Оуън Колфър
Кодът на вечността (8)

Глава 7: Най-добре скроените планове

Имението Фоул

Време беше за съвещание. Същата нощ групата се събра в залата за съвещания на имението пред два монитора, които Джулиет бе донесла от контролния център. Вихрогон се беше включил на честотата на мониторите, така че присъстващите имаха жива връзка с него и с подполковник Кореноплод.

За свое неудоволствие, Сламчо също беше в групата. Той тъкмо се опитваше да изкопчи някакво възнаграждение от Артемис, когато Зеленика дойде и го закопча с белезници за един стол.

Димът от пурата на Кореноплод замъгляваше екрана.

— Изглежда, групата вече се е събрала — каза той, възползвайки се от дарбата на феите да говорят чужди езици, сред които и английски. — А знаете ли какво? Аз никак не обичам групови събирания.

Зеленика беше сложила микрофона и слушалките си по средата на масата за съвещания, така че всички присъстващи да участват в разговора.

— Мога да обясня, подполковник.

— О, изобщо не се съмнявам. Но кой знае защо имам предчувствието, че обяснението ти няма да ме трогне и до края на смяната значката ти ще се озове в чекмеджето ми.

Артемис опита да се намеси.

— Моля ви се, подполковник. Зеленика… капитан Бодлива Зеленика е тук само защото аз я подмамих да дойде.

— Така ли? Ами тогава защо е още с вас? Поканили сте я на обяд, а?

— Сега не е време за саркастични забележки, подполковник. Имаме сериозен проблем. Потенциална катастрофа.

Кореноплод изпусна облак зеленикав дим.

— Какво правите вие, хората, си е ваша работа. Ние не сме лична охрана, Фоул.

Вихрогон се изкашля.

— И ние сме замесени, независимо дали ни харесва или не: Артемис е човекът, който ни е засякъл. И това не е най-лошото, Юлиус.

Кореноплод стрелна с поглед кентавъра. Вихрогон се обръщаше към него на малко име. Значи положението беше сериозно.

— Много добре, капитане — каза началникът. — Продължете съвещанието.

Зеленика отвори един доклад на джобния си компютър.

— Вчера аз отговорих на сигнал от предупредителната ни система. Имаше телефонно обаждане от Артемис Фоул, Кално създание, добре известно на ПНЕ поради участието си в потушаването на бунта на Бюа Кел. Сътрудникът на Фоул Бътлър е бил смъртно ранен от друго Кално създание, Джон Спайро, и Артемис ме помоли да помогна с лечение.

— И ти отказа, а после поиска техническо подкрепление за заличаване на паметта, както пише в правилника.

Зеленика можеше да се закълне, че екранът пред нея се нагорещява.

— Не. Като взех предвид дейната подкрепа на Бътлър по време на гоблинската революция, аз извърших лечението и транспортирах Бътлър и Фоул до дома им.

— Кажи ми, че не си летяла с тях!

— Нямаше друга възможност. Те бяха увити в оптично фолио.

Кореноплод потърка слепоочията си.

— Едно стъпало стига! Само едно стъпало да е стърчало навън, до утре в Интернет ще гъмжи от наши снимки. Зеленика, защо ми причиняваш това?

Зеленика не отвърна. Какво можеше да каже?

— Има и друго. Задържахме един от служителите на Спайро. Неприятна работа.

— Той видя ли те?

— Не. Но е чул Сламчо да казва, че е джудже от Феиния народ.

— Няма проблем — обади се Вихрогон. — Заличи му паметта и го върни у дома.

— Не е толкова просто. Човекът е убиец. Може отново да го изпратят тук да довърши работата си. Мисля, че трябва да го преместим по-надалеч. Повярвайте ми. На никого няма да липсва.

— Добре — каза Вихрогон. — Приспи го, направи заличаване на паметта и го отърви от всичко, което би могло да върне спомените му. После го изпрати някъде, където не може никому да навреди.

Подполковникът дръпна няколко пъти от пурата си, за да се успокои.

