Дейвид Морел
Първа кръв (26)

12

Тийзъл разтриваше юмрука си, отваряше го и го свиваше. Кокалчетата се бяха забили в зъбите на Мич и юмрукът отичаше, но устните на Мич изглеждаха два пъти по-зле. В шумотевицата Мич се опитваше да се изправи. Едното му коляно поддаде, той падна върху ствола на дървото и заплака.

— Не биваше да го удряш толкова силно — каза Шингълтън.

— Знам и без да ми казваш — отговори Тийзъл.

— Тренирал си бокс. Нямаше нужда да го удряш толкова силно.

— Казах ти, че знам. Изобщо не трябваше да го удрям. Хайде да тръгваме.

— Но, погледни го! Той даже не може да се изправи! Как ще се движим?

— Не се тревожи за това — каза Уорд. — Имаме си по-големи грижи. Пушките, радиостанцията, всичко беше насметено от скалата.

— Остават ни пищовите.

— Но с тях не можем да стреляме надалеч — каза Тийзъл. — Не можем да се мерим с пушката му. Като стане по-светло, момчето ще ни цели от една миля разстояние.

— Освен ако не се възползва от бурята и не изчезне — каза Уорд.

— Няма. Трябва да допуснем, че ще тръгне след нас. Достатъчно невнимателни бяхме вече и трябва да действаме така, сякаш най-лошото предстои. Дори и да не дойде, свършихме с преследването. Нямаме храна и припаси. Организацията ни се разпадна. Капнали сме. Късметлии ще сме, ако на влизане в града можем поне да пълзим.

Погледна към Мич, който седеше в калта под дъжда, държеше устата си и стенеше.

— Помогни ми с тоя — каза той и вдигна Мич на крака.

Мич го изблъска.

— Нищо ми няма — промърмори той през избитите си зъби. — Добре ме подреди. Не се приближавай до мен.

— Нека аз — каза Уорд.

Но Мич избута и него.

— Нищо ми няма, казвам ти! — Устните му бяха виолетови и подпухнали. Главата му клюмаше и беше закрил лицето си с ръце. — Нищо ми няма, мамка му!

— Разбира се, че ти няма нищо — каза Уорд и го подхвана, за да не се свлече на колене.

— Аз… Господи, зъбите ми!

— Знам — каза Тийзъл и заедно — той и Уорд — помогнаха на Мич да се изправи.

Шингълтън погледна Тийзъл и поклати глава:

— Безобразие. Погледни как му е помътнял погледът. Виж и себе си! Как ще изкараш нощта без риза? Ще замръзнеш.

— Ти не бери грижа. Само гледай за Лестър и останалите.

— Но те отдавна са заминали.

— Едва ли в тази буря… Няма да могат да вървят по права линия в тази тъмница. Ще се въртят тук някъде около скалата, и ако се натъкнем на тях, внимавай. Лестър и младият полицай са толкова наплашени от момчето, може да си помислят, че е той и да започнат да стрелят. Виждал съм такива неща преди.

По време на една снежна буря в Корея един часови беше застрелял един от своите по погрешка — мислеше си той, но нямаше време да го разказва. Една дъждовна нощ в Луивил двама полицаи нещо се объркали и се бяха застреляли един друг. Баща му. Нещо подобно се случи и с баща му — но не искаше да започва да мисли за това и да си припомня.

— Тръгваме — каза той рязко. — Имаме да вървим много мили, а от това няма да ни дойдат повече сили.

Шибани в гърбовете от дъжда, те поведоха Мич сред дърветата. Отначало краката му се влачеха в калта, после постепенно, някак непохватно, той започна да ходи.

„Герой от войната — мислеше си Тийзъл, докато гърбът му се схващаше от студения дъжд, който плющеше по него. — Момчето каза, че е било на война, но кой да му вярва? И защо не беше обяснило по-подробно?“

„Това щеше ли да промени нещата? Щеше ли да се отнесеш към него по-различно от другите?“

„Не. Нямаше.“

„Добре, тогава се тревожи за това, което ще ти направи, като дойде.“

„Ако дойде. Може да се лъжеш. Може би то няма да дойде.“

„Но то се върна в града няколко пъти, нали? И ще дойде и този път. О, ще дойде, и още как!“

— Ей, ти трепериш — каза Шингълтън.

— Ти гледай за Лестър и останалите.

Не можеше да не мисли за това. Със схванати крака и затруднени движения, придържайки Мич, докато той и другите уморено се влачеха между дърветата под дъжда, той си спомни какво се беше случило с баща му и останалите шестима мъже, които бяха отишли на лов в онази събота. Баща му искаше да го вземе, но трима от мъжете казаха, че е твърде малък, баща му не хареса начина, по който те го казаха, но отстъпи. Тази събота беше първият ден от сезона и един спор само би го помрачил.

