Филип Джиан
Проклета въртележка (17)

17

Малко преди отпътуването Вера се отби да ни прегърне за последно. И Шарл с нея. Тя недоумяваше защо не съм отговорил на статията на Някой си, повтаряше, че не може да ме разбере и че онзи е звяр и злосторник. Аз й обясних, че съм против насилието. Подир което взе адреса му за всеки случай и напуснахме бара на аерогарата с един чай с лимон в стомаха.

— Докъде стигна с романа?

— Хм, напредвам — отвърнах аз.

— За теб нещата се развиват страхотно.

— Зависи какво имаш предвид. Дали говориш за здравето ми или за сексуалния ми живот?

— Говори се, че ще получиш една голяма литературна награда…

— Иска ми се да съм прокълнат писател с джобове, гъчкани с мангизи. Да се размотавам в стари дворци и да имам само стотина читатели. Но ревностни.

— Хи-хи!

Тя се възторгна от топлото време и последните цъфтящи бадеми. Не искаше да напуска столицата дори за всичкото злато на света, но въздишаше по късмета, който сме имали, и за който според нея не сме си давали сметка. Познат напев. Напук на нея в късния следобед се разрази буря и й се наложи да се откаже от намерението да се разположи в градината на Шарл, която временно се превърна в кална пързалка.

Вече се бе стъмнило, когато в целия квартал спря токът. Шарл раздаде няколко свещи и тримата продължихме да беседваме за туй-онуй: предимствата и недостатъците от големите тиражи, последната книга на Еди-кой си, така наречените литературни течения, клюки, мълви, догадки… Не си падах по такива разговори, но трябва да призная, че на моменти се оставях на течението. Нямаше какво да правим, докато чакахме другите и убивахме времето. Навън валеше като из ведро.

Тя беше с почти лятна пола и след някое време не издържа, от тъмнината й стана студено на краката. Станах. Тя ми предложи да носи чадъра, а аз не възразих, защото Вера пътуваше с две големи чанти, а аз нямах три ръце. Взех един фенер и двамата излязохме, като прибягвахме между локвите. Взех двата сака и точно когато затварях вратата, Боб гарира зад нас. Тъй като имахме фенер, ги изчакахме. Беше почти пълен мрак. Боб слезе от едната стана, беше без шапка, а под шлифера си носеше Жералдин. От другата страна се отвори чадър и Глория слезе заднишком. Боб притича пред нас с химикалка-фенерче между зъбите.

— Ей, имаш ли нужда от помощ? — извиках аз към Глория. — Трябваме ли ти за нещо?

— Да! Да!

В колата бяха легълцето, кошницата с разните й принадлежности, памперсите, личната й чанта, чадъра и Бог знае още какво. Познавах една жена, която щеше вече да е изхвърлила всичко през вратата. Глория изглеждаше ожесточена. Приближихме се, тя намести легълцето и кошницата под мишницата на Вера, като пътем проклинаше гадното време. Захлопна вратата с крак, после погледна Вера.

— Много сладка лятна поличка. Ама не ти ли е хладно без чорапи?

После пое първа, без да изчака отговора, и тримата на бегом се прибрахме в къщата. Тя спря внезапно.

— Ох, мамка му! — рече Глория.

Вера, която бягаше зад нея, се блъсна в гърба й. От удара се подхлъзна, загуби равновесие и падна на задника си насред една кална локва.

— Ееее, не! — извика тя. — Това не трябваше да става!

Осветих я свенливо с фенера, а дъждът капеше по главата ми. Не беше изпуснала нито чадъра, нито поверените й от Глория вещи. Полата й се бе разстлала наоколо като поле със синчец, а краката й бяха наполовина затънали в меката кал. При вида на гримасата й ме заболя стомахът.

— Забравих бибероните в жабката! — съобщи Глория. — Нали не се удари?

Помогна ми да извадим Вера от блатото, после побягна обратно към колата. Само можех да си представя колко гадно беше да ти се стича тази кал по краката. Не почувствах никаква сексуална тръпка.

— Ох, закълни ми се, че тя не го направи нарочно! — примоли ми се тя.

— Кълна ти се! — рекох аз.

