Оуън Колфър
Кодът на вечността (13)

Глава 12: Заличаване на паметта

Имението Фоул

Връщането от „Хийтроу“ отне около час поради особено силната турбулентност и източния вятър над хълмовете на Уелс. Когато Зеленика и Бътлър най-после се приземиха в имението Фоул, ПНЕ вече беше струпала оборудването за заличаване на паметта на централната алея, използвайки прикритието на нощта.

Бътлър се откачи от Лунния пояс и се подпря на ствола на една бреза.

— Добре ли си? — попита Зеленика.

— Добре съм — отвърна телохранителят, като разтриваше гърдите си. — От кевлара е. Върши работа, ако някой стреля по теб с малък калибър, но страшно пречи на дишането.

Зеленика прибра механичните си крила.

— Отсега нататък трябва да живееш по-спокойно.

Бътлър забеляза как един пилот от ПНЕ блъсна бентлито на Фоул, докато се мъчеше да паркира совалката си в двойния гараж.

— Да живея спокойно — промърмори той и тръгна към гаража. — Де да можех.

След като стресна дребничкия пилот, Бътлър се запъти към кабинета. Артемис и Джулиет вече го чакаха. Джулиет прегърна брат си толкова силно, че изкара въздуха от дробовете му.

— Добре съм, сестричке. Феите са се погрижили да живея поне сто години. Още дълго ще мога да те наглеждам.

Артемис заговори делово:

— Как се справи, Бътлър?

Икономът отвори един сейф в стената зад климатика.

— Много добре. Набавих всичко по списъка.

— А какво стана със специалната поръчка?

Бътлър сложи на бюрото шест мънички контейнера.

— Моят човек в Лимърик изпълни указанията буква по буква. Откакто работи в този бранш, никой досега не му е поръчвал подобно нещо. Поставени са в специален разтвор, който предпазва от корозия. Слоевете са толкова тънки, че щом влязат във взаимодействие с въздуха, веднага започват да се окисляват, затова предлагам да ги сложим в последния момент.

— Отлично. По всяка вероятност аз единствен ще се нуждая от тях, но нека все пак приготвим всичките.

Бътлър хвана златната монетка за кожената връзка.

— Копирах дневника ти и феините файлове на лазерен минидиск, после го позлатих. Боя се, че няма да издържи на по-обстойна проверка, а ако златото се стопи, информацията на диска ще бъде унищожена.

Артемис окачи монетката на врата си.

Би трябвало да свърши работа. Остави ли фалшиви следи?

— Да. Изпратих имейл, който още не съм отварял и наех няколко мегабайта в един интернет сайт. Освен това си позволих да заровя една капсула в градината.

Артемис кимна.

— Добре. Не се бях сетил за това.

Бътлър прие комплимента, макар че не вярваше да е така. Артемис се сещаше за всичко.

Джулиет се намеси в разговора:

— Знаеш ли, Артемис, може би просто трябва да забравиш всичко. Остави феите на мира.

— Тези спомени са част от мен — отвърна Артемис.

Той огледа шишенцата на бюрото и избра две от тях.

— Да започваме. Сигурен съм, че Народът няма търпение да заличи паметта ни.

 

 

Техническият екип на Вихрогон се беше настанил в залата за съвещания и сглобяваше сложна верига от електроди и оптични кабели. Всеки кабел беше свързан с плазмен екран, който конвертираше мозъчните вълни в двоичен код. Казано на прост език, Вихрогон можеше да прочете като книга спомените на човеците и да изтрие онова, което не биваше да остава в тях. Най-забележителното в този процес бе способността на човешкия мозък да създаде алтернативни спомени за запълване на белите петна.

— Можем да заличим паметта ви и с полево оборудване — започна да обяснява Вихрогон, след като пациентите се събраха. — Но то служи само за грубо заличаване. Премахва всичко, което се е случило през последните осемнадесет месеца. Това може сериозно да засегне емоционалното ви развитие, да не говорим за коефициента ви на интелигентност. Затова по-добре да използваме лабораторно оборудване и да премахнем само спомените, свързани с Народа. Естествено, ще се наложи да заличим от паметта ви всички дни, които сте прекарали в компанията на феи. Не можем да рискуваме.

Артемис, Бътлър и Джулиет седяха около масата. Гноми от поддръжката мажеха слепоочията им с дезинфектант.

