Дейвид Морел
Първа кръв (34)

3

Рамбо се събуди в тъмното, легнал на един студен, плосък камък. Събуди го болката в гръдния му кош. Той беше толкова болезнено подпухнал, че трябваше да разхлаби колана, с който се беше стегнал и всеки път, когато вдишваше, ребрата го срязваха и той се свиваше от болка.

Не знаеше къде се намира. Предполагаше, че е нощ, но не можеше да разбере защо мракът е толкова непроницаем, еднообразно-черен, без сиви петна, без блещукащи звезди и без лекото фосфоресциране на облаците. Премигна, но тъмнината остана същата, уплаши се да не би да е изгубил зрението си, бързо разпери ръце върху камъка, на който лежеше, панически заопипва около себе си и напипа влажни каменни стени. „Пещера — помисли си той озадачен. — Намирам се в пещера. Но как така?“

И все още замаян, се отправи с олюляване към изхода. Трябваше да спре и да се върне до мястото, където се беше събудил, защото пушката не бе в ръката му, но след малко замайването му попремина, той откри, че пушката е била постоянно с него, напъхана между колана и панталона му, и той отново се отправи навън. Подът на пещерата беше наклонен леко надолу, той прецени, че отворът е по-вероятно да се намира в горния край, а не долу, отново се обърна и тръгна да излиза. Посоката на въздушното течение в прохода на пещерата откъм входа трябваше да му подскаже накъде да върви, но той се сети за това чак когато взе с препъване един завой и стигна до изхода.

Навън нощта беше ясна като кристал, звездите блестяха ярко, луната беше в четвърт фаза и силуетите на дърветата и скалите долу се открояваха ясно. Не знаеше колко време е лежал в безсъзнание, нито как е влязъл в пещерата. Последното нещо, което си спомняше, беше, че по залез слънце с мъка тръгна от мястото на склона, близо до храстите, където беше лежал, навлезе в гората и се просна до един поток да пие вода. Спомни си, че нарочно легна в потока, остави се на студената вода да го залее, за да го посъживи, а сега беше пред входа на тази пещера, беше нощ и той не проумяваше какво беше правил през целия ден и колко разстояние е изминал. Поне той си мислеше, че е изминал един ден. „Ами ако дните са повече“ — сети се той.

Далече надолу и напред имаше светлини, приличащи на стотици ярки точици, които премигваха в жълто и червено — движението по пътя, помисли си той, вероятно главното шосе. Но бяха прекалено много за обичайното движение. И още нещо — не отиваха никъде. Светлините забавиха ход, след малко спираха и образуваха непрекъсната нишка от ляво на дясно, по протежение на около две мили. Можеше и да греши при определяне на разстоянието, но беше уверен, че светлините имат нещо общо с неговото преследване. „Толкова много дандания — помисли си. — Тоя Тийзъл сигурно душата си дава, за да ме пипне.“

Нощта беше много студена, не се чуваха никакви насекоми и в храсталака не шумоляха животни, а само лекият вятър шаваше в сухите листа по земята и клатеше малките клончета. Обгърна раменете си с ръце, за да се стопли, потрепера и тогава чу отляво ритмичното бръмчене на хеликоптера, което прерасна в оглушителен рев и после затихна някъде далеч зад него. След този идваше друг, вдясно летеше трети, вляво — също и накрая чу слабото ехо от кучешки лай. После вятърът се промени, започна да духа към него откъм светлините долу, като донесе със себе си лая на други кучета и далечното хорово ръмжене от двигателите на тежки камиони. Не спират моторите, защото искат да държат светлините включени, помисли си той. Опита се да преброи светлините, но не можа да стори това поради голямото разстояние и умножи огромният им брой по числото на хората, които можеше да превозва всеки камион — 25, може би 30. Тийзъл не на шега искаше да го залови. И този път той не искаше да рискува да го изпусне — идваше с всички хора и всякаква техника, които можеше да събере.

Но Рамбо вече не искаше да се бие с него. Беше отслабнал и болен и някъде по пътя между храсталаците и пещерата яростта му се беше изпарила. Той започна да усеща това още когато разбра, че преследването на Тийзъл ще се проточи, беше капнал, искаше да го хване, но вече не заради удоволствието от отмъщението, а просто за да приключи с тази работа и да си замине. И след като уби всички тези хора, след като пожертвува толкова време и сили, които можеше да използува за бягството си, поне да беше излязъл победител. Колко съм тъп, че пропуснах шанса си, помисли си той. Почувства в себе си празнина и отвращение. За какво му беше всичко това. Трябваше да се възползва от бурята и да избяга.

