Дейвид Морел
Първа кръв (43)

12

„Тогава хайде, тръгвай, какво чакаш“ — каза си той.

Но вместо това продължи да седи на площадката в тъмнината, заслушан в рева на водопада под него. Знаеше как му действа шумът — монотонният звук затъпяваше сетивата му и лека полека го приспиваше. Разтърси глава, за да се ободри, и реши да влезе в галерията с прилепите докато още имаше сили за това. Но не можеше да се помръдне; водата продължаваше да шуми монотонно. Когато се събуди, лежеше отново до ръба на площадката и едната му ръка висеше надолу. Но беше замаян от съня и този път не се разтревожи особено от опасността да падне. Прекалено беше уморен, за да обръща внимание на това. Беше разкошно да си почива така, изтегнат, с провесена небрежно ръка. В безтегловността на съня тялото му сякаш не притежаваше сетива, даже и ребрата му не го безпокояха, беше се вцепенил напълно.

„Ще умреш тук — помисли си той. — Ако сега не се размърдаш, така ще отмалееш и затъпееш от тъмнината и шума, че за нищо няма да те бива.“

„Не мога да мръдна. Достатъчно път извървях. Искам да си почина.“

„През войната си вървял и повече.“

„Вярно. Нали затова съм сега на този хал.“

„Добре тогава, пукни!“

„Не искам да умирам. Просто нямам сили.“

— Тръгвай, мамка ти — проговори той гласно, но думите му се изгубиха без ехо в шума на водопада. — По-бързо. Просто влез и премини смело и бързо през мястото, където са те и най-лошото ще е вече зад теб.

— Абе, знаеш ли, че си прав — каза си той, изчака малко и си го повтори. Но ако след това има нещо още по-страшно, няма да мога да издържа, помисли си той.

„Няма. Това е най-лошото. Не може да има нищо по-лошо от това.“

„Знам.“

Бавно и неохотно запълзя в тъмнината към входа на галерията. Поспря, събра сили и провря тялото си вътре. „Представи си, че това, което ще напипаш, е пудинг от тапиока“ — каза си той и се насили да се усмихне на шегата. Но когато протегна ръка и напипа лайната и още някаква гнусотия в тях, ръката му сама се отдръпна. Вдъхна сернистата смрад на курешки и гнилоч. Изпаренията сигурно бяха отровни. Когато влезеше изцяло, трябваше много да побърза. „Е, да ти е сладко“ — опита се да се пошегува отново той, поколеба се за момент, рязна се в лайната, премина отвора и се изправи на крака. От изпаренията вече започваше да му се вие свят и да му се гади. Лайната стигаха до коленете му и някакви същества драскаха по панталона му, докато газеше. Течението отиваше право напред.

Не. Отново грешеше. Течението идваше отпред. Това беше друго въздушно течение. Това, което беше следвал той, явно е отишло в друга посока.

Правеше и друга грешка. Независимо от това, колко бързаше, той си спомни, че не бива да бъде припрян. В пода можеше да има пропадания. Трябваше внимателно да опипва с крак земята пред себе си и след всяка крачка очакваше всичката тази гадост да свърши и той да излезе на открито.

Звуците, които изпълваха галерията, се промениха — преди се чуваха писукания и шумолене на криле, а сега отекваше само джвакането на собствените му крака в дълбоката гнусотия и приглушеното бучене на водопада от другия край на галерията. Прилепите сигурно бяха излетели. Сигурно беше спал по-дълго, отколкото предполагаше. Навън се е стъмнило и прилепите са излезли на лов. Джапаше напред, към източника на течението, гадеше му се от вонята, но поне прилепите си бяха отишли и той се поотпусна. Нещо като смрадлив сопол падна на носа му. Избърса го и в този момент косата му настръхна, защото пещерата избухна от взрива на хиляди крила. От дългото стоене на площадката грохотът на водопада сигурно беше притъпил слуха му. Прилепите са били тук през цялото време, писукали са и са шумолели както преди, но слухът му е бил твърде отслабнал, за да ги чуе. Сега те бяха навсякъде, стрелкаха се покрай него, той закри глава с ръцете си и закрещя.

