Филип Джиан
Проклета въртележка (20)

20

Три дни по-късно, докато ровичках в чекмеджето си, попаднах на самолетните билети. После телефонът иззвъня. Вече не можех да си позволя да стоя на секретар, налагаше се да отговарям лично на всяко позвъняване. Знаех, че нямаше да ми се обади, но с малко късмет можеше да сбърка номера. Втурнах се по стълбите.

— Дожелски на телефона…

— Сам Шепард — изхилих се аз.

— Кажете ми как сте?

— Много зле.

— Наистина ли?

— Шегувам се.

— О, можете да си го позволите! Знаете ли, че точно в този момент чупим всякакви рекорди?

— По дяволите!

— Ще отпечатаме още двеста хиляди бройки!

— Ох!

— На бюрото ми лежат и три големи договора. Трябва да наминете някой от идните дни.

— Вижте, Валтер, не си мислете, че го правя нарочно, но…

— Прав сте, няма нищо спешно. Всеки ден пристигат нови. Преувеличавам, но малко. А да не говорим за журналистите…

— Ами… точно сега не ми е до това.

— Романът ви, предполагам…

— Опасявам се, че да.

След като затворих, отидох да прибера мерцедеса от гаража. По пътя си рекох, че цялата история не е лишена от пикантност. Когато най-сетне ме публикуваха, Бети се беше споминала. Днес Дожелски ми съобщи за постигнатия успех, а Анри си беше тръгнал. Каквито и рекорди да трошах, аз бях шест стъпки под земята. При появата ми автомеханикът довтаса, като потриваше ръце.

— Ухааа! Работи като мелница за камъни! — довери ми той.

Включи мотора, за да му се насладя. Той вече беше притворил очи и посочваше с пръст ухото си. Докато ми изготвяше сметката, аз събрах разните хартии по пода: цигарени кутии, стари вестници. Събрах ги в един плик, който занесох до кофите за смет, а после отидох да си измия ръцете. Мивките бяха отзад. Тъкмо когато заобикалях гаража, попаднах на един ангел, който стоеше под слънчевите лъчи.

Да беше най-много на осем години, но аз веднага бях поразен от красотата й и забавих крачка. Тананикаше си нещо и хвърляше една лъскава топка по стената. Трудно бе да се установи дали ме е забелязала, но при всички положения, изглежда, не й пречех. Спрях за миг, за да я погледам. На коленете си държеше увита в бял плат кукла.

— Болна ли е? — попитах аз.

— Не, умря. Но още преди няколко дни! — уточни тя с ясен глас.

— О, много съжалявам.

— Титий й изяде двата крака, докато бях на училище. Разбира се, баща ми го наказа, но още не е поправил куклата. Казва, че най-напред трябва да поправи колите.

Тя погали куклата по бузата, преди отново да хвърли топката си. Погледах я още малко, а тя вече ме бе забравила. Бях неспособен да направя една крачка и да помръдна в тази картина. Равномерността, С която топката се връщаше в ръката й, беше смайваща, а движението на ръката й не се променяше. На лицето й се бе изписало отсъстващо изражение. Давах си сметка, че бях попаднал на нещо важно. Същото чувство ме споходи, когато за първи път отворих книга по дзен. Бях заинтригуван, наведох се лекичко към нея, тъй че устата ми да стигне до ухото й. Наоколо нямаше никакъв шум, освен този от топката.

— Ти си истинска шампионка — прошепнах й аз.

— О… не е трудно.

— Ами не знам… За теб може и да е лесно.

— О, всеки го може!

— Да, сигурно е приятно.

— Това е супертопка. Искаш ли да ти я покажа?

Тя веднага я улови в ръката си и ми я поднесе под носа.

Беше от нещо като прозрачен желатин, с размерите на топка за голф и звездички във вътрешността. Закимах с глава, после се изправих.

— Ок, благодаря ти — казах й аз.

— О, няма защо…

Забравих за миенето на ръцете. Поех в обратната посока, стъпих на тротоара и изкачих улицата. Малко по-нататък, след като хвърлих поглед на витрината, леко възбуден влязох в един магазин. Наложи се да изчакам реда си, една старица наду една след друга сума ти пищялки, преди да се спре на модела с перата. На слепоочието й пулсираше малка веничка.

На излизане най-напред се огледах вляво и вдясно. Тротоарът беше чист. Пуснах супертопката в краката си, а тя се върна в ръката ми.

— Ах! Всемогъщи Боже!

В гаража още не ми бяха подготвили сметката. Облегнах се на мерцедеса и загледах супертопката си на светлината. В моята вместо звездички имаше многоцветни пайети, инкрустирани във вътрешността. Незлобливо я метнах, тя отскочи от стената и се върна. Не е лошо като за първи опит, рекох си аз. Стиснах я в ръката си като къс самородно злато.