Анри и Марлен пристигнаха малко по-късно, когато Вера излизаше от банята. Чувствахме се като в някаква торта за рожден ден, набодена със свещи, което не беше лишено от чар, около нас танцуваха сенки, лицата придобиваха особена внушителност, достатъчно беше да присвиете очи и заприличвахте на дух-гръмовержец, малка гримаса, и започваха адските мъки. Усмивчицата ви хвърляше в блаженството на дзен. Взех тенджерата от Анри и докато всички се целуваха, отнесох съкровището в кухнята. Разположих няколко свещи около печката и започнах да готвя на бавен огън.

Вкусих. О, Господи! Не ми бяха отнели всичко. Бях достигнал върха на своето изкуство. Да сготвиш чилито още предния ден, това гласи мъдростта. Тя съдържа и моето мнение за тенджерите под налягане. Разбърквах бавно в продължение на няколко секунди, полупритворил очи в очакване ароматът да се възнесе до лицето ми, после реших да добавя щипчица лют червен пипер. Както писателят посяга към писалката, за да нанесе последните поправки, аз извадих чантичката с подправките от джоба си и го поставих пред себе си. Откакто разбогатях, можех да си позволя подправката „Карол Шелби“, една от най-добрите.

„Any man that eats chili cant be all bad.“

(Човек, който яде чили, не може да бъде съвсем лош.) P. Garrett

Stinking Spring, N.M. Dec. 21, 1880

Сложих пипера. Мечта! Глория се появи в рамката на вратата.

— По дяволите, пак чили! — възропта тя.

Аз се изцъклих като шаран с лъжицата във въздуха. Бях се посветил изцяло на чилито и бдях над него още от предния ден! Това ястие ме бе направило литературно явление, ястие, което моите поклонници хапваха с религиозно преклонение!

— Тъпа гъска! — рекох й аз. — Толкова ли не си способна да изпиеш бутилка мескал с Лоури? Или бутилка абсент с Верлен? Може би ще откажеш да споделиш сандвича на великия Джак?

Тя ме изгледа, после изчезна с подигравателно кискане. Беше почти като игра. Но не бях разбрал, че тя вече окончателно бе напуснала детството. Все още не я вземах съвсем на сериозно. А може би не го исках, знае ли човек? Светът и той беше като нас, ужасяващо сложен. Единствено чилито ме върна към по-спокойни мисли. „Как тихо падат цветовете макови!“ — бе написал Ецужин. Натопих внимателно дървената си лъжица в океана от розови цветчета, докато лекият дъждец барабанеше по прозореца.

Анри ми донесе една чаша и ме попита как вървят нещата.

— Ами… сам прецени — отвърнах му аз. — Глория вече се изказа по въпроса.

— Хм… Господ да ме порази!

— Да. Аз не държа.

— Зарежи я. Не й обръщай внимание.

— Преди направо подивяваше по моето чили, ако си спомняш…

— Да, само че е излишно да ми изброяваш всичко, което не успяваме да съхраним, или онова, което се променя. Знаеш ли, мисля, че това чили е сред най-върховите ти постижения.

— О, не знам. Може би му липсва половин чушчица.

При втората лъжица си зададох въпроса.

— Не, не мисля. Съвършено е. По-добро, отколкото в романите ти.

Изчервих се от комплимента. За да не си проличи, се наведох над тенджерата. Това ми се случваше всеки път, щом Анри заговореше за книгите ми. Когато ми каза, че напредъкът ми го изненадвал и съм започвал да пиша както трябва, полекичка отидох до прозореца и го отворих.

— Не се стеснявай, вземи си още — казах му аз.

— Сякаш правим бдение за някой мъртвец — пошегува се той, като ми посочи печката и свещите, които бях наредил в четирите й ъгъла. Сложи ръка на рамото ми и известно време гледахме чилито.

— Знаеш ли — додаде той, — аз мога по-добре да го оценя от едно момиче на двадесет години. Но не ме питай какво се случва в главата й. Всъщност никога не съм знаел, ако искаш мнението ми.

— Ние сме прекършени от жените мъже! — пошегувах се аз.

Той опита още една лъжица и поклати глава.

— О, не, забрави за онази половин чушчица!