Е, добре, щеше да го направи сега. Обяви война на Тийзъл, води я с честни средства и Тийзъл оцеля — това е.

„Какви са тия лайна, с които се опитваш да замажеш работата — каза си той. — Кого заблуждаваш? Искаше ти се да бъдеш отново в действие, беше сигурен, че можеш да го победиш, но загуби и сега е време да плащаш. Той няма да тръгне за тебе точно сега, в тъмното, но при изгрев ще дойде с цяла армия, срещу която нямаш никакви шансове. Инатиш се, защото той спечели честно и всичко приключи. Искаш да се измъкнеш, докато все още има възможност, мамка му. Дори и да ти падне на мушката, застанал най-отпред, по-добре е да си обереш крушите и да останеш жив.“

В същия момент разбра, че това няма да е толкова лесно. Защото, както стоеше, трепереше и бършеше потта от челото и веждите си, от основата на гръбнака към главата му премина светкавична пареща болка, която се смени с хлад. Това се повтори няколко пъти и той разбра, че не трепери от вятъра и от студа. Имаше температура. Трябва да беше много висока, за да го кара да се поти толкова много. Ако се опиташе да тръгне, за да разбере дали е възможно да се промъкне през кордона от светлини, просто щеше да падне по средата на пътя. Дори и сега му беше трудно да стои изправен. Топлина — ето какво му трябваше. И подслон, някъде, където би могъл да даде покой на ребрата си и да се изпоти, за да премине температурата. И храна — не беше ял откак намери изсъхналия салам в джоба на стареца, когото пороят отнесе от скалата — не можеше да прецени преди колко време беше това.

Потрепера, залитна и трябваше да протегне ръка, за да се подпре на входа на пещерата. Това е то, пещерата ще трябва да свърши работа, тъй като нямаше сили да намери някое друго по-добро място. Отпадаше толкова бързо, че дори не беше сигурен дали ще има сили да влезе в пещерата. „Ами тогава не стой тук, за да си повтаряш, колко си отпаднал. Действай.“

Тръгна надолу по един сипей, към дърветата, чиито силуети беше видял. Първите дървета, които приближи, имаха чепати клони, тъй като листата бяха опадали и следователно не ставаха и той тръгна през шумолящата есенна шума, докато накрая под краката си усети меки пружиниращи елови иглички, търсейки между тези дървета по-кичести клони, които можеха лесно да бъдат отчупени като внимаваше да взема по един клон от дърво, за да не бие на очи, че е минал оттук и е чупил клони.

Когато събра около пет, болката в ребрата от вдигането на ръцете и чупенето на клоните, стана непоносима. Искаше му се да има още, но и пет щяха да свършат работа. Мъчително ги вдигна на рамо — по-далеч от счупените ребра — и закрачи към пещерата, като под тежестта на клоните се олюляваше по-силно, отколкото преди. Но най-трудно беше изкачването на сипея. Постоянно се накланяше на една страна, вместо да стои изправен. Веднъж изгуби опора под краката си и политна с ръце напред.

Когато стигна върха, остави клоните при входа на пещерата и му се наложи отново да слезе по склона, този път, за да събере сухи листа и дърва от земята. Натъпка колкото можа във вълнената си риза, взе под мишница няколко големи сухи клона и ги занесе при пещерата, където трябваше отново да направи два курса — най-напред с клоните, които вече носеше, а после с първите клони. Мисълта му беше по-ясна сега и той правеше това, което трябваше да извърши, когато за първи път дойде в пещерата. Когато влизаше дълбоко навътре, подминавайки мястото, където се беше събудил, той проверяваше с крак пода под себе си, за да се увери, че няма внезапни пропадания. Колкото повече напредваше, толкова повече трябваше да върви приведен и да свива гръдният си кош — от това болката стана влудяваща.