Беше удивително еластична, приятна на пипане и тегло и сякаш имаше собствена воля. След няколко мятания се одързостих, бях намерил точния ъгъл между стената, земята и ръката си. Права беше, оказа се недотам трудно. Една жена, която наливаше бензин се загледа в мен. Беше изрусена с перхидрол, с дебели устни, а отворената врата разкриваше бедрата й. Дори да беше хвърлила бикините си, нямаше да зарежа прекрасното си занимание. Започвах да налучквам ритъма.

Още бях непохватен, разбира се, но усещах, че нещо назряваше.

Леко замаян, реших да опитам нови фигури. Успях да постигна една, с прекрасен отскок при връщането. Втората топка едва я улових. Тогава внезапно блондинката изникна с колата си между мен и моята супертопка. Тя отскочи върху капака, а момичето ме погледна с горящ поглед.

— Трябва да опиташ йо-йо-то — подметна ми тя, преди да потегли по пътя си.

Всичко стана толкова бързо, че ми се стори, че сънувам. Но супертопката не беше в ръката ми. Ама откъде се появи тая мръсница? Как може да има такива хора! Позеленях от ярост. Озърнах се тревожно.

С невероятен късмет съгледах топката, която подскачаше леко на отсрещния тротоар. После се търкулна в канала. Нямах време да предприема каквото и да било. Стиснах зъби при вида на супертопката, която изчезна в канализационната шахта.

Наложи се да извадя друга от джоба си. Зелена, със златни нишки.

Като се прибрах, заварих Вера и Марлен на масата пред едно студено пиле.

— О, миличкият ми! Не те изчакахме, защото вече не издържахме!

Случваше се понякога да ме нарече „миличък“, особено откакто влязох в клуба на авторите с над двеста хиляди читатели. Не успяваше да се отърси от някои столични привички. Отвърнах й, че правилно са постъпили, защото аз не съм гладен.

— Хайде, седни — предложи ми Марлен. — От три дни нищо не ядеш.

— Сега съм на последната права на романа.

Те обмениха знаци в смисъл, че съм затормозен. Взех една бира, за да им правя компания, после изчаках разговорът да продължи, за да извадя супертопката си и да я запратя с разсеян вид към стената. Те не й обърнаха особено внимание. Докато разговаряха аз станах и отидох до прозореца, за да видя как подскача в крачка. Не ползвах стените, а я тупках направо на пода с малки, резки и точни хвърляния. Беше по-просто, но движението на китката беше приятно. Усещах, че мога да постигна хармония. Гледах към улицата, а супертопката все така се връщаше ли, връщаше в шепата ми. После усетих гласа на Вера, насочен към гърба ми.

— Подобно нещо не се е виждало, уверявам те. Никой никога не е писал такива мерзости за някого. Ако поискаш, можеш да го изпратиш в затвора, знаеш ли?

— Да — отвърнах аз, без да се обръщам. — Сега изучавам въпроса. Не ми се ще да ми се изплъзне, нали разбираш?

— О, да, представям си!

— Може би ще подхвана хроника в твоето списание, за да разкажа сексуалния му живот. Ще отида да преровя кофите за смет. Ще разпитам портиерката и местните търговци, как ти се струва? Мога също да нарамя един дюшек и да установя стана си току пред дома му!

— Не е смешно.

— Виж какво, и така си имам достатъчно грижи точно сега… Бъди така любезна и не ме занимавай с тази тъпа история. Не може да ми задържи вниманието повече от една секунда.

Възползвах се от последвалото мълчание, за да изляза от кухнята заедно с моята супертопка. Още ми липсваше сръчност, но в идните дни щях със сигурност бързо да се усъвършенствам.

Защото вече не се разделях с нея, освен по време на сън. Понякога дори не я забелязвах. Излизах с нея, стисках я в джоба си, хвърлях я по отсрещните стени, пробвах я в магазините или когато се качвах на стола в някой бар. Славата ми на писател се разпространяваше из квартала и хората от околността ме гледаха с умиление. Можех да си позволя всяка прищявка, да се появя на ролкови кънки или възкачен на бял кон, щяха всичко да ми простят. Бях онзи, когото показваха по телевизията и виждаха във вестниците, чиито книги се продаваха в супермаркетите, бях господинът, който пише толкова сладки книжки. Да ме бяха намерили мъртвопиян на улицата, щяха да ме приберат у дома.

Докато работех, я слагах до себе си. Случваше се също да хвана главата си с една ръка, а с другата да я хвърлям по отсрещната стена. Бях разположил масата си по съответния начин. Хвърлях я с рязко движение към пода, после тя отскачаше от стената, удряше се в тавана и се връщаше в ръката ми. Обичах също така да я държа между палеца и показалеца си и да я пускам на масата от няколко сантиметра височина, а после пак да я улавям между пръстите си. Да я пускам до себе си, не ми беше особено забавно, но трябва да кажа, че така можех да си играя с часове в пълна симбиоза.

