Филип Джиан
Проклета въртележка (2)

2

Потеглихме рано на следващия ден. Беше хладно, но не се виждаха облаци. Настаних се в автомобила, докато Анри заключваше къщурката, и затворих вратата, прозявайки се. Изпитвам свещен ужас от подобни изрази и като писател се отвращавам от леснината, но един поглед ми бе достатъчен, за да си дам сметка, че бяхме нагазили в бяло, крехко и непорочно като просфора утро. Затова ми се прииска да почистя предното стъкло.

Напуснахме града в южна посока по изгрев-слънце. Анри бе умълчан и напрегнат. Пуснах малко музика, за да потуля напълно шума от мотора, и държах стрелката на скоростомера в средата на циферблата. Чакаха ни най-малко четири-пет часа път. Което не беше кой знае какво, като се има предвид, че от три месеца нямахме вести от Глория.

Анри попадна по следите й съвсем случайно, когато четеше вестника преди три седмици, тоест в онези мрачни дни, когато нямахме ни кола, ни пари, с една дума бяхме с вързани ръце. В долната част на една страница от местния вестник беше публикувано малко рекламно каре.

Анри скочи от масата с псувни. „По дяволите, виж бе, гледай! Оня тъпанар Ерик е отворил автокъща за автомобили втора ръка! Само на четиристотин километра оттук!“ Да, ама в тогавашното ни положение това си беше накрай света и на Анри му се наложи да потърпи. Сега вече нищо не можеше да го спре.

По пътя спряхме да похапнем. Анри се задоволи с една бира, която гаврътна с празен поглед, докато аз се справях с втория си сандвич. Денят беше хубав, в салона бяхме само двамата и сервитьорката се възползваше от свободното време, за да направи маникюра си. Движеше ръцете си в светлината на един слънчев лъч, без да ни обръща внимание. Погледнах крадешком Анри, а после се наведох леко напред.

— Анри, надявам се, че нямаш особени очаквания от тази разходка…

Той бавно се върна на земята и ме погледна безизразно.

— Никога не си имал дъщеря — въздъхна. — Не можеш да ме разбереш.

— Щом така мислиш.

Положи ръцете си на масата. За миг на устните му заигра странна усмивка.

— Виждаш ли — рече той, — те наистина се подиграха с мен. А това не мога да го приема.

Нямах смислен отговор. Пък и бях на негова страна, а не на страната на Глория. Той довърши бирата си и старателно постави кутийката на масата. От очите му бликаха потоци светлина.

— Разбираш ли, не ме е еня, че я чука някакъв невзрачен тип. Поболява ме това, че ме излъга. А това не мога да й го простя.

Надигнах се миг преди да лумне на стола си. Облакътената на тезгяха сервитьорка, навела глава на една страна, съзерцаваше ноктите си. Преди да си излезем, оставих цяла шепа монети на масата.

Когато напече, отворихме прозорците. Бях достигнал възраст, когато започваш да цениш големите автомобили, а малките пъргавелки губят всякаква привлекателност. Мерцедесът с атомния си мотор се носеше безшумно по пътя, имахме място да изтегнем краката си. При всички положения се радвах, че ще видя отново Глория. Все пак тя бе прекарала шест месеца вкъщи и когато си отиде, си дадох сметка, че бях свикнал с нея. Понякога глупостите й ни досаждаха. Човек се пита какво ги движи на двадесет и две години, но да си призная, съзнавах, че не беше по-различна от всички останали, руса, около метър и седемдесет, с излъчването на момиче, което ви мисли нещо сериозно. Все пак беше дъщеря на Анри и понякога минаваше като слънчев лъч в бърлогата. Надявах се да е добре.

Пристигнахме малко преди пладне. Анри почти не обели дума по пътя. На първата бензиностанция спрях да напълня резервоара и да попитам за пътя. Беше на другия край на града. Погледнах часовника си, облакътих се на прозореца на Анри.

— Момчето ми обясни къде е — рекох. — Само че сега сигурно е затворено и ще отвори най-рано след два часа. Добре ще е да спреш да се мръщиш, а двамата да седнем кротко на терасата на някой ресторант.

— Без масло? — попита келнерът.

— Да бе! — отвърнах. — Жалко, че нямате корав хляб.

— Шегичка, а?

— По дяволите, не се шегувам! — въздъхнах аз.

Взех покупките си и прекосих улицата, за да се върна в колата. За късмет успяхме да се гарираме под едни дървета, но навън прежуряше и Анри бе плувнал в пот. Седнах на съседната седалка и захлопнах вратата. Турих сандвича напреки на коленете му.

