Оуън Колфър
Кодът на вечността (2)

Глава 1: Кубът

„Ан Фен“, Найтсбридж, Лондон

Артемис Фоул беше почти доволен. Баща му всеки момент можеше да излезе от Университетската болница в Хелзинки. Самият той тъкмо се готвеше за вкусен обяд в „Ан Фен“, лондонски ресторант за морски дарове, а деловият му партньор щеше да пристигне всеки момент. Всичко вървеше по план.

Телохранителят му Бътлър далеч не беше толкова спокоен. Но всъщност той никога не се отпускаше — не можеш да станеш един от най-опасните хора на света, ако току сваляш гарда. Гигантският евроазиатец сновеше между масите в бистрото на Найтсбридж, като поставяше обичайните охранителни средства, разчиствайки пътища за отстъпление.

— Взехте ли си тапите за уши? — попита той своя работодател.

Артемис въздъхна дълбоко.

— Да, Бътлър. Но ми е трудно да си представя, че тук сме в опасност. Това е напълно законна делова среща посред бял ден, за бога.

Тапите за уши бяха всъщност свръхзвукови филтърни гъбички, вероломно задигнати от каските на феината Полиция на Нисшите елементи. Бътлър се беше сдобил с тези каски заедно с друга скъпоценна плячка от феина техника преди близо година, когато при изпълнение на един от плановете на господаря си се беше изправил срещу феиния Отряд по изтеглянето. Гъбичките бяха отгледани в лабораториите на Полицията на Нисшите елементи и имаха дребни порести мембрани, които запечатваха тъпанчетата автоматично, когато нивото на децибелите надхвърляше допустимата граница.

— Може и така да е, Артемис, но това, което е характерно за убийците, е, че обичат да заварват жертвите си неподготвени.

— Сигурно — отвърна Артемис, докато преглеждаше раздела за ордьоври в менюто. — Но кой би имал мотив да ни убие?

Бътлър стрелна с изпепеляващ поглед един от шестимата клиенти в заведението за всеки случай, ако си е наумил нещо. Клиентът беше жена към осемдесетте.

— Може и да не ни преследват. Но не забравяйте, че Джон Спайро е влиятелен човек. Докарал е много компании до фалит. Може да попаднем под кръстосан огън.

Артемис кимна. Както винаги, Бътлър беше прав, а това обясняваше защо двамата са още живи. Джон Спайро, американецът, с когото имаше среща, беше точно от хората, които най-много привличаха наемните убийци. Преуспял милиардер от бизнеса с информационни технологии, с тъмно минало и предполагаеми връзки с мафията. Носеха се слухове, че компанията му „Рибас Чипс“ е стигнала до върха благодарение на откраднато изобретение. Разбира се, нямаше доказателства въпреки усилията на областния прокурор на Чикаго. Нееднократни при това.

Сервитьорката се приближи към тях и ги дари с ослепителната си усмивка.

— Здравей, младежо. Не искаш ли да видиш листа с детското меню?

Една вена на челото на Артемис започна да пулсира.

— Не, госпожице, не искам да видя листа с детското меню. Без съмнение самият лист с детското меню е по-вкусен от храната в него. Бих искал да поръчам алакарт. Или не сервирате риба на малолетни?

Усмивката на сервитьорката заседна между два кътни зъба. Речникът на Артемис оказваше подобен ефект върху повечето възрастни.

Бътлър завъртя очи. А Артемис се чудеше кой би искал да ги убие. Като начало повечето сервитьорки и шивачи в Европа.

— Да, господине — заекна злополучната сервитьорка. — Каквото пожелаете.

— Искам плато от акула и риба меч и препечени филийки върху легло от зеленчуци и пресни домати.

— А за пиене?

— Минерална вода. Ирландска, ако имате. И, моля ви, без лед, тъй като сигурно си правите леда от чешмяна вода, а тя често убива качествата на минералната.

Сервитьорката се втурна към кухнята с явното желание да избяга от бледия младеж на маса шест. Веднъж беше гледала филм за вампири. Нечестивите създания имаха съвсем същия хипнотичен втренчен поглед. Може би хлапето говореше като възрастен, защото беше на петстотин години.

