Метаданни
Данни
- Серия
- Първа кръв (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- First Blood, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Бянов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дейвид Морел. Първа кръв
Редактор: Мария Спасова, 1991
© Иван Бянов, превод, 1991
© Христо Добаров, художник, 1991
c/o Jusautor, Sofia
Издателска къща „STN“, Велико Търново, 1991 г.
ДФ „Абагар“, печатница, Велико Търново
Цена 16 лв.
Copyright © 1972 by David Morrell
First blood
ISBN: 954–440–002–8
История
- —Добавяне
7
Залегнал на гребена на един висок рид, Рамбо ги видя, когато тръгнаха — най-напред малки групички, които вървяха из гората, далеч от тук, после се появиха хора, повече, отколкото можеше да преброи, които добре организирано и методично претърсваха местността. Бяха на около миля и половина от него, мънички точици, които обаче бързо растяха. В небето летяха хеликоптери, от които се издаваха заповеди, но той не им обръщаше внимание, защото не можеше да прецени дали са истински или лъжливи.
Предположи, че Тийзъл очаква от него да побегне пред настъпващата верига и да навлезе още по-навътре в планината. Вместо това той се спусна по склона към хората, като се снишаваше и използуваше всяка издатина за прикритие. Като стигна в подножието се втурна наляво, притиснал с ръка болната си страна. Скоро нямаше да има нужда да тича. Но сега не можеше да си позволи да се бави заради болката. Хората бяха на около 50 минути разстояние, може би по-малко, но ако успееше да стигне преди тях до мястото, което си беше набелязал, щеше да има достатъчно възможност да си отпочине. Изкатери се по едно гористо възвишение, забавяйки ход, въпреки желанието си, запъхтя се, достигна върха и — най-после. Ето го потокът. Това беше неговата цел още откак тръгна от мината. Потокът, в който бе лежал, след като Тийзъл изчезна в шубраците. Беше преценил, че трябва да е близо до мината и щом тръгна се изкачи на най-близкото високо място, за да се опита да го види. Нямаше късмет. Потокът беше твърде ниско — беше закрит от дърветата и той не би могъл да види оттам слабото проблясване на водата или лъкатушещия дол. Почти се беше отказал, когато разбра, че указателят постоянно е бил пред очите му. Леката мъглица. Сутрешната мараня, която се вдига от водата. Той се втурна натам и сега се носеше с болезнено препъване към потока.
Стигна до него при едно място, където водата течеше между камъни и от двете страни имаше хубав тревист бряг. Тръгна по него, като търсеше нещо, стигна до един дълбок вир и тук най-после брегът беше стръмен, но обрасъл с трева както предишния. Продължи надолу, докато стигна до друг вир със стръмен бряг, този път от пръст. На брега, на който беше той, растеше дърво с оголени от течението корени, които стърчаха от земята. Не можеше да се изкачи по калния бряг, без да остави следи.
Премина на пръсти от тревата и шумата към корените на дървото и бавно се потопи във водата, като внимаваше да не вдига тинята от дъното — вирът можеше да остане размътен за дълго време и да го издаде. Провря се между корените и брега, там, където се образуваше дълбок подмол от надвисналия прогизнал бряг и започна бавно и методично да се заравя, като разстла тиня върху краката си, загребваше кал и я трупаше върху гърдите си, придърпа корените по-близо до себе си, гърчеше се и се заравяше дълбоко в тинята като рак, намаза лицето си, продължаваше да трупа върху себе си, докато усети студената и мокра тежест върху цялото си тяло и дишането му се затрудни, тъй като остави само една тясна пролука, от която да влиза въздух. Повече от това не можеше да направи. Не му оставаше друг изход. Спомни си една стара поговорка, която сега му прозвуча като шега — на каквото си си постлал, на това ще легнеш. И той лежеше и чакаше.
Мина дълго време, докато дойдат. Доколкото можа да прецени, бяха през два хълма от него, когато стигна потока и изчисли, че щяха да бъдат тук след малко повече от 15 минути. Но петнайсетте минути минаха, а все още тях ги нямаше никакви. Реши, че чувството му за време го е заблудило, че както лежеше в тинята и нямаше какво друго да прави, освен да чака, погрешно беше сметнал няколкото изтекли минути за неопределено дълго време. Тинята го притискаше и вече сериозно затрудняваше дишането му. Отворът за дишане, който беше оставил, не беше достатъчен, но щеше да е опасно да го разшири. Някой можеше да забележи дупката и да прояви любопитство. В носа му започна да се кондензира влага и образуваните секрети започнаха да го задушават. Тинята се слягаше върху затворените му клепачи.