Мисля, че го каза, за да ми достави удоволствие, но не се заблуждавах, че наистина на чилито му липсваше половин чушчица. В известен смисъл вече не можех да си позволя и най-малкото недоглеждане с чилито, защото цялостното ми реноме щеше да пострада. Прекрасно разбирах думите на Анри дьо Монтерлан: „Млади момко, моят успех е едно недоразумение“. Опасявах се, че дължах известността си повече на рецептата си за чили, отколкото на стила си. Понякога си задавах сериозно въпроса какво ли щеше да стане, ако на мода дойдеше киселото зеле, дали нямаше да ме отпрати в небитието. Но дотогава се надявах да започна да пиша за себе си. Впрочем усещах, че времето не беше далеч, но пред очите си имах добър пример, освен това наближавах интересна възраст. Да загубиш косата си или да побелееш, да откриваш бръчки по лицето си, да се събуждаш нощем, да изнамериш своя снимка отпреди десет години, да въздишаш, всичко това не беше нищо особено. Но имах нов поглед върху нещата, усмихвах се по-лесно.

— Ако не можех да усетя, че му липсва половин чушчица, Анри, тогава нямаше да съм това, което изглежда да съм.

Боб се появи, но той разбираше само от омлети, цялата гама омлети, които можете да си представите. Глупчото ме попита дали не ми се струва, че щипка сол… но аз тутакси му отговорих, че е болен, а Анри повдигна рамене. Солта беше прах в очите.

— Такааа — рекох аз, изтръсквайки лъжицата о стената на тенджерата. — Сега трябва да потърпим двадесет минутки и ще е готово…

В този момент страхотна експлозия разтърси половината къща. Точно така ми се стори, или пък, че някой самолет забърса половината покрив. Всъщност цялата къща изскърца чудовищно. Ние се спогледахме, докато останалите в съседство вече се суетяха.

— Ама какво става?! — изрева Шарл.

Втурнахме се в хола. Всички бяха прави, с набраздени чела, заслушани в дълбоката тишина, която се възцаряваше отново. Трясъкът от счупените стъкла непосредствено след удара още кънтеше в ушите ми, беше като напев на сирени в нощта над морето, като камбанен концерт в ледения, зимен въздух. Жералдин пляскаше с ръце в кошничката си.

— Кажете ми, че халюцинирам! — каза Шарл с потрес в гласа.

За нула време се изстреляхме навън. Отново валеше и не се виждаше почти нищо, само няколко отражения на земята, по която се стичаше вода на вадички. Върнахме се за фенерите. Шарл повтаряше, че нищо не разбира, къщата имала гръмоотвод, освен това нямал врагове. Останалите също недоумявахме, излязохме и заоглеждахме мрака, като се блъскахме един другиго. От началото на драмата бяха изминали само няколко секунди.

Когато свихме зад ъгъла на къщата, пред очите ни се разкри потресаващо зрелище. Двойно по-потресаващо за мен и Анри.

— Боже мой! Верандата ми! — простена един глас.

— Не мога да повярвам! — промълви Анри.

За миг останах неподвижен, забит като кол насред една локва. Водата, която се стичаше по лицето ми, доказваше, че не сънувам.

— Направо да се гръмнеш! — заяви Боб. — Какво го е прихванало това дърво?

Изведнъж градината се освети, също и улицата, светнаха и няколко прозорци на къщата. Този път беше един гигантски кипарис с лъщящи, изтръгнати от земята корени. Въпреки дъжда във въздуха се носеше миризма на дървесна мъзга и обърната почва. Момичетата наизскачаха с дъждобрани на главите. Вера сложи ръка на устата си. Марлен се вцепени. Глория ми се стори очарована. Направи крачка напред и застана пред мен.

— Страхотно! — рече тя.

 

 

На другата сутрин дойдох да наобиколя дървото. Бях сам. Шарл и Вера сигурно още спяха. Вече не валеше, но въздухът бе поел свежест за няколко дни, а аз пушех съзерцателно цигара, със закопчано яке и ръка в джоба. Мек вятър пощипваше носа ми, стоях на тридесетина метра от дървото и замечтано оглеждах наклонения гигант. Беше хубаво, зелено дърво, наглед в добро здраве, но въпреки това беше рухнало върху къщата. Гледах го с неизчерпаемо любопитство. Не крия, че историята буквално ме потресе.