— Изяж го, без да бързаш — казах му. — Надявам се да е по вкуса ти.

Нищо не отговори. Погледнах безрадостно собствения си сандвич. Даже не ми се мислеше как след минути всичко щеше да е в трохички, но в живота си бях имал твърде малко приятели, за да пренебрегна и най-малката подробност, и макар да бе съвсем идиотско да висим в колата, предпочетох да остана с него. Утешавах се с това, че не бях пилял сили и слюнка, а тутакси бях разбрал, че нищо не можеше да го разубеди.

Точно в един и половина отскочих да купя две бири. От жега улицата се белееше, освен мен не се виждаше жива душа, а небето приличаше на високоволтова дъга. В последния момент реших, че няма причина да не завъртя ножа в раната, извиних се на продавача и вместо бирите си заръчах бутилка минерална вода. Оня прибра кутийките си с въздишка. Изпитвам своеобразно сексуално удовлетворение, когато изпивам горчивата чаша до дъно.

Заех мястото си зад волана, но този път оставих вратата отворена. Анри отпи няколко едри глътки направо от бутилката, без да каже нито дума. Не сваляше поглед от паркинга, само присвиваше очи, защото всички тези коли блестяха под слънцето и разпръскваха лъчите му във всички посоки. Сигурно беше добър ден за търговия, защото броните лъщяха максимално, а цените едва се четяха зад стъклата, удавени в светлина. Денят ставаше за куп неща, само не и да втасваш в колата със залепнала за гърба риза, особено когато знаеш, че е напразно. Изчаках часовникът ми да покаже точно два часа, преди да се нацупя на Анри.

— Е, как ти се струва, дали не можехме да хапнем като хората?

Дадох си сметка, че не му беше до шеги, тъкмо напротив. Даже сгъна бутилката от водата на две. При разчупването пластмасата издаде свръхестествен пукот.

— О, Пресвета Дево! — простена той. — Няма ли да отворят най-сетне?

Около него се бе завихрила някаква агресивна аура. Размислих за момент, усмихнах му се и излязох от колата. Анри се наведе през седалката.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — изръмжа той.

— Ще се поразтъпча — отвърнах аз. — Искам да глътна малко въздух.

— Моля ти се! — глухо възропта Анри. — Прибирай се веднага. Заради теб ще ни забележат!

Тъкмо се канех да го пустосам, когато видях Ерик да се появява иззад ъгъла. Прибрах се на четвърта и двамата с Анри в безупречен синхрон се спъхнахме зад таблото.

Ерик беше разкълчен младеж от типа нова вълна, а проблемът с подобни момчета е, че трудно разбираш какво мислят и дори не знаеш мислят ли изобщо. На мен лично нищо неми бе направил, но избягвах да се усамотявам с него. Не съм виновен аз, че съществува пропаст между поколенията. Наблюдавахме го как отваря решетестата врата. Усмихваше се сам на себе си. Всичко в него бе нахилено: хавайката, небесносиният костюм, неправдоподобните патъци и русата коса, подстригана алаброс. Изприпка по няколкото стъпала, които водеха до офиса, с което даде израз на една по-разпространена форма на жаждата за живот. Забелязал съм, че е по-добре да се примирим, без да се опитваме да го разберем, нито да храним излишни надежди: животът понякога ни среща с хора, чието присъствие само по себе си ни дразни. От типа люде, които могат да си мълчат в ъгъла, обърнати гърбом, завързани за някой стол, но при все това ви опъват нервите. Ерик неизменно имаше това въздействие върху мен. Смътно усещах как с възрастта ставам все по-раздразнителен.

— Ами Глория? — попитах го аз.

— Той ще ни каже, бъди спокоен!

Тъкмо когато излизахме от колата, една женица прекоси улицата на полубегом и влезе в офиса на Ерик. Беше часът, в който секретарките се завръщат по местата си със зачервени бузи, но освен тази приятна суетня, всичко си беше спокойно, градчетата са като поразени от бомба в първите часове след пладне.

Анри влезе пръв. Секретарката тъкмо се уверяваше, че никоя вещ не се е преместила на бюрото й, като мъждукаше с устни, сякаш казваше здравей, гумичке, здравей моливче, здравейте миличките ми. Сетне вдигна поглед към нас. Нищо на лицето й не навяваше на мисълта, че е луда.

— Да, господа… С какво мога да ви помогна?

