Дейвид Морел
Първа кръв (10)

9

Вратите от двете страни на коридора сега бяха затворени. Той мина покрай бояджийското скеле в края на коридора и се отправи към канцеларията на Тийзъл.

— Не, този път оттук — каза Тийзъл, сочейки последната врата вдясно. Вратичката имаше малко прозорче с решетки. Тийзъл протегна ключа, за да отключи, но забеляза, че тя беше открехната на около четвърт инч. Клатейки възмутено глава, той бутна вратата и даде знак на Рамбо да слезе по една стълба с железни перила и циментови стъпала. На тавана имаше луминесцентно осветление. Тийзъл влезе след Рамбо, заключи вратата и те заслизаха надолу. Стъпките им кънтяха по циментовото стълбище.

Рамбо чу шума от водата преди да стигнат мазето. Циментовият под беше мокър и отразяваше луминесцентните лампи, а малко по-нататък един кльощав полицай миеше с маркуч пода на една килия. Водата минаваше през решетките и се стичаше в канала. Като видя Тийзъл и Рамбо, полицаят затвори крана на маркуча. Струята описа широка дъга и изведнъж пресекна.

— Голт — отекна гласът на Тийзъл, — защо вратата горе отново е отключена?

— Ами аз… Нали нямаше повече затворници. Последния го пуснах тази сутрин, след като се събуди.

— Няма значение, че няма затворници. Ако свикнеш да оставяш вратата отключена, когато няма никой, можеш да я забравиш, когато има затворници. Така че заключвай вратата, независимо дали има или няма. Съжалявам, че трябва да ти кажа това, но, въпреки че ти е трудно да свикнеш с новата работа, ако не се научиш да бъдеш по-предпазлив, ще трябва да си намеря някой друг.

Рамбо трепереше от студ, беше му студено както в кабинета на Добзин. Лампите на тавана почти опираха в главата му. Въпреки това му се струваше, че е тъмно. Желязо и цимент. Господи, не трябваше да се оставя на Тийзъл да го доведе тук. Още на идване от съда трябваше да се отскубне от Тийзъл и да избяга. Всичко останало, даже и това, да бъде преследван, му се струваше по-леко от тридесет и петте дена в тази дупка.

„Какво друго очакваше? — каза си той. — Сам си го изпроси. Като не искаш да отстъпиш!“

„Разбира се, че няма да отстъпя. И сега смятам така. Това, че ще ме заключат тук, не означава, че ще им се дам. Ще се боря, доколкото мога. Тийзъл ще е доволен, че ще се отърве от мен, когато му дойде времето.“

„Значи ще се бориш. Бори се. Ще станеш за смях. Погледни се. Ти трепериш. Нали се сещаш за какво ти напомня това място. Два дни в тази тясна килия и ще напълниш гащите.“

— Не мога да остана тук, разбери — чу се той да казва. — Мокро е. Не мога да стоя някъде, където има вода.

„Дупката“ — мислеше той с настръхнала коса. Бамбуковата решетка отгоре. Водата, която се просмукваше от ронещите се стени и купчината кал, върху която трябваше да спи.

„Разкажи му, за Бога!“

„Глупости, значи да му се молиш, така ли?“

Разбира се, сега, когато беше вече късно, на момчето му дойде умът и се опитваше да се разбере с него. Тийзъл не можеше да проумее защо момчето направи всичко възможно да стигне до тук.

— Ти бъди благодарен, че е само мокро — каза му той, — че измиваме мръсотията. В края на седмицата тук пренощуват няколко пияници, които повръщат по стените и навсякъде и в понеделник тук е кочина.

Той хвърли един поглед към килиите. С водата по пода те блестяха от чистота.

— Може и да си забравил вратата горе, Голт — каза Тийзъл, — но положително си свършил добра работа в килиите. Направи ми една услуга. Върви горе и донеси спално бельо и дрехи за това момче. Ей ти — обърна се той към момчето, — мисля, че средната килия ще е добре. Влез вътре и си събуй обувките, панталона и якето. Остани по чорапи, гащета и пуловер. Махни, ако имаш някои скъпоценности, верижки, часовник… Голт, какво гледаш?

— Нищо.

— Аз къде те пратих?

— Просто гледах. Отивам — и той забърза нагоре по стълбите.

— Няма ли пак да му напомниш да заключи вратата — каза момчето.

— Няма нужда.

Тийзъл изчака, докато чуе шума от отключването на вратата, след това от заключването, когато Голт излезе.

— Започвай с обувките — каза той на момчето. Момчето, обаче първо съблече якето. Друго не беше и очаквал.

— Пак започваш. Казах, първо обувките.

— Подът е мокър.

— И ти казах да влезеш вътре.

— Няма да вляза, докато не се наложи.

Той сгъна якето си, погледна намръщено водата на пода и го сложи на стълбите. До него постави обувките си, събу джинсите си, сгъна ги и ги сложи върху якето.

— Какъв е този голям белег над лявото ти коляно? — попита Тийзъл. — От какво е?

Момчето не отговори.

— Прилича на белег от куршум — каза Тийзъл. — Откъде го имаш?

— Чорапите ми се измокриха.

— Тогава ги събуй.

Тийзъл трябваше да се дръпне, за да не бъде ударен от чорапите.

— А сега си свали пуловера — каза той.

— Защо? Да не би още да търсиш личната ми карта.

— Да кажем, че искам да ти направя щателен оглед. Може да криеш нещо под мишниците си.