Артемис се усмихна в очакване на вечерята си, без да обръща внимание на ужаса, който бе предизвикал.

— Сигурно ще бъдете голям хит на танците в училище — отбеляза Бътлър.

— Моля?

— Горкото момиче едва не се разплака. Няма да ви навреди, ако от време на време се държите любезно.

Артемис се изненада. Бътлър рядко изказваше мнение по лични въпроси.

— Не се виждам на училищни танци, Бътлър.

— Танците не са важни. Всичко е въпрос на общуване.

— Общуване? — подсмихна се младият господар Фоул. — Съмнявам се, че има жив тийнейджър, който да притежава равен на моя речник.

Бътлър се канеше да посочи разликата между говорене и общуване, когато вратата на ресторанта се отвори. Влезе дребен мургав мъж, придружаван от истински гигант. Джон Спайро и охраната му.

Бътлър се наведе и зашепна в ухото на господаря си:

— Внимавайте, Артемис. Слушал съм много за здравеняка.

Спайро тръгна между масите с разперени ръце. Беше американец на средна възраст, слаб като щека и висок почти колкото Артемис. През осемдесетте се занимаваше с превоз на стоки, през деветдесетте бе преуспял в търговията с акции. Сега бизнесът му бяха комуникациите. Той носеше бял ленен костюм собствена марка, а по китките и пръстите му имаше достатъчно бижута, за да се позлати куполът на Тадж Махал.

Артемис стана, за да поздрави партньора си.

— Господин Спайро, добре дошли.

— Хей, малкият Артемис Фоул! Как си, по дяволите?

Артемис стисна ръката на мъжа. Бижутата му задрънчаха като опашката на гърмяща змия.

— Добре съм. Радвам се, че успяхте да дойдете.

Спайро придърпа един стол.

— Щом Артемис Фоул ми се обажда с предложение, и по натрошено стъкло ще мина, но ще дойда.

Телохранителите се премериха с погледи. Като се изключи ръстът им, двамата бяха диаметрални противоположности. Бътлър беше образец на пестелива ефективност. Черен костюм, бръсната глава, незабележим, доколкото може да бъде незабележим човек, висок над два метра. Новодошлият имаше изрусена коса, тениска с отрязани ръкави и големи сребърни халки на двете уши. Този човек определено не искаше да остане незабелязан или забравен.

— Арно Тъпст — каза Бътлър. — Чувал съм за вас.

Тъпст зае позиция до рамото на Джон Спайро.

— Бътлър. Един от многото Бътлър — произнесе той с провлачен новозеландски акцент. — Чувал съм, че вие, момчета, сте най-добрите. Такива неща съм чувал. Дано не се налага да проверявам.

Спайро се засмя. Сякаш щурчета засвириха в кибритена кутийка.

— Арно, моля те. Тук сме сред приятели. Днес не е ден за заплахи.

Бътлър не беше сигурен. Войнишкият нюх жужеше в дълбините на черепа му като гнездо стършели. Наблизо дебнеше опасност.

— Е, приятелю. Да се залавяме за работа — каза Спайро и впи в Артемис близко разположените си тъмни очи. — Преглъщам още от другия край на Атлантическия океан. Какво си ми приготвил?

Артемис се намръщи. Надяваше се, че бизнесът може да почака до края на обяда.

— Не искате ли да видите менюто?

— Не. Напоследък почти не ям. Само хапчета и течности. Проблеми с храносмилането.

— Много добре — каза Артемис и сложи на масата алуминиево куфарче. — Тогава да се залавяме за работа.

Той отвори куфарчето и отвътре се показа червен куб с размерите на дискмен, сгушен в син стиропор.

Спайро избърса очилата си с края на вратовръзката.

— Какво виждам тук, момче?

Артемис сложи искрящата кутийка на масата.

— Бъдещето, господин Спайро. Изпреварило графика.

Джон Спайро се наведе напред, за да огледа добре.

— Прилича ми на преспапие.