Другите имаха различни мнения по въпроса. Боб и Шарл нямаха възражения, Вера се дразнеше, а Марлен въздишаше. Глория си мълчеше. Когато поради нещастна случайност или по необходимост се озовяхме в едно и също помещение, тя стоеше настрана, а аз не я поглеждах. Откровено казано, не виждах никой от тях много добре, живеех в нещо като изолираща мъгла, в ритъма на моята супертопка.

Една сутрин грабнах слушалката и се обадих на Дожелски.

— А! Вие ли сте? — рече ми той. — Поздравления, ще ви издадат на руски език! Както виждате, днес всичко става много бързо. Направо е малко гротескно, не намирате ли?

— Валтер — казах аз, — нуждая се от помощта ви! В успехите делим нещата петдесет на петдесет, така ли е и в несгодите?

— Правилно сте ме разбрали, да!

— Вижте… Налага се да се преместя. Не ме питайте за причините, но повярвайте ми, никога няма да си довърша романа, ако не замина другаде!

— О…

— Да, не се шегувам. Намерете някой, който да ми даде под наем къщата си.

— Хм… имате ли предпочитания?

— Да, къщата да е в гората, а най-близкият съсед да е на десетина километра. Даже по-добре без съседи!

— Да, разбирам. Ами най-добре да отидете в моята. Ще ви пратя ключовете до един час.

Не бях сигурен, че това беше доброто решение, дори не знаех дали въобще е решение. Но тъй като всички дни започваха да си приличат, а най-малката надежда изглеждаше чиста лудост, разбрах, че вече нямаше какво да губя, и се чувствах готов да опитам каквото дойде. Още повече, като се има предвид, че нещата с Марлен не вървяха много добре, както можете да си представите. Сякаш се налагаше да минем между капките на порой, какво говоря, на кървав дъжд. Докато правехме любов, залепвахме счупените парчета, но щом свършехме или колчем се съмнеше, отново се сблъсквахме с чудовищната и все по-оглушителна тишина. Откровено казано, не мисля, че й носех кой знае какво. Нищо не можех да направя, вече нямах нужната сила, а гледката на моята слабост, на неспособността ми да й дам онова, което заслужаваше, ме натъжаваше допълнително и ме отчайваше.

Бяха минали петнадесетина дни откакто бях напуснал болницата. С помощта на супертопката бях ограничил пораженията, но нищо повече. Все едно, пропадайки в пропастта, се бях вкопчил за някоя клонка, което никак не ми помагаше да изпълзя обратно. Не знаех дали това обаждане беше завръщане към живота или последен гърч в агонията ми. Признавам, че само допреди няколко часа идеята да се преместя не ме бе осенила. Събудих се оклюмал, както обикновено, и незнайно как сутринта се озовах в стаята на Анри, седнал на един стол. Не беше по-зле от друг път, играех си кротко с топката и се любувах на аромата на тази стая. Мислех, че съм сам. Докато Марлен не ме изненада в гръб и не се изтъпани пред мен. Разбира се, направих се, че не забелязвам мрачния й вид и намирам за естествено да си седя в тази стая. Повече от всякога съм съсредоточен върху топката си, но с крайчеца на окото наглеждам Марлен. Тя стои пред раклата и попипва разни вещи, оставени от Анри, които са наредени върху нея. Мълчим. Когато се обръща срещу мен, държи будилника в ръцете си. Зяпа ме. После го хвърля яростно по огледалото, което е закачено на стената и го прави на парчета.

— Но той си отиде! — крещи ми тя в ухото. — Нима още не си разбрал, че той си отиде!

Не й отговарям. Чакам я да излезе. Не помръдвам, когато затръшва вратата, защото го очаквам.

Прекарах сам по-голямата част от следобеда. Залепнал за фотьойла и по моему недотам пиян, колкото би бил някой друг в моето положение. Следвайки инструкциите на Дожелски, успях да открия местоположението на къщата на разтворената на коленете ми карта. Не беше много далеч, най-много на един час път, и както личеше, мястото наистина беше доста зелено. Опитвах се да се убедя, че няма и този път просто да сляза на долния етаж, че това решение нямаше да бъде пристягане с още една дупка на зъбчатия ми нашийник. Донякъде успях, донякъде не. Не си губих повече времето и се обадих на Дожелски. Щом ме осени мисълта да се омета, тъкмо когато се надигнах да събера стъклата, не изпитах желание да обмислям въпроса. Още в следващата минута бях излязъл от стаята. Къщата беше пуста, хванах слушалката. Сега, като се замисля, имам чувството, че ми се искаше да вярвам, че някой напътства ръката ми.