Блъскаха се в него, кадифените им криле пърхаха в лицето му и пронизителните им писъци отекваха в ушите му. Бранеше се от тях, размахваше ръце във въздуха, след това отново закриваше главата си и после пак размахваше ръце. Продължаваше да гази напред; изгаряше от нетърпение да се измъкне; препъна се, свлече се на колене, студената гнусна каша стигна до кръста му и намокри слабините му. Прилепите продължаваха да прииждат, сякаш нямаха край, блъскаха се един през друг и биеха с криле. Изправи се с олюляване на крака, вдигна ръце и заудря напосоки. Въздухът гъмжеше от тях. Не можеше да диша. Раздаваше удари и се навеждаше, за да се предпази. Връхлитаха го отдясно, блъскаха се в него и пърхаха в косата му. Той се обърна с гръб към тях и, настръхнал от ужас, се приведе още по-ниско.

— Майчице мила!

Отстъпи вляво, подхлъзна се отново и бузата му се удари в стената. Пред очите му прибеля от болка, едва събра воля да се изправи, олюля се, хвана се за отичащата буза, а прилепите продължаваха да го връхлитат, минаваха покрай него и го тласкаха напред, покрай стената. Отчаян, обрулен, почти безчувствен, той усети как нещо в него се изду, напрегна се и се разкъса — но нямаше нищо общо с тялото му. Беше ядрото на онова нещо, което досега го караше да върви напред, но то беше решаващо. Престана да се съпротивлява, предаде се на прилепите, остави се да го бутат напред, олюляваше се, ръцете му бавно се спуснаха надолу и при това чудно избавление от страха и отчаянието, напълно безнадежден и безучастен, незаинтересован от това, което става с него, както никога преди, той постепенно осъзна какво ставаше. Те не нападаха него — просто летяха към изхода. Не можа да сдържи смеха си и от облекчение се разтрепера. Навън сигурно беше нощ. Те го усещаха, водачът им беше дал сигнал и те като един се бяха понесли от свода на пещерата към изхода, докато той беше вътре при тях и беше изпаднал в ужас, че атакуват него. „Нали ти се искаше да имаш връв, за да си отбелязваш пътя? — каза си той. Задник такъв, ето ти връвта. Биеш се с тях, а те през цялото време ти показват пътя.“

Заедно с тях изкачи няколко стръмнини, внимаваше за пропадания, опипваше пред себе си. Скоро писуканията и шумът на крилете им му станаха приятни и мили, като че ли той и те бяха предопределени да живеят заедно, после те преминаха, изпърхаха само някои изостанали от основната група и той остана сам, с единствените отекващи звуци от търкането на краката и ръцете му по скалата.

В лицето му духаше свеж прохладен вятър. Той му се наслаждаваше и, мислейки си как прилепите му бяха помогнали да намери пътя, почувства странна любов към тях, липсваха му така, сякаш между него и тях беше прекъсната някаква много важна връзка. Опиваше се от дишането си. Прочисти ноздрите, гърлото, дробовете си от дъха на лайна в устата си. Допирът на ръцете му в грапавата скала беше чисто, неподправено удоволствие, което той за пръв път осъзнаваше. Сърцето му заби бързо, когато се заизкачва нагоре и напипа пръст — чудно рохкава и примесена с камъчета. Още не беше излязъл. Това беше нанос, вкаран от дъжда в процепа на скалата, но той чувстваше, че изходът беше близо и се заизкачва уверено нагоре, без да бърза, любувайки се на зърнестата повърхност на наноса, пълзеше нагоре по красиво оформеното възвишение. Когато стигна върха и се просна отгоре му, усети миризмата и вкуса на открито пространство — сухи листа, вятъра сред високите треви и мирис на пушек във въздуха. Още няколко фута. Протегна предпазливо ръка напред и тя се спря в преграда от камъни. Продължи да опипва, но преградата продължаваше. Стена. Колко ли беше висока? Можеше да се издига до небето, той беше толкова близо до свободата и същевременно — толкова далеч. Колкото и да беше се повдигнал духът му, не мислеше, че ще намери достатъчно физически сила, за да я преодолее.