Той отново си спомни случилото се. Как бяха заели позиции в изсъхналото корито на един поток, който беше нашарен със следи от елени и техните изпражнения. Как баща му отиде на върха, където вдигна ужасна олелия, за да подплаши елените надолу по коритото, където другарите му щяха да ги стрелят. Условието беше всеки да си стои на позицията, така че никой да не се обърква къде може да е другарят му. Но един от тях, който беше на лов за първи път и му беше писнало да чака цял ден да се появи дивечът, тръгнал сам с надеждата да срещне нещо, чул шум, видял храстите да се движат, стрелял и пръснал главата на бащата на Тийзъл като диня. Ковчегът с тялото стоя почти през цялото време затворен, тъй като главата бе по-обезобразена, отколкото изглеждаше в началото, но погребалният агент беше използувал перука и всички казаха, че баща му изглеждал като заспал. Орвал беше на този лов, а сега също беше застрелян и докато Тийзъл водеше Мич към скалата през бурята, започваше все повече да го обзема страх, че и самият той ще умре. Напрягаше се да види дали Лестър и останалите не са някъде напред, в тъмнината между дърветата. Ако те объркаха пътя и започнеха да стрелят от страх, знаеше, че сам ще си е виновен. В края на краищата, какви бяха тези хора? Служители от пътната полиция с 5700 долара на година, полицаи от малък град, обучени да се справят с малки престъпления, които се надяваха, че никога няма да се случи нищо сериозно и винаги получаваха помощ отвън, ако имаха нужда. И ето ги сега, в най-дивите планини на Кентъки, безпомощни, изправени срещу обръгнал убиец и, един Господ знаеше как бяха оцелели дотук. Стана му ясно, че не биваше да ги води тук. Трябваше да изчака щатската полиция. Пет години се беше заблуждавал, че хората му са калени и дисциплинирани като тия в Луивил и сега разбра, че през тези години, малко по малко, хората му са привикнали към всекидневното еднообразие и са загубили своя хъс. И той включително. Като си спомни как спори с Орвал, вместо да съсредоточи цялото си внимание върху момчето, как ги вкара всичките в засада, как загубиха екипировката си, как хайката се разпадна и Орвал загуби живота си, той започна да разбира, мисълта сама изникваше, той я подтискаше, но тя пак напираше — колко мекушав и безотговорен е станал.

Като това, дето удари Мич.

Или това, че не предупреди Орвал да не се надига.

Първият шум се смеси с гръмотевицата и той не беше сигурен, че го е чул. Спря и погледна останалите.

— Чухте ли?

— Не съм съвсем сигурен — каза Шингълтън. — Струва ми се че дойде някъде отпред. Малко вдясно.

След това шумът се повтори още три пъти и нямаше съмнение, че това бяха изстрели от пушка.

— Лестър — каза Уорд. — Но не стреля, за да ни предупреди.

— Мисля, че и той като нас изгуби пушката си — каза Тийзъл. — Стреля момчето.

Чу се още един изстрел, също от пушка, той се ослуша за друг, но такъв не последва.

— Заобиколил е и ги е пресрещнал при цепнатината в скалата — каза Тийзъл. — Четири изстрела. Четирима души. Петият беше, за да довърши някого. Сега вече ще дойде за нас.

Той поведе Мич в посока, обратна на изстрелите.

Уорд се спря.

— Чакайте! Няма ли да се опитаме да им помогнем? Не можем ей тъй, да ги оставим.

— След дъжд — качулка. Те са мъртви.

— И сега оня ще дойде за нас — каза Шингълтън.

— Как позна — отговори Тийзъл.

Уорд погледна разтревожено по посока на изстрелите. Затвори очи и му премаля.

— Горките глупаци.

Неохотно той подхвана Мич и тръгнаха наляво, като постепенно забързаха ход. Дъждът понамаля, но след малко отново плисна.

— Момчето сигурно ще ни чака при скалата в случай, че не сме чули изстрелите — каза Тийзъл. — Това ще ни даде преднина. Като се увери, че няма да дойдем, ще се покатери по скалата, за да търси дирите ни, но този дъжд ще ги заличи и той нищо няма да може да намери.

— Отървахме се, значи — каза Уорд.

— Отървахме се — глупаво повтори Мич.

— Не. Като не намери дирите ни, ще тръгне към далечния край на скалата и ще се опита да ни превари. Ще намери някое място, по което е най-вероятно да се спуснем. Ще легне и ще ни чака.

— Ами тогава — каза Уорд, — значи трябва да стигнем първи.

— Да стигнем първи — повтори Мич, като се клатушкаше.

От устата на Уорд звучеше толкова лесно за изпълнение. Повторението на Мич прозвуча толкова смешно, че Тийзъл нервно се изсмя.

— Да бе, мамка му, само трябва да стигнем първи — каза той, погледна към Шингълтън и Уорд, впечатлен от тяхното самообладание, и изведнъж си помисли, че нещата можеха и да потръгнат.