Все още никакъв звук от преследвачите. Трябваше да се залъже с нещо, нещо което щеше да му помогне да остане неподвижен, тъй като налягането на тинята започваше да действува на нервите му и той започна да брои секундите и минутите в очакване да долови някакъв шум, отброяваше минута след минута, но не чуваше нищо, започваше да брои следващата и отново се надяваше, но пак нищо. Когато за петнайсети път преброи до 60 се увери, че нещо не е в ред. Тинята. Може би тя беше причината. Може би тинята изолираше напълно шума от преминаващите хора и те отдавна са преминали край него.
Да, но можеше и да не е така. Щом не ги е чул, значи още не са минали. Не можеше да рискува да се открие, за да огледа наоколо. Може би точно в тоя момент идваха към потока, забавени от гъстите шубраци на единия от склоновете. Продължи да чака, влагата, изпълнила носа му, почти го задушаваше и той изпитваше неистово желание да диша дълбоко. Тинята така притискаше лицето и гърдите му, че му идеше да се измъкне от нея. Спомни си как като малък веднъж играеше при една пясъчна дюна. Изкопа си дупка, влезе в нея и почувства неудържимото желание да излезе, но точно тогава дюната се сгромоляса отгоре му, затрупа го целия, той обезумя от ужас, задълба като бесен пясъка за да се измъкне, но колкото пясък успяваше да изгребе, толкова се свличаше отново. Едва успя да се измъкне, преди да е станало късно, и същата нощ, докато се опитваше да заспи, изведнъж осъзна, че в пясъчната дупка го беше споходило едно реално предчувствие за смърт и това предчувствие му беше дало сили да изпълзи навреме. Сега, заровен в калта и тинята, той си мислеше, че ако някой дойдеше насам и застанеше на брега над него, част от този бряг можеше да се свлече, да падне отгоре му и да прекъсне достъпа на въздух. Прониза го същото предчувствие, както тогава, затрупан в пясъка — щеше да бъде погребан жив тук и да умре. Влагата в носа му изцяло го запуши. Трябваше да се измъкне, Боже Господи, щеше да се задуши. И напъна отдолу калта.
Вкамени се, когато ги чу. Слаб, притъпен шум от стъпки. Много стъпки. Отгоре. И приглушени гласове, плясък в потока от вървящи из него хора. Стъпките се приближаваха, чифт от тях се поспря, след това загърмяха съвсем близо, отгоре му, върху калта, върху гърдите му, счупените му ребра. Непоносима болка. Не можеше да помръдне, не дишаше. Колко време беше без въздух? Три минути? Ако предварително беше поел дълбоко въздух няколко пъти. Две минути. Опитай се да издържиш две минути. Но представата му за време дотолкова се беше изкривила, че една минута му се струваше като две и можеше да му се наложи да поеме въздух така, че да се сгърчи, да раздвижи тинята и да се покаже преди да е отминала опасността. Четири, пет, шест, седем, броеше той. Стигна до двайсет, до четиридесет, колкото повече броеше, цифрите се сливаха с биенето на сърцето му, което беше станало по-силно и по-бързо и гърдите му се напъваха до пръсване. Най-после. Калта над него помръдна и олекна — човекът отгоре му се беше махнал. По-бързо, какво се бавят. Гласовете и плясъкът в потока успокояващо затихваха. Но твърде бавно, не можеше още да излезе. Можеше да има някои поизостанали от основната група. Някой случайно можеше да се обърне. Господи, по-бързо. Стигна до средата на втората минута, тридесет и пет, тридесет и шест, тридесет и седем, гърлото му се сгърчи, четиридесет и осем, четиридесет и девет. Не можа да стигне до шейсет, не издържа, изведнъж си помисли, че съзнанието му ще се помрачи от липсата на въздух и няма да има сили да излезе. Натискай, натискай, майка му стара. Но тинята не искаше да се помръдне, той се мъчеше да се изправи, да отмахне калта отгоре си, и изведнъж — последен напън и, слава Тебе Господи! Светлината и хладният въздух го обляха и той задиша дълбоко, застанал до кръста в потока. Пред очите му сивото постепенно премина в бяло. Гърдите му се издуваха като балон от насладата на дишането, ребрата остро го прерязваха, поемаше огромни глътки въздух, изпускаше ги, и отново ненаситно поемаше. Вдигаше много шум. Можеха да го чуят. Огледа се бързо.