Арно Тъпст се изкикоти, като гледаше подигравателно Бътлър.

— Тогава ще направим демонстрация — предложи Артемис и взе металната кутия. Натисна едно копче и се разнесе бръмчене. Части от капака се плъзнаха, като откриха тонколонки и екран.

— Чудно — промърмори Спайро. — Прелетял съм три хиляди мили за някакъв миниатюрен телевизор?

Артемис кимна.

— Миниатюрен телевизор. Но също така гласово управляван компютър, мобилен телефон, уред за диагностика. Тази малка кутийка може да прочете всяка информация на какъвто и да било носител, електрически или органичен. Може да разчита видеоносители, лазерни дискове, DVD дискове, да влиза в Интернет, да дърпа имейли, да хаква всеки възможен компютър. Може дори да сканира гърдите ви, за да провери колко бързо бие сърцето ви. Батерията издържа две години и, разбира се, работи напълно безжично.

Артемис направи пауза, за да остави събеседника да помисли.

Очите на Спайро изглеждаха огромни зад очилата.

— Искаш да кажеш, че тази кутийка…

— Ще направи ненужна всяка друга технология. Вашите компютърни фабрики няма да струват пукната пара.

Американецът пое дълбоко дъх няколко пъти.

— Но как… как?

Артемис обърна кутийката. Отдолу леко проблясваше инфрачервен сензор.

— Това е тайната. Омнисензор. Може да прочете всичко, което му дадете. И ако сорс-кодът е вътре, може да проследи всеки сателит, който пожелаете.

Спайро размаха пръст.

— Но това е незаконно, нали?

— Не, не — отговори Артемис усмихнат. — Няма закони срещу такова нещо. И поне две години след излизането му няма да има. Вижте колко време им трябваше да закрият „Напстър“.

Американецът обхвана лицето си с ръце. Това беше прекалено.

— Не разбирам. Тази играчка изпреварва с години — не, с десетилетия — всичко, което имаме сега. А ти си едно нищо и никакво тринайсетгодишно хлапе. Как я направи?

Артемис помисли секунда. Какво да му каже? Че преди шестнайсет месеца Бътлър е превзел отряд от Полицията на Нисшите елементи и е конфискувал феина техника? А после той, Артемис, е взел компонентите и е сглобил тази превъзходна кутийка? Не става.

— Да кажем, че съм много умно момче, господин Спайро.

Американецът присви очи.

— Може би не толкова умно, колкото твърдиш. Искам демонстрация.

— Така е честно — съгласи се Артемис и кимна. — Имате ли мобилен телефон?

— Естествено — Спайро сложи мобилния си телефон на масата. Беше последен модел на „Рибас Чипс“.

— Обезопасен, предполагам.

Спайро кимна арогантно.

— С петстотинбитов код. Висш пилотаж. Не можеш да проникнеш в „Рибас 400“ без код.

— Ще видим.

Артемис насочи сензора към слушалката. На екрана тутакси се появи схема на мобилния телефон.

— Сваляне? — попита метален глас от тонколонките.

— Потвърдено.

За по-малко от секунда работата беше свършена.

— Сваляне завършено — обяви кутийката с нотка на задоволство.

Спайро остана зашеметен.

— Не вярвам. Тази система ни струваше двайсет милиона долара.

— Хвърляте пари на вятъра — каза Артемис, като му показа екрана. — Искате ли да се обадите у дома? Или да преведете пари от една сметка в друга? Наистина не бива да държите номерата на банкови сметки в SIM карта.

Американецът помисли няколко секунди.

— Това е трик — обяви той накрая. — Сигурно си проучил телефона ми. По някакъв начин, не ме питай какъв, си получил достъп до него.

— Логично предположение — призна Артемис. — И аз бих си помислил същото. Кажете върху какво да тестваме.

— Ей там — каза накрая Спайро, като посочи рафта с видеокасети над бара. — Пусни една от онези касети.

— Само това ли?

— Като за начало става.

Арно Тъпст с пресилена показност прехвърли касетите и накрая избра една без надпис. Сложи я с трясък на масата, от което сребърните прибори подскочиха на половин сантиметър във въздуха.

Артемис едва устоя на импулса да ококори очи и постави червената кутийка направо върху касетата.

На миниатюрния плазмен екран се появи изображение от съдържанието на касетата.

— Сваляне? — попита кутийката.

Артемис кимна.

— Свали, компенсирай и просвири.

И тази операция отне не повече от секунда. На екрана оживя стар епизод от английски сериал.

— DVD качество — отбеляза Артемис. — Независимо от записа В-кубът компенсира качеството.

— Кой?

— В-кубът — повтори Артемис. — Така нарекох моята малка кутийка. Признавам, че е малко праволинейно. Но подходящо. Всевиждащият куб.

Спайро грабна видеокасетата.

— Провери я — нареди той, като даде касетата на Арно Тъпст.

Изрусеният телохранител пусна видеото в бара и пъхна касетата в процепа. На екрана се появи надпис „Коронейшън Стрийт“. Същият сериал. Но далеч не със същото качество.

— Убедихте ли се? — попита Артемис.

Американецът задрънча с многото си гривни.

— Почти. Последен тест. Имам чувството, че правителството ме следи. Можеш ли да провериш?

Артемис помисли малко, после доближи мултисензора до устата си.

— Куб, разчиташ ли системи за наблюдение в тази сграда?

Машината побръмча секунда.

— Най-силният йонен лъч е на осемдесет километра западно от тук и излиза от сателит на САЩ с кодов номер ST1132P. Регистриран на името на Централното разузнавателно управление. Приблизително време на достигане — осем минути. Има и няколко сонди на ПНЕ, свързани с…

Артемис натисна бутона за заглушаване, преди Кубът да е продължил. Очевидно феините компоненти в компютъра улавяха и техника на Нисшите елементи. Това трябваше да се коригира. Ако попадне в лоши ръце, тази информация можеше да се окаже разрушителна за феините системи за сигурност.

— Какво става, момче? Кутийката още приказваше. Кои са ПНЕ?

Артемис сви рамене.

— Не плащаш ли, не играеш, както казвате вие, американците. Един пример е достатъчен. Все пак става дума за ЦРУ.

— ЦРУ — прошепна Спайро. — Подозират ме, че продавам военни тайни. Пуснали са едно от птичетата си да ме следи.

— А може би да следи мен — отбеляза Артемис.

— Може би теб — съгласи се Спайро. — С всяка секунда ми изглеждаш все по-опасен.

Арно Тъпст се подсмихна подигравателно.

Бътлър не му обърна внимание. Поне един от двамата трябваше да се държи като професионалист.

Спайро щракна с кокалчетата на пръстите си — навик, който Артемис ненавиждаше.

— Имаме осем минути, така че дай да уточним подробностите, хлапе. Колко искаш за кутийката?

Артемис не го чу. Мислите му бяха съсредоточени върху информацията за ПНЕ, която Кубът едва не разкри. Секунда невнимание — и за малко да изложи на опасност подземните си приятели, при това на човек, който не би пропуснал да се възползва.

— Извинете, какво казахте?

— Попитах колко искаш за кутийката.

— Първо, това е Куб — поправи го Артемис. — И, второ, не се продава.

Джон Спайро пое дъх толкова дълбоко, че потръпна.

— Не се продава ли? Докара ме оттатък Атлантическия океан, за да ми покажеш нещо, което няма да ми продадеш? Какво става тука?

Бътлър обви пръсти около ръкохватката на пистолета, затъкнат на кръста му. Арно Тъпст посегна зад гърба си. Напрежението можеше да се реже с нож.

Артемис допря върховете на пръстите си.

— Господин Спайро… Джон, аз не съм пълен идиот. Знам цената на този Куб. Няма достатъчно пари на света, с които да се купи това изобретение. Колкото и да ми дадете, след седмица то ще струва с хиляда процента отгоре.

— Тогава каква е сделката, Фоул? — процеди Спайро през зъби. — Какво предлагаш?