— Добре. Кажи ми за засичането. И ако това е работа на Фоул, можем ли да отменим тревогата?

— Не. Човешкият бизнесмен Джон Спайро е откраднал от Артемис феина технология.

— Която пък Артемис е откраднал от нас — допълни Вихрогон.

— Този Спайро е твърдо решен да разкрие тайната на технологията, без да подбира средствата — продължи Зеленика.

— А кой знае тайната? — попита Кореноплод.

— Артемис е единственият, който може да работи с В-куба.

— Трябва ли да знам какъв е този В-куб?

Оттук пое Вихрогон:

— Артемис е сглобил микрокомпютър от стара техника на ПНЕ. Повечето неща са безвъзвратно остарели под земята, но по човешките стандарти тази техника е приблизително с петдесет години напред в техния ход на развитие.

— И следователно струва цяло състояние — заключи подполковникът.

— И следователно струва невиждано състояние — съгласи се Вихрогон.

Изведнъж Сламчо се заинтригува.

— Невиждано състояние? Колко невиждано?

Кореноплод с облекчение установи, че има на кого да се разкрещи.

— Затваряй си устата, престъпник! Това изобщо не те засяга. Съсредоточи се върху последните няколко глътки въздух на свобода, на които можеш да се насладиш. Утре по това време ще се ръкуваш със съкилийника си и дано този път се окаже трол.

Сламчо остана невъзмутим.

— Хайде стига, Юлиус. Всеки път, когато възникне проблем с Фоул, аз спасявам окаяните ти задни части. Не се съмнявам, че какъвто и план да скроите с Артемис, в него ще участва твоят покорен слуга. Може би дори с риск за живота си.

Цветът на лицето на Кореноплод премина от тъмнорозов в кървавочервен.

— Е, Артемис? Планираш ли да използваш този престъпник?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали ще ми дадете Зеленика или не.

Главата на Кореноплод изчезна зад гъст облак дим. Остана да лъщи само червеното му теме като предницата на локомотив, който излиза от тунел. Част от дима отиде и на екрана на Вихрогон.

— Изгледите не са благоприятни — отбеляза кентавърът.

Накрая Кореноплод се успокои достатъчно, за да може да говори.

— Да ти дам Зеленика? Богове, дайте ми търпение! Имаш ли представа колко спешни задачи отлагам само заради това съвещание?

— Доста, предполагам.

— Цяла планина, Артемис. Цяла планина! Изобщо не бих си направил труда да говоря с теб, ако не беше историята с Бюа Кел. Ако това някога излезе наяве, ще свърша като началник на чистачите на канализацията в Атлантида.

Сламчо смигна срещу екрана.

— Може би не биваше да чувам това.

Кореноплод не му обърна внимание.

— Артемис, имаш трийсет секунди да ме убедиш.

Момчето се изправи и застана точно срещу екрана.

— Спайро разполага с феина техника. Не е много вероятно да успее да я използва, но кубът ще открие на учените му йонната технология. Този човек е мегаломан, не зачита нито живота, нито околната среда. Кой знае каква чудовищна машина ще създаде на базата на феината технология! Освен това съществува възможност собствената му нова технология да му помогне да открие Убежище, а ако това се случи, животът на всяко създание на земята и под нея е застрашен.

Кореноплод се премести заедно със стола си извън обсега на камерата и след малко се появи на екрана на Вихрогон. Наведе се към ухото на кентавъра и тихо му зашепна нещо.

— Не вярвам да се получи — каза Зеленика. — Може би ще се прибера у дома още със следващата совалка.

Артемис забарабани с пръсти по масата. Трудно можеше да си представи как ще притисне Спайро без феина помощ.

След няколко секунди подполковникът се върна на своя екран.

— Положението е сериозно. Не можем да рискуваме този Спайро да ни засече още веднъж. Колкото и малка да е вероятността за това, тя все пак съществува. Ще се наложи да сформирам отряд за бързо реагиране. С подкрепление от Отряд по изтеглянето в пълно бойно снаряжение.