— Има нещо, което ме безпокои — каза Бътлър.

— Не ми казвай — прекъсна го кентавърът. — Възрастта ти, нали?

Бътлър кимна.

— Много хора ме познават като четиридесетгодишен човек. Не можеш да изтриеш спомените на всички.

— Помислил съм за това преди теб, Бътлър. Докато си в безсъзнание, ще направим лазерен пилинг на лицето ти. Ще махнем част от мъртвата кожа. Дори сме довели пластичен хирург, който ще инжектира освежител в челото ти, за да изглади бръчките.

— Освежител?

— Мастна тъкан — обясни Вихрогон. — Извличаме я от едно място и я инжектираме в друго.

Бътлър не остана въодушевен от идеята.

— Тази мастна тъкан… Не я извличате от задника, нали?

Вихрогон се засуети.

— Е, не от твоя задник.

— Би ли ми обяснил?

— Проучванията показват, че от всички феини създания джуджетата живеят най-дълго. В тунелите има един миньор, който е на над две хиляди години. Не си ли чувал израза „гладък като задник на джудже“?

Бътлър блъсна един техник, който се опитваше да прикачи електрод към главата му.

— Искаш да ми кажеш, че ще инжектирате в главата ми мастна тъкан от задник на джудже?

Вихрогон сви рамене.

— Младостта си има цена. По западното крайбрежие има феи, които плащат цяло състояние за подобни процедури.

Бътлър процеди през зъби:

— Аз не съм фея.

— Освен това сме донесли гел за трайно боядисване на коса, ако в бъдеще решиш да си пуснеш, и малко кожен пигмент за гърдите ти — припряно обясни кентавърът. — Когато се събудиш, отвън ще бъдеш млад, а отвътре — стар.

— Хитро — отбеляза Артемис. — Очаквах да измислите нещо такова.

Зеленика влезе заедно със Сламчо. Джуджето беше с белезници и гледаше много жално.

— Наистина ли е необходимо — захленчи то — след всичко, което преживяхме?

— Не искам да ми отнемат значката — отвърна Зеленика. — Началникът каза да се върна с теб или изобщо да не се връщам.

— Какво още трябва да направя? Нали дарих мастна тъкан?

Бътлър затвори очи.

— Моля ви се, не.

Джулиет се подсмихна.

— Не се тревожи, Дом. Нали няма да помниш нищо.

— Приспете ме — каза Бътлър. — По-бързо.

— Не искам да говорим за това — промърмори Сламчо, като направи опит да се почеше по задника.

Зеленика разкопча белезниците на джуджето, но застана на ръка разстояние от него.

— Искаше да се сбогуваш, така че давай — тя побутна Сламчо. — Сбогувай се.

Джулиет му намигна.

— Сбогом, смрадливец такъв.

— И на теб, миризливке.

— Друг път не дъвчи бетонни стени.

— Никак не е смешно — отвърна Сламчо и направи гримаса.

— Кой знае, може отново да се видим.

Сламчо кимна към техниците, които се ровеха в компютрите си.

— Ако се видим, ще ти е за пръв път, благодарение на тях.

Бътлър коленичи, за да се изравни с джуджето.

— Грижи се за себе си, приятелю. Пази се от гоблини.

Сламчо потръпна.

— Няма нужда да ми го казваш.

На екран, внесен от служител на ПНЕ, се появи лицето на подполковник Кореноплод.

— Остава само да се ожените! — излая той. — Не знам защо сте се разхленчили. След десет минути дори няма да си спомняте името на този престъпник!

— Имаме връзка с началника — с малко закъснение съобщи един техник.

Сламчо погледна в миниатюрната камера под екрана.

— Юлиус, моля те. Не разбираш ли, че тези хора дължат живота си на мен? Това е вълнуващ момент за тях.

Червеният тен на Кореноплод се подсилваше от лошата връзка.

— Изобщо не ми пука за вълнуващите ви моменти, от мен се иска да се уверя, че заличаването на паметта е минало гладко. Доколкото познавам нашия приятел Фоул, сигурно пак е намислил нещо.

— Стига, подполковник — каза Артемис. — Тази подозрителност е обидна.

Но ирландското момче едва прикриваше усмивката си. Всички предполагаха, че е скрил някой предмет, който да отключи спомените му, и от служителите на ПНЕ се очакваше да го намерят. Това бе последната им задача от операцията.