После го поогледах отблизо. Наглед нямаше нищо интересно и оставих съзнанието ми да се рее свободно. Сложих ръка на стеблото. После го прекрачих. Хванах го за въображаемите рога, и го разтърсих опрян на петите си с напрегнат гръб. Нададох кратък вик „дий!“ С един скок полетяхме над покритите с високи треви склонове, светлината беше чудесна, отблясъците пробягваха по потоците ниско, в долината. Бях се изправил на стремената. Чувствах, че няма как да си разбия муцуната, но на моменти склоновете бяха възстръмни, а аз си представях Бог знае какво родео и се привеждах над шията на животното, като се крепях на седлото с едничката сила на бедрата си. Набрахме скорост. Нададох ужасен и освобождаващ вик.

— Хъ… Преча ли ти? — попита Шарл.

Хлъзнах се надолу по стеблото. Той се начумери, ръцете му бяха наврени в джобовете на халата. Колчем видех мъж в такава дреха, загубвах желание да си купя подобна. Същата работа и с цвичките. И с тиролските шапки. Понякога се налагаше да се ощипем, за да повярваме, че не много отдавна Шарл беше изиграл голямата роля в живота си с отвличане, изстрели през вратата и т.н. Все пак имаше нещо романтично в него в тази ранна утрин. Как да не се смае човек от невероятната загадка, която крие в себе си всеки от нас, Господи Боже мой!

— Смаян съм — заяви той, повдигайки рамене.

— Да, разбирам те.

— Добре де, ти как си го обясняваш това нещо?

— Сещам се само за едно — отвърнах аз. — Дървото се е препънало в тъмнината.

— Искаш ли кафе?

Бях спал зле. Събудил се бях рано. Бях дошъл само да огледам, но не мислех да оставам.

— О, не си прави усилието заради мен.

— Не бери грижа, разтворимо е. Само пускам гореща вода от чешмата.

Оставих го да ми разкаже как следващият му роман щял да се развива в Санта Круз и се изнесох. А защо не в Юкон? Включих на първа, потеглих.

Небето вече беше чисто. Слязох към центъра на града. Хапнах един кренвирш в едно ъглово заведение заедно с италианско кафе, купих си няколко печени кестена, после влязох в един магазин.

Продавачът ме познаваше. По времето, когато все още приемах всеки чек за някакво чудо, той беше сред малцината, които ни даваха по малко на вересия. Винаги се радвах да срещна някой от тези хора, които ни бяха спасили живота, и вместо да се крия, сега разговарях с тях, а когато влизах, те ми се усмихваха до уши. Струваше им се забавно да разговарят с писател, когото при това показваха по телевизията, тоест не беше менте. Редовно ме питаха как съм с вдъхновението и самата дума вече ги разсмиваше. Всъщност това бе за предпочитане пред проклетите интервюта, можехме да разговаряме за дъжда и хубавото време, стига да нямаше навалица. Търговецът ми обясни, че ще разширява асортимента си, че стелажите му ще бъдат високи чак до тавана, но сам се питаше дали не сглупява, защото беше свикнал със сегашния вид на магазина.

— Също като при вас. Ако ви сменят пишещата машина! — заяви той, докато нареждахме покупките ми в плика.

Когато тръгнах да се разплащам, ми каза, че ми подарява стека с бирите, защото бях закупил пет бутилки бърбън. Чаровен човек. Добавих три бутилки джин, за да му се харесам, заедно с няколко кутийки тоник.

Стигнах до колата си с пълни ръце. Възникна, разбира се, неизбежният проблем с ключовете. Тъкмо оценявах шансовете да поставя всичко това в равновесно положение на капака, когато Глория изникна отнякъде.

— В кой джоб са?

Кимнах с глава към десния.

— Ъхъ… в якето ми са.

Тя отвори вратата и успях да разтоваря бутилките. Надигнах се да й благодаря. Беше вързала косата си над главата.

— Отива ти — казах й аз.

В последно време й бе останала само една физиономия, имам предвид тази с пронизващия поглед. Усмихнах й се. Попитах я иска ли да пийнем нещо, или да хапне един кроасан. Ама не, та тя току-що бе станала, беше закусила и т.н. Наблюдавах я няколко секунди.

— Защо? — рекох аз с въздишка. — Защо?

— Какво защо? — отвърна тя.

Съжалих, че се бях отпуснал, но беше по-силно от мен. Не помнех кой ден от седмицата бяхме, хората наоколо сякаш се разхождаха, беше една от онези утрини, в които можете да влезете в църква или да дадете някоя банкнота на седнал на земята просяк, или да приберете някое куче, или да изненадате в гръб и целунете по врата вашата приятелка.