Не изгубих три часа в приготвяне на багажа. Вече не притежавах нищо. Не намирах за особено нормално един човек да бъде съсипан два пъти в живота си. Особено аз, какъвто съм си чувствителен. Литературният ми успех не ме изненадваше. Животът винаги ми беше давал и отнемал едновременно. Моят запазен номер не беше да ме бесят, докато издъхна. Моят номер беше да ме увесят за краката до края на дните ми. Бях обречен на самота в компанията на стотици хиляди мои читатели. Може би бих предпочел да бъда съкрушен човек и прокълнат писател, което в последна сметка не бе лишено от величие и можеше да ми придаде прекрасна чернота, диамантено чисто отчаяние. Но не ми бил такъв късметът, а всеки трябва да се примири със своя. Аз бях несретник, който колекционираше ролс-ройси.

Върнах се обратно на фотьойла и зачаках. Макар, и подпийнал, оставах господар на супертопката, само че я хвърлях малко по-внимателно. Стоях така до падането на нощта, полухипнотизиран от тишината и залюлян в мрака, докато пристигна Марлен.

Усетих, че още беше под въздействието на своя изблик по повод Анри, че беше раздразнена, но въпреки това не се подвоумих.

— Реших да си отида оттук — заявих й аз.

Тя улови топката ми от воле.

— Сам? — попита ме.

Тръгнахме в разгара на следобеда на следващия ден подир уморителна препирня с Глория. Не успяхме да се измъкнем тихомълком, защото се оказах последният от глупаците. В съзнанието си съхранявах това напразно очакване, затова помолих Боб да наминава от време на време и да прослушва секретаря, за да ме предупреди, ако се наложи. Тъй че не само разкрих нашето отпътуване, но оставих и адреса. Много хитро от моя страна. Но дали бях способен на нещо по-умно в този момент?

Ключовете пристигнаха с обедната поща. В бележчицата към тях Валтер ме молеше, ако не забравя, да полея растенията и да му напиша един прекрасен роман. Шарл и Вера вече бяха дошли, за да ни пожелаят приятно пътуване. Според тях сме се били нуждаели, достатъчно било човек да погледне физиономиите ни. Мен пък едва ме сдържаше на място, задникът ми буквално се беше подпалил, исках час по-скоро да проверя дали идеята ми е била правилна. Беше омайна утрин. Чакахме само Боб и Глория, преди да потеглим. За да не губим време, поставих двата ни сака в багажника. Изпразних пепелника. Къде се губеха тия?

Пак се чукнах с Шарл, после, тъй като не ме сдържаше на едно място, накарах всички да излязат навън.

— Няма да ги чакаме цял живот, я! — заявих аз. — Трябваше да дойдат още преди половин час, малко прекаляват. Шарл, ти им предай ключовете от къщата.

На тротоара Вера за не знам кой си път ни се закле, че някой уикенд ще дойдат да ни видят. Макар да беше приятно момиче или дори приятелка, се молех да си строши крака в деня, в който понечи да изпълни заканата си. После двамата с Марлен се качихме в мерцедеса и свалихме прозорците си. Тъкмо мушвах ключа в контакта, когато Боб гарира своя автомобил на отсрещния тротоар. Изстреля се и довтаса при нас с притеснен вид. Хвана се за вратата ми.

— По дяволите — усмихна се той, — разсеяхме се и закъсняхме!

Глория мина отпред с Жералдин на ръце и се запъти към Марлен. Сложих ръка върху ръката на Боб.

— Няма страшно, Боб. Това нямаше да ме притесни…

Обърнах се на другата страна точно когато Глория се появи на прозореца на Марлен. Беше пребледняла като смъртта.

— Мамка му, вас май наистина нищо не може да ви спре! — рече тя. — Човек ще рече, че заминавате на меден месец!

Видях как чертите на Марлен замръзнаха и усетих как моите се изопнаха.

— По дяволите, хайде, до скоро! — рекох аз и се наведох над контактния ключ.

— О, Господи! — изсъска Глория. — Ще ми се той да беше тук, за да ви види. За да разбере що за човек си!

— Глория, престани! — намеси се Марлен. — Смешна си!

— Да, смешна съм! Но не аз съм го зарязала след няколко години брак, не аз съм му откраднала съпругата!

— Глория!

— О, тъпанарка! — озъбих се аз.

Жералдин се разциври в ръцете й. Глория ни гледаше ту единия, ту другия, с разтреперано от омраза лице. Бяхме приклещени в мерцедеса, изложени на ударите й. Аз поне се чувствах като в усмирителна риза. Тя ни изгледа с налудничава физиономия.

— Уа! Каква отвратителна гледка сте! — изръмжа тя.

Скочих към вратата си, но Боб я затисна. Гледаше смутено.

— Недей, моля ти се — изрече умолително той.

Затворих очи, завъртях ключа.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно! — чух я да казва в момента на потеглянето.

Марлен остана неподвижна на седалката си през цялото пътуване. Не ме погледна нито веднъж, беше се затворила в електрическо мълчание. Аз също нямах нищо за казване и най-много се страхувах да не затънем в калта на думите. Карах бързо, прекалено бързо за неразработения мотор, но не изпитвах никакво съжаление, никаква искрица на човечност не можеше да ме накара да повдигна крака от педала. Най-сетне тишината се разля по нашите рани като сироп по зачервено гърло.

