Филип Джиан
Проклета въртележка (15)

15

Когато някоя жена ви каже подобно нещо, то ви кара да се въртите в леглото си нощи наред. Ден след ден. И писателите като всички останали. Дори най-великите измежду нас биха се радвали да им кажат, че целуват като богове. Дълго време вярвах, че писателите са особена порода, която не изпитва чувствата на простосмъртните, но се бях заблуждавал. Не сме по-защитени от останалите, дори напротив. Толкова сме чувствителни. Ние сме предпочитаната жертва на жените: лесни за отстрел, освен това писателите можеш да ги сготвиш с всичко.

Можех да не вземам навътре тази случка и да й се посмея, седнал на фотьойла. Проклетата целувка ме бе подмладила с десет години. Добавих две кила на гирите си и увеличих загрявката си с петнадесет минути. Започнах да пиша по-бързо. Ако запазех този ритъм, Някой си скоро щеше да има материал за оплюване. Можех да си позволя да не правя нищо през деня, защото щях да напиша двете си страници през нощта.

Бях в такава форма, че не пропусках да издевателствам над Анри, навъртах се около него, докато не опиташе да ме удуши на дивана. Ръцете му бяха много силни и беше далеч по-тежък от мен. Питаше ме да не съм ял конско напоследък. Не, отвръщах му, но може би усещах идването на пролетта, а на четиридесет години започва втората младост. Изяждах купчина портокали, дори можех да пиша прав, като подпъхвах няколко телефонни указателя под машината. Изправях се на крака, навеждах врата си с лице към прозореца, погледът ми се рееше над покривите и се приземяваше насред полето, което не носи особено вдъхновение, но е нагледен урок по простота. А като седиш на някой стол, с лице към стената и подпрял челото си с ръце, само затрудняваш кръвообращението в краката си.

Чувствах се шегобийски настроен. Не че го подценявам, но не бях достигнал това състояние само заради целувката с Марлен. От две седмици времето беше хубаво, дъждовете се бяха изтеглили на север, а аз си падах по ясното небе. Стига да беше синьо, студеният въздух не ме плашеше. Освен това, в крайна сметка, вече не ми дремеше за промененото отношение на Глория, не можех да се надявам на хубаво време във всички области, пък и я виждах много по-рядко, най-много един път на два дни, а Боб ми беше по-скоро симпатичен. Приятно ми беше да гледам Анри с четките. Нямахме проблеми с парите. Когато си познал драматичната дилема дали да платиш водата ИЛИ електричеството, изпитваш съвсем друго удоволствие, когато нямаш затруднения с парите. Не че стъпвах върху злато, но просто не се гърбиш, забравяш едно терзание. Беше лесно, достатъчно бе да продадеш няколко книги. Задоволителен брой, разбира се.

Ако Бети бе планински поток, Марлен бе тиха река през горите. Едната ръмжеше и пръскаше, другата хвърляше мълчаливи отблясъци. Като навърша шестдесет, ще ми трябва могъща река, някоя жена, широка три километра, с тъмнозлатисти, спокойни води. Човек ще рече, че слизам покрай някакъв бряг.

Въоръжен с бедното си съзнание, си въобразявах най-ужасни неща. Че ако посегна повторно на Марлен, ще изпадна в чудовищни терзания, че тайничко ще си хапя пръстите. Нима има много жени, които могат да се задоволят с една целувка, пък била тя и най-сладостната, или може би тъкмо защото е най-сладостната? А и какво очакваше тя от мен, да се преселя при нея? Като цяло жените не обичат запечените положения и обикновено мъжете го отнасят. А аз не го исках, предпочитах да се лиша от едната си ръка, отколкото да загубя Анри. Беше истинска трагедия, непреодолима безизходица, коридор на смъртта.

Само че досадницата, дразнителката, тази, която не виждаше по-далеч от собствения си нос, това бях аз. Кой страдаше от липса на въображение, кой беше жалкият изтерзан задник в цялата история, кой си усложняваше живота като последен глупак? А животът си беше приятен, велик, красив и невъобразим. Аз бях глупакът. Марлен бе по-мила и по-усмихната отвсякога. Не искаше от мен нищо, ама нищичко, сияеше като три хиляди слънца и не търсеше да ме хване натясно между две врати, не ми пускаше крака под масата. Какъв ти нож? Какво ти гърло? Колко светъл поглед имаше, колко успокояваща можеше да бъде за мен нейната усмивка! Трябва да си го признаваме, когато са по-велики, по-силни, по-умни от нас. Няма от какво да се страхуваме.

