Дейвид Морел
Първа кръв (48)

17

Тийзъл чакаше. Беше блокирал с колата си главния път при влизането му в централния площад и се беше привел над предната броня и капака с пистолет в ръка. Откъм мястото на пожара и експлозиите се приближаваха мънички точици — светлини от фарове. Момчето можеше и да го е изпреварило, можеше отдавна да е извън града, но не му се вярваше. Сякаш наблюдаваше от две гледни точки едновременно — през очите на момчето, когато предницата на откраднатата кола се понесе към градския площад; от негова собствена позиция — фаровете изведнъж се превърнаха в големи ярки дискове и ясно се видя лампата на покрива на колата. Лампа със сирена, полицейска кола. Той издърпа затвора на пистолета си, отпусна предпазителя и се прицели внимателно. Не трябваше да допуска никаква грешка. Нямаше да му се отдаде втора възможност. Но трябваше да бъде абсолютно сигурен, че това е момчето, а не някой отклонил се патрул. Двигателят зарева още по-силно. Фаровете светеха право в него. Той примижа, за да види по-ясно очертанията на шофьора. За последен път беше видял момчето преди три дни, но не можеше да сбърка формата на главата му, с остриганата на фъндъци коса. Той беше. Най-после, очи в очи и не в гората, а в града, където той беше по-добър и се чувстваше в собствени води. Фаровете го заслепиха, той стреля в единия, после в другия и изхвърлените гилзи издрънчаха на тротоара. Какво ще кажеш сега, а? Прицели се, но момчето се сниши зад таблото, той стреля, предното стъкло се строши, веднага стреля в предните гуми и от тройния откат на пистолета, ръката му избарабани по капака. Връхлитащата кола, изгубила контрол, започна да се завърта. Тийзъл отскочи настрани, тъкмо когато тя с трясък и дрънчене на метал и стъкло се заби в неговата, която от удара се завъртя, а колата на момчето се отплесна към далечния тротоар. Един тас издрънча на асфалта, струя бензин опръска тротоара и Тийзъл, приведен, хукна към колата на момчето, като стреляше непрестанно по вратата. Достигна я, надвеси се вътре и стреля под таблото. Обаче момчето не беше там, само предната седалка беше потъмняла от кръв. Тийзъл залегна на пътя, охлузвайки лактите си, и като се огледа предпазливо, видя изпод колата подметките на момчето, което тъкмо прескачаше тротоара, за да се скрие в една странична уличка.

Хукна след него, достигна тухлената стена на пресечката с уличката и се приготви да стреля. Не можеше да си обясни петната кръв по тротоара. Не мислеше, че някой от куршумите е засегнал момчето. Може би то се беше наранило при сблъсъка. Имаше много кръв. Това беше добре. Щеше да го забави. Откъм уличката дочу трясък като от трошащо се дърво, сякаш момчето разбиваше врата. Колко ли патрони му оставаха? Два във фаровете, един по предното стъкло, два в гумите и пет във вратата. Оставаха три. Не бяха достатъчно.

Припряно извади пълнителя от пистолета, натика друг, пълен, затаи дъх, потрепера и след това се втурна по уличката, стреляйки един, два, три пъти, празните гилзи описваха дъги във въздуха, докато той се мяташе зад една редица боклукчийски кофи и забеляза, че вратата на железарския магазин на Огдън е отворена. Боклукчийските кофи бяха твърде тънки, за да му служат за преграда срещу куршумите, но поне щяха да го прикрият, докато решеше дали момчето е влязло в магазина или отворената врата беше само уловка, а момчето се криеше в засада, някъде по-нататък из улицата. Огледа внимателно уличката и никъде не видя момчето. Беше се отправил към вратата, когато нещо се засили към него, като хвърляше искри около себе си. Това пък…? Беше динамит, фитилът беше твърде къс, за да успее да го угаси навреме, твърде къс, за да грабне шашката и да я запрати на безопасно разстояние. Като подплашен от змия, той изхвръкна от уличката, притисна се до тухлената стена, запуши уши, експлозията го разтърси и дървени отломки, метални парчета и запален картон бяха издухани от уличката. Едвам се сдържа да не хукне веднага към издънената врата. Помисли си. Помисли си. Момчето ще иска да избяга, преди тук да са пристигнали други хора. Не може да остане и да се бие. С динамита искаше само временно да го задържи. Майната и на уличката. Провери входната врата. Стрелна се зад ъгъла, но момчето отдавна беше излязло от магазина, търчеше навътре из квартала, пресече пътя и навлезе в сянката на градския съд. Разстоянието беше твърде голямо за стрелба с пистолет. Все пак опита: отпусна се на едно коляно, сякаш щяха да го ръкополагат, а на стърчащото нагоре коляно подпря лакътя си, хвана здраво пистолета с две ръце, прицели се и стреля. Не улучи. Куршумът изплющя силно в каменния зид на градския съд. От там в отговор последва леко припламване от пушечен изстрел и куршумът издрънча в една пощенска кутия близо до Тийзъл. Стори му се, че видя тъмната сянка на момчето да се мярва иззад сградата на съда и хукна подир нето, когато три последователни експлозии заляха сградата в пламъци, а отломките трошаха стъклата с кристален звън. „Господи, тоя съвсем е откачил — помисли си Тийзъл и затича по-бързо. — Това не е само, за да ме задържи. Иска да вдигне целия град във въздуха.“