Къщата на Валтер беше скрита вдън горите, до едно езеро, а последното село бяхме прекосили преди три километра, откъдето бяхме поели по горски път, който се виеше под клоните, нежно осветен от разсеяната светлина. Очаквах седемте джуджета да изникнат отнякъде на пътя.

Къщата беше страхотна, нищо общо с тъжните и претенциозни постройки, които никнат почти навсякъде. Беше дървена, едноетажна, с веранда, която гледаше към езерото. В други условия толкова приятна изненада щеше да ме накара да потрия ръце и да въздъхна доволно, но този път слязох мълком и се заех с багажите.

Отворихме кепенците. Беше приятно. Веднага забелязах малката масичка пред прозореца. Това е добре познат рефлекс при писателите. След това започваме да търсим контакта. Само че при мен не беше така, защото моята машина работеше на батерии. Клетата, бях я забравил в болницата. Когато отидох да си я прибера, загубих една от супертопките си, което впрочем почти никога не ми се бе случвало, предвид нивото, което бях достигнал. Този път обаче се търкулна под инвалидния стол на един паралитик, а аз я зарязах. Направих се, че съм я загубил от погледа си.

Отворихме кепенците на първия етаж. Беше много приятно. Първи аз възвърнах способността си да говоря.

— Хубаво… трябва да се заемем с пазаруването, преди да се е стъмнило.

Хванах я за раменете, защото тихо плачеше. Направихме го на леглото, малко по-късно, докато езерото се покриваше със златисти отблясъци. Тя беше отгоре, но бедрата й бяха настръхнали, а задникът й леден. Не проверих как беше моят.

От селото се върнахме по тъмни доби, багажникът и задната седалка бяха натоварени с провизии. Имах чувството, че този ден бе траял хиляда години. Преди да се заемем с подреждането, й поднесох едно голямо питие. После си пуснах музика. После накладох огън. Постепенно корабът потегляше. Видях как тя постепенно изплуваше към светлината и се възвръщаше към живота. Не извадих супертопката си, за да не обезсмисля всичките си усилия. Разпалих въглените. Сложих спагетите във водата. А за нея се грижех като за истинска принцеса в нейния дворец, сякаш от това зависеше да запазя главата си. Най-вече исках да не разговаряме за нищо, но без да изпадаме в красноречиво мълчание. Нямаше много пространство, слаломът беше труден и аз си подвиквах: „Внимавай отляво, момче! Леко вдясно, момче!“, а нощта настъпваше бавно, звездите мъждукаха, огънят пукаше, жабите квакаха, жабоците квакаха.

Отляво имаше едно голямо дърво. Както и да е, то беше единственото в непосредствена близост с къщата. Иначе нямах нищо против подрастъка, храстите, гъсталаците. Марлен още спеше. Глътнах кафето си прав в кухненския бокс, с крака отрязани от косите лъчи на слънцето. Постепенно една фиксидея обземаше мисълта ми. Излязох.

В пристройката открих една лодка заедно с грижливо подреден рибарски инвентар. Намираха се също няколко инструмента, стари мушами, кутии с боя, дърводелски тезгях. И една прекрасна, добре наточена тежка брадва. Не подходих с радост в сърцето, още повече, че дървото се извисяваше в утринната светлина и разделяше небето на две. Но този път не можех да си го позволя.

Изглеждах нищожен до него. Обясних му положението с две думи, казах му, че не се надявам някога да бъда опростен за това, което се гласях да сторя. После му нанесох първия удар с брадвата.

След някое време Марлен изникна на прозореца. Бях плувнал в пот от главата до петите. Може би се бе събудила от шума.

— Ох! Какви ги вършиш?

Усмихнах й се, без да й отговоря. Минах от другата страна на дървото и го подхванах оттам. Когато спирах за миг, дори не можех да разтворя ръчичките си. Мазолите ми отдавна се бяха спукали.

— Ами… Дожелски?

— Не бери грижа за Дожелски. Аз ще му обясня.

Ако поне един можеше да ме разбере, то това беше тъкмо той. Дожелски срещаше всеки ден такива като мен. Не особено опасни, но луди за връзване, които се вземат за център на света, които скимтят, гърчат се, все от прокълнатите на този свят, дето се държат за ташаците, бълват ли бълват думи и думи без страст, без ярост, без душа, даровити и нищожни, глупаци, гении и боклуци. Тъй че, откровено казано, можех да си позволя да му отсека дървото. Други щяха със сигурност да му погодят по-гаден номер. Някои и с два пъти по-малък тираж от моя.

С една дума, дървото започна да скърца като врата и вършината му се олюля. Ударих последните сухожилия с брадвата, после то залитна напред с гробовно пращене и удари с крайчеца на клоните си най-близките си, изтръпнали от уплах съседи. Марлен се отдръпна от прозореца, а аз приклекнах за миг, за да поема дъх.

