Дейвид Морел
Първа кръв (9)

8

В стаята на мировия съдия имаше климатична инсталация. Тя тихо жужеше в ъгъла на стаята и само от време на време изтракваше силно. От нея в кабинета беше толкова студено, че Рамбо започна да трепери. Човекът зад бюрото беше навлякъл голяма синя жилетка. На табелката на вратата пишеше, че се казва Добзин. Дъвчеше тютюн, но когато Рамбо влезе, той го изгледа и спря да дъвче.

— Я виж ти — каза той и се отблъсна от бюрото заедно с въртящия се стол, на който седеше. — Когато ми се обади, Уил, трябваше да ми кажеш, че циркът е пристигнал в града.

Винаги ставаше така, винаги някаква подигравка. Работата ставаше дебела и той знаеше, че скоро ще трябва да отстъпи и че те можеха да му създадат много неприятности, ако не го направеше. Но ето че отново хвърляха лайна по него, без да им пука, и той нямаше да им се остави.

— Слушай, синко — каза Добзин, — искам нещо да те питам.

Лицето му беше много кръгло. Когато говореше, слагаше тютюна под едната си буза и тази част на лицето му силно се издуваше.

— Гледам по телевизията — младежи демонстрират, създават безредици и…

— Аз нищо не демонстрирам.

— Искам да те питам, тази коса не те ли сърби на врата?

Винаги питат едно и също.

— Отначало сърбеше.

Добзин си почеса лакътя и се замисли над отговора.

— Да. Като си помисля, човек свиква с всичко, ако си постави цел. Ами брадата? Не те ли сърби в тая жега?

— От време на време.

— Тогава за какъв дявол си я пуснал?

— Имам обрив на лицето и не трябва да се бръсна.

— Мене пък ме боли задникът и не трябва да си го бърша — обади се Тийзъл от вратата.

— По-полека, Уил, момчето може и да казва истината.

Рамбо не се стърпя:

— Не казвам истината.

— Тогава защо ги наприказва тия?

— Писнало ми е да ме питат защо съм си пуснал брада.

— ЗАЩО си пусна брада?

— Имам обрив на лицето и не трябва да се бръсна.

Добзин погледна така, сякаш му бяха ударили шамар. Климатичната инсталация жужеше и тракаше.

— Гледай ти — каза той тихо, като изговаряше внимателно всяка дума. — Сам се набутах, нали Уил? Едно на нула, момче — опита се да се изсмее той. — Направо се набутах. Набутах се и това е. Да-а… — и той задъвка тютюна си. — И какво е обвинението, Уил?

— Две са. Скитничество и оказване на съпротива при арест. Но тези са само да го позадържа, докато разбера не го ли търсят някъде. Предполагам, че е извършил кражба в някой щат.

— Да видим първо скитничеството. Признаваш ли се за виновен, синко?

Рамбо каза, че не се признава.

— Имаш ли работа? Имаш ли у себе си повече от десет долара?

Рамбо каза, че няма.

— Е, тогава няма спасение, синко. Скитник си. Това прави пет дни затвор или 50 долара глоба. Кое да бъде?

— Току що казах, че нямам даже и 10 долара, така че, мамка му, откъде да намеря 50?

— Това е съд — каза Добзин, като рязко се наведе напред от стола си. — Няма да позволя непристоен език в моя съд. Още един път и ще те осъдя за неуважение към съда — той постоя така приведен напред за малко, после се отпусна назад в стола си и отново започна да дъвче замислен. — И без това не виждам как мога да отмина поведението ти, докато те съдя. Да видим сега съпротивата.

— Невинен.

— Не съм те питал още. Изчакай, докато те запитам. Разкажи как оказа съпротива, Уил?

— Взех го на стоп, направих му услуга, като го закарах извън града. Сметнах, че ще е най-добре за всички, ако си продължи по пътя.

Тийзъл облегна единия си крак на скърцащия парапет, който отделяше кабинета от мястото за изчакване до вратата.

— Но той се върна.

— Нямам ли право?

— Аз отново го закарах извън града и той пак се върна, а когато му казах да влезе в колата, той отказа. Накрая трябваше да го предупредя, че ще употребя сила, за да ме послуша.

— Да не мислиш, че съм влязъл, защото ме е страх от теб?

— Не си казва и името.

— Че защо да го казвам?

— Твърди, че няма документи.

— Притрябвали са ми.

— Вижте какво, не мога да седя тук цяла вечер и да ви слушам да се карате кое как е било — каза Добзин. — Жена ми е болна, аз трябваше да си бъда в къщи в пет часа, за да сготвя вечеря за децата. Вече закъснях. Тридесет дни затвор или двеста долара глоба. Кое да бъде, синко?

— Двеста долара? Боже Господи, нали казах, че нямам даже и десет!

— Тогава тридесет и пет дни затвор — каза Добзин и стана от стола, като разкопчаваше жилетката си. — Щях да отменя петте дена за скитничество, но държанието ти е непоносимо. Трябва да вървя. Закъснявам.

Климатичната инсталация сега повече тракаше, отколкото жужеше, и Рамбо вече не знаеше дали трепери от студ или от гняв.

— Ей, Добзин! — извика той, докато съдията минаваше покрай него. — Все още чакам да ме запиташ дали се признавам за виновен в оказване на съпротива при арест.