Артемис стана и се приближи към Сламчо Челюстокопач.

— Сламчо, от всички феи най-много ще ми липсваш. Заедно ни очакваше такова бъдеще!

Сламчо сякаш се трогна.

— Вярно е. С твоя ум и моите способности.

— Да не говорим за липсата ви на морал — намеси се Зеленика.

— Никоя банка на планетата нямаше да бъде в безопасност — продължи джуджето. — Колко пропуснати възможности!

Артемис положи максимални усилия да изглежда искрен. Това бе от решаващо значение за следващия етап от плана.

— Сламчо, знам, че рискува живота си, когато предаде фамилията Антонели, затова бих искал да ти дам нещо.

В съзнанието на Сламчо изплуваха видения за тръстове и офшорни сметки.

— Няма нужда. Наистина. Макар че постъпката ми беше много смела и се изложих на смъртна опасност.

— Тъкмо затова — каза Артемис и свали златния медальон от врата си. — Знам, че не е достатъчно, но за мен означава много. Исках да го задържа, но осъзнах, че след няколко минути няма да ми напомня за нищо. Бих искал ти го вземеш. Мисля, че и Зеленика би искала. Малък спомен за приключенията ни.

— Леле! — възкликна Сламчо, след като пое медальона. — Половин унция злато. Страхотно. Направо разби банката, Артемис.

Артемис стисна ръката на джуджето.

— Не всичко е въпрос на пари, Сламчо.

Кореноплод източи врат, за да вижда по-добре.

— Какво е това? Какво даде той на престъпника?

Зеленика грабна медальона и го вдигна пред камерата.

— Просто една златна монетка, подполковник. Лично аз я бях дала на Артемис.

Вихрогон погледна към монетката.

— С един куршум — два лепкави червея. Медальонът можеше да отключи спомените му. Не много вероятно, но възможно.

— А вторият лепкав червей?

— Сламчо ще има какво да си спомня в затвора.

Кореноплод помисли няколко секунди.

— Добре. Може да го задържи. Сега вкарайте престъпника в совалката и да приключваме. След десет минути имам събрание на Съвета.

Зеленика изведе Сламчо и Артемис осъзна, че наистина му е мъчно от раздялата с джуджето. Нещо повече, съжаляваше, че споменът за приятелството им би могъл да изчезне завинаги.

Техниците се спуснаха като мухи на мед. След секунди всички човеци в стаята имаха електроди по главите и китките. Всеки чифт електроди минаваше през невротрансформатор и се свързваше с един плазмен екран. По екраните забягаха спомени.

Вихрогон разглеждаше картините.

— Върнали сме се много назад — обяви той. — Нагласете на шестнайсет месеца. Всъщност на три години. Не искам Артемис отново да планира някое отвличане на фея.

— Браво, Вихрогоне — горчиво отбеляза Артемис. — Надявах се да не се сетиш.

Кентавърът му намигна.

— И за други неща съм се сетил.

На допълнителния екран устата на Кореноплод се разтегли в усмивка.

— Кажи му, Вихрогоне. Нямам търпение да видя физиономията му.

Вихрогон погледна един файл на джобния си компютър.

— Проверихме имейла ти и познай какво открихме.

— Кажи ми.

— Открихме феин файл, който чакаше да бъде отворен. Освен това претърсихме основно Интернет. И ако щеш вярвай, някой беше наел мегабайти от твоя имейл адрес. Склад за феини файлове.

Артемис остана невъзмутим.

— Трябваше да опитам. Сигурен съм, че разбираш.

— Има ли нещо, което би искал да ни кажеш?

Артемис ококори очи — самата невинност.

— Не. Прекалено си умен, не мога да те надхитря.

Вихрогон извади малък лазерен диск и го пъхна във флопито на компютъра пред себе си.

— Е, за всеки случай ще пусна вирус в компютърната ти система. Файловете ти няма да пострадат, освен ако не съдържат нещо за Народа. Вирусът ще следи системата ти през следващите шест месеца — за всеки случай, ако някак си успял да ни надхитриш.

— И ми казваш всичко това, защото после няма да си спомням нищо.

Вихрогон пристъпи напред и плесна с ръце.

— Точно така.

Зеленика отвори вратата. Зад себе си влачеше метална капсула.

— Вижте какво са намерили заровено в градината.