— На това му викам добро упражнение за човек, който излиза от болницата — въздъхна тя, като се появи на входната врата.

Въпреки съветите й прекарах част от сутринта в кастрене на клоните. Това ми беше слабостта. Отрязах с трион всички клони, събрах съчките, докато Марлен оглеждаше къщата и завършваше подреждането. После извадих лодката и я изтеглих до брега.

Спуснах я. Скочих в нея. Времето беше толкова хубаво, че и най-големият несретник щеше да се усмихне очарован за последно. Взех си слънчевите очила и се отдалечих от брега сред морни плисъци.

Колко приятно беше да откраднеш мъничко светлина от този мрачен свят! Колко готино бе това прекрасно езеро! Бреговете бяха мрачни, тънеха в гъстата гора, но какво прелестно слънце сияеше над главата ми, каква несравнима светлина. Не знаех какво точно бе протекло в главата на Глория. Бегло си представях чувствата й. Впрочем и аз самият трудно можех да кажа какво изпитвам спрямо нея. Като се замислех, си давах сметка, че бяхме имали доста двусмислени отношения, но никога не им бях отдавал особено значение, намирах за естествено, когато тя се сгушваше до мен, а самият аз бях преживял травма и не можех да се лиша от малко нежност. Честно, никога не се бях замислял сериозно да я чукам, задоволявах се с тези наши особени отношения. Не й бях нито баща, нито приятел, нито любовник, нито брат и бях получил дозата си приятни моменти, като се придържах към тази роля. Но как тя бе възприела това… Ох, просто трябваше да я попитам. А сега само наблюдавах в какъв ужасен фарс бяхме впримчени. Бяхме затънали до гуша.

— Ела да хапнеш! Готово е! — извика ми Марлен.

Не бях гладен, но предпочитах да не се впускам в обяснения. Тогава бях приятно изненадан.

— Ох! Мамка му…Забравил съм греблата!

Следобедът прекарах на верандата, забил нос в романа си. Дожелски се обади да пита дали всичко е наред, отвърнах му, че е безупречно. Когато излязох, видях Марлен на брега на езерото. Влязох сред дърветата, за да я наблюдавам и да вкуся цялата сложност на нещата. Тя притежаваше всичко, което очаквах от една жена, но нещо невидимо ни разделяше.

Сега, когато бяхме заедно, вече не знаех какво да правя с нея, вече не се чувствах на висота, поне не и в тези условия. Давах си сметка, че пак се бях озовал в калта, от която никога не успявах да изгазя. Както бях я подкарал, сигурно щях да надхвърля петстотин хиляди тираж към началото на зимата.

— Е… върви ли? — попита ме тя, по-красива, по-дълбока и по-загадъчна, отколкото можех да се надявам.

— О, хм… — смънках аз, прозявайки се.

Вечерта я заведох да послуша жабите. Приседнахме на брега, точно до едно петно лунна светлина. Направих й знак да се заслуша. Почакахме известно време.

— Всъщност не е лошо да си с мълчалив мъж — довери ми тя. — Можеш да се любуваш на чудесата на природата.

Квакането, което се чу тъкмо в този момент, не идваше от влажните брегове. Излезе направо от гърлото ми.

Следващите дни я наблюдавах, надзиравах я над очилата си. Можех да я нарисувам по памет. Само че дори когато я държах в обятията си, дори когато крачехме заедно, дори когато разтварях краката й, имах чувството, че оставам скрит, че я наблюдавам отдалеч, че я следя от разстояние като прокажен нещастник. Бях един Квазимодо. Нощем не спях. Обичах я, но можех да й дам само своите недъзи, кривите си ръце, обесническата си мутра, голямата си гърбица. А не можех да я вдигна над главата си и да крещя „Светилище! Светилище!“, защото тъкмо аз се нуждаех от покровителство от ужасния хаос на моя живот. Когато един мъж е съхранил достатъчно изисканост, не качва дамата на изгнилата лодка.

Струва ми се, че тя го разбираше. Понякога, докато работех на верандата и я зървах, почесвайки се по главата, се питах каква ли болест ме бе поразила, какво ми пречеше да скоча на крака, но никой от мускулите ми не трепваше, а аз гледах ръцете си с отвращение. Жалко, че не ми избожда очите, казвах си аз, жалко, че не ми изпива кръвта. Мимоходом тя докосваше ръката или рамото ми с пръсти и когато отварях отново очите си, все още бях жив. Бях жив писател. А стилът ми ставаше все по-изчистен, както можете да си представите.

Всеки ден намирах начин да се поразходя с лодката. Сам. Поддържах добри отношения с езерото и в него наистина се чувствах чудесно. Странно, но успявах да мисля за най-ужасните неща, за Глория, за Анри, за това, което ми се случваше, без да ме завлече проклет водовъртеж от гримаси, без да издам и най-незначителен стон. Разбира се, не се сещах с удоволствие, но когато образите изплуваха в съзнанието ми, не ги прокуждах, а дърпах бавно веслата и кръстосвах водите известно време. Беше приятно изживяване. За човек, който малко се хранеше и почти не спеше, се справях по-скоро добре. Впрочем не се чувствах отслабнал, дори усещах нови сили. Мисля, че ако решех да премеря сили, веслата щяха да сдадат преди ръцете ми. Това ми вдъхваше увереност.