Единственото, което още ме измъчваше, беше дали все още се чука с онова говедо. Мъка ми беше да си го помисля, но се гледах в огледалото над мивката и си казвах: давай, бъди глупак докрай, покажи ми на какво си способен. Изтезавай си мозъка, защото на този свят всичко се плаща, а ти си получаваш заслуженото. Питах се дали я кара да поглъща спермата му и дали тя се оставя да я прониква отзад, притваряйки очи? Понякога, вместо да псувам, удрях с юмрук стената.

Нямаше друг начин да го науча, освен ако я шпионирам или я попитам, но не се решавах на никоя от двете възможности. Все още не бях стигнал дотам, че да се спотайвам зад дърветата, а не можеше да става и дума да я попитам. Писател, който се стреми към високи тиражи, не може да падне толкова ниско, не и в нашето време, което иска герои, хора с ташаци от закалена стомана. Единственият път, когато позвъних във вестника, за да питам дали русокосият хубавец е там, ми казаха да изчакам, за да го потърсели, но аз затворих, като заврях слушалката в зейналата паст на апарата.

— Ей, какво става? Телефонът нещо не е наред!

— Да, знам!

— Как така? Какво е станало?

— По дяволите, откъде да знам? Нямам представа.

Както и да е. Не мислех само за това всеки ден. За щастие инак нямаше да ми остане кожа по пръстите, а стената на банята въобще не поддаваше. Сещах се само от време на време, възможно най-рядко, но трябва да признаем, че никой нормален мъж и при най-добро желание не може да зачеркне завинаги тези видения, да ги прогони окончателно от съзнанието си. Примирих се. И така до деня, когато срещнах въпросния човек на пътя си.

Загарях на една пейка. С вдигната яка и ръце в джобовете. Температурата беше ниска, но времето слънчево. Макар да не си личеше, работех върху романа си, чаках нещо да ми падне от небето. На всеки пет минути отварях едно око и се озъртах, за да запаметя някои нови наблюдения. Улицата беше спокойна. На отсрещния тротоар, петдесетина метра по-нататък, някакъв човек продаваше гофрети на един щанд и на моменти ароматът се разнасяше до мен. Когато чудото ставаше, някой се надигаше и отиваше да напише „Сто години самота“, „Изборът на Софи“ или „Светът според Гарп“. Трябваше да бъда бдителен.

Бях затънал в работа, потопен в океан от светлини и неясни послания. Мислех да остана около час, преди да се прибера с проветрен мозък и отпочинали мускули. Дърветата бяха напъпили. Смътно чувах стъпките на минувачите зад гърба ми в тази мека, февруарска утрин. Едва доловими, но не и неприятни докосвания: потенциални читатели или безмилостни палачи, шегувах си се аз.

После отворих очи и видях, че не бях сам. Едно десетинагодишно хлапе стоеше до мен и преравяше методично и угрижено джобовете си. Не ми обръщаше внимание. Стори ми се, че изискваше от джобовете си повече, отколкото те можеха да дадат. Най-подир отвори шепата си с няколко жълти монетки, от онези, за които вече не се навеждах. Виждах как устните му произнасяха числа, брояха и смятаха. Не изглеждаше доволен.

Изчаках още миг, после извадих една банкнота от джоба си и я улових с два пръста.

— Вземи две с крем шантий. Помоли го да капне малко ром в моята.

Той грабна мангизите. Втурна се напред. Проследих го с развеселен поглед, докато прекосяваше скорострелно улицата по посока на продавача на гофрети. Обаче не спря пред него, а продължи нататък, с прилепени до тялото лакти. Дори се наведох, за да видя как търчи и изчезва зад ъгъла на улицата, на която надвисна безумна тишина.

За миг се замислих за случилото се, после плеснах бедрата си и станах от пейката.

Случайността пожела да се натъкна на хлапето след няколко преки. Излизаше от луксозна сладкарница в компанията на две връстнички. Гофретите се бяха превърнали в сладкиши с крем, добре известни сред богатите и рафинирани хора в целия град. Аз се превърнах в гадната изненада, в навъсения дух. Улових този половин порция мъж за колана, докато двете момиченца офейкаха на бегом.