Дървените мебели в съда бяха стари и изсъхнали. Пламъците заблизаха горните етажи. Бягайки, Тийзъл притисна с ръка един схванат мускул отстрани, твърдо решен да не се оставя това да го забави, а да продължи колкото може, докато малкото енергия, която беше събрал, се изчерпеше и тялото му откажеше да се подчинява. Пожарът в съда се разгаряше, пращеше и пушекът дотолкова изпълваше улицата, че той не можеше да види къде е момчето. Отдясно, срещу съда, на стълбите пред полицията се движеше някаква фигура, която той взе за момчето, но се оказа, че е Харис, излязъл да гледа пожара.

— Харис! — изкрещя той, бързайки да изрече всичко наведнъж. — Момчето! Влез вътре! Скрий се!

Но думите му бяха погълнати от грохота на най-голямата досега експлозия, от което полицейският участък се разлетя на парченца и пламъците пометоха Харис заедно с отломките. Взривната вълна повали Тийзъл и той остана да лежи без да мърда. Харис. Участъкът. Това бяха едничките му останали неща, а сега и тях ги нямаше вече — канцеларията, оръжията, наградите, кръста „За отлична служба“. После отново се сети за Харис, изпсува момчето, закрещя и отново надигналият се в него гняв го накара да се втурне по тротоара към пламъците. „Ах, ти, мръсно копеле — мислеше си той, — защо го направи, безсмислено беше.“

Напред, по десния тротоар, имаше още два магазина и след тях — градинката на полицейския участък, засипана с горящи дървени отломки. Докато бягаше и псуваше, един куршум се удари в бетона до краката му и рикошира. Той се просна в канавката. Улицата беше ярко осветена, но задната част на участъка беше в сянка, отвърна на изстрела на момчето, като се прицели в мястото, където беше видял да припламва огънчето от пушката. Стреля още два пъти, надигна се, но коленете му не го удържаха и той се просна на тротоара. Силите му бяха свършили. Изтощението от предишните няколко дни най-после го връхлетя с пълна сила.

Лежеше на тротоара и мислеше за момчето. То беше ранено и също щеше да е изгубило сили. Това изглежда не му пречеше много. Щом момчето можеше да продължи, тогава и той трябваше да опита.

Но беше толкова уморен и му беше толкова трудно да се движи.

Тогава всичко това — да срещне момчето очи в очи, никой да не пострада, това беше лъжа, нали? А Орвал, Шингълтън и останалите, обещанието което даде — и това беше лъжа, така ли?

„Човек не дава обещания на мъртъвци. Такива обещания не се броят.“

„Да, но ти обеща на себе си, а това се брои. Ако не си размърдаш задника, после и ти самият, и всички останали няма да искат да те погледнат. Не си уморен. Страх те е.“

Той простена, застана на четири крака и се изправи със залитане. Момчето беше отдясно, зад участъка. Оттам не можеше да избяга, защото задния двор беше заграден с висока ограда от телена мрежа, а отвъд оградата бяха изкопани основите на нов супермаркет. Момчето нямаше да има време и сили да се изкатери и да се спусне, без да се нарани. Щеше да тръгне нагоре по улицата, където имаше две къщи, след тях — детска площадка, след това — едно поле, общинска собственост, обрасло с гъста висока трева и диви малини, в което децата си бяха построили някаква колиба.

Запромъква се напред, като използваше наклонената поляна пред полицейския участък за прикритие, взираше се през пушека, за да мерне момчето, но не посмя да хвърли втори поглед към останките на Харис, пръснати по улицата отпред. Намираше се между съда и участъка, чиито пламъци го осветяваха, пушекът лютеше в очите му и горещината пърлеше кожата на лицето му. Спря се по-близо до наклонената поляна, за да се скрие от светлината. Пушекът се разнесе за момент и той видя, че хората, които живееха в двете къщи след участъка, бяха излезли от домовете си, говореха и сочеха нещо. Господи, момчето можеше да вдигне във въздуха и техните къщи. Да ги убие, както Харис.

Опита се да забърза към тях, като същевременно следеше за момчето:

— Махайте се от там! — крещеше той. — Влезте вътре!

— Какво? — обади се някой от тях.

— Някъде около вас е! Бягайте! Махнете се от там!

— Какво? Не ви чуваме добре!