— Вижте — започнах аз, — работата е доста деликатна…

Зад нея беше вратата. Анри прекоси стаята с широка крачка и решително я отвори. В дъното на кабинета мярнах Ерик с гръб към нас, наведен през прозореца над върволиците автомобили, които се разкриваха пред него. Секретарката скочи на крака и преобърна стола си. Анри прекрачи прага, подсмърчайки. Оная се впусна по петите му, а аз след нея.

Щеше да е странно Ерик да не чуе, че се задаваме. При вида ни не се изненада, а се втрещи. Кабинетът беше широчък. Той успя да скочи през прозореца, преди Анри да го докопа. Спогледахме се със секретарката, докато Анри изхвърча обратно през изхода.

— Е, щом е така, ще се наложи да повикам полицията — изсъска тя.

Сложих ръка на телефонния апарат, като й се усмихвах учтиво.

— Недейте, ще допуснете груба грешка — рекох. — Не е каквото си мислите, а просто семейна разправия…

Тя се отдръпна, не беше нито млада, нито стара и не изглеждаше смутена.

— Тук няма пари — заяви тя.

Беше застинала в странна стойка, неподвижна и разкрачена, сякаш се гласеше да пикае права. Усетих я, че ще предприеме нещо. Хора като нея не спират да ме удивляват, изпитвах своеобразна любов към тях, към начина, по който се съпротивляват, без да се замислят, към това утвърждаване на живота пред небитието, ако ми позволите израза, към обезоръжаващата лекота, с която възприемат нещата. Предугадих, че се гласи да ме ритне.

— Ей, не бъдете глупава — посъветвах я аз. — Нека двамата не се набъркваме в тази история. Впрочем няма нищо драматично, шефът ви се разправя с бащата на своята приятелка.

Онази се отпусна. Аз й се усмихнах и за капак двамата заедно отидохме до прозореца, за да видим докъде са стигнали нещата долу. Изглежда, преследвачът беше догонил Ерик, защото двамата бяха в дъното на паркинга, при малките автомобили, от двете страни на червен фолксваген. Чуваха се крясъците на Анри, но думите му оставаха неразбираеми. От време на време стоварваше юмрук върху капака на колата, после двамата търчаха около нея, а Анри прокарваше ръка през косата си. Секретарката приседна с половин задник на прозореца, аз й предложих цигара.

— Бога ми, като ги гледам, нещата май не вървят на добре.

— Така е, но нали знаете? Животът е като поток. Спокойни течения и водопади се редуват.

Момичето се обърна засмяно към мен.

— Стига бе! Откъде ви щукват подобни неща?

Тъй като разправията на паркинга бе на път да се закучи, не отговорих нищо и излязох да видя като как я виждат работата.

 

 

Тримата останахме безмълвни на път за вкъщи. Когато гарирах пред дома, вече се свечеряваше. Някое време се протягах на тротоара, докато Анри сграбчи Глория за едната ръка и я завлече до вратата. Двамата влязоха. Аз предпочитах на първо време да стоя малко настрана. Всъщност цялата галиматия ме дразнеше.

В къщата беше все още достатъчно светло, за да не паля лампата. Сенчестите участъци бяха приятни, а остатъкът от дома се къпеше в особена атмосфера, сякаш цялото помещение бе засмукано от светлината в прозореца. Чувах ги как се пререкават на първия етаж, някъде над мен, но при все това къщата ме упояваше с покоя си и скоро се озовах на скалата си, потънал във фотьойла, с крака, кръстосани на масата. Питах се, ще слязат ли заедно, дали вечерта едва започваше, или всички се бяха оттеглили. Всъщност нямах понятие, но и не ми дремеше. Нека се оправя с дъщеря си, въобще да си се оправят двамата. Всички знаят, че животът е жарава, за да не казваме геена огнена. Свалих краката си от масата, преди да са изтръпнали.

Надигнах се бавно и се плъзнах като сянка до кухненския бюфет. Не чувах дори дъха си. Отворих бутилка тоник за отскок и налях малко в джина си. Сместа засъска подобно на фитил, преди да се разпали в леко, синкаво, почти флуоресцентно пламъче. Бръкнах в джоба си за кутийката тринитрин, лапнах таблетките и ги преглътнах. Не биваше да забравям да си купя още от лекарството, да поддържам старото си сърце, макар в кухнята да се чувствах почти безсмъртен. Сега пък Глория викаше. Изпитвах странно усещане да чуя отново гласа й в къщата. Вече не се виждаше почти нищо и беше приятно. Заради светлината пропускаме куп прекрасни неща, като се започне с онова, което е в сянка, а шумовете отгоре бяха като сандъче със скъпоценни камъни, които се търкулваха в нозете ми. Преувеличавам, но малко. В известен смисъл беше успокояващо да чуваш как хора се движат и живеят около теб. Това поддържаше мечтата.