Тя отвори капака и изсипа съдържанието на капсулата върху тунизийския килим. Имаше няколко компютърни диска и копия от дневника на Артемис.

Вихрогон взе един диск.

— Нещо, за което си пропуснал да споменеш, а?

Сега Артемис не изглеждаше толкова невъзмутим. Спомените му за миналото се изгубваха един по един.

— Забравил съм.

— Надявам се, че това е всичко. Нали няма друго?

Артемис седна на стола си и скръсти ръце.

— Ако кажа „няма“, ще ми повярвате ли?

Кореноплод се разсмя с цяло гърло. На момчето му се стори, че екранът се разтресе.

— О, Артемис, разбира се. Ние ти вярваме. Как да не ти вярваме след всичко, което причини на Народа? Ако нямаш нищо против, бихме искали да ти зададем няколко въпроса под хипноза, този път без слънчеви очила.

Шестнайсет месеца по-рано Артемис успешно бе избегнал хипнозата на Зеленика с помощта на очила с огледални стъкла. Тогава за пръв път надхитри феите. И не за последен.

— Е, добре, да свършваме.

— Капитан Зеленика! — изрева Кореноплод. — Знаеш какво да правиш.

Зеленика свали каската и разтри връхчетата на ушите си, за да нормализира кръвообращението.

— Ще те хипнотизирам и ще ти задам няколко въпроса. Не за пръв път се подлагаш на хипноза, така че знаеш каква е процедурата. Не боли. Съветвам те да се отпуснеш. Ако опиташ да се съпротивляваш, това може да доведе до загуба на паметта или дори до мозъчно увреждане.

Артемис махна с ръка.

— Почакай малко. Когато се събудя, всичко ще е свършило, нали?

Зеленика се усмихна.

— Да, Артемис. Виждаме се за последен път.

Лицето на Артемис остана безизразно въпреки вълнението, което бушуваше в него.

— Добре тогава, имам да ти кажа няколко неща.

Кореноплод беше любопитен, напук на себе си.

— Имаш една минута, Фоул. После заспиваш.

— Добре. Първо искам да ти благодаря. Семейството и приятелите ми са с мен благодарение на Народа. Съжалявам, че ще трябва да забравя за това.

Зеленика сложи ръка на рамото му.

— Така е по-добре, Артемис. Повярвай ми.

— И второ, искам всички да си спомните първата ни среща. Помните ли онази нощ?

Зеленика потръпна. Спомни си за безсърдечното същество, което я бе нападнало, докато тя възстановяваше магическите си сили в Южна Ирландия. Началникът Кореноплод никога нямаше да забрави измъкването си на косъм от експлозия в един танкер, а първата среща на Вихрогон с Артемис беше по време на преговорите за освобождаването на Зеленика. Тогава Фоул бе чудовище.

— Ако премахнете спомените ми за феите и влиянието, което са ми оказали — продължи Артемис, — аз мога пак да стана такъв, какъвто бях преди. Това ли искате?

При тази мисъл всички потръпнаха. Дали наистина промяната на Артемис към по-добро бе дело на Народа? И ако той възвърнеше първоначалната си същност, дали Народът трябваше да понесе отговорността за това?

Зеленика се обърна към екрана.

— Трябва ли? Артемис извървя дълъг път. Имаме ли право да разрушим постигнатото?

— Той е прав — каза Вихрогон. — Никога не съм предполагал, че ще го кажа, но новият Артемис дори ми харесва.

Кореноплод отвори един прозорец на екрана.

— Сдружението на психолозите изготви за нас този доклад за вероятните изменения в личността на Фоул. Те смятат, че шансовете за възвръщане на старата същност са нищожни. Фоул ще продължава да изпитва положително влияние от страна на семейството си и на двамата Бътлър.

— Сдружението на психолозите? Доктор Аргон и останалите откачалки? И откога започнахме да се доверяваме на тези вещери?

Кореноплод отвори уста да се разкрещи, но размисли — нещо, което не се случваше всеки ден.

— Зеленика — заговори той почти любезно. — Бъдещето на цялата ни култура е заложено на карта. Колкото до бъдещето на Артемис, то не е наш проблем.

Зеленика се нацупи.

— Ако това е вярно, значи ние не сме по-добри от Калните създания.

Подполковникът реши да се върне към обичайния си начин за водене на разговор.