— Как успяваш да бъдеш толкова проклета? — попитах я кротко аз. — Не се ядосвай. Но аз бях ощетен от промяната в теб и е нормално да не ми харесва.

Тя разтърси глава и погледна встрани, като остави да се изплъзне лек кикот.

— Ха-ха! Тази история май ти е станала фиксидея. Кой от двама ни е по-проклет по твоему?

Обелих един от кестените и й го подадох.

— Имам чувството, че за последно те видях в деня, когато ни заряза в онази гора. Не е ли странно, как мислиш?

— Да. Не ти липсва въображение.

Без да каже нито дума повече, тя пресече улицата и влезе в един магазин на самообслужване. За миг се поколебах, после я последвах. Заварих я превита на две над количката си. Сравняваше две марки доматен сос. Посочих й по-добрата.

— И дълго ли ще я караш така? Не се ли умори?

— Ще бъдеш ли така добър да се мръднеш малко, за да продължа нататък?

Последвах я до следващия щанд, докато уредбата съобщаваше списъка на стоките в промоция.

— Наистина ли нямаш какво да ми кажеш?

— Ако много държиш, вземи ми разтворимо пюре.

Неохотно изпълних молбата й, хвърлих консервата на дъното на количката. Когато се опита да продължи нататък, спрях количката с крак.

— Как си ме представяш на моята възраст да се оставя да ме дразни някакво си момиченце на двадесет години?

— Пусни ме да мина!

Мъжът в бяло яке, кльофнал се на стола в дъното на магазина, ми хвърли едно око. За да го успокоя, хвърлих една кутия мляко в количката и отдръпнах крака си.

— Моля те, успокой ме, че има и по-страшни проблеми в света, кажи ми, че съм пълен глупак.

Тъй като не ми отговори нищо, добавих една кутия лазаня със спанак.

— Не съм ли прав?

Изглеждаше заинтригувана от един безквасен хляб. Аз грабнах една франзела в целофан и я насочих между гърдите й.

— И докъде ще стигнем така, как мислиш? — попитах я аз с разколебан тон.

Тя изкриви устни. Аз бавно се предадох и пуснах франзелата отвисоко в количката.

— Никой не може да каже — подсказах й аз.

— Моля те да престанеш да хвърляш тези боклуци в количката ми, разбираш ли ме?

— В твоята количка? Добре! — Събрах продуктите и ги върнах по щандовете. — Искам все пак да ти кажа едно…

Спрях на средата, защото мъжът с бялото яке се надигна и се запъти към нас. Навъсено огледа щандовете, като се правеше, че не ни вижда.

— А, сега де… — рече той. — Какво търси тук тази лазаня? А тази кутийка с мляко?

Изчаках го да се заеме с голямата, лоша франзела, за да продължа думите си. Нямах намерение да я оставя да се изплъзне.

— Чуй ме малко — рекох й аз. — Лишаваш ме от нещо важно. Дано поне да си струва…

Докато го изричах, я хванах за ръката, но тя се измъкна с рязко движение и лакътят й потъна в стомаха на една лелка, която минаваше зад нея. Беше висока, слаба, с бяла кожа и обезцветени руси коси. Падна с викове върху щанда за хигиенни продукти. Помогнахме й да се изправи, като я убеждавахме, че нищо й няма. Оня довтаса, като развяваше белите си криле, с решителен вид.

— Ама какъв ден! — рече той и се впусна да пренарежда препаратите за миене на съдове.

Закачихме русата лелка за количката й и се отдалечихме под звуците на тихата, безхарактерна музика.

Веднъж излезли на слънце, аз поднових атаката.

— Пеша ли си?

Тя потвърди, като междувременно взе двата си плика от ръцете ми. Предложих й да я закарам, но тя намираше, че не си струвало в това хубаво време и наистина предпочитала да се поразходи. Разбирах я напълно, но нали беше натоварена като магаре, нали ръцете й бяха подути и посинели, пристегнати от найлоновите дръжки на пликовете. Без да изчакам отговора й, грабнах покупките. Срещнах слаба съпротива. За щастие, защото щях да ги задърпам като луд, с риск съдържанието им да се разпилее в радиус от петдесет метра.