Известно време останах пред прозореца, опрял задник на мивката, със скръстени ръце и чаша в едната, доволен като в майчината си утроба. Няма сто начина да посрещнеш бъдещето, а този ми харесваше. Случваше ми се да остана така до разсъмване. После отивах да си легна. Не дължах обяснения никому. Можех да си се прозявам в остатъка от деня с настръхнала на главата коса. В живота всеки се оправя както може. Няма идеална рецепта. Моят подход имаше достойнството, че не струваше почти нищо, освен това в трудни моменти беше достатъчно да направя едно просто движение, за да навра главата си под крана на мивката.

Малко по-късно приготвих омлет с подправки. Отгоре вече не се чуваше нищо. Не бях много гладен, но ми доставяше голямо удоволствие да шетам из кухнята, да отварям чекмеджета, да чупя яйца и да ги разбивам, подир което да ги поръсвам с подправки, дозирани между пръстите. Трудно ми е да си представя нещо по-разтоварващо, впрочем въпреки деня не усещах грам умора в краката.

Анри довтаса тъкмо когато оглеждах приготвеното със задоволство и духом смирен. Тутакси се спусна към бутилката. Някаква невидима ръка изкривяваше чертите на лицето му, половинсантиметрови бели косми стърчаха по бузите му, приличаше на бик, който е настъпвал с километри, преди да обезумее от бягане. Аз разбърках внимателно омлета си в очакване той да се кротне. Дори отидох да пусна последния албум на Джони Каш, защото знаех, че го обича и това ще го разведри. Когато видях, че нещата отиват на добре, извадих вилицата си от омлета и почуках с нея по салатиерата.

— Искаш ли малко? — попитах го.

Той изръмжа, че да, искал. Отидох да взема яйца от хладилника, докато онзи отпочваше „Джони 99“ с неистовия си глас. В по-обикновени моменти това подкосяваше Анри и той рухваше в някой фотьойл, скръстил ръце на корема си. Аз удължих удоволствието си.

— Ей — рекох, — би ли натиснал педала на кофата за смет?

Трябваха му десетина секунди, преди да се реши да настъпи педала. Капакът се повдигна вдървен като труп. Хвърлих черупките. Анри изпи и последната капка от чашата си.

— Тя каза ли ти дали ще слезе?

Той размаха ръка във въздуха.

— Дай да не се занимаваме с нея. Стига ми толкова за днес.

Не си казахме нито дума, докато омлетът се пържеше. Едва на масата, между две хапки, си възвърна способността да говори. Поклати глава над чинията.

— За Бога! Можеш ли да ми обясниш защо са решили да ме натикат в пъкъла? Не мислиш ли, че си платих достатъчно с майка й?

— Мдаа, но от друга страна е истина, че тя е пълнолетна…

Онзи ми хвърли блеснал поглед над масата.

— Пълнолетна била — изсмя се той. — Будалкаш ли ме?

— Знаеш, че не можем да я задържим насила. Няма да е лесно…

— Когато я оставих да си тръгне, ми беше казала, че отива да види майка си. Е, сега вече наистина ще я види, този път ти гарантирам, че НАИСТИНА ще отиде при нея!

Когато привършихме, наредих посудата в миялната машина и двамата се изнизахме в съседната стая. Запалих две-три дискретни лампички по кьошетата и му поднесох кутията с пуретите.

— Едно нещо все пак ми достави удоволствие — казах му. — Не знам дали забеляза, но когато се изтъпанихме в жилището, тя най-напред ни се усмихна. Изглеждаше доволна, че ни вижда…

— Ти поне си наблюдателен… Не се учудвам, че пишеш романи… Ерик също ли ти се стори доволен, че ни вижда?

— Е, може би ти не подходи както трябва!

— Да, ама ти май забравяш нещо. Жена ми се чупи с търговец на автомобили. Дъщеря ми се чупи с автотърговец. Не ти ли се струва, че тия момчета май попрекаляват?!