Вземах по една въдица, колкото да замажа очите. Не слагах нищо на куката, но съвсем сериозно надзиравах плувката. Винаги се прибирах с празна кошница. Пред Марлен повдигах рамене с въздишка и й казвах, че не съм видял пукната опашка на риба. Всъщност виждах всякакви: зелени, сребристи, сиви, големи колкото ръката ми, които се навъртаха покрай пръта ми, лизваха повърхността и кротко я набраздяваха.

Един път обаче една от тях захапа въдицата. Него ден валеше, но аз си бях взел мушамата и съответната шапка и бях застанал в средата на езерото, което вреше като олио в тиган. Бях прекарал почти час неподвижен, дъждът топуркаше по раменете ми, а аз се свивах под обливаната си от водата мушама. С крайчеца на окото наглеждах плувката, но един Господ знае за какво точно мислех. Всъщност това беше без значение: безкрайни главоблъсканици, примесени с откъси от романа, нищо, което да си заслужава и два реда, нищо, което да можеше да се сравни с танца на жълтата лилия под дъжда. Внезапно плувката потъна във водата.

— Ах по дяволите! — изревах аз, докато кордата се размотаваше.

Изправих се толкова рязко, че шапката ми падна и останах с гола глава. Разтворих мушамата, за да извадя ножа. Още същата секунда подгизнах, но водата не беше студена. В моето положение нямаше да се изненадам, ако ме бе заляла ледена вода или направо червен, кален порой. Извадих моя С.522 и отрязах найлоновата корда. За миг останах прав в очакване на някакъв знак, но не видях нищо. Седнах бавно, взех си шапката и я отръсках в коляното.

— Знаеш ли какво ми се струва? — рече ми тя една сутрин, докато ми размачкваше врата със сладко, бадемово олио. Чувствах леко схващане във врата. — Знаеш ли какво ми се струва? Миризмата му е малко силна, но иначе е хубаво!

А миризмата беше достатъчна за всеки глупак, за да разбере, че съм се провалил. Упреквах се до смърт.

— Да, ето докъде я докарах! — изстенах аз. — Нищо няма да ми бъде спестено!

Ръцете й се спряха на врата ми. От все сърце се молех да ме удуши, но нежното размачкване почна отново. От яд запратих топката си по стената. От яхнията ми се донасяше мирис на бойно поле.

— Добре де — въздъхна тя, — трябва да се примирим, че не всичко в живота е перфектно. Дори ти можеш да се провалиш с твоето чили…

Тогава с изненада забелязах, че й отговорих. Аз, който в хода на последните дни почти бях онемял. Нима бях достигнал дъното? Може би проклетото клонче най-сетне се бе счупило? Рано беше да се каже. Но денят бе особено хубав, а езерото сияеше като снежна Коледа.

— По дяволите — изсмях се аз. — Какво ли не се случи! Понякога с изненада откривам, че още има почва под краката ми!

— О, мисля, че всекиму се случва…

— За Бога, Марлен… Какво толкова съм направил, освен че съм написал няколко истории? Докъде съм стигнал след четиридесет години живот?

— Бога ми… много си се разлютил днес! — пошегува се тя. — Вече произнесе две последователни изречения!

Изпаднах в каменно безмълвие в компанията на моята супертопка. Подложих й врата си.

— Знаеш ли — подхвана отново тя, — никога нищо не съм искала от теб. Не очаквам да ме отведеш в страната на чудесата, защото и аз съм прехвърлила тази възраст. Тъй че не се притеснявай. А иначе съм доста горда: аз съм единственият човек на света, на когото ти си поднесъл провалено чили.

Придърпах я между краката си и положих глава на корема й. Беше в долнище на анцуг, който вероятно носеше от десетина години. Истинско чудо беше, че още имаше някакъв ластик, но толкова разхлабен, че си беше като покана. Замаян от аромата й, не издържах и почти се усмихнах. Когато някоя жена прокара ръка през косата ми, вече не съм същият.

Сложих я разкрачена на коленете си.

— Тази история прекалено те угрижи — прошепна ми тя. — По-добре вземи пример от Анри.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Ами той не се остави да го тормозят. Взе единственото възможно решение.

Панталонът можеше да се отвори като чувал, щеше ми се да се гмурна в него с главата напред. Картината, която се откриваше пред очите ми, беше успокояващо проста. Цветен триъгълник между две бели бедра, нямаше нужда от нищо повече.