Тъкмо потегляхме, когато тя включи радиото на макс. Човек трябваше да има железни нерви или да се остави да бъде погълнат от нежната девственост на синьото небе. Смигнах й и намалих звука. В отговор тя свали прозореца си, сложи ръка на вратата и затвори очи. За пореден път се попитах ще упорствам ли, или ще зарязвам работата насред път. Между нас все още имаше нещо, но не знаех точно какво.

— Накъде караш? — попита ме тя по някое време.

Движението беше толкова спокойно, че бях продължил направо и без да си дам сметка, бях стигнал почти до края на града. Самият аз бях изненадан.

— По дяволите! Бях се замислил за друго, представи си.

— Прекалено много мислиш.

Иийй! Набих спирачки, след като хвърлих едно око в огледалото за обратно виждане. Безмълвен като шаран, снесох багажите й на тротоара и отидох да й отворя вратата, без да ми мигне окото.

— Съжалявам, че стигнахме дотук, съвсем искрено ти го казвам. Ако не възразяваш, ще продължа сам по пътя си.

Лицето й бе побеляло като тебешир. Гледаше ме злостно. Ако бях с двадесет години по-млад, щях да се облея в студена пот. Чуваше се тиктакането на колата, а аз се подготвях за крясъците й. Вече се бе вкопчила в дамаската на седалките. Въпреки това се усмихвах.

— Ще ми платиш за това! — изсъска тя.

Обелих ритуално последното си кестенче, доволен, че съм изключил мотора. Погледнах крадешком към бутилките, които бях наредил отзад, но не беше сега моментът. „Жалко, глътчица алкохол нямаше да навреди никому“ — рекох си аз. Тя вече беше голямо момиче. Глория излезе и застана пред мен. Светлината сякаш я наелектризира. Пътем я улових за ръката и й обясних, че това не е правилното решение. Че и аз самият съм се замислял за него. Но тъй като вече не успяваме да разговаряме, струва ли си да си хабим силите, нека да размисли за момент.

— И така има достатъчно проблеми, Глория, струва ли си да добавяме други?

Може и да бях попрекалил, да го бях дал много театрално. Тя повтори с най-тъпия възможен глас:

— И така има достатъчно проблеми, Глория, струва ли си да добавяме други?

После с естествения си глас ме нарече тъпанар и долен педераст.

Тонът се бе изострил по необясним, поне за мен, начин, а може и да беше заради светлината, както предположих. Някои пролетни утрини са способни да върнат мъртъвците от гроба, ако не и да преломят хлябовете. Мога да си представя как въздействат на едно момиче. Пробвах да успокоя топката.

— Не наричай педераст мъжа, който живее с баща ти! — пошегувах се аз.

Тя изрева от ярост. На отсрещния тротоар някакъв старец скочи от една пейка и ни изгледа с ръка над веждите. За по-малко от пет минути можех да съм другаде, да спра колата край някой черен път и да се разхождам с тояжка в ръка. Направих й знак, че зарязвам, но тя не ме разбра.

— По дяволите! Не е лъжа, че постоянно сте залепени един за друг! Не ви ли омръзна?

— При това той знае на какво си способен — изрече тя с разтреперан глас.

Донякъде го очаквах. В последна сметка тази история ми струваше много скъпо, бях влачил камъка ден след ден, разбира се, беше чудесно, но изнурително. Пет години след кончината на Бети, Марлен беше първата жена, която наистина забелязвах. Глупаво щеше да е да допусна, че няма да ми струва нищо, но не подозирах, че ще ми донесе всичко това. Очевидно трябва да се примирим с мисълта, че не е лесно да се качим отново на седлото след тежко падане. Ако не пожелаеш да се опънеш на носилката, момчето ми, подготви се да лееш кървави сълзи. И никак не се изненадвай, ако се изправиш чак когато са ти преброили до девет. Наведох глава на една страна и вдишах въздух.

— Наричай го както щеш — казах й.

— Той не знае нищо за теб! — дуднеше тя. — Слабо те познава!

Виж ти, рекох си, дали няма нещо интересно под камъка? Тя вреше и кипеше от сдържана ярост, фитилът й беше дълъг, но скоро щеше да се скрие под бъчвата. Като никой път бях доволен от натрупаните годинки и имах чувството, че съм стъпил по-здраво на крака. Имаше си известни предимства, например човек можеше да се поздрави, че е издържал толкова дълго. Попипах си върха на носа, за да го върна към живота, колкото да се намирам на работа.

— Но ти, ти ме познаваш — прошепнах аз.