— Какво? Наркотици? Марихуана?

— Кой знае? Случва се.

— Не на мене, обаче. Отдавна съм се отказал от това. Мамка му, това е противозаконно.

— Много смешно. Събличай пуловера.

За първи път момчето изпълни каквото му казаха. Колкото можеше но бавно, разбира се. Мускулите на стомаха му бяха твърди и три прави белега пресичаха гърдите му.

— Тези пък откъде са? — зачуди се Тийзъл. — Белези от нож. Какво си правил ти?

Момчето примижа към светлината, но не отговори. Имаше окосмена част на гърдите с формата на голям триъгълник. Два от белезите го пресичаха.

— Вдигни си ръцете и се обърни — каза Тийзъл.

— Това необходимо ли е?

— Ако имаше по-бърз начин да те претърся, бъди сигурен, че щях да го знам. Обърни се.

По гърба на момчето имаше десетки малки белези с назъбени краища.

— Господи, какво става тук? — попита Тийзъл. — Това са следи от камшик. Кой те е бил с камшик?

Момчето отново не отговори.

— Докладът на щатската полиция за тебе ще е много интересен.

Той се поколеба — идваше оная част, която той никак не обичаше.

— Хайде, свали си гащетата.

Момчето го погледна и остана така.

— Не ме гледай като ученичка — каза той, макар че и на него не му беше приятно. — Всички трябва да минат през това и всички си остават девствени накрая. Просто си свали гащетата. Стига толкова. До коленете е достатъчно. Нямам намерение да гледам повече от онова, което се налага. Хвани се ей там. Искам да видя дали няма нещо скрито. Не с двете ръце, само с една. С върха на пръстите.

Като гледаше да не се приближава много, Тийзъл се наведе и огледа слабините на момчето от няколко места. Тестисите му бяха твърди и високо разположени. Сега идваше най-неприятното. Можеше да прехвърли тази работа на Голт, но не обичаше друг да му върши работата.

— Обърни се и се наведи напред.

Момчето го погледна крайно учудено.

— Тия педерастки номера ги предавай на някой друг. Аз няма повече да търпя това.

— Ще търпиш. Не се интересувам от задника ти, а от това, което може да си скрил там. Прави каквото ти казвам. Разтвори си бузите. Хайде, да не мислиш, че на мене ми харесва. Добре. Знаеш ли, когато работех в Луивил, ми се случи един задържан, който беше си напъхал в задника триинчов нож в кожена ножница. И досега не мога да проумея как е седял.

Горе Голт отваряше вратата.

— Добре, чист си — каза Тийзъл. — Можеш да си вдигнеш гащетата.

Тийзъл чу Голт да затваря и да заключва вратата горе, след това се появи самият Голт, като тътреше обувки по циментовото стълбище. Носеше в ръце избелял джинсов гащеризон, тънък дюшек, гумиран чаршаф и сиво одеяло. Погледна момчето, застанало пред него по гащета, и каза на Тийзъл:

— Уорд току-що се обади за онази открадната кола. Намерили я в каменната кариера на север от тук.

— Кажи му да не мърда от там, а Шингълтън да се обади на щатската полиция да изпратят екип за снемане на отпечатъци.

— Той вече се е обадил.

Голт влезе в килията и момчето го последва, като шляпаше с боси крака по водата на пода.

— Чакай — каза му Тийзъл.

— Ще ми кажеш ли най-после какво точно искаш? Първо ми казваш да вляза. Сега пък не искаш да влизам. Кажи ми, когато вземеш окончателно решение.

— Искам да отидеш до оня душ ей там, в дъното. Искам да се съблечеш и хубаво да се изкъпеш, преди да облечеш тази чиста униформа. И добре си измий косата. Искам да е чиста, когато я пипам.

— Как така, да я пипаш.

— Трябва да те подстрижем.

— Какви ги говориш? Няма да ме подстригваш. И изобщо да не си се приближил до косата ми.

— Нали ти казах, че всички минават през това. Всички, от крадците на коли до пияниците, ги претърсваме по този начин, изкъпват се и, ако имат дълга коса, ги подстригваме. Дюшекът, на който ще спиш, е чист и не искам след тебе да е пълен с кърлежи и бълхи, домъкнати от местата, където си спал.

— Няма да ме подстригваш.

— Още малко усилие от твоя страна и ще мога да ти уредя още 35 дни тук. Сам си го изпроси. Да не би да искаш още? Защо не бъдеш разумен и по този начин да улесниш нещата и за двама ни. Голт, върви горе и донеси ножици, крем за бръснене и бръснач.

— Съгласен съм само за душа.

— И това е нещо. Да вършим нещата едно по едно.

Когато момчето се запъти към душа, Тийзъл отново видя белезите от камшик но гърба му. Наближаваше шест часа. Докладът на щатската полиция щеше скоро да пристигне.

Като се сети за часа, той отброи три часа назад, за да получи часа в Калифорния и се зачуди дали да се обади. Ако тя си беше променила решението, досега щеше да се е обадила. Така че ако той се обадеше, само щеше да увеличи напрежението и да я отблъсне още повече.

Въпреки това трябваше да опита. Може би по-късно, след като свършеше с момчето, можеше да й позвъни и да поговорят, без да споменава нищо за развода.

„Кого заблуждаваш? Още щом и се обадиш ще я попиташ дали не е променила намерението си.“

Момчето пусна душа.