„Тогава недей да мислиш за самото изкачване. Не се тревожи. Или ще успееш, или не. Нищо не може да се направи, ако стената е висока. Не мисли за това.“

Добре, помисли си той и остана да седи удобно в меката пръст, като събираше сили и се опитваше да се нагоди към новата промяна, настъпила в него. Никога преди не беше осъзнавал така дълбоко нещата, не беше ги преживявал така. Вярно, в миналото, в момент на действие, беше изпитвал нещо подобно. Извършваше всяко движение точно и безпогрешно — бягаше, извръщаше се да стреля, леко натискаше спусъка, цялото му тяло откликваше на отката, целият му живот зависеше от грациозните му движения — и той се опиваше от тях, съзнанието му изключваше, оставаше само тялото, изцяло отдадено на действието. Военните им съюзници измежду местните жители наричаха това Дзен, стремеж към чистия, изолиран момент, който се постига само след продължителни усилени тренировки, концентрация и искрен стремеж да бъдеш съвършен. Частици от движението, в което самото движение спира. Думите им нямаха точен превод на английски, но според тях, дори и да имаха, такъв момент не би могъл да се обясни. Чувството не се вместваше във времето, не можеше да бъде описано с времето, можеше да се сравни с оргазъм, но не беше толкова определено, защото нямаше физически център и се разпределяше по цялото тяло. Но това, което изпита сега, беше различно. Не беше свързано с някакво движение, а чувството не беше изолирано в една вечно продължаваща секунда. То беше във всяка секунда. Седеше на меката пръст, удобно облегнал гръб в скалата, търсеше подходяща дума в ума си и накрая се спря на „Добре“. Никога не беше се чувствал толкова добре.

Чудеше се дали не е полудял. Изпаренията сигурно бяха го засегнали повече, отколкото си мислеше, и той беше луднал. Или може би, след като се беше примирил със смъртта, сега беше неимоверно радостен, че е останал жив. След като премина през този ад и най-малките неща щяха да му се струват пълни с удоволствие.

„Но едва ли ще им се наслаждаваш дълго, ако се оставиш да те пресрещнат тук“ — каза си той, изправи се в тъмното, като внимателно опипа пространството около себе си, за да не удари главата си. И все пак я удари в нещо, наведе се рязко и в този момент разбра, че това, в което се беше ударил, бе клон. Горе растеше някакъв храст и като протегна ръце, напипа ръба на стената, висока до кръста му. Свободен. Бил е свободен през цялото време, небето е било облачно и той се беше заблудил, че все още е под земята.

Като внимаваше за ребрата си, той се примъкна под храста и задиша въздуха, наслаждавайки се на свежестта му и на мириса на кората на храста. Надолу от него, в далечината между дърветата, гореше огън. След пълния мрак в галерията огънят му изглеждаше като жив — ослепителен и ярък.

Застина в напрежение. Някой проговори приглушено долу край огъня. Някой друг помръдна между скалите наблизо и той чу съвсем ясно звук от драскане и видя запалена кибритена клечка. След мига блясъкът на пламъка изгасна и остана само мекото сияние на запалената цигара.

Значи те бяха тук и го чакаха. Тийзъл беше разбрал защо той изчезна в процепа надолу по галериите. Тийзъл беше разположил хора около хълма в случай че намереше изход. Да, но те не можеха да виждат добре в тъмното, а той се чувстваше като у дома си след часовете, прекарани под земята и след като си починеше още малко, щеше да се промъкне край тях. Нямаше да е трудно. Щяха да си мислят, че е още в галериите, докато той щеше да бъде по пътя, на много мили от тук. И само някой да смееше да му попречи. Боже опази! Нямаше да се спре пред нищо. След онова чувство, което изпита, щеше да направи всичко, за да не им се даде.