— Ох, господине! Пуснете ме, господине! — изстена той.

— Няма господине! — казах му аз. — Ти си луд, бе!

Сякаш бях извадил пъстърва от водата. Бях изненадан от живото нещо, което държах в ръката си. Умираше си от страх.

— Ох, господине! Недейте да си отмъщавате, господине, нали няма да го направите? — умоляваше ме той.

Точно в този момент забелязах приятелчето на Марлен, долният тип, според моите представи, или най-малкото онзи, който ми създаваше проблеми. Излизаше от някакъв магазин, понесъл едно руло мокет. Погледът ми сякаш светна.

— Да си отмъщавам, аз? — отговорих на момчето с безизразен глас.

Онзи още не ме беше видял. Той се бореше с рулото мокет, а аз не го изпусках из очи.

— За какво ми е да си отмъщавам? — изрекох аз на един дъх.

Пуснах го. Течението го отнесе от ръцете ми. Вдишах дълбоко студен въздух, като се усмихвах наум и продължих разходката си по посока към онзи, другия. По моему дърветата щяха да цъфнат до седмица. Почти усещах мириса на цветовете.

Спрях пред него. Изглеждаше съвсем запъхтян. Със стенания измина последния метър, понесъл рулото на ръце. Пое дъх, подпря, се с ръка на багажника на колата, която, ако не се лъжа, беше порше. После поде рулото с две ръце, за да го изправи, но спря по средата на движението и нададе остър писък. Беше зачервен, а вените на врата му се гърчеха като дебели червеи. Пристъпи с крак назад за опора и за миг ми се стори, че ще извика за помощ или ще го изпусне на краката си. Гледах го отстрани и си помислих, че го обземаше паника. Той все още не ме бе забелязал. Светът му се свеждаше до това нищо и никакво руло. Изчаках последното му усилие, преди да го заговоря. Той затвори очи. После с цената на сърцераздирателен стон успя да изправи рулото. Признавам, че не бях уверен в успеха му.

— Хелоу! — рекох аз. — Късно ли пристигам, или още мога да помогна с нещо?

Той ме изгледа, докато бършеше челото си.

— Ах, слава тебе, Господи! — въздъхна той.

Стиснахме си ръцете. Щеше ми се да избегна всякакъв физически допир, но нямаше как да се измъкна.

— Едро парче! — рекох аз, като се хванах за кръста.

— Направо се поболях! — въздъхна той. — Не подозирах, че тежи толкова… Тцъ, а бе луда работа!

Единствената лудост бе да чукаш жена като Марлен и да не си даваш сметка. Напразно беше едър, рус, добре сложен, усмихваше ми се като глупак. Ама че прозрачен тип! Единствената истинска лудост в този живот е да се разминеш с Красотата.

— Опасявам се, че най-трудното предстои.

Разбрах какво намекваше. Не е лесно да натовариш едно руло мокет в порше, на покрива нямаше външен багажник. Но в този хубав ден бях готов да отворя чуждите очи и да приема света такъв, какъвто е. Усмихнах се учтиво и зачаках да ми посочи как щяхме да подходим.

— Не виждам много възможности — призна той. — Хайде, полекичка, приятелю!

Хванахме умрелия кашалот и го положихме на покрива по най-деликатния начин. Колата му блестеше като нова монета и човек примигваше заслепен. Каза ми, че не живеел далеч, че в багажника щял да намери някой здрав ремък, че имал късмет, че ме срещнал.

— Адски късмет — рекох му аз от другата страна на колата, като продължавах да се усмихвам.

Той тупна доволно с ръка по рулото и ми подаде кутията си свръхлеки цигари. Пролетта бе надвиснала над главите ни като мек, муселинен воал. Той ме попита как съм, какво става с мен, пиша ли нова книга, а аз му отговорих какво да е, което напълно го задоволи. След това се качи в колата си, отвори прозорците и ми връчи ремъка. Щом излезе, му прехвърлих единия край през покрива, той ми го върна отдолу, а аз го закопчах в катарамата. Трябваше да стегнем здраво мокета, за да не се изпързаля. Дръпнах силно. Малко оставаше рулото да се изплези от двете страни.