— Слушай, капитане! — кресна той. — Да си началник означава да вземаш трудни решения. Да не си началник означава да си затваряш устата и да правиш каквото ти казват. Затова хипнотизирай човеците, преди видеовръзката ни да е прекъснала.

— Да, сър. Както кажете, сър.

Зеленика застана пред Артемис така, че да има контакт очи в очи.

— Сбогом, Зеленика. Няма да те видя вече, макар че ти със сигурност ще ме видиш.

— Само се отпусни, Артемис. Дишай дълбоко.

Когато феята отново заговори, гласът й зазвуча с плътността на баса и алта — регистрите на хипнозата:

— Добре преметнахме Спайро, нали?

Артемис се усмихна сънено.

— Да. Последното ми приключение. Не искам повече да наранявам хората.

— Защо постоянно кроиш планове?

Клепачите на момчето увиснаха.

— Сигурно е природа. Наследство от много поколения Фоул.

— Обзалагам се, че би направил всичко, за да запазиш спомените си за феите.

— Почти всичко.

— И какво направи?

Артемис се усмихна.

— Няколко малки хитрини.

— Какви хитрини? — попита Зеленика.

— Тайна. Не мога да ти кажа.

Феята заговори с още по-омайващ глас:

— Кажи ми, Артемис. Ще бъде наша обща тайна.

Една вена запулсира на слепоочието на момчето.

— Нали няма да кажеш? Няма да кажеш на феите?

Зеленика виновно погледна към екрана. Кореноплод й направи знак да продължи.

— Няма да кажа. Ще си остане между нас.

— Бътлър зарови една капсула в градината.

— Друго?

— Изпратих имейл до своя адрес. Но предполагам, че Вихрогон ще го открие. Той е само за заблуда.

— Много умно. Има ли друго, което не очакваш да открие?

Артемис се усмихна лукаво.

— Скрих няколко файла в един интернет сайт под наем. Вирусът на Вихрогон няма да ги засегне. След шест месеца доставчиците ще ми изпратят писмо за напомняне. Когато издърпам файловете, те ще задействат остатъчната ми памет и може би ще си спомня всичко.

— Нещо друго?

— Не. Сайтът е последната ни надежда. Ако кентавърът открие и него, светът на феите ще изчезне завинаги от паметта ми.

Образът на Кореноплод започна да примигва.

— Добре. Връзката се разпада. Приспете ги и заличете паметта им. Запишете целия процес. Докато не видя записа, няма да повярвам, че Артемис е извън играта.

— Подполковник, може би трябва да разпитам и останалите.

— Не, капитане. Фоул сам каза, че интернет сайтът е последната им надежда. Закачете ги и пуснете програмата за заличаване.

Образът на Кореноплод се изгуби сред вълни статично електричество.

— Да, сър — Зеленика се обърна към техническия екип. — Чухте началника. Да започваме. След два-три часа слънцето ще изгрее. Искам дотогава да сме се прибрали под земята.

Техниците провериха как са поставени електродите, после извадиха три чифта приспивни очила.

— Аз ще се погрижа — каза Зеленика и пое очилата.

Тя прекара ластика през плитката на Джулиет.

— Знаеш ли? — каза. — Личната охрана е работа за студени хора. Ти си прекалено сърдечна.

Джулиет бавно кимна.

— Ще се опитам да не го забравя.

Феята внимателно намести очилата на лицето й.

— Ще те държа под око.

Джулиет се усмихна.

— Ще те виждам насън.

Зеленика натисна едно малко копче на очилата и съчетанието от хипнотичните светлини зад стъклата с приспивателното в уплътнителите приспа Джулиет за по-малко от пет секунди.

Следващият беше Бътлър. Техническият екип удължи ластика на очилата, за да може да обхване бръснатия му череп.

— Кажи на Вихрогон да не се престарава със заличаването. Не искам да се събудя с луфт от четирийсет години в паметта.

— Не се тревожи — успокои го Зеленика. — Вихрогон обикновено знае какво прави.

— Добре. И помни: ако някога Народът изпадне в беда, аз съм насреща.

Зеленика натисна копчето.

— Ще помня — прошепна тя.

Дойде ред на Артемис. В състояние на хипноза лицето му изглеждаше почти умиротворено. По челото му нямаше бръчки на размисъл и ако не го познаваше, феята би могла да го вземе за най-обикновено тринайсетгодишно човешко дете.