Нямаше никой. Само откъм храстите се чуваха гласове и шумолене. Но не се виждаха, бяха си заминали, най-после беше свободен и му оставаше само още една трудна част — да пресече близките пътища. Най-после сам. Свободен.
Не още, не. Има още сума ти неща да свършиш, преди да стигнеш до пътищата.
„Да не мислиш, че не знам, мамка ти?“ — каза си той. Винаги оставаше нещо да се свърши. Винаги. Нямаше край тази шибана работа.
„Действай тогава.“
„След малко.“
„Не. Веднага. Ще имаш цял живот да си почиваш, ако те хванат.“
Въздъхна, поклати глава, неохотно се надигна, подпрян на брега, и закрачи през водата към оголените корени на дървото. Запълни с кал дупката зад корените, в която бе лежал, нагласяйки я така, че, ако друга група минеше след това, да не могат да се сетят, че се е крил тук. Трябваше да продължават да си мислят, че той е навътре в планините, далеч от пътищата.
Остави пушката на брега, потопи се в най-дълбокото на вира и изми калта от себе си. Сега не се притесняваше, че мътилката, която вдигна, можеше да се задържи задълго. Хората, които току-що бяха минали, достатъчно бяха размътили водата и, ако се върнеха или ако дойдеше друга група, нямаше да свържат това с него. Потопи главата си във водата, за да махне тинята от косата си и да измие лицето си, изплакна устата си от тинята с мътната вода от вира и я изплю, издуха носа си под водата, за да го прочисти от навлязлата тиня. Това, че живееше като див звяр, помисли си той, не означаваше, че трябва да се чувства като такъв. Помнеше това от школата. „Поддържай себе си чист доколкото е възможно. По този начин ще издържиш по-дълго и ще се биеш по-добре.“
Излезе от потока, водата се стичаше от него, избра си една тънка клечка от земята и с нея почисти от кал цевта и затвора на пушката. След това го провери, увери се, че действа безотказно, отново зареди патроните, които беше изхвърлил, и тръгна предпазливо между храстите и дърветата в посока към пътя. Беше доволен, че се изми в потока. Чувстваше се по-бодър, пълен с енергия и уверен, че ще успее да се измъкне.
Това чувство се изпари, когато чу кучетата. Бяха две глутници, едната се чуваше право срещу него, другата отляво и бързо приближаваха. Тези отпред сигурно бяха хванали следата от мястото, където беше изгубил Тийзъл по склона с трънаците, беше излязъл при потока, беше се отправил в полусвяст нагоре и накрая се беше озовал в мината. Другите отляво следваха пътя, по който беше преследван Тийзъл из шубраците. Тези следи бяха отпреди повече от един ден и ако водачите на кучетата не бяха професионалисти, не биха могли да отгатнат коя следа водеше към храсталаците и коя следа показваше пътя му от тях. Явно, за да няма грешка, те използваха две глутници по двете следи.
Разгадаването на този ход не му помогна особено. Трябваше да се отърве от глутницата, която идваше към потока, но с изпотрошените си ребра не можеше да се надява да ги надбяга. Можеше да ги причака в засада и да ги изпозастреля, както направи това с кучетата на Тийзъл, но изстрелите щяха да разкрият местонахождението му и при наличието на толкова преследвачи в гората нямаше да е трудно да му отрежат пътя.
Тогава? Трябваше да измисли някаква уловка, за да заблуди кучетата. Поне разполагаше с време за това. Те нямаше да дойдат направо при тази част от потока. Първо щяха да тръгнат по следата от потока нагоре по склона до мината и след това чак насам. Можеше да се отправи към пътя, но кучетата щяха да хванат тая следа и водачите им щяха да сигнализират на ония отпред да го причакат.
Хрумна му нещо. Не беше кой знае какво, но беше най-доброто, което можеше да измисли в момента. Втурна се обратно по следите си между дърветата към мястото, където се беше заринал в тинята. Бързо навлезе във водата, докато стигна до кръста му, и се отправи надолу по течението към пътя, като си представяше какво щяха да направят кучетата. Щяха да слязат по следата от мината, да хванат тази, която водеше от скривалището му в потока към гората и да започнат да душат объркани наоколо, когато следата изведнъж свършеше между храстите. Щеше да мине много време, докато хората се сетеха, че се е върнал по същата диря при потока и е тръгнал по него. И когато накрая се сетеха какво беше направил, той щеше да е вече далеч. Сигурно в някоя кола или камион, които щеше да открадне.