Признах, че не беше лесно за преглъщане. Не знам дали той заслужаваше подобен жребий, но от своя страна бях убеден, че струваше колкото всичките си колеги и дори много повече. Анри беше смайващ писател, със сигурност един от най-добрите, само че днес човек трябва да бачка къртовски, за да продава стихове, повечето хора дори не подозират, че още ги има. Въпреки това всеки негов ред беше запомнящ се урок за мен. Случваше се да чета и препрочитам с несигурна крачка някое от неговите писания, забравено в кухнята, обзет от нещо като световъртеж. Наистина! Понякога дори погалвах с върха на пръстите си следата от химикалката му по листа. Сравнен с него, не струвах пукната пара. За щастие имаше някаква справедливост и книгите ми донасяха достатъчно пари за двама ни. Бях нещо като изгряваща звезда на литературния небосвод, докато Анри беше на стадий черна дупка. Жените са трудни за разбиране. Светът е пълен с автотърговци. Наистина, понякога се питам дали изобщо могат да зацепят нещо от поезията.

Чухме вратата на банята да се захлопва горе. Анри погледна към тавана.

— Може би оттам трябваше да започна. Да й навра главата под студената струя.

Разсмяхме се. Въпреки думите му, знаех, че е доволен, че тя е тук. През цялото време, докато бяхме без вести от Глория, мисълта за нея го терзаеше. Като научи, че е с Ерик, се поуспокои от мисълта, че онзи се грижи за нея, и макар никога да не го призна, тя му липсваше ужасно. Ето че най-сетне тя беше тук. Вярно, можеше да се получи и по-добре, но, тъй или иначе, тя беше тук.

— Ей, Анри… кефиш ме! — рекох му.

Той отпусна глава на облегалката на фотьойла и изпружи крака. Поставих една пълна чаша на корема му.

— Слушай — каза той с разкошния си глас, докато гледаше усмихнат нещо на тавана, — слушай, глупако неден, надявам се, че няма да допуснеш двете грешки, които поразиха живота ми. Имам предвид да се ожениш за много по-младо момиче, а после да намериш начин да му направиш дете. Най-вече дъщеря. Много внимавай и не забравяй какво ти казвам.

— Не. На мен това не може да ми се случи.

Той се изсмя. Изу едната си мокасина.

— Ах, да, бях забравил… Твоето сърце е изчерпано завинаги!

— Да… в известен смисъл.

— Знаеш ли, бях точно на твоята възраст, когато се ожених за Марлен. Мъжът е особено уязвим в тази възраст. Тъкмо когато конете спрат, за да си поемат дъх, им хвърлят ласото около врата. Така че не забравяй какво съм ти казал, не избирай някоя прекалено млада, повярвай ми, но ако е по-силно от теб, поне гледай да не забременее. Хм… и двамата с теб имаме мутри, които привличат момичетата и май че само за това стават!

Поговорихме още малко, после той се качи да си легне. Погледът ми го изпроводи, докато катереше стълбите, подир което си махнахме с ръце, преди да се скрие на първия етаж. За мен това бе начин да приветствам всичко в него. Не говоря врели-некипели, всеки би усетил, че той носи у себе си странна сила, а аз знаех по-добре от всички за какво става дума.

Излязох да взема куфара на Глория от колата. Анри го бе запокитил в дъното на багажника и той се бе отворил. Навън беше хладно. След секунди усетих парфюма на Глория, сякаш духът й се измъкна от куфара. Стори ми се приятно, много приятно, точно каквото може да се очаква от момиче на двадесет и кусур години. По моему писателят трябва винаги да има момиче на двадесет години наблизо, най-малкото, за да вижда образа на силата и свежестта, който да го стимулира да се поразмърда. Ама какви ги наприказва Анри? Нима човек може да устои на изкушението на светлината? Да си сложи препаска на очите? Нима е възможно да се откажеш от слънчевия лъч и да се примириш, че ще пишеш безстилни буламачи, лишени от живец? Убеден съм, че са ни нужни млади и красиви жени, освен ако случаят не е по-особен. Казаното настрана, Глория не беше точно мой тип, възруса и прекалено самоуверена за вкуса ми.

Тя обаче внасяше в дома женско присъствие и ми се случваше да надигна глава, за да я видя как прекосява стаята или подрипва по стълбите, а двамата с Анри повечето време висяхме пред банята. Извадих куфара от багажника с отнесена усмивка. Започвах да замръзвам само по блуза.

Прибрах се, след като огледах от край до край улицата, премрежена от разпокъсана мъгла. Затворих вратата пред зейналата паст, без да се почувствам ужасен, защото почвах да свиквам с изчекнатите видения, с внезапните просветления, които ви карат да виждате живота като кошмарна клопка, а улицата превръщат в гримасничещо чудовище. Понякога е обратното и всичко, без особена причина, ви се струва по мед и масло. Не бива да отдавате особено значение на подобни усещания, ако не искате съвсем да сбъркате пътя. Впрочем, докато градът навън се размиваше, аз се озовах лице в лице с Глория, по бикини насред кухнята, с кофичка кисело мляко в ръка. Беше петата поред, ако съдех по четирите трупа наредени на масата. Когато беше с нас, ги купувахме в пакети по двадесет. Като ме видя, отметна косата си назад.

— Не открих пудра захар — заяви тя. Подробностите настрана, физически не можеше да й придиряш. Видимата податливост на бикините й, естествено, приспиваше душата ми, а пък и не можех да изляза от положението, като погледна нагоре, предвид факта, че гърдите й стърчаха почти в лицето ми. Тази непринуденост ми харесваше, но вече бях размислил по въпроса и предпочитах нещата да си останат така. Никога не съм се ругал заради момичетата, които съм пропуснал да имам, тъкмо напротив, никога не съм считал, че чукането е най-доброто, което можеш да сториш за едно момиче. Глория не се притесняваше от мен и в крайна сметка двамата свикнахме с положението. Наблюдавах я спокойно как изстъргва дъното на кофичката и изпитах дълбоко удовлетворение в естетически смисъл.

— Не трябваше да го лъжеш. Така само го улесни.

Тя докопа нов йогурт от хладилника и приседна с половин дупе на крайчеца на масата, с изправени рамене и изопнати напред крака. Откъсна капачката с рязко движение.

— Сигурен ли си, че нямаме захар?

— Нямам представа. Ти провери ли навсякъде?

Обърнах се, без да съм си изяснил докрай работата със захарта. Пуснах телевизора, взех си чашата и се разположих на дивана с дистанционното в ръка. Разходих се по всички канали и се върнах на някакъв филм за Северния полюс с ледове до хоризонта и свистенето на главоломно летяща шейна. Надявах се да продължи дълго. Вместо това Глория се изтъпани току пред мен, почесвайки си главата.

— Уф! Не намирам цигарите…

— По дяволите, нарочно ли го правиш?

Дадох й една. Тя се наведе, придържайки косата си, докато драсвах клечката. Съпроводи издишването на дима с дълбока въздишка, сетне се излегна на дивана и положи глава на бедрото ми.

— Голям мръсник е, де! — заяви тя.

От муцуните на кучетата излизаха валма, на моменти камшикът изсвистяваше във въздуха и кучкарят надаваше викове. Глория се намуси и издърпа дъното на бикините си.

— Ох! Това нещо ми влиза в задника.

— Не, не е мръсник — казах аз. — Бъркаш. Не е така просто, както си го мислиш.

Тя се изправи и коленичи до мен. Сега изглеждаше разярена, но на моята възраст човек е виждал и други — нали и от годинките трябва да има някаква полза все пак? — тъй че дори да беше разиграла някаква сцена, нямаше ни най-малко да ме впечатли. Впрочем те рядко са опасни, случват се един път на тридесет и шесто число от месеца и човек бързо си дава сметка за това. Чувствах се като кофа с вода, която наблюдава догаряща клечка кибрит.

— Да, ама с какво право се държи така? — просъска тя. — За какъв се взема, по дяволите, какво си въобразява?

— Предполагам, че не е могъл да постъпи другояче. Понякога изпитваме необходимост да действаме, не можем постоянно да си седим кротко и да оценяваме положението. Надявам се, че на твоята възраст си даваш сметка, че когато дълго припикаваш огъня, в края на краищата го загасваш веднъж завинаги. Не можеш да искаш от нормален мъж да сведе живота си до купчинка пепел, особено когато е превалил билото.

— По дяволите, а аз ли трябва да плащам сметката? Ей, вие двамата се самозабравихте, няма ли да се приземите най-сетне?

— Съгласен съм, признавам, че не е лесно. — Докато й говорех, гледах телевизия, целия този замръзнал безкрай и мътното слънце, което висеше като двадесетватова крушка. Поклатих глава, все така втренчен в екрана.

— Но искам да те помоля за нещо, Глория… Не ме намесвай във вашите каши. Нямам желание да разбера кой крив, кой прав. Ако питаш мен, изчакай малко да ти се избистри главата.

— Виж какво, не ми казвай, че намираш това за нормално.

— Никога не съм казвал подобно нещо, по дяволите!