— Цял отряд? — възрази Зеленика. — В градска среда? Подполковник, знаете какви са в Изтеглянето. Това може да предизвика катастрофа. Нека сама се опитам.

Кореноплод се замисли.

— Подготовката на операцията ще отнеме четиридесет и осем часа, така че това е времето, с което разполагаш. Мога да те покрия за ден-два. Челюстокопач също може да помогне, ако желае: това зависи от него. Склонен съм да му опростя една-две присъди за кражба с взлом, но пак ще му останат от петдесет до сто години затвор за кражбата на златото. Само толкова мога да направя. Ако се провалиш, Отрядът по изтеглянето е готов за излитане.

Артемис обмисли думите му.

— Много добре.

Кореноплод пое дълбоко дъх.

— Има едно условие.

— И аз така си помислих — каза Артемис. — Заличаване на паметта, прав ли съм?

— Точно така, Артемис. Ти ставаш много опасен за Народа. Ако искаш да ти помогнем сега, след това ти и хората ти ще трябва да се подложите на операция по заличаване на паметта.

— А ако не се съгласим?

— Тогава преминаваме директно към план „Б“ и пак ще ти заличим паметта.

— Не се обиждайте, подполковник, но това е технически въпрос…

Вихрогон пристъпи напред.

— Има два вида заличаване на памет. Цялостно заличаване, което изтрива всичко за избран период от време. Зеленика може да направи това с оборудването в раницата си. Има и фино заличаване, което изтрива само някои спомени. Това е по-специална процедура, при която опасността от рязко падане на коефициента на интелигентност е по-малка. На вас ще направим фино заличаване. Аз ще пусна вирус в компютърната ти система, който автоматично ще премахне всички файлове, свързани с Феиния народ. Освен това ще ми трябва разрешението ти да обискирам къщата — за всеки случай, ако там са останали някакви предмети, които да ти напомнят за феи. На практика в деня след операцията вие ще се събудите без какъвто и да било спомен за Феиния народ.

— Говорим за близо две години спомени.

— Те няма да ти липсват. Мозъкът ти ще изфабрикува нови, за да запълни празнините.

Това беше трудно решение. От една страна, познанието за Народа сега заемаше важна част в психологическата същност на Артемис. От друга страна, той не можеше повече да застрашава живота на феите.

— Добре — каза момчето. — Приемам предложението ви.

Кореноплод хвърли пурата в близкия инсинератор.

— Хубаво. Разбрахме се. Капитан Зеленика, дръж постоянна връзка с нас.

— Да, сър.

— Зеленика…

— Подполковник?

— Внимавай. Кариерата ти няма да издържи на още един провал.

— Разбрано, сър — отвърна Зеленика.

— А, престъпник!

Сламчо въздъхна.

— Предполагам, че говориш на мен, Юлиус?

Кореноплод се намръщи.

— Всичко свърши, Сламчо. Този път няма да ми избягаш, затова се приготви за студена храна и твърди стени.

Сламчо стана и обърна гръб на екрана. По някаква случайност капакът на специално пригодените му за копаене панталони се отвори и разкри пред Кореноплод чудна гледка към задните части на джуджето. В света на джуджетата, както и в повечето култури, показването на задника беше тежка обида.

Подполковникът прекъсна връзката. В края на краищата, такава обида не можеше да се преглътне.

Западно от Ваджир, Кения, Източна Африка

Мокасина Магуайър се събуди с непоносимо главоболие. Така го болеше, че почувства необходимост от някакво сравнение, за всеки случай, ако после се наложеше да обясни. Реши, че главата му стърже отвътре така, сякаш в черепа му пълзи ядосано бодливо прасе. Не е лошо, каза си Мокасина. Трябва да си го запиша в тефтерчето.

После си помисли: „Какво е тефтерче?“ Следващата му мисъл беше: „Кой съм аз?“ Обувки, нещо свързано с обувки.

Винаги става така, когато лица с имплантирана памет дойдат в съзнание. В първите секунди старата самоличност витае наоколо, опитвайки да се наложи, но постепенно външните стимули я пропъждат.