— Знаеш ли — добави тя, — дори не мисля, че той се е попитал дали статията на Някой си казва истината. Все пак го познавам доста добре. Спомням си за едно нещо, което държеше да наизустя. „Да започнеш пререкание, е като да изпуснеш водата. Отстъпи, преди да се е стигнало до ожесточение.“ Това са думи на цар Соломон.

Не можах да се въздържа да не кимна с усмивка.

— Как можеш още да мислиш за цар Соломон, когато аз току-що откопчах последното ти копче?

— Ами струва ми се, че толкова отдавна не сме разговаряли. Затова се възползвам!

С все по-целенасочените ми усилия очите й добиха нов блясък.

— Двамата с теб сме загубили играта от самото начало — продължи тя. — Но признавам, че преживяхме прекрасни моменти… Никога за нищо не бива да се съжалява!

— Да не се опитваш да лекуваш болката с друга болка? — попитах изтръпнал аз.

— Знаеш, така е… Невинаги оставаме с мъжете, които най-много обичаме. Инак щеше да е много просто.

Започна да обръща очите си. Но имаше още съпротивителни сили.

— Ах, какво слънце имаше тази сутрин! Надявам се да прекараме още прекрасни дни. Ах, освен това ти дължа най-продължителната целувка в живота си. Със сигурност никога няма да я забравя!

Тя улови главата ми с ръцете си, искаше ми се да я прегърна, но точно сега не можех. Ухапах леко със зъби върха на една от гърдите й през дрехата.

— Ох… ама защо не казваш нищо? — попита задъхано тя.

Оставих гърдата й, за да й отговоря.

— Ох… ама защо спря? — отчаяно изстена тя. Поех отново гърдата й с устните си, без да кажа нито дума, което също беше предимство.

Прекарахме точно дванадесет дни в къщата на Валтер, но според Марлен дванадесет дни или дванадесет години било все едно, всичко зависело от наситеността на преживяванията, а тя беше убедена, че сме изминали дълъг път заедно. Не споделях мнението й на сто процента, но разбирах какво имаше предвид. Чувствата ми към нея не се бяха променили, само че вече бях видял смъртта на първата, затова бях подготвен да преживея заминаването на втората. Бях почти омагьосан от празнината, в която бях потънал. Върхът беше Дожелски, който ми телефонираше поне по веднъж дневно, за да ми съобщи някоя добра вест, а по собствените му думи бил на път да напълни цял сак с писма от мои почитатели, който щял да ми предостави.

Противно на добрия писател, който трябва да даде всичко за романа си, аз не давах нищо, само си правех удоволствие от писането и безмилостно напредвах, докато романът се гърчеше и пъшкаше под пръстите ми. Поне едно нещо ме родееше с големите писатели — опитвах се да спася кожата си. През последните дни, прекарани с Марлен, бях обхванат от истинска треска и успях да поваля няколко глави за рекордно време. Работех дори нощем, в компанията на жабите и лъскавите червеи. Ах, колко приятно е да напишеш едно изречение, да нахвърляш няколко думи между две точки. Колко успокояващо е! И колко се нуждаех от това!

Бях на косъм от завършването на романа, когато една сутрин Вера се обади. Дълго разговаряха с Марлен по телефона. После тя затвори и ме погледна. С леко кимване й дадох да разбере, че съм наясно. После тя ми обясни, че предложението на Вера било интересно, но останалото ми убягна, защото го слушах само с едно ухо. Другото бучеше, свиреше и пискаше.

На следния ден я натоварих на автобуса. Решихме да си спестим прибирането заедно с всичко мъчително и обидно, което то можеше да ни донесе. Тя седна най-отзад и отвори прозореца. Аз стоях на слънцето, чистичък и гладко обръснат, с възможно най-веселата ризка, която бях намерил. С ръцете си в джобовете приличах на някой дребен хитрец. Тя кръстоса ръцете си на прозореца и облегна брадичката си върху им. Погледна ме усмихнато. Умирах от желание да хвана ръката й или дори и двете, но само пристъпях от крак на крак и присвивах очи. А знаете, че иначе много държа на очилата си. Два-три пъти отварях уста като риба на сухо, но не излезе нито звук. Човекът, който стоеше пред Марлен, ми хвърли един поглед, сигурно си помисли, че играя пантомима. Бях на път да умра на място, а автобусът все не тръгваше и не тръгваше. Известно време се загледах във върховете на обувките си. После отново се намръщих и я погледнах. Трябва да призная, че и тя не беше в най-добрата си форма. Бяхме прекарали будни част от нощта, но нямахме настроение и в сексуален план не бяхме постигнали нищо особено, само общоприетото и необходимото. Останалото време прекарахме по-скоро в мълчание. Плисъци, шум от листа, шушукания, нищо повече. Нито сълзи, нито обещания, нито сбогувания.

Отидох до автобуса и подритнах гумата. Все нещо трябваше да направя. Той изчезна от очите ми, но аз не надигнах глава. Изчаках шумът от мотора да заглъхне, после се върнах при мерцедеса и се прибрах.