Дейвид Морел
Първа кръв (51)

20

В ужасни мъки Рамбо пълзеше през трънаците към колибата. На слабите отблясъци от пожара той можа да види хлътналата навътре стена и разкривения покрив, но през леко открехнатата врата не се виждаше нищо, само черен мрак. Продължаваше да пълзи, но изглежда, че напредваше много бавно, докато накрая разбра, че само прави движения с ръцете и краката си, без да помръдва изобщо. Направи усилие и бавно измина малко разстояние към колибата.

Но когато стигна до тъмния вход, се отказа. Вътре приличаше твърде много на дупката, където го бяха държали пленник през войната — тъмно, спарено и тясно. Странно, но му напомни също и за преградата с душа, където Тийзъл го беше накарал да влезе; и за килията, в която искаше да го заключи. Вярно, последните две бяха ярко осветени, но чувството на отвращение, което предизвикваха, беше същото. Приличаше на всички онези неща, от които беше бягал досега, помисли си той. И толкова ли уморен беше, че да реши да се отбранява оттук?

Всъщност, за отбрана не можеше и дума да става. Беше видял твърде много хора да умират от рани, причинени от куршум, за да не разбере, че кръвта му щеше да изтече и той щеше да умре. Болката продължаваше в гърдите му, в главата му, като рязко се усилваше при всеки удар на сърцето, но краката му биха студени и изтръпнали от загубата на кръв и затова му беше трудно да пълзи, а пръстите и дланите му бяха станали безчувствени — нервните окончания в тях бавно умираха. Не му оставаше още много да живее. Но поне му оставаше избора на място, където да се раздели с живота. Не вътре, не както в мината. Беше решен никога повече да не изпитва това чувство. На открито. Някъде, където би могъл да гледа безпрепятствено небето и с пълни гърди да вдишва нощния въздух.

Запълзя надясