Дейвид Морел
Първа кръв (54)

23

Добре, мислеше си Тийзъл. Добре. Лежеше по гръб в храстите, възхищаваше се на звездите и за кой ли път се питаше, какво ли беше това, което го удари. Наистина, не можеше да разбере. Видя пламъка от револвера, падна, но падането беше плавно и меко, и той наистина не разбираше какво го беше ударило, не беше го почувствал, тялото му не беше откликнало. Започна да си мисли за Ана, след това спря, но не защото споменът за нея беше болезнен, а защото просто след всичко това тя вече нямаше никакво значение. Клонките на храсталаците запращяха под нечии приближаващи се стъпки. Момчето идва, помисли си той. Но приближава бавно, много бавно. Нищо чудно, нали е тежко ранено.

Но излезе, че е само Траутман, застана над него с глава, очертана на фона на небето, лицето и униформата му — блеснали от отражението на пламъците, но очите му оставаха тъмни.

— Как е? — каза Траутман. — Зле ли е?

— Не — каза той. — Всъщност, знаеш ли, че е приятно. Ако не мислиш до какво води в края на краищата. Каква беше тази експлозия? Като че ли беше другата бензиностанция.

— Аз бях. Сигурно си чул мен. Отнесох половината му глава с тази пушка.

— И как се чувстваш сега?

— По-добре, отколкото, когато знаех, че го боли.

— Това е добре.

Траутман изхвърли празната гилза от пушката и Тийзъл видя, как тя описа широка дъга във въздуха. Отново се сети за Ана и отново разбра, че това изобщо не го интересува. Сети се за къщата си на хълма, която бе поправил, и за котките, но никое от тези неща не го развълнува. Помисли си за момчето, преизпълни се с любов към него и секунда преди празната гилза да завърши пътуването си към земята, се отпусна и се успокои.

Беше мъртъв.