— Предлагам ви дванайсет месеца. За подходяща цена съм готов една година да не предлагам Куба си на пазара.

Джон Спайро си играеше с гривна, на която бе изписано името му. Подарък от себе си за рождения си ден.

— Ще скриеш изобретението за една година?

— Точно така. Това ще ви даде достатъчно време да продадете акциите си, преди да се обезценят, и да използвате печалбата за закупуване на акции на „Фоул Индъстрис“.

— Няма компания „Фоул Индъстрис“.

Артемис се подсмихна.

— Ще има.

Бътлър стисна рамото на работодателя си. Не беше добра идея да се подхвърля стръв на човек като Джон Спайро.

Но Спайро дори не забеляза жеста на Бътлър. Беше твърде зает да прави сметки и въртеше гривната между пръстите си като броеница.

— Каква е цената? — попита накрая.

— Злато. Един метричен тон — отговори наследникът на имуществото на Фоул.

— Това е доста злато.

Артемис сви рамене.

— Аз обичам златото. Не се обезценява. А и това е нищо в сравнение със загубите, които ще си спестите.

Спайро се замисли. Иззад рамото му Арно Тъпст продължаваше да се взира в Бътлър. Телохранителят на Фоул невъзмутимо примигна: при евентуална конфронтация сухите очни ябълки щяха да намалят предимството му. Само аматьорите се гледаха в очите, без да мигат.

— Да речем, че условията ти не ми допадат — каза Джон Спайро. — Да речем, че ми хрумне още сега да ти отмъкна играчката.

Арно Тъпст изпъчи гърди с още около сантиметър.

— Дори ако успеете да ми вземете Куба — отговори Артемис усмихнат, — едва ли ще ви бъде от полза. Технологията му надхвърля всичко, което вашите инженери са виждали досега.

Спайро му отвърна с тънка недоброжелателна усмивка.

— О, сигурен съм, че ще успеят да я разгадаят. И да им отнеме година-две, на теб ще ти е все тая. Особено там, накъдето си тръгнал.

— Ако изобщо съм тръгнал нанякъде, тайните на В-куба идват с мен. Всичките му функции са приспособени към гласовите ми данни. Кодирането е доста хитро.

Бътлър леко присви колене, готов да скочи.

— На бас, че можем да разбием кода. В „Рибас Чипс“ съм събрал страшен екип.

— Простете, че не съм въодушевен от вашия „страшен екип“ — отбеляза Артемис. — Досега винаги сте изоставали с няколко години от „Фонетикс“.

Спайро скочи на крака. Изобщо не му харесваше да се споменава името с „Ф“. „Фонетикс“ беше единствената комуникационна компания, чиито акции се търгуваха по-скъпо от тези на „Рибас Чипс“.

— Добре, хлапе, поигра си, стига толкова. Сега е мой ред. Аз трябва да тръгвам, преди сателитният лъч да е стигнал дотук. Но господин Тъпст ще остане да те изчака — той потупа телохранителя си по рамото. — Знаеш какво да правиш.

Тъпст кимна. Знаеше. И гореше от нетърпение.

За пръв път от началото на срещата Артемис забрави за обяда и съсредоточи мислите си изцяло върху възникналата ситуация. Нещата не се развиваха по план.

— Господин Спайро. Едва ли говорите сериозно. Намирате се на обществено място, пълно с хора. Вашият човек не може да се мери с Бътлър. Ако продължавате с тези смехотворни заплахи, аз ще бъда принуден да оттегля предложението си и незабавно да пусна В-куба на пазара.

Спайро опря длани в масата.

— Слушай, хлапе — зашепна той. — Харесваш ми. След година-две можеш да станеш като мен. Само че случвало ли ти се е да опреш пистолет в нечия глава и да дръпнеш спусъка?

Артемис не отговори.

— Не? — изсумтя Спайро. — Така си и помислих. Понякога нищо повече не е нужно. Трябва само да ти стиска. А на тебе не ти стиска.

