмо в тези моменти, към три сутринта, имах навика да се разходя по стаите с чаша в ръка, за да видя какви ги вършат.

Надигнах се и зарязах Анри, потънал в разговор за локомотивите, прекрачих една блондинка, която попиваше думите му, а сетне и приятеля й. Докато прекосявах стаята на път за градината, можах да установя, че вече бях погълнал известно количество алкохол. Не че не смогвах да вървя съвършено изправен, но бях на границата. Усмихнат си отправих забележка. Времето беше меко и някои от гостите стояха навън, хората излизаха, а след някое време влизаха обратно. От дъното на градината имаше прекрасен изглед към града, който се простираше в ниското, струваше си човек да посвети пет минути на съзерцанието на светлините, пък имаше и пейка. Е, добре, рекох си, защо не? Хайде към пейката.

Едва се бях наместил на прословутата пейка, когато усетих нечие присъствие наблизо. Наведох се напред и прегърнах коленете си, в ушите ми дори нещо малко кънтеше. Трябваше ми известно време, за да разпозная двамина отляво, които сякаш се къпеха в лунна светлина, но всъщност това бе прожекторът, закачен на близкото дърво. Телата им се притискаха едно до друго. Не бяха забелязали присъствието ми, бяха отдадени на умопомрачителна целувка с език, а ръцете им шареха навсякъде. Аз отново се облегнах на пейката, за да запаля цигара.

Мекият въздух ме караше да ликувам. Усещах как мислите ми се наместваха и повече от минута съзерцавах града, без да се случи каквото и да било. Подир това ми се стори, че в мозъка ми се разпростря червено петно и нещата скоро се изясниха. Наведох се отново. Да пукна дано, ако това не беше нейният минижуп. Направо ми подкоси краката.

Сега я чувах как стене. Вече ми се бе случвало да видя Глория в обятията на мъж, дори веднъж я сварих гола вкъщи, в компанията на Ерик, но си продължих по пътя, подсвирквайки с уста, какво ми дремеше?! Този път обаче се надигнах, без да мога да кажа защо. Ушите ми горяха. Потупах по рамото момчето, което се трудеше над Глория.

— Е, как е, добре ли си? Никога ли не си поемаш дъх?

Момъкът бе доста млад, поне два пъти по-млад от мен. Извърна се и в очите му се четеше, че светът му принадлежи. В моите пък пишеше, че ако наистина смята така, го очаква голяма изненада. Глория развали вълшебството, като се вмъкна помежду ни и ме хвана за ръкава.

— Бога ми, изглеждаш странно! — пошегува се тя. — Ще те отведа до твоята пейчица.

Младежът гледаше встрани и въздишаше.

— О, моля те, разкарай го веднага тоя! — рече намръщен той.

Оставих се да ме отведе, без да кажа нито дума. Не бях в състоянието, което тя ми приписваше, но не възразявах да приседна за малко. За мен случаят беше приключен и избликът на гняв беше преминал. Разперих ръце върху облегалката на пейката и отметнах глава назад. Небето беше наситено черно. Усетих ръката на Глория да тършува в джоба на ризата ми и след три секунди имах запалена цигара в устата си. Трябва да признаем, че животът е озарен от проблясъци на съновен покой. В последна сметка вечерта ми се струваше съвършена, а нощта бе леко стипчива, като в сънищата, жалко само че не повяваше лек южняк, колкото да ми погали косите.

Когато надигнах глава, установих, че бях съвсем сам. Стори ми се, че това е допълнителна причина да запазя усмивката си и не се опитах начаса да разбера къде се намирам. След някое време се прокашлях. Прибрах ръцете си на коленете. Нямаше жива душа ни отляво, ни отдясно. Захапах устната си. После нещо затрепери в мен, подобно на стоманена жица, опъната от корема до мозъка ми, не мога да го опиша другояче, самият аз бях изненадан и не можех да кажа дали това е хубаво или лошо. Отново се наведох напред и можах да установя, че онези не се бяха преместили, а само се бяха подпрели на едно дърво.

— О, Господи Боже! — измърморих аз и се надигнах.

Глория беше затворила очи, а младежът бе гърбом към мен и я мастурбираше с едната ръка, поради което никой не забеляза появата ми. Нищо по-лесно от това да запретнеш минижуп, а Глория имаше красиви, дълги и обточени бедра. Наистина почваше да ме дразни. Не се вземах за неин баща, нито се чувствах потиснат, ама вече откровено ми пилеше нервите. Виждах ръката й впита във врата на младежа. Почти се беше изправила на пръсти. Намесих се тъкмо когато момъкът си плю в шепата.

Сграбчих го за косата. Оня изрева като магаре, откъснах го от обятията й, а той се търкулна на тревата. Не оставих време на Глория да се опомни, сграбчих я за китката. Стрелнах я с черните си очи, обкръжени от червени клепачи.

