Дейвид Морел
Първа кръв (17)

3

Първите утринни песни на птиците събудиха Тийзъл още по тъмно, но той остана да лежи на земята до огъня, сгушен в одеялото, което беше взел от колата, и се вглеждаше в звездите, които още се виждаха между клоните. От години не беше спал в гората. Повече от двадесет години, пресметна той, считайки от 1950 година. Не от края на 1950 година — спането в дупки в замръзналата земя в Корея не се броеше. Не, за последен път спа на открито през онази пролет, когато получи повиквателната си и реши да се запише в морската пехота и заедно с Орвал отидоха в планината през първия по-топъл уикенд. Сега се беше схванал от спането на твърдата земя, дрехите му бяха влажни там, където росата се беше просмукала през одеялото и, макар че лежеше близо до огъня, замръзваше от студ. Но от години не беше чувствал такава тръпка — възбудата, че действа, желанието да залови това момче. Нямаше смисъл да буди останалите, докато Шингълтън не дойдеше с провизиите и подкреплението. И тъй като беше единственият буден, наслаждаваше се на тази своеобразна самота, толкова различна от самотата, която изпитваше през нощите, след като Ана си отиде. Уви се по-плътно в одеялото.

Точно тогава той усети миризмата, погледна и видя Орвал, седнал край огъня, да дърпа от една тънка цигара, която сам си беше свил. Пушекът бавно се стелеше към Тийзъл в хладния ранен ветрец.

— Не знаех, че си буден — прошепна Тийзъл, за да не събуди останалите. — Откога не спиш?

— От преди тебе.

— Но аз съм буден повече от час.

— Знам. Вече не спя по много. Не защото не мога. Просто ми се свиди времето, прекарано в сън.

Придърпвайки одеялото си, Тийзъл се примъкна по-близо до Орвал и запали цигара от една тлееща клечка, която взе от огъня. Пламъците бяха замрели, но когато Тийзъл мушна клечката обратно в огъня, те се надигнаха отново с пращене. Беше прав, когато каза на Орвал, че ще бъде както едно време, макар че тогава сам не си повярва, но имаше нужда от Орвал и се разкая, че използва такъв емоционален аргумент, за да го накара да дойде. Беше забравил колко приятно и успокояващо може да бъде чувството, което получаваше при събирането на дърва за огъня, изхвърлянето на камъни и съчки, за да си приготвят място за спане.

— Значи тя те напусна — каза Орвал.

Тийзъл не искаше да говори за това. Тя го беше напуснала, не той нея и това го караше да се чувства виновен. А може и да беше. Но и тя имаше вина. Но не можеше да събере куража да я обвини пред Орвал, само за да го спечели на своя страна. Опита се да обясни безпристрастно:

— Може и да се върне. В момента обмисля нещата. Аз се правех, че нищо не знам, но от известно време доста се карахме.

— И ти не си лесен.

— Господи, ти ли ми го казваш!

— Но аз живея с една и съща жена вече четиридесет години и, доколкото ми е известно, на Беа не й е минавало през ум да ме напуска. Знам, че напоследък сигурно често ти задават този въпрос, но като се има пред вид колко сме близки с тебе, струва ми се, че имам право да ти го задам. За какво се карахте?

Чудеше се дали да отговори. Винаги го притесняваше обсъждането на личния му проблем, особено този, върху който сам той не беше взел още твърдо решение — кой беше прав и дали наистина имаше право.

— За това дали да имаме деца — каза той. И тъй като вече беше започнал, продължи. — Исках да имаме поне едно. Независимо дали ще е момче или момиче. Искам просто някой да ми бъде така близък, както аз на теб. Не знам… Не знам как да ти обясня. Струва ми се глупаво да говоря за това.

— Не е глупаво, синко. Не е, след като и аз толкова дълго се мъчих да имам собствено дете.

Тийзъл го погледна.

— Е, да, ти си ми като син. Като мой син. Но ми е чудно какво ли щеше да излезе, ако имахме собствено дете с Беа. Ако можехме да имаме деца.

Заболя го — като че ли през всичките тези години не е бил за Орвал нищо повече от сирачето на мъртъв най-добър приятел. Не можеше да го приеме. Към това се прибавяше и собствената му неувереност от това, че Ана го напусна и тъй като вече беше започнал да говори за нея, трябваше да си каже всичко.

— Миналата Коледа — каза той, — преди да дойдем на вечеря у вас, минахме през Шингълтън да пийнем по едно. И докато гледахме двете му деца, личицата им, когато си получаваха подаръците, ми хрумна, че няма да е лошо да си имаме едно. Сам се изненадах, че на моята възраст искам дете, обаче да беше видял как се изненада тя. Поговорихме, тя постоянно повтаряше „не“ и аз като че ли попрекалих. Това, което е станало — тя вероятно е съпоставила тежестта да има мен и едно бебе. И си отиде. Най-шантавото в цялата история е, че сега не мога да спя и искам да се върне, а от друга страна се радвам, че си отиде — сам съм си господар, няма повече скандали, ходя където си искам и когато си искам, връщам се в къщи, без да е необходимо да се обаждам колко се извинявам, че няма да мога да се прибера за вечеря; излизам, ако ми се прииска, и чукам която ми падне. Понякога даже си мисля, че най-лошата последица от нейното заминаване ще са парите, които трябва да платя за развода. И в същото време не мога да си обясня колко много ми се иска да се върне.

