Дейвид Морел
Първа кръв (36)

5

Рамбо хвана бухала за мекия, отпуснат гръб, сграбчи с другата ръка перушината на корема и дръпна. При отскубването си перата издаваха глух звук като от разпаряне. Усещането от мекия пух в ръката му беше приятно. Оскуба цялата птица, отряза главата, крилете и ноктите, натисна върха на ножа в основата на гръдния кош и прокара острието чак до опашката. Разтвори птицата, пъхна вътре ръка, хвана още топлите вътрешности и с отмерено, силно движение издърпа повечето дреболии от един път, след което остърга останалото с ножа. Щеше му се да измие птицата с водата, която капеше от свода на мината, но не беше сигурен дали не съдържа някои отровни вещества, пък и би било излишно усилие, а той искаше да свърши всичко по-бързо и да се маха оттук. И без това вече изразходи твърде много сили. Взе една дълга пръчка от тези до огъня, подостри я, набучи бухала на нея и я протегна над огъня. Остатъците неоскубана перушина се опърлиха в пламъците. Сол и пипер, мислеше си той. Тъй като бухалът беше стар, сигурно щеше да бъде твърд и жилав. Миризмата, която се разнасяше от печащото се месо, беше възкисела, такъв сигурно щеше да бъде и вкусът му и на него му се прииска да има поне мъничко сол и пипер.

Ето, значи, пътят на неговото развитие, помисли си той. От нощуване в гората, в спалния чувал, ядене на хамбургери, преглъщани с кола в прашната трева край пътя, до това — легло от елови клони в някаква си мина и печен бухал — без дори да има сол и пипер. Не че се различаваше кой знае колко от нощуването в гората, но тогава той доброволно беше избрал този живот при минимални условия и това за него беше лукс. Сега обаче той беше принуден да води такъв живот за Бог знае колко време и това наистина му изглеждаше като минимални условия. Скоро можеше да се наложи да се лиши и от това и тогава сигурно с умиление щеше да си спомня за тази нощ, когато е спал няколко часа в една мина и е ял един жилав стар печен бухал. Вече не се и сещаше за Мексико. В ума му беше само следващото ядене на някое удобно дърво за спане. Ден за ден. Нощ за нощ.

Болката в ребрата го сряза, той повдигна двете си ризи и погледна гръдния си кош, невярващ на очите си от размера на отока. „Сякаш някакъв тумор или нещо подобно е израсло там“ — помисли си той. Няколко часа сън нямаше да го излекуват. Поне вече не му се виеше свят. Размърдай се. Постъкна огъня, за да се опече по-бързо птицата. Горещината на огъня облиза челото и носа му. „Или може би е от треската“ — помисли си той. Излегна се в цял ръст на еловите клонки с потно лице, обърнато към огъня. Лигавицата в устата му беше суха и лепкава, прииска му се да пийне от манерката, но беше изпил доста от нея, а трябваше да я пести за по-късно. Но щом отвореше устни, между тях се образуваше паяжина от лепкава слюнка. Накрая отпи, изплакна лепкавата слуз и се замисли дали може да си позволи да я изплюе. Реши, че не може и преглътна мъчително.

Гласът го стресна. Той прокънтя отчетливо по прохода, сякаш пред входа говореше човек с мегафон. Как е възможно да са разбрали къде е? Бързо провери дали револверът, ножът и манерката бяха на колана му, грабна пушката и пръчката с бухала и се хвърли към изхода. Течението в прохода беше прохладно и освежаващо. Точно преди отвора спря, за да се увери, че навън, в нощта, няма никакви хора, дошли за него. Не видя никого, но чу отново гласа. Определено идваше от високоговорител. От хеликоптера. Моторът ревеше в тъмното някъде над склона и през цялото време някакъв мъжки глас ехтеше:

— До всички групи от 12 до 31. Съберете се при източния склон. От 32 до 40 включително. Разгърнете се във верига на север.

Долу, в далечината, кордонът от фарове все още беше там и чакаше.

Тийзъл искаше да го хване не на шега. Долу имаше цяла армия. Но за какво беше високоговорителят? Нямаха ли достатъчно радиостанции за връзка между групите? „Или нарочно вдигат този шум, за да ми влияят психически — помисли той. — Да се изплаша, като разбера колко са. Може да е само уловка, а той да няма изобщо никакви хора на изток и на север. Може би има само на юг и на запад.“ Рамбо беше чувал подобни високоговорители, използувани от специалните сили през войната. Това обикновено объркваше противника и го караше да взема прибързани решения относно действията на специалните сили. Затова си имаше обратно правило: ако някой иска да те накара да гадаеш ходовете му, никога не го прави. Най-добрият начин е да продължаваш, все едно, че изобщо не си чул.

Гласът започна да повтаря, като затихваше зад склона. Но Рамбо не обърна повече внимание на това, което казваше. Ако ставаше въпрос, Тийзъл можеше да вкара хора в тези планини откъдето си поискаше. За него нямаше значение. Откъдето и да влезнеха, щяха да се натъкнат на него.

Погледна на изток. Натам небето сивееше. Слънцето щеше да изгрее след малко. Отпусна се на хладните камъни при входа на мината и опита с пръст дали птицата е твърде гореща за ядене. После отряза едно парче и го задъвка. Беше ужасно. По-ужасно, отколкото бе очаквал. Кораво, сухо и възкисело. Трябваше да си наложи да откъсне друго парче и го дъвка дълго, преди да преглътне.