— Ама ти почти си премръзнала! — изревах аз.

Тя продължаваше да диша на пресекулки, само допреди малко онзи я галеше. Знаех обаче, че от това нямаше да умре, ни най-малко. Тя ме наруга през зъби и отблъсна ръката ми. Насмалко не се пльоснах, след като се подхлъзнах на туфа трева.

— Е, не! — просъска тя. — Това вече не е за вярване!

— Хич не се опитвай да разбереш… И не ме карай да ти го обяснявам!

— Ама това е върхът!… Остави ме на мира!

Не бях дотам пиян, та да не забележа, че оня се беше изправил с разкривено от злоба лице и нямаше намерение да си ходи. Разбирах го и не го упреквах. Протегнах ръка към него, за да го накарам да остане на мястото си.

— Не се набърквай, където не ти е работа! — казах.

— Изчезвай оттук!

— Ей, пич, що си мисля, че ти трябва да се чупиш! — рече ми оня.

Днес нещата се развиваха главоломно и пред мен стоеше момък в разцвета на силите си, напълно излязъл от пубертета и твърдо решен да не ми отстъпва. Ако му отпуснехме края, оня скоро щеше да ме помете, но аз стъпих здраво на краката си, всеки от които бе налят с двадесетгодишен опит. Глория обаче ми се нахвърли и за малко да отнеса един юмрук по мутрата, ако не се бях отдръпнал навреме. От очите й, как да се изразя, искреше сдържана злоба.

— Жалък тъпанар! — крещеше тя. — Кой те би по главата, бе?

Улових една от размаханите й ръце. Щях да си доставя удоволствието да й нанеса една от плесниците, които отдавна си просеше, когато усетих силна болка в лявото ухо. Побеснях! Пуснах Глория, стенейки, и се нахвърлих върху оня тъпанар. Сега главата ми бе прегряла, сякаш бе увита във влажен памук, алкохолът ме възпламеняваше, а сърцето засега се държеше. Сграбчих го за ризата, опитах се да го повдигна, но платът се скъса, копчетата се разхвърчаха, подобно на пръски от черен фонтан. Оня нададе странен вой, като да му бях откъснал парче кожа, а не беше така. Чувал бях, че тези ризки били скъпички. Младежът замахна с десния. Аз го избегнах. Нямах пари да си купувам такива ризи, поне засега, затова я раздрах без особено вълнение. Плонжирах в краката му.

Странното е, че оня си остана прав, а аз вече бях на земята. Това е то проблемът с алкохола: много мерак, а тялото не слуша. Чувах Глория да крещи: „Остави ме на мира! Разбра ли ме?“ Оня ме ритна в ръката. Аз се търколих към един храст. Леко ми се зави свят, но се изправих. Работата съвсем се закучи.

— Кажи му да се разкара! — рекох на Глория. — Казвам ти го с добро.

Три крачки и тя се нахвърли върху ми. Едва успявах да удържам ръцете й. Беше побесняла и ме разкъсваше с поглед.

— Кой те кара да ме надзираваш! — просъска тя. — Мислиш ли, че един не ми стига? Трябва ли да искам разрешение от теб, за да се забавлявам?

За късмет успях да я отблъсна тъкмо навреме, защото другият отново ми налетя. Видях юмрука му, който се плъзна по скулата ми като огнен език. В устрема си оня ме улесни, защото сам се надяна на коляното ми и нещата свършиха дотук. Когато ме питат какво мисля за двадесетгодишните, отговарям, че не им липсва дързост. Когато става въпрос за момичетата, бързам да премина на следващия въпрос.

Никога не съм претендирал, че познавам жените по-добре от кой да е друг. Впрочем очаквах Глория да коленичи до младежа, който се гърчеше на тревата и да покрие лицето му с целувки. Вместо това тя гледаше мен. Изглеждаше съвършено спокойна, просто приглаждаше косата си с разперени пръсти, леко отпусната в ханша. Не знам дали е само мое впечатление, но не съм срещал под път и над път момичета, които да свалят гарда хей така. Затова напразно ме търсят за подписки в полза на еманципацията на жените, по моему те и така си я завоюват сами. С върха на пръстите си докоснах онова място на лицето си, което започваше да се подува. Оня успя някак да застане на четири крака, без Глория да го удостои с поглед. Тя беше заета с превръщането на тялото си в светлина или нещо подобно и не ме изпускаше из очи. Избухнах в нервен смях, за да й покажа, че може да спре дотук с експериментите. Поне петстотин пъти бях писал, че човек не може да има всичко в живота и имах собствено виждане за нещата.