— Става ли така? Достатъчно стегнато ли е?

— Да, може би още мъъъничко…

Стиснах зъби и дръпнах рязко още веднъж, като почти увиснах с цялата си тежест. Чу се нещо като последно издихание на душа, която се възкачва на небето. На покрива на поршето му призля. Аз се направих, че нищо не забелязвам, бях зает с възела.

— Само че като се замисля… — рекох аз, докато той изчезваше във вътрешността на колата, — няма да се справиш без мен. Искаш ли да ти помогна?

Наведох се да видя какви ги вършеше. Опипваше хлътналата ламарина с върха на пръстите си. Стори ми се, че му беше трудно да повярва.

— Както кажеш — добавих аз, като му се усмихнах обезоръжаващо.

— Ами…

— Не се притеснявай от мен. За да ти го предлагам, значи не ми тежи. И ти щеше да сториш същото на мое място.

Без да чакам да ме поканят, се наместих на съседната седалка.

— За първи път се качвам в порше — осведомих го аз. — Недей да ме стряскаш.

Той потегли малко нервно, като роптаеше, че освен, всичко останало и не виждал добре, а това не му харесвало. Какво пък, аз не харесвах нищо у него и пак бях тук, нали така?

Случката с ламарината го беше подразнила. Накарах го да спре малко по-нататък, протегнах ръка през вратата и някой наби здравата спирачки. Купих цигари за него и за мен и на сядане подхвърлих неговите в краката му. Той се поразведри.

— Ако не ми беше забито това копие в сърцето, не виждам кое можеше да ми съсипе такъв хубав ден!

Той ме погледна изумен, с ръка на волана, а другата на скоростния лост. Запалих един фас и се окашлях малко.

— Тъпо, нали? — рекох, навеждайки глава. — Но това си е така, артериите постепенно се задръстват и най-сетне, някоя утрин…

Надигнах глава.

— Бум! — извиках аз. — Последна спирка! — добавих, като се свих на седалката си.

Той леко се наведе към вратата и потегли. Наистина не знаеше какво да ми отговори, мисленето му беше чуждо, за него си беше истинско бреме. За да го предразположа, му казах, че всички си имаме своите грижи. Макар сърцето да е най-лошата, защото човек не знае кога и къде ще го застигне.

Той загаси цигарата си и се опита да ме утеши.

— Не изглеждаш болен, уверявам те… честна дума! Обзалагам се, че след десет години пак ще си говорим за същото!

Скръстих ръце и отметнах глава върху облегалката.

— Хм… де да беше прав… За съжаление, опасявам се, че бъркаш. Аз съм по-песимист от тебе.

При тези думи извадих носна кърпа от джоба си и няколко секунди я проветрявах на студения въздух, преди да си я положа на темето. Той се сепна.

— Какво става? Зле ли ти е? — попита притеснено.

— Не съм толкова добре, колкото изглеждам… Успокой се, свикнал съм.

Почуках по кутийката с бонбони във вътрешния си джоб.

— С тези неща съм спокоен.

Хвърлих му тъжен поглед, после обърнах глава на другата страна. Поршето се отразяваше в една витрина заедно със своята ракета земя-въздух на покрива, а аз реших да спра да дишам и да обеля очи.

Той ме разтресе за рамото, а аз посегнах към сърцето си.

— Ах, мамка му и нещастие! — изпсува той.

Аз се сгърчих много достоверно на седалката и го сграбчих за ръкава на якето в отчаян и безмълвен призив за помощ. Той свърна рязко към тротоара, зад него изсвириха гумите на няколко автомобила, но нищо не се материализира. Спряхме. Още десет сантиметра и щяхме да се забием в една спряла камионетка. Трябва да бях моравосин.

Измъкнах се от поршето, вкопчен за вратата и повлякъл един вдървен крак, подпирах се от едната страна на автомобила като човек, който води последната си битка. За част от секундата си помислих, а ако наистина се случи така, ще намеря ли сили да изляза навън, за да вдишам чист въздух за последно? Дали смъртта няма да ме застигне, преди да съм разрешил всички проблеми, дали ще ме свари с всички тези въпроси без отговор, тези всекидневни загадки, непрочетените книги? Едва бях започнал да чета Достоевски, а от другата страна на леглото ми бяха струпани книгите на У. Карлос Уилямс, Кнут Хамсун, Акутагава, за да не изреждам и останалите купчини, бях нетърпелив да ги прочета, а нямаше да смогна преди 2000-ната година.