— О, да! — изрева тя.

— И Някой си също ме познава.

Ноздрите й пулсираха леко, очите й бяха на път да изскочат, устните й бяха посинели.

— О, да! — просъска през зъби тя. — И се надявам, че ще ни разкрие и други подробности!

Аз дишах бавно.

— Небето е над покрива — казах. — Толкова спокойно и синьо…

Тя трепереше като лист. Бях слисан. Изгледах я за последно и седнах зад волана, като затворих внимателно вратата.

 

 

Два дни се въртях в кръг. Анри ме попита дали съм напрегнат от предстоящото ни отпътуване. Отговорих му, че не се чувствам така, но е възможно. На всеки пет минути вземах якето си от закачалката и излизах да се поразходя. Вера твърдеше, че все ме нямало или съм бил отнесен, освен ако не съм загубил способността си да говоря. Гледаше ме внимателно и аз реших да й обясня. Казах й, че на телефонния секретар съм получил съобщение от някакъв мъж, който ме предупреждава, че Някой си се готви да нанесе нов удар.

— Ако е истина, публикацията може да излезе всеки момент — уточни тя с погребален тон.

— Този път нямам представа какво е намислил оня боклук, но ако трябва да съм искрен, очаквам нещо гадно.

— Хм, от него може да се очаква и най-лошото.

— Да, точно това си повтарям и аз…

 

 

— Ти сбърка, че не предприе нещо своевременно. Аз никога не бих го траяла. Човек направо се пита дали не си си го търсил сам.

— А, виж, не се бях сетил да го погледна под този ъгъл.

— Литературният свят е безмилостен, всички удари са позволени, а аз знам за какво говоря. Правило номер едно: никога не пренебрегвам никой хроникьор в пресата.

— Истината е, че вече не ме сдържа на едно място. Сякаш над мен е легнала някаква сянка. Това май е лошо предзнаменование, а?

— Имаш предвид сянката на едно дърво?

— Не знам. Всъщност нищо не знам…

Най-подир се реших. Бях започнал деня, като си изметнах рамото по време на едно от физическите ми упражнения между два стола. В продължение на един час ръката ми беше схваната. Реших да се възползвам и седнах на масата, за да измисля две-три изречения за продължението на романа. Голяма мъка! Едва успях да съставя едно сносно. Когато реших да включа машината си с въздишка, усетих всички симптоми на голяма нервна преумора. Малкото червено копче не се запалваше, клавишите ми чукаха в празното като ненужни, разкачени челюсти. Разклатих я яко, но всуе. Толкова се разгорещих, че Анри се качи да види какво става. Даде ми назаем своята. Стоях дълго време пред нея, почти ужасен, после написах едничкото си изречение и зарязах всичко.

На света няма по-отвратително нещо от това да не можеш да напишеш няколко реда. Отдръпнах се от масата с опряна на гърдите брадичка и угаснал поглед. Бях като бегач, който рухва на земята, поразен от мускулен спазъм, дресьор без зверове, океан без приливи, бях като скопен Казанова, жалък паралитик, окована годеница. Направих няколко дихателни упражнения, за да разсея мислите си. Трудно ми беше да си представя един Селин или един Милър да седнат за бюрото, без да родят нещо. Нямаше защо да си затварям очите.

Напуснах това поле на отчаянието, тази тъжна светлина и слязох при Анри. Той разпъваше платно върху дървена рамка. Свлякох се върху един фотьойл. Взех няколко списания, после ги захвърлих обратно.

— Намираш ли въобще време за писане? — попитах го аз.

— О, знаеш ли, двете неща си приличат.

Взех една от картините му и я загледах.

— По дяволите, нищо не разбирам! А се опитвам, мамка му!

— Имай предвид, че аз още сричам азбуката.

— Трябва да ги редуваш. Една картина. Едно стихотворение.

Той смотолеви нещо неясно. Пресегнах се с ръка зад фотьойла и взех една бутилка. Наведох се да взема две чаши. Мислех да му разкажа всичко, но се спрях. Нямах никакво желание да разбърквам утайката и го съзнавах много добре. Предпочитах да не замесвам Анри в тази жалка история, да му я спестя. Гледах го как забива тапицерски гвоздеи в нежното дърво. Усетих, че не бих допуснал никой от демоните на ада да го доближи.

Потеглих към 5 часа следобед.