Дейвид Морел
Първа кръв (3)

2

Въздухът чак лепнеше от миризмата на пържено. Рамбо стоеше срещу възрастната жена зад бара, която гледаше изпод очилата си с двойни лещи дрехите, косата и брадата му.

— Два хамбургера и една кока кола — каза и той.

— Направи му ги за из път — чу той глас зад себе си.

Погледна в огледалото зад бара и видя Тийзъл на входа да отваря вратата и после да я затваря с трясък.

— И по-бързо, ако обичаш, Мърл, — каза Тийзъл — че момчето страшно бърза.

В заведението имаше неколцина клиенти, насядали до бара и на някои от масите Рамбо видя в огледалото как те спряха да дъвчат и погледнаха към него. Но Тийзъл само се облегна на джукбокса до вратата, сякаш не възнамеряваше да предприеме нищо сериозно и те отново се заеха с храната си.

Възрастната жена зад бара гледаше озадачено с наклонена настрани глава.

— А, Мърл, и докато ги приготвяш, направи ми едно кафе — каза Тийзъл.

— За тебе винаги, Уилфред — каза тя, все още озадачена, и отиде да налее кафето.

Рамбо остана да гледа Тийзъл, който пък гледаше него. Освен полицейската значка Тийзъл имаше и значката на Американския легион от другата страна на ризата си. „От коя война ли е? — зачуди се Рамбо. Малко си зелен, за да е от Втората световна“.

Той се извърна на стола си и го погледна в очите:

— От Корея ли е? — запита той, като посочи към значката.

— Точно така — сухо каза Тийзъл.

И те продължиха да се гледат.

Рамбо премести погледа си към лявата страна на Тийзъл, за да види оръжието, което той носеше. С изненада откри, че не беше револвер, с какъвто полицаите обикновено си служеха, а 9мм „Браунинг“, както заключи Рамбо по масивната дръжка. Той самият беше си служил с „Браунинг“ някога. Дръжката беше масивна, защото в нея влизаше пълнител с 13 патрона вместо 7 или 8, както е при повечето пистолети. Едва ли можеш да проснеш някого с един изстрел от него, но може зле да го нараниш и с още два изстрела да го довършиш, като ти останат още 10 патрона за останалите наоколо. Рамбо трябваше да признае, че пистолетът стоеше доста добре на Тийзъл, който беше висок около 5 фута и 6 инча. На толкова нисък човек такъв голям пищов би трябвало да изглежда доста нелепо, но не беше така. „Трябва да имаш доста големи ръце, за да държиш добре този пистолет“ — помисли си Рамбо. И той погледна към ръцете на Тийзъл, учуден от големината им.

— Предупредих те вече да не ме гледаш така — каза Тийзъл.

Така, както се беше облегнал на джукбокса, той отлепи ризата си, залепнала от пот на гърдите му. С лявата ръка извади една цигара от джоба на ризата си, запали я, счупи изгорялата клечка на две, след това се изсмя, като клатеше глава в недоумение, докато се приближаваше към бара и с една особена усмивка погледна надолу към Рамбо, който седеше на стола си.

— Ей, ама ти наистина ми вдигна кръвното.

— Не съм искал.

— Разбира се, че не. Но все пак ми вдигна кръвното, нали?

Възрастната жена остави кафето и се обърна към Рамбо:

— Как ще искаш хамбургерите? Натюр или да ги прекарам през градината?

— Какво?

— Без или с подправки.

— С много лук.

— Както обичаш — и тя отиде да ги приготви.

— Да, вдигна ми кръвното — каза Тийзъл и пак се усмихна особено. — Вдигна го и още как.

Погледна намръщено към мръсното валмо вата, което се подаваше от един разпран стол, и неохотно седна до Рамбо.

— Държиш се така, сякаш всичко ти е ясно. И говориш като схватливо момче, така че аз наистина сметнах, че всичко си разбрал. Но ти се домъкваш тука и се опитваш да ми правиш напук, а това е достатъчно, за да се запита човек дали си наред? Има ли нещо такова?

— Гладен съм.

— Това просто не ме интересува — каза Тийзъл, дърпайки от цигарата си. Тя беше без филтър и след като издуха дима, той почисти с пръсти парченцата тютюн, полепнали по устните и езика му. — Човек като теб би трябвало да има достатъчно ум в главата да си носи храна. В случай че възникнат непредвидени обстоятелства, нали се сещаш, каквито са сега обстоятелствата за теб.

Той вдигна каничката със сметана, за да си налее в кафето, но забеляза жълтата утайка по дъното и устата му се изкриви в кисела гримаса.

— Работа ли търсиш? — запита той тихо.

— Не.

— Значи си имаш работа.

— Не, нямам. Не ми и трябва.

— Това се вика скитничество.

— Викай му както си щеш.

Ръката на Тийзъл се стовари като гюлле върху бара.

— Не ми дръж такъв тон!

Всички в заведението обърнаха глави към Тийзъл. Той ги огледа, засмя се, сякаш някой беше разказал виц, и се облегна на бара да си пие кафето.

— Това ще им бъде тема за разговор за известно време — той се усмихна отново, дръпна от цигарата си и пак почисти устните и езика си от тютюна. Веселието му секна.

— Слушай, не те разбирам. Този твой вид, дрехите ти, косата ти, всичко останало. Не се ли сети, че като вървиш по главната улица, ще изпъкваш като негър в нощви. Моите хора ми се обадиха пет минути след като си влязъл отново в града.

— И какво ги е забавило толкова?

— Дръж си устата — каза Тийзъл, — предупредих те…

Изглежда щеше да продължи, но в този момент възрастната жена донесе един пълен до половината книжен пакет и каза:

— Долар и тридесет и един.

— За какво? За това хапче ли?

— Нали каза, че ги искаш с подправки.

— Плащай! — каза Тийзъл.

Тя задържа у себе си пакета, докато Рамбо й броеше парите.

— Добре, да тръгваме — каза Тийзъл.

— Къде?

— Където аз кажа — той изпразни чашата си на четири големи глътки и остави 25 цента. — Благодаря, Мърл.

Всички погледи ги проследиха, докато излизаха от заведението.

— Между другото, Мърл — обърна се на излизане Тийзъл, — защо не почистиш дъното на онази кана.