Тя се обърна към Вихрогон.

— Сигурен ли си?

Кентавърът сви рамене.

— Имаме ли избор? Заповедта си е заповед.

Зеленика сложи очила на Артемис и натисна копчето. След секунди момчето се отпусна в стола си. На екрана зад него се заредиха думи от гномски текст. Във времената на Вейка текстовете се пишеха спираловидно. Но от четенето им на спирали повечето феи получаваха мигрена.

— Започни заличаване и копирай — изкомандва Вихрогон. — Когато ми останат няколко свободни седмици, ще прегледам копието, за да видя какво има в главата на това момче.

Зеленика видя как животът на Артемис се изписва със зелени символи на екрана.

— Мисля, че допускаме грешка — каза тя. — Щом ни е открил веднъж, може да го направи и втори път. Особено ако пак стане чудовището, което беше преди.

Вихрогон изписваше команди на ергономична клавиатура.

— Може би. Но следващия път ще бъдем подготвени.

Зеленика въздъхна.

— Жалко. Почти се бяхме сприятелили.

Кентавърът изсумтя.

— Да бе. Все едно да се сприятелиш със змия.

Феята си сложи каската и пусна визьора, за да скрие очите си.

— Прав си, разбира се. Никога нямаше да бъдем приятели. Обстоятелствата ни бяха сближили, нищо повече.

Вихрогон я потупа по рамото.

— Така е. Горе ушите. Ще ходиш ли някъде?

— Към Тара — отвърна Зеленика. — Ще полетя малко. Имам нужда от свеж въздух.

— Нямаш разрешение за летене — напомни й Вихрогон. — Кореноплод ще ти отнеме значката.

— За какво? — попита Зеленика и разпъна крилата си. — Изобщо не би трябвало да съм тук, забрави ли?

Излезе и лениво запърха по коридора. Мина на сантиметри под горната греда на вратата и бързо се издигна в нощното небе. За секунда тъничкият й силует се озари от светлината на пълната луна и после с вибриране изчезна от видимата част на спектъра.

Вихрогон я проследи с поглед. Какви емоционални създания бяха тези елфи! В някои отношения те бяха най-неподходящи за Разузнаването. Винаги вземаха решения със сърцето си. Но Кореноплод никога не би уволнил Зеленика, защото тя беше роден полицай. А и кой тогава щеше да спаси Народа, ако Артемис Фоул отново ги откриеше?

 

 

Сламчо седеше в совалката, изпълнен със самосъжаление. Стараеше се да седи на пейката така, че чувствителните му задни части да не се допират до нея. Трудна работа.

Трябваше да признае, че положението не е розово. След всичко, което беше направил за ПНЕ, те щяха да го затворят най-малко за десет години. Само защото бе откраднал няколко кюлчета злато. И по всяка вероятност нямаше да може да избяга. Беше ограден от всички страни със стомана и лазерни решетки и нямаше да мръдне от тук до кацането на совалката в Убежище. Там веднага щяха да го откарат в Полицейското управление, да му прочетат правата и да го тикнат в затвор, където щеше да лежи, докато брадата му посивее. А това нямаше как да не се случи, ако джуджето останеше повече от пет години извън тунелите.

И все пак имаше надежда. Мъничка искрица надежда. Сламчо изчака техниците да разтоварят цялото оборудване от совалката. После небрежно разтвори дясната си длан и започна да чеше с палец слепоочието си. Това, което правеше всъщност, бе да чете мъничката бележка, скрита в дланта му — Артемис я беше пъхнал там, докато си стискаха ръцете за сбогом.

Още не съм приключил с теб, Сламчо Челюстокопач — пишеше в бележката. — Когато се прибереш у дома, кажи на адвоката си да провери датата на първата заповед за обиск на пещерата ти. След като те освободят, се покрий някъде за две години. После ми донеси медальона. Заедно ще бъдем непобедими.

Твой приятел и покровител

Артемис Фоул Втори

Сламчо смачка бележката. Сви пръстите си на тръбичка и засмука хартийката с уста. Челюстите му бързо унищожиха доказателството.

Той пое дълбоко въздух през носа. Още беше рано да отваря шампанското от скални червеи. Делото щеше да се проточи с месеци, може би с години. Но все пак имаше надежда.

Джуджето стисна в ръка медальона на Артемис. Заедно те бяха непобедими.