Дъхът му замръзваше във въздуха. Птиците пееха силно. Наблюдаваше как Орвал дръпна от угарката, която пареше пръстите му, чиито стави бяха безформени и пожълтели от никотина.

— Ами тоя, дето го гоним? — попита Орвал. — Да не би на него да си изкарваш всичко това?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Знаеш, че съм сигурен. Не се правя на по-лют, отколкото съм. Знаеш толкова добре, колкото и аз, че работите в един град вървят добре, ако дребните неща са под контрол. Няма начин да се предотврати нещо голямо, като обир на банка или убийство. Ако някой си е поставил за цел, ще го направи. Но малките неща са тези, които придават облик на града и те могат да бъдат предотвратени. Ако просто се бях усмихнал и не бях обърнал внимание на номерата на този келеш, много скоро трябваше да свикна на номерата на други като него и след още известно време ще трябва да си затварям очите и пред други неща. Въпросът е важен колкото за момчето, толкова и за мене. Не мога да си позволя да се отпусна. Не мога един път да издам заповед, а следващия път да си трая.

— Мераклия си ти да го гониш, макар че твоята работа беше дотук. Сега това е грижа на щатската полиция.

— Но той уби един от моите хора и мое задължение е да го хвана. Искам хората ми да знаят, че няма да се спра пред нищо, за да открия някой, който им е напакостил.

Орвал погледна към смачкания край на угарката, която държеше, кимна и я хвърли в огъня.

Сенките се вдигаха, дърветата и храстите започваха да се различават. Това беше лъжливата зора, след малко светлината щеше да помръкне за малко, после слънцето щеше да се покаже и денят щеше да настъпи. Можеше вече да са станали и потеглили, помисли си Тийзъл. Къде ли се бавеше Шингълтън с подкреплението и провизиите? Трябваше да е пристигнал още преди половин час. Може би нещо се беше случило в града? Може би щатската полиция го е спряла? Тийзъл разрови жаравата и пламъците лумнаха нагоре. Къде се бавеше?

Тогава дочу първия лай на куче някъде далеч в гората и това разлая кучетата, които бяха вързани за най-близкото до Орвал дърво. Бяха пет, стояха будни, легнали по корем на земята, и следяха с погледи Орвал. Сега скочиха възбудени и залаяха в отговор.

— Тихо — каза им Орвал, те го погледнаха и замлъкнаха. Телата им потръпваха.

Уорд, Лестър и младият полицай се размърдаха в съня си. Лежаха от долната страна на огъня, увити в одеялата си.

— Ъх — изпъшка Уорд.

— След малко — каза в съня си Лестър. Кучето пак излая някъде отдалеч, макар и по-близо този път, и кучетата на Орвал, наострили уши, залаяха възбудено в отговор.

— Тихо — каза Орвал по-строго. — Долу.

Но те само извърнаха глави с тръпнещи ноздри към последвалия лай в далечината.

— Долу — заповяда Орвал и те бавно, едно по едно, се подчиниха.

Уорд се обърна на една страна под одеялото, свил крака към гърдите си:

— Какво става? Какво се е случило?

— Време е за ставане — каза Тийзъл.

— Какво? — попита Лестър и се сви. — Господи, какъв студ.

— Време е за ставане.

— Още една минута.

— Горе долу след толкова останалите ще бъдат тук.

Хората с трясък си пробиваха път през шубраците, като все повече приближаваха. Тийзъл запали още една цигара; устата и гърлото му бяха сухи и той усещаше как силите му се надигат в него. „Ами ако е щатската полиция“ — сети се изведнъж той и скочи на крака, дръпна от цигарата си, загледа се към гората, мъчейки се да различи нещо между пращящите шубраци.

— Господи, какъв студ — каза Лестър. — Надявам се, че Шингълтън е взел топла храна.

Тийзъл се надяваше да е Шингълтън с подкреплението от града, а не щатската полиция. Изведнъж петима души изскочиха пред погледите им, тичайки между дърветата и храстите, но на бледата студена светлина Тийзъл не можеше да различи цвета на униформите им. Те разговаряха, един се препъна и изпсува, но Тийзъл не можа да разпознае гласовете. Опитваше се да измисли някакъв начин да остане командуващ преследването в случай, че бяха от щатската полиция.

След малко приближиха, изскочиха от гората и поеха по късия склон. Тийзъл разпозна Шингълтън, препъващ се подир кучето, което се дърпаше на повода, и видя с радост, която никога не беше изпитвал към тях досега, че след него вървят собствените му хора. Носеха издути торби от зебло, пушки, въжета, а Шингълтън, когото кучето влачеше към бивака, беше преметнал през рамо полева радиостанция.

— Топла храна има ли? — скочи Лестър. Носиш ли топла храна?