Артемис не знаеше какво да каже. Подобно нещо се беше случвало само два пъти от петия му рожден ден насам. Бътлър пристъпи напред, за да запълни тишината. Неприкритите заплахи бяха повече по неговата част.

— Господин Спайро, не се опитвайте да ни баламосвате. Тъпст може да е здравеняк, но аз мога да го пречупя като вейка. И после никой няма да се изпречи на пътя ми към вас. А не ми се вярва да искате това.

Усмивката на Спайро се размаза като петмез върху пожълтелите му от никотин зъби.

— О, не бих казал, че никой няма да се изпречи на пътя ти.

Бътлър изпита онова чувство, сякаш сърцето му потъва в петите. Същото, което изпитвате, когато по гърдите ви играят дузина светлинки от лазерни прицели. Бяха попаднали в капан. По някакъв начин Спайро беше надхитрил Артемис.

— Хей, Фоул! — подвикна американецът. — Чудно защо обядът ти се бави толкова.

В този момент Артемис осъзна до каква степен са загазили.

 

 

Всичко стана за секунда. Спайро щракна с пръсти и всички посетители на „Ан Фен“ до един извадиха оръжия от дрехите си. Осемдесетгодишната дама изведнъж придоби доста по-заплашителен вид, щом стисна револвер в костеливия си юмрук. От кухнята изскочиха двама сервитьори, въоръжени със сгъваеми картечници. Бътлър не успя дори да си поеме дъх.

Спайро чукна със солницата по масата.

— Шах и мат. Играта е моя, хлапе.

Артемис направи опит да се съсредоточи. Трябваше да има изход. Винаги има изход. Но не можеше да го намери. Беше допуснал грешка. Може би фатална. Никое човешко същество досега не бе успявало да надхитри Артемис Фоул. Но и един път беше достатъчен.

— Аз ще вървя — продължи Спайро, като пъхна В-куба в джоба си, — преди сателитният лъч да е стигнал дотук заедно с онези… ПНЕ — изобщо не бях чувал за такава агенция. А щом задействам тази машинария, и на тях ще им се прииска да не бяха чували за мен. Беше ми приятно да работя с теб.

На път за вратата той намигна на телохранителя си.

— Имаш шест минути, Арно. Мечтата ти се сбъдва, а? Ти ще станеш човекът, премахнал големия Бътлър.

Спайро се обърна към Артемис: изкушението да каже нещо за последно беше неустоимо.

— А, впрочем Артемис ми звучи като Артемида — не е ли женско име?

И се гмурна в многонационалния поток от туристи на главната улица.

Старата дама заключи вратата зад гърба му. Щракването отекна в целия ресторант.

Артемис реши да поеме инициативата.

— И така, дами и господа — заговори той, като се мъчеше да отбягва втренчените черни погледи на оръжейните дула. — Сигурен съм, че можем да се споразумеем.

— Тихо, Артемис!

На мозъка на Артемис бяха необходими няколко секунди, за да осмисли факта, че Бътлър му бе наредил да млъкне. Нечувана дързост.

— Моля…?

Бътлър запуши с ръка устата на работодателя си.

— Тихо, Артемис. Тези хора са професионалисти, с тях не можем да се пазарим.

Тъпст завъртя глава и прешлените на врата му изпращяха.

— Имаш право, Бътлър. Тук сме да ти видим сметката. Още щом се обадихте на господин Спайро, започнахме да пращаме хора насам. Не мога да повярвам, че се хвана, човече. Сигурно остаряваш.

Самият Бътлър не можеше да повярва. Навремето би проверил мястото за среща седмица по-рано, преди да го одобри. Може би наистина остаряваше, но ето че сега му се отваряше идеалната възможност да не остарява повече.

— Добре, Тъпст — каза той, като разпери пред Арно празните си длани. — Само ти и аз. Един на един.

— Много благородно — отвърна Тъпст. — Това сигурно е някакъв азиатски код на честта. Аз обаче нямам код. Ако си мислиш, че ще ви оставя да се измъкнете от тук, трябва да си откачил. Сделката не е приключила. Аз те застрелвам. Ти умираш. Няма бой, няма дуел.