Сега, когато битката беше приключила, започнах да клокоча вътрешно от ужасна ярост. Когато си пил, е добре да избягваш прекомерното движение, защото алкохолът циркулира по-бързо във вените и ми се налагаше едновременно да овладявам яростта си и да бдя над равновесието си. Разбира се, тя навярно си въобразяваше, че съм се сбил заради нея, да, бях почти сигурен. Момичетата не си задават много въпроси, доверяват се на привидностите и вие се изтъпанчвате пред тях като някой задъхан и разрошен глупак, а всички доказателства са във ваш ущърб. Да се поболееш направо. Както беше тръгнала, можех да се обзаложа, че скоро щеше да ми се усмихне. Държах да си го спестя. Приближих се до нея стиснал зъби, за да не я ухапя. Тогава тя разбра, че нещо не бе съвсем в ред, защото сведе очи. Младежът се опита да се надигне, като се подпираше на едно дърво, но отново се свлече на коленете си. Сграбчих Глория за едната ръка.

— Ооооо… Боли ме, бе!

— А така, тръгвай с мен! — изръмжах аз.

Тъкмо се оглеждах в огледалото на банята, когато Анри изникна зад гърба ми. Запали цигара, без да бърза.

— Добре де, ще науча ли най-сетне какво се е случило?

Скулата ми грееше в яркочервено, а лявото ми ухо бе виолетово. Усещах да се надига главоболие. Пуснах студената вода.

— Тя не ти ли обясни? — измрънках аз.

По пътя към вкъщи си мълчах, защото докарахме двамина, които живееха до нас. Беше четири сутринта и Глория се изниза в стаята си, като не пропусна да захлопне злостно вратата. Държах се разтреперан за краищата на мивката. Чувствах се гадно.

— Виж какво, Анри — подех аз. — Дай да погледнем нещата каквито са: тя ще ни побърка и ти го знаеш не по-зле от мен. Признавам, че последните дни се беше кротнала, ама за малко, и да ти кажа, Анри, това си беше затишие пред буря…

Той започна да пристъпва от крак на крак. Разбираше чудесно думите ми, но все пак тя му беше дъщеря и за него беше по-трудно да го преглътне.

— Добре де, но все пак ти може би малко преувеличаваш — рече той.

Спрях крана и се обърнах към него. Направих усилие да не скръцна със зъби.

— Мислиш ли, че преувеличавам? Ами тогава ще трябва да прекарваме времето си да я издирваме по кьошетата и да се бием с всеки, който се завърти покрай нея! Не виждаш ли, че нещата ще се влошават от ден на ден, че тя ще направи живота ни невъзможен, по дяволите?!

Той изпрати облаче дим към краката си с угрижен вид.

— Знаеш ли, нищо не можем да сторим, това е то. Може би не й е много весело да живее с нас, вероятно не успяваме да се поставим на нейно място… Но нещата няма да спрат дотук, Анри, уверявам те, че тя ще ни донесе и други неприятности!

— Боже, боже!

Той приседна на крайчеца на ваната и ризата му се изопна почти до скъсване. Скоро ще бъде съвсем белокос, рекох си, а мисълта за това ми беше тягостна. Самият аз имах чувството, че едва бях въздъхнал и, ей ме на, на четиридесет години. Понякога имаме усещането, че животът ни се подиграва. Друг път си казваме, че е в правото си да ни осмее. А времето си минава. И белият кичур току ти смигне от нечие теме, а скоро се спуска и над твоето око.

— Анри, мисля, че първоначалното ти предложение беше най-добро. Трябва просто да я изпратим при майка й и може би това ще й е от полза, чуваш ли? Докато сред нас… знаеш, тя е пълнолетна, та това е като да слагаш пръчки динамит, нали ме разбираш? Не можем повече да се грижим за нея, ще се издушим, така е, Анри, уверявам те, а за нея ще бъде добре да поживее с майка си…

Той побарабани с пръсти по ръба на ваната. Аз се възползвах от възможността да се обърна и да завра главата си под струята, а после внимателно се подсуших с пешкира. Ухото ми напомняше птиченце с потрошени крачка и едно наполовина скършено крило.

— Естествено, ние кипваме, като я видим с някого, докато майка й би разбрала тези неща, момичетата ги обсъждат помежду си през смях. Там ни стяга челикът… А това няма да ни пречи да я виждаме, в това отношение не виждам проблем.

Приближих се до него, докато капките се стичаха по раменете и по гърба ми, а някои падаха на пода.

— Анри, искаш ли да обсъдим това след няколко дни? Знаеш, че все някога ще трябва. Приятелю, мислиш ли, че има кой знае колко решения?

Той ме погледна. Разбира се, не ми се стори в най-доброто си настроение, и той беше като мен, уморен, а аз го молех да си разкъса сърцето, но в крайна сметка кимна с глава.

— Сигурно си прав — каза той. — Да, сигурно си прав.