Възползвах се от няколкото секунди, преди той да излезе от колата, за да извадя кутийката с бонбони и да изсипя две в ръката си. Побързах да я прибера, докато той се втурваше към мен. Свлякох се на петите си, опрял гръб на автомобила, погълнах хаповете по най-видния начин.

„Ей, приятелю! Ей! Ало!“ — викаше той. Хванах се за ревера на якето му, за да поддържам драматизма на сцената. Две млади жени застопорени пред туристическата агенция, която ви обещаваше лято посред зимата, наблюдаваха агонията ми. Аз също ги гледах, докато се окопитвах. Едната прегръщаше контейнер с прах за пране, а другата — пакет памперси, което също ми помагаше да предвкуся ада.

Смотолевих няколко откъса от успокояващи изречения, подчертани с гримаси по адрес на спътника ми. Той беше на път да ми скъса всички копчета на ризата.

По моя молба ме подхвана под мишниците и ме настани обратно на седалката. Малко повече от минута продължих да се задъхвам почти до припадък, после сложих ръка на рамото му и леко му се усмихнах, подканвайки го да се успокои и да забрави за случката. Той бе само отчасти убеден.

— Сигурен ли си? Уверен ли си? Езикът ти е… как да кажа… почти черен, уверявам те.

— Къде? Не, това е нищо, не се страхувай… Това е от хапчетата!

Посочих джоба си.

— Черните са най-силните. След тях всичко свършва. Освен това — пошегувах се аз — никой няма да предпише розови хапчета на някой, който бере душа! Светът няма много чувство за хумор, не намираш ли?

По изражението му разбрах, че съм се превърнал в тегоба за него и в мен се разля дяволско удоволствие, а душата ми ликуваше нездраво. Дали бях дал максимума в ролята си, бях ли събрал всички плодове?

Когато седна до мен, реших все още да не разпрягам и продължих с импровизациите.

— Май ще повърна — измърморих аз. — А?

— Да, да… Повярвай ми… Не разбирам.

Започнах да щипя устните си, да попипвам очите си, да хълцам. Хванах ръката му с побелели и изпотени пръсти.

— Не се движи! — помолих го аз. — Завива ми се свят. Дай ми бързо една носна кърпичка!

Противоречивите нареждания са най-хубавото нещо, предизвикват объркване и отчаяние у онзи, към когото са насочени. Забелязах, че по челото му бе избила малко пот и вътре в себе си проклинаше този ден.

— Няма нищо, минава ми — рекох му най-сетне. — Да, мисля, че се оправям…

Той въздъхна дълбоко с облекчение, наведе глава и се вкопчи с две ръце във волана.

— Да потегляме! — казах аз. — Малко въздух няма да ми навреди…

— Виж какво, искаш ли да отида да извикам някой доктор, по-добре да не рискуваме. Откровено казано, вече се чувствам виновен, знам ли какво може да се случи?

Аз стиснах приятелски рамото му и спокойно му обясних, че може да ми се довери, и че не бива да се притеснява. Впрочем аз му дължах извинения за причиненото безпокойство, но вече се чувствах отлично и исках единствено да забравя случилото се, не мили вярва?

— Хайде, мъничко въздух само може да разсее тази неприятна история, обзалагаме ли се?

Момъкът не си падаше играч. Освен това не беше твърдо решен да ме откара другаде. Но понякога се налага да насилваме нещата. Наведох се напред и хванах контактния ключ.

— Бяхме стигнали до твоя мокет — обобщих аз. — Да продължим нататък.

— Хм… добре — съгласи се той. — Съгласен.

— Ха така.

Завъртях ключа. За зла участ колата беше на скорост и поршето заби нос под камионетката. Не го бях предвидил. При всички положения посмачкахме малко ламарината, а той излезе обезумял, преди да успея да се самоупрекна в каквото и да било. Видях го да покрива лицето си с ръце, после показа отчаяната си, болезнена физиономия, защото, естествено, нямаше причина да се засмее. Аз лично никога не бях карал толкова скъпа кола, тъй че нямах представа дали трябва човек да си удря главата в стената. Слязох, удряйки гърдите си.