Тази част от пещерата беше влажна, той бързо натрупа сухата шума на пода, сложи няколко трески отгоре и запали листата с кибрита, който старецът с казана му беше дал преди няколко нощи. Кибритът беше подгизнал под дъжда и лежането в потока, но оттогава беше минало достатъчно време, за да изсъхне, първите две клечки не запалиха, третата запали и изгасна, чак четвъртата остана да гори и с нея той запали шумата. Пламъкът се разгоря, той търпеливо добави още шума, още трески, като трепереше за всяко пламъче, докато накрая те се обединиха в един голям огън, достатъчен, за да бъдат добавени по-големи дърва и накрая — сухите клони.

Дърветата бяха толкова изсъхнали, че не даваха много пушек, а малкото дим, който излизаше, беше всмукван от течението по галерията на пещерата към изхода. Гледаше в огъня, протегнал ръце, за да ги стопли, трепереше и с периферното си зрение улавяше сенките, танцуващи по стените. Беше се излъгал. Сега видя, че това не беше пещера. Преди години някой беше разработил тази мина. Това се виждаше от симетричните стени и свод, от равния под. Нямаше никакви забравени инструменти, ръждясали колички, счупени кирки и прогнили кофи — който и да беше работил на това място, се беше отнасял грижливо към него и го беше оставил чисто. Но е трябвало да запечата входа все пак. Беше проявена странна небрежност. Гредите и подпорите бяха остарели и разкривени и ако някои деца дойдоха тук да играят, можеха неволно да блъснат някоя греда или да вдигнат много голям шум и таванът можеше да се срути върху тях. Но какво ли можеха да правят деца чак тук? Мината беше отдалечена на много мили от най-близкото населено място. Но все пак той я намери; и други можеха да я намерят. Разбира се, щяха и да го сторят утре, така че той трябваше да внимава за времето и да се махне преди да са дошли. По луната, в четвърт фаза отвън, той беше преценил, че е около единадесет часа. Няколко часа почивка. Повече не му трябваше, си каза той. Точно така. След това можеше да продължи.

Огънят пръскаше топлина и го успокояваше. Той донесе еловите клони до него, разстла ги един върху друг, докато се получи нещо като постеля, и се изтегна върху тях с ударената си страна към огъня. Тук-там върховете на игличките пробиваха дрехите му и го боцкаха, но нищо не можеше да се направи — клоните му трябваха, за да го предпазват от влагата на пода. При това изтощение те му се сториха меки и удобни и той затвори очи, заслушан в тихото пукане на горящите дърва. Откъм прохода се чуваше ехото от падащи капки вода.

Когато за първи път видя стените на мината, едва ли не очакваше да види рисунки с въглен и с бои, животни с рога и хора, които ги дебнеха, стиснали копия. Беше виждал подобни снимки, но не можеше да си спомни кога. Може би в гимназията. Ловните рисунки винаги му правеха впечатление. Когато беше малък и живееше в Колорадо, често излизаше сам на разходка в планината и веднъж, когато предпазливо беше влязъл в една пещера, зад един завой, в светлината на фенерчето си видя бизон, само един, жълт, разположен точно в центъра на стената. Изглеждаше толкова истински, сякаш при вида му щеше да се обърне и побегне и той го гледа цял следобед, докато фенерчето му се изтощи. След това започна да ходи в пещерата поне веднъж седмично — сядаше и гледаше. Това беше негова тайна. Една нощ баща му го би жестоко по лицето, задето не му каза къде е бил. Като си спомни за това, Рамбо поклати глава. От дълго време беше вече в тази пещера и мястото го накара да се чувства по оня тайнствен начин, както в другата. Бизон със силно извит врат, с къси рога, вперил поглед в него. Толкова високо в планината, далеч от родните прерии, и откога е там, и кой го е нарисувал? И кой е разработил тази мина, и кога е било това? Пещерата винаги му беше напомняла църква и в това място се почувства по същия начин, но сравнението го смути. Е, когато беше дете, не се смущаваше. Първо причастие. Изповед. Помнеше какво беше, когато отмяташе тежката черна завеса и влизаше в тъмната изповедалня, коленичеше на тапицираната дъска, приглушения глас на свещеника от другата страна на преградата, който даваше опрощение на покаялия се. След това затвореното дървено прозорче и той, в момент на изповед. Изповед за какво? За хората, които току-що беше убил. „Беше при самозащита, отче.“

„Но изпита ли удоволствие от това, сине? Съгреши ли?“

Това го обърка още повече.