Шингълтън явно не го чу. Беше останал без дъх и подаваше кучето на Орвал. Лестър припряно се обърна към останалите:

— Носите ли топла храна?

— Сандвичи с шунка и яйце — каза един от полицаите с издуващи се и спадащи гърди. — И един термос кафе.

Лестър посегна към торбата, която другият носеше.

— Не е тук — каза полицаят. — У Мич е, ей там, отзад.

Мич се беше ухилил, докато разтваряше торбата и раздаваше сандвичите, увити в хартия. Всеки грабваше по един и започваше да яде.

— За една нощ сте изминали страхотно дълго разстояние — обърна се Шингълтън към Тийзъл, докато се опитваше да си поеме дъх, облегнат на едно дърво. — Мислех, че ще ви настигна за половин час, а ми трябваше двойно повече.

— Не можехме да се движим като тях снощи, нали разбираш — каза Мич. — Имахме да носим много неща.

— Независимо от това, голямо разстояние са изминали.

Тийзъл не можеше да разбере дали Шингълтън се опитва да се оправдае за закъснението или наистина е възхитен.

Захапа сандвича си, мазен и почти изстинал, но, Господи, как му се услади. Взе една пластмасова чашка, която Мич беше напълнил с горещо кафе. Подуха го малко, отпи, опари горната устна, небцето и езика си, и студената каша от яйце и шунка му се стори гореща в устата му.

— Какво става в града?

Шингълтън се изсмя:

— Ония от щатската полиция без малко да припаднат като разбраха какъв номер си им свил — спря да дъвче сандвича си. — Направих както ти ми каза: изчаках в оная нива снощи и десет минути след като ти се скри в гората, те цъфнаха. Позеленяха от яд като разбраха, че си използувал малкото време преди залез слънце и си продължил да преследваш момчето, за да останеш в играта. Изненадах се все пак, че бързо загряха какво си намислил.

— Но какво става в града?

Шингълтън гордо се усмихна и отхапа от сандвича си.

— Половината нощ стояхме с тях в участъка и накрая те кандисаха да играят по твоята свирка. Ще блокират пътищата на излизане от планината и няма да си пъхат носа навътре. Обаче доста време трябваше да ги убеждавам, вярвай ми.

— Благодаря — знаеше, че Шингълтън очаква благодарност.

Шингълтън кимна и продължи да дъвче.

— Окончателно клекнаха обаче, като им казах, че ти познаваш по-добре момчето и по-добре ще предугаждаш ходовете му.

— Казаха ли нещо за него? Кой е? Нещо друго направил ли е?

— Работят по това. Казаха, че ще държат връзка по тази радиостанция. Ако работата се запече, казаха, че веднага ще довтасат с всичките си такъми.

— Няма да се запече. Някой да срита Балфорд, стига се е излежавал — каза той и посочи младия полицай, увит в одеялото си до огъня. — На тоя с тъпан трябва да му биеш.

Орвал потупа кучето, което Шингълтън му беше върнал. Заведе го до лицето на Балфорд и то така го облиза, че оня рипна изведнъж, като ядосано бършеше лигите от устата си:

— Какво става, бе?

Мъжете се разсмяха, но изведнъж спряха изненадани. Дочуха бръмчене на мотор. Беше твърде далеч и Тийзъл не можеше да разбере от какво беше, но с всеки изминал момент звукът ставаше по-ясен, по-дебел, по-гръмовен и изведнъж един хеликоптер изникна над върхарите на дърветата, кръжащ, огромен, блестящ на слънцето.

— Ега ти…! — започна Лестър.

— Как е разбрало това чудо, че сме тук?

Кучетата се разлаяха. През шума на мотора се чуваше свистенето на витлото във въздуха.

— Една нова играчка, която ми дадоха от щатската полиция — каза Шингълтън и извади нещо, което приличаше на сива цигарена кутия. — Излъчва радиосигнали. Казаха, че искат по всяко време да те знаят къде си, казаха ми да нося това, а другата половина дадоха на човека, когото си помолил да ни помага с хеликоптера си.

Тийзъл погълна остатъка от сандвича си:

— Кой от нашите е горе с него?

— Ланг.

— Радиостанцията ти хвърля ли до там?

— Като нищо.

Шингълтън беше оставил радиостанцията в ниското разклонение на едно дърво. Тийзъл включи едно копче на контролното табло, погледна нагоре към хеликоптера, който кръжеше ниско с проблясващи на слънцето свистящи витла, и извика в микрофона:

— Ланг, Портис? Готови ли сте?

— Когато кажеш, шефе — гласът излизаше плосък и дразнещ. Сякаш идваше от много мили разстояние.

Тийзъл едва го чуваше от рева на мотора. Огледа хората си. Орвал трескаво събираше чашките и хартиите от сандвичите и ги хвърляше в огъня. Другите препасваха снаряжението, мятаха на рамо пушките. Когато чашките и хартиите станаха на пепел, Орвал с крака хвърли пръст върху огъня.

— Е, добре — каза Тийзъл — Хайде да тръгваме! — От възбуда на няколко пъти се опита и не можа да закрепи микрофона към мястото му на радиостанцията.