— Ама аз съм истинско проклятие! — завайках се. — Какво ме прихвана? Виж каква беля!

Действително не беше красиво. Камионетката имаше кука на бронята, която беше пробила капака на поршето и се беше закачила за него. Не виждах за пръв път ударена кола, но най-изненадващото беше как се навъсих въпреки чудесната светлина, в която се къпеше улицата и истинското удоволствие от гледката.

— Не знам какво да ти кажа — признах му аз.

Той също не знаеше какво да ми каже относно сърдечните ми болки.

— Съжалявам, че не намирам нужните думи, много е неприятно.

Нямам обяснение какво сторих, направо не е за вярване! — въздъхнах аз.

— Нищо! Както и да е! Нека не говорим повече за това! — изкрещя ми в ушите той.

— Нека не говорим повече за това! Ама и ти ги приказваш едни! — възкликнах аз. — Никога няма да си го простя, бъди спокоен.

Последвалото ме лиши от глас, стоях в потрес на тротоара и не можех да повярвам на очите си. Той скочи върху капака на автомобила и се опита да извади проклетата кука, което, за съжаление, нямаше как да стане. Единственото, което постигна, е да съдере единия крачол на панталона си на зейналото желязо. Беше извън кожата си, а куката продължаваше да е в търбуха на поршето, забита като голяма въдица. Позеленя от яд.

Лесно се досещате за продължението. Дори не ми се разказва. Хубаво де, включи на задна и целият капак се откачи от един път. Вдигна се ужасна дандания, впрочем достойна за съжаление.

Изчаках няколко секунди, но той изглеждаше като залепен за седалката, тъй че бавно се обърнах и изчезнах както бях дошъл.

Всъщност този тъпанар ми пропиля цялата сутрин, а накрая попрекали, като дори ми отне удоволствието. Жалко, защото номерът със сърцето, което ме предава, доста ми хареса, съвсем откровено го казвам, още си спомнях с каква лекота бях влязъл в ролята си и странното удовлетворение, което изпитах. Нямах никаква предумисъл, и когато установих с какъв апломб се впуснах в изпълнението, с каква изобретателност, едва не повярвах, че наистина ми се случва.

При тази мисъл се усмихнах, както си крачех. Хубаво беше да изиграеш смъртта си като комедия, полезна репетиция. Да те застигне смъртта на улицата вместо във ваната, не бе лишено от предимства. Най-малкото имаше въздух, достатъчно пространство и По-пряк път към небесата. Да, да, да. Не беше за пренебрегване. Като му дойде времето, ще трябва да си го спомня. Най-добре щеше да е да си намеря някой храст, точно така, идеално. Не беше необходимо да има някой, в когото да се вкопчвам, поне така мислех. Колкото по-строго, толкова по-добре. За край: някоя подигравателна или проницателна гримаса или една нетърпелива усмивка. За да си отида бляскаво, казвах си аз. И дума не можеше да става да си разпарям корема, трябваше да седна смирено в очакване сабята да ми резне главата, това вече си е друго. Рак, деветдесет години, пътна катастрофа, бойно поле, не, това в никакъв случай, по-добре да пукна начаса. Мамка му, побиха ме тръпки, а Анри ми разправяше, че не му дремело, но аз не му вярвах, освен това имах още не малко време пред себе си! Не е възможно. На теория би трябвало да знае повече от мен по въпроса. Може би неговото решение е по-правилното. Без фойерверки. Знам ли. Само да притисна сърцето си с ръка? Хм… Да. Все е по-добре от нищо. Ще видим. Ще видя дали не мога да направя нещо за душата си. Можех да си крача така с часове, без да разбера кой от двама ни беше прав. Ще ми се да разрежа ябълката на две: в студено време да умра като аскет, а в топло време да се строполя на палубата на трансатлантически лайнер и да предам Богу дух. Чувствам, че е прав и това ме изнервя. Същото е и с писането. Аз обмислям прекалено, докато той просто пише. Той е велик писател. Мога да си представя какъв ужасен съпруг трябва да е бил, а като баща също не беше цвете, донякъде влизам в положението на Глория. Но, Господи, какъв писател! Направо ме поболяваше. Щях ли да пиша, ако бях сигурен, че никога няма да има дори и един-единствен читател? Той беше способен да го прави. Да, без всякакво съмнение. Нищо не можеше да го спре. Не виждам какво. Дори парализиран, пак щеше да мърда с уста. Накарайте го да млъкне, и щеше да ви гледа в очите. Знам го със сигурност. ТОЙ Е такъв. И това е прекрасно. За миг спрях да мисля. Завих и поех по една улица с два реда дървета. Пъпките им придаваха розова отсянка. Най-вече не забравяй да му купиш тубичка синьоцерулей, на два пъти ти го напомни. Не, нямаше да го забравя, казах му, че може да разчита на мен. Той наистина се захвана с живопис, шегата настрана.