Мокасина седна и бодливото прасе в черепа му побесня: започна да забива иглите си във всеки милиметър от меката тъкан на мозъка.

— Ох! — изпъшка Мокасина и обхвана с ръце болната си глава. Какво означаваше всичко това? Къде се намираше той? И как бе попаднал тук?

Погледна ръцете си. За секунда мозъкът проектира татуировки по кожата, но образите бързо изчезнаха. Кожата му беше чиста. Слънчевите лъчи се търкаляха по сгъвките на лактите като бели гръмотевични кълба.

Навсякъде около него се простираше полупустинна местност. Теракотовокафявата земя опираше в мастиленосини хълмове в далечината. Златният диск на слънцето печеше безмилостно трепкащата земя. През горещите вълни тичаха две фигури, изящни като рисове.

Мъжете бяха гиганти, високи поне два метра. Всеки от тях носеше овален щит, тънко копие и мобилен телефон. Косите, вратовете и ушите им бяха окичени с пъстри мъниста.

Мокасина скочи на крака. Забеляза, че е обут в кожени сандали. Мъжете бяха с маратонки „Найк“.

— Помощ! — извика той. — Помогнете ми!

Мъжете се отклониха от пътя си и дотичаха до объркания гангстер.

— Джамбо, братко. Загуби ли се? — попита единият.

— Извинете — отвърна Мокасина на перфектен суахили. — Аз не говоря суахили.

Човекът погледна спътника си.

— Ясно. А как е името ти?

„Мокасина“, отвърна мозъкът на Мокасина.

— Нуру — произнесе устата му.

— Добре, Нуру. Унатока уапи? Откъде си?

Преди Мокасина да се усети, думите сами излязоха от устата му:

— Не знам откъде съм, но искам да тръгна с вас. Искам да отида в селото ви. Там ми е мястото.

Кенийските воини изгледаха дребния странник. Вярно, цветът на кожата му беше различен, но всичко друго изглеждаше наред.

По-високият от двамата откачи мобилния телефон от колана си от леопардова кожа. Набра номера на вожда.

— Джамбо, вожде, Боби се обажда. Земните духове са ни оставили още един — Боби се разсмя и огледа Мокасина от главата до петите. — Ами, доста е нисък, но изглежда силен и има усмивка, по-голяма от обелен банан.

За по-убедително Мокасина разтегли докрай усмивката си, в случай че това беше от значение. По някаква причина единственото, което искаше на този свят, бе да отиде в селото и да живее ползотворен живот.

— Добре, вожде, ще го доведа. Можем да му дадем старата колиба на мисионера.

Боби отново закачи мобилния телефон на колана си.

— Хубаво, братко Нуру. Приет си в селото. Ела с нас и гледай да не изоставаш.

Воините чевръсто побягнаха напред. Мокасина, който отсега щеше да се нарича Нуру, се втурна след тях и кожените сандали на краката му зашляпаха. Нямаше да е зле да си намери чифт маратонки.

Сто и петдесет метра над главите им капитан Бодлива Зеленика кръжеше зад прикритието на щита си и записваше всичко, което се случваше долу.

— Преместване завършено — каза тя по микрофона в каската си. — Субектът се приспособи успешно. Няма видими следи от първоначалната му самоличност. Но трябва да се следи веднъж месечно, за всеки случай.

Вихрогон се обади в другия край на линията:

— Отлично, капитане. Незабавно се върни при шахта за совалки Е77. Ако дадеш газ докрай, може да успееш за вечерната совалка. След два часа трябва да те върнем в Ирландия.

Зеленика нямаше нужда от повтаряне. Не се случваше често да й разрешат да лети с максимална скорост. Тя активира радара си, за да избегне случаен сблъсък с ястреб, и пусна хронометъра на визьора си.

— Да видим сега дали ще счупя рекорда по скоростно летене — каза тя.

Рекорд, поставен преди осемдесет години от Юлиус Кореноплод.