Той мързеливо посегна към колана на панталоните си. Защо да бърза? Достатъчно беше Бътлър да помръдне — и десетина куршума щяха да го пронижат.

Мозъкът на Артемис беше като изключен компютър. Обичайният поток от идеи бе пресъхнал. Ще умра, помисли си той. Не е за вярване.

Бътлър говореше нещо. Артемис реши да се заслуша.

— Чуй, жътвари златно слънце викат — каза телохранителят, като произнасяше отчетливо всяка дума.

— К’во рече? Какви ги дрънкаш? Май големия Бътлър го е хванало шубето, а? Ще има да разправям на момчетата.

Но старата дама като че ли се замисли.

— Чуй, жътвари… Знам какво е това.

Артемис също знаеше. Това беше почти пълният код за детониране на феината звукова граната, намагнитена и залепена за долната част на масата. Поредното от дребните приспособления за сигурност на Бътлър. Още една дума — и гранатата щеше да избухне, като образува плътна звукова стена, която да изпълни цялата сграда, да изпотроши прозорците и да спука тъпанчетата на всички присъстващи. Нямаше да има нито дим, нито пламъци, но след около пет секунди всеки в радиус от десет метра без тапи за уши щеше да изпита непоносима болка. Само още една дума.

Старата дама се почеса по главата с цевта на револвера.

— Чуй, жътвари… Сега си спомням, монахините ни учеха на това в училище. Чуй, жътвари златно слънце викат. Това е едно от онези изречения за запаметяване. За цветовете на дъгата.

Дъгата. Последната дума. Артемис си припомни — съвсем навреме, — че трябва да отвори уста. Ако беше останал със стиснати зъби, звуковите вълни щяха да ги натрошат като стъкло.

При детонацията на гранатата се образува вълна от компресиран звук и моментално единайсет души полетяха към най-отдалечените кътчета на помещението, докато срещнаха препятствието на стените. По-големите късметлии се блъснаха в преградните стени и направо минаха през тях. Онези, на които не провървя толкова, се удариха в носещите стени. Изпотрошиха всичко. Освен стените.

Артемис се озова на сигурно място в мечешката прегръдка на Бътлър. Телохранителят стоеше здраво заклещен в една солидна рамка на врата и стискаше момчето в ръцете си. Те имаха и други сериозни предимства пред убийците на Спайро: зъбите им бяха непокътнати, нямаха телесни фрактури, а порестите звукови филтри бяха запечатали ушите им, предпазвайки тъпанчетата от перфорация.

Бътлър огледа помещението. Всички убийци лежаха по земята и притискаха ръце към ушите си. Няколко дни очите им нямаше да могат да фокусират. Прислужникът извади своя „Зиг Зауър“ от кобура под мишницата.

— Не мърдайте от тук — нареди той. — Ще надникна в кухнята.

Артемис се облегна назад в стола си и пое няколко пъти дъх на пресекулки. Наоколо цареше хаос всред прахоляк и стонове. Но Бътлър отново ги беше спасил. Не всичко бе загубено. Дори беше възможно да настигнат Спайро, преди да е напуснал страната. Бътлър имаше познат в системата за сигурност на летище „Хийтроу“: Сид Дажбс, бивша зелена барета, с когото бяха служили заедно като охрана в Монте Карло.

Пред него застана едър силует, който засенчи слънцето. Бътлър се беше върнал от разузнавателната си обиколка. Артемис въздъхна дълбоко, обзет от необичайно вълнение.

— Бътлър — започна той, — трябва сериозно да обсъдим заплатата ти…

Само че това не беше Бътлър. Беше Арно Тъпст. И двете му ръце бяха заети. В лявата си длан държеше два мънички конуса от жълт стиропор.

— Тапи за ус’и — изфъфли той през натрошените си зъби. — Винаги си нося при стуелба. Добуа уабота въус’ат, а?

В дясната си ръка Тъпст държеше пистолет със заглушител.

— Пъуво ти — каза. — После гоуилата.

Арно Тъпст насочи пистолета, бързо се прицели и стреля.