Обикновено рисуваше по една картина дневно. Раздаваше ги наляво и надясно, но твърдеше, че на мен е дал най-добрата. Долу беше написал: „Портрет на жена“, но тя бегло напомняше за жена. Аз обаче не бях много вещ в живописта, за да се произнасям по въпроса. Цветовете ми се нравеха и я закачих над леглото си. Което той установи със задоволство.

— Нямай грижи — успокоих го аз, — когато започнеш да свириш на пиано, аз ще идвам да ти обръщам партитурите.

Боб имаше свои планове в тази връзка. Една вечер, когато Глория го бе оставила на мира, той се възползва от случая, за да ми изложи намеренията си.

— Какво ще кажете? Аз ще се заема с всичко, до най-малките подробности!

Според момичетата си струваше да се опита. В най-добрия случай Боб щеше да продаде няколко. И аз бях на това мнение. Най-вече си мислех, че това е добра възможност за Боб да се интегрира. След като не се оказа достатъчно умен, за да офейка начаса, сега трябваше да си заеме мястото. Освен това щеше да има възможност да подиша свободно, макар че не трябваше да се бъркам в неща, които не ме засягаха. Анри също не беше против по принцип.

— Значи сте съгласни? — изрева Боб.

— Ами… ако това очакваш… да, съгласни сме.

— Удари тука!

— Боб, само ти напомням, че дъщеря ти спи — заяви Глория. — Надявам се, че не си го забравил.

Той се беше нахилил до уши. Сниши глас и изложи плановете си на Анри, а на следващия ден натовари няколко картини в колата. След седмица продаде първата.

— Това е само началото! — довери ми той, и то с право. — Все още нищо не съм направил!

— Знаеш ли какво направи той — съобщи ми Глория по телефона една сутрин, когато вятърът вилнееше със сто и двадесет километра в час. — Знаеш ли какво направи той? Ами качи се в колата рано сутринта, а аз останах без капка мляко, това направи! Не мога да оставя Жералдин сама вкъщи! След час трябва да й дам следващия биберон!

— Да, разбирам.

— Дай ми Анри, ако обичаш. Трябва да побързаме с аптеката, преди да е затворила!

През нощта се бе разразила буря. Дъждът беше спрял, но небето жълтееше, а на места избиваше към зелено. Не възнамерявах да излизам. Като нищо можеше да ме халоса някое дърво по главата или разлетяла се барака.

— Какъв тип е? — попитах аз. — Аз ще отскоча. Трябва ли ти още нещо?

— О… ама Анри също може да…

— Да, знам, че го може. Та какво мляко казваш?

Като се втурнах навън, не търсех особено да й се харесам. Исках само да постъпя както преди, за да не бъда глупав колкото нея. Нека си играе игричката, щом й харесва, ама без мен. Пък да видим кой от двама ни щеше пръв да се умори.

След двадесет минути бях при нея. Вятърът виеше, ръмжеше, лашкаше ви във всички посоки. Едва излязох от колата, чак на втория опит. Избърсах очите си, предадох кутията в ръцете й и се устремих към един фотьойл. Прекарах ръка през косите си, за да възстановя човешкия си образ. Навън всичко беше неправдоподобно.

— Ще ми кажеш колко ти дължа — подхвърли ми тя.

Реших да го подкарам по така. Казах й, че всъщност вярвам как някой ден Боб ще изненада всинца ни, като продаде цялата стока. Да се обзаложим ли? Тя изчезна в кухнята с наведена над кутията с мляко глава. Беше се съсредоточила, сякаш инструкцията за употреба беше написана с йероглифи. Застанах на вратата.

— Вече не го ли кърмиш? — попитах аз.

— А? Не, редувам.

— Да, точно така трябва. А… това го сложи в малко вода, и толкова.

— Да, прав си.

Вятърът напираше. Стъклото на един от прозорците трескаво звънтеше. Но къщата се държеше. Подпрях се на касата на вратата с изражение, което напомняше онези от „Акчърс Студио“. Съжалявах, че нямах в джоба си парче ластик или връвчица, с която да си играя. Само си попипах ухото. Гледах втренчено винтовете, на които се крепяха пантите на вратата.

— Кажи ми, спомняш ли си, когато…

— Виж какво — прекъсна ме тя. — Не си падам много по спомените. Натъжават ме.

Преглътнах усмихнат остатъка от изречението, което нямаше да постигна без дългогодишни упражнения и известна приспособеност към живота.

— Хм… права си — казах аз.

Тя беше пуснала биберона в някаква тенджера и не вдигаше поглед от него. Беше се възстановила и отново носеше прилепнали по задника панталони. Косата й беше вързана на конска опашка. Юмруците на кръста.

— Не включваш ли газовата уредба? — попитах аз.

Зачаках отговор, оттеглих се в другата стая. Вятърът свистеше като разбесняла се сирена и по стъклата топуркаха невидими частици. Ама че сляп бях!

— Как я карате? Още ли те събужда нощем?

Никакъв отговор. Отидох до прозореца. На улицата беше истинска Ниагара и светлина от отвъдното. Питах се дали щеше да ми предложи чай, или да ми посочи вратата, всичко можеше да се очаква.

Тя довтаса с подпрян до бузата си биберон.

— Ох — въздъхна тя. — Или е прекалено горещо, или е прекалено хладно!

— Мда. Трябва да е нещо средно.

Тя се свлече на един фотьойл срещу мен, а коленете й бяха по-високо от главата. Погледна часовника си, после ноктите си.

— Добре де, защо ме гледаш така безумно? — попитах я спокойно аз. — Да не е някаква нова роля?

В този миг си дадох сметка, че се владееше доста по-добре отпреди. Просто захапа нокътя на палеца си. Преглътна комплимента, без да се задави. Нещо повече, изсмя се.

— Прав си, не спя достатъчно… Нима е толкова забележимо?

Прозвуча най-вече странно. Но много по-малко уморително е да те вземат за глупак, отколкото да се опитваш да накараш камъка да проговори.

— Да… нищо по-гадно от недоспиването.

Тя стана изведнъж, за да ми поднесе една чаша. Беше притеснена. Номерът й още не беше на международно ниво. След десетина години щеше да е безупречна.

— Заради това шибано време не успях да мигна цяла нощ — добави тя. — Боб тръгна рано сутринта.

Внезапно един кепенк се откачи и вятърът го заблъска във всички посоки.

— О, по дяволите! Ще го отнесе! — изрева тя.

Не беше изключено.

— Внимавай, ще задуха силно! — рекох аз с ръка на черчевето.

Отворих. Демоните връхлетяха в стаята. А пъкленият кепенк се бе скрил. Вятърът ме опияняваше. Притворих прозореца и се наведох навън. Тъкмо както и предполагах, кепенкът беше прилепнал до стената. Държеше се кротко. Зад себе си чух шум от нещо строшено, последван от вик. За миг се разсеях. Тогава кепенкът се отлепи от стената и ме удари с все сила в главата.

Залитнах заднишком чак до насрещната стена. Размахах ръце, преметнах се през една ниска маса и се проснах на пода. Очите ми обаче останаха отворени. Видях Глория над себе си, права като статуя с отпуснати до тялото ръце. Протегнах ръка към нея, но погледът ми се размъти. Успях все пак да застана на колене. Чувствах кръвта, която се стичаше по лицето ми, виждах я как покапва ризата ми. Седнах на петите си, подсмърчайки. След няколко секунди забелязахме беше все там. Стоеше неподвижна, гледаше ме, само дето беше затворила прозореца.

Сложих ръка на челото си и се изправих криво-ляво. Облегнах се на стената.

— Мамка му, донеси ми някаква кърпа или нещо такова!

Тя беше като хипнотизирана. Краката ми омекваха. Лицето й беше безизразно, бяло, студено.

— О, Господи! — изстенах аз. — Ще си размърдаш ли задника най-сетне?