Не вярваше в греха, не обичаше да го занимават подобни мисли. Но въпросът се повтори: „Съгреши ли?“ И в задрямалото си съзнание на топло край огъня той се зачуди, какво ли би отговорил като дете. Вероятно би казал „Да“. Поредицата от убийства беше много заплетена. Можеше да докаже на свещеника, че при самозащита беше убил кучетата и стареца в зелено. Но после, когато беше имал възможност да избяга, когато вместо това тръгна след Тийзъл и застреля хората му, докато те бягаха — това беше грях. И сега Тийзъл щеше да го преследва вечно, помисли си той, както преди и беше настъпил час за покаянието му. Долу, в прохода, капките вода глухо отекваха. Проходът. Трябваше да го провери още първия път. Една мина е естествено обиталище на мечки. Или змии. Какво му ставаше, че и сега не провери? Взе една горяща главня от огъня и тръгна с нея като с факла по прохода. Сводът ставаше все по-нисък, не му се искаше да се привежда и да си причинява болка, но работата трябваше да се свърши. Дойде до един завой, където капките, които беше чул, се сцеждаха от тавана, събираха се в локва, оттичаха се в една пукнатина на пода и това беше краят. Парещата пръстите му факла заплашваше да угасне всеки момент. Той стигна до стената в дъното, в която имаше процеп, широк около два фута, и реши, че е в безопасност. Когато факлата му угасна, той почти се беше върнал при огъня и видя трепкащото отражение на пламъците.

Но си спомни, че трябваше да направи и други неща.

Да се увери, че светлината от огъня не се вижда отвън. Да намери храна. Какво друго? Идеята да си почине в пещерата изглеждаше толкова проста в началото, но ставаше по-досадна и той се изкуши да зареже цялата работа и още сега да се опита да се промъкне през кордона от светлини долу на пътя. Успя да стигне само до входа, когато се олюля, зави му се свят и трябваше да седне. Дотук. Нямаше друг избор. Трябваше да остане тук за известно време.

Само за малко.

Първият пушечен изстрел отекна някъде отдолу и отдясно. Веднага след него последваха още три. Беше твърде тъмно и той беше твърде далеч, за да бъдат предназначени за него. Екнаха още три изстрела, след това слабо се зачу воят на сирена. Какво, по дяволите, ставаше?

Храна. Ето за какво трябва да се погрижиш. Храна. И той вече си я беше избрал — един голям бухал, който беше видял да излита от едно дърво долу, когато беше излязъл от пещерата първия път. Бухалът беше направил няколко кръга и след няколко минути се беше върнал. Беше видял силуета му да излита и да каца вече два пъти. Птицата отново беше излетяла и сега той я чакаше да се завърне от обиколката си.

Изстрелите отдясно бяха престанали. Но защо? Стоеше прав, трепереше и чакаше озадачен. Неговият изстрел щеше да се слее с останалите, идещи отдолу, и нямаше да издаде местонахождението му. Прицелването нощно време е трудна работа, но със светещата боя, която старецът беше сложил на мушката, имаше добри шансове за успех. Той чакаше и чакаше и тъкмо когато потта на лицето му и вледеняващата болка в гръбнака се усилиха, чу плясък на криле, вдигна глава и видя бързият силует да се снишава и да каца на дървото. Едно, две и той вдигна приклада към рамото си, прицелвайки се в черното петно на дървото. Три, четири; трепереше и стегна мускулите си, за да се овладее. Трах! Ребрата го срязаха от последвалия откат и от силната болка залитна към входа на пещерата. Помисли си, че може да не е улучил и се уплаши, че бухалът ще излети и повече няма да се върне. Но тогава го видя леко да помръдва. След това започна да пада с красива дъга от дървото, удари се в един клон, прекатури се и изчезна в тъмното. Чу го да пада в шумата и бързешката тръгна по сипея към дървото, като не смееше да откъсне очи от мястото, където предполагаше, че е паднала птицата. Обаче се обърка, не можеше да я намери. Случайно попадна на нея след дълго търсене. Върна се при огъня в пещерата, просна се със замаяна глава на клонките, като трепереше неудържимо. Опита се да не обръща внимание на болката, като се съсредоточи в свитите нокти на бухала и гледаше разрошената му перушина. Беше стар бухал, прецени той и му хареса старческото му лице, но не можеше да удържи треперещите си ръце, за да приглади добре перата му.

Освен това не можеше да проумее за какво бяха онези изстрели.