Но полицията щеше да сигнализира на своите патрулни коли да следят за откраднатата кола.
Тогава щеше да я захвърли след няколко мили.
И после какво? Да открадне друга кола и да захвърли и нея? Да побегне през горите само за да бъде отново преследван с кучета?
Докато крачеше надолу по потока и мислеше отчаяно как да се измъкне, постепенно започна да си дава сметка, че това щеше да е много трудно, почти невъзможно. Тийзъл щеше да го следва. Тийзъл никога нямаше да го остави да избяга, нямаше да му даде минута покой.
Разтревожен от кучетата, които лаеха все по-близо, забил поглед надолу, за да внимава за едри камъни или дънери под водата, в която би могъл да се препъне, притиснал ребрата си с ръка, той видя човека едва когато се изправи лице в лице с него. Тъкмо излизаше от един завой на потока и човекът изникна пред него, седнал на брега, с изути чорапи и обувки и крака, натопени във водата. Имаше сини очи. Стискаше пушката си и гледаше подозрително. Сигурно беше чул Рамбо да идва и я беше хванал в ръце за всеки случай, но явно не можеше да повярва, че това е самият Рамбо, защото, когато изведнъж му стана ясно кой е насреща му, зяпна и остана да седи като парализиран, докато Рамбо се нахвърляше отгоре му. Никакъв шум. Не биваше да има никакъв шум. Никакви изстрели. Рамбо с изваден нож изтръгна пушката от човека, той запълзя, за да се изправи на брега, Рамбо го ръгна силно в корема и издърпа острието нагоре към гръдния кош.
— Господи — каза човекът изненадан, като последната сричка премина в тънък вой и в следващия момент беше мъртъв.
— Какво? — запита някой.
Рамбо инстинктивно се обърна. Нямаше време да се скрие.
— Нали ти казах да спреш да се оплакваш от краката си — каза гласът. Не. Не. — Хайде, обувай си обувките докато не сме…
Човекът излизаше от една падинка, като закопчаваше панталона си, и, когато го видя, се оказа по-бърз от другаря си. Скочи към пушката си, която бе облегната на едно дърво, Рамбо се опита да я достигне пръв, но човекът го изпревари и, не, не, пръстът му беше на спусъка, дръпна го и изтрещя най-силният от всички гърмежи, който сложи край на надеждите на Рамбо. Човекът се готвеше да стреля втори път, когато Рамбо му пръсна черепа. „Копеле недно, трябваше да стреляш, за да те чуят всички, нали? Добре ме нареди. Господи, какво ще правя сега?“
Хората в гората започнаха да си подвикват един на друг. Храсталаците оживяха от шума на чупещи се клонки и тичащи през тях хора. По-близката глутница кучета с лай се отправи към него. Нямаше къде да се скрие и не знаеше какво да направи. Преследвачите бяха навсякъде. „Свършено е с мен.“
Почти се зарадва, че е изгубил. Нямаше да бяга повече, край на болката в ребрата, щяха да го заведат на лекар, да го хранят, да му дадат легло. Чисти дрехи. Щеше да спи.
Ако не го застреляха тук на място, мислейки, че ще продължи да се съпротивлява. Тогава ще хвърли пушката си, ще вдигне ръце и ще извика, че се предава.
Мисълта за това го отврати. Не можеше да си представи, че стои кротко и ги чака. Никога не го беше правил. Беше отвратително. Не можеше да няма някакъв изход и той отново се сети за мината и за последното правило: ако той беше губещата страна, ако трябваше да бъде заловен, тогава той трябваше да избере мястото, където да стане това и най-доброто място според него беше мината. Кой знае какво можеше да стане? Може би като отидеше в мината, щеше да измисли някакъв начин за измъкване.
Трошенето на клони се чуваше все по-наблизо. Но хората все още не се виждаха. Още малко. Добре тогава, към мината. Нямаше време за повече умуване и изведнъж тръпката от това, че няма да стои бездеен, го обзе, умората изчезна и той се понесе из гората, далеч от потока. Пред себе си чу шум от трошащи се клони. Стрелна се наляво, като бягаше приведен. Вече ги виждаше, далече вдясно, тичаха към потока и крещяха. Войници от Националната гвардия. В униформи. С каски. През нощта, докато гледаше отдалеч редицата от светлини, си беше помислил на шега, че Тийзъл е вдигнал цяла армия заради него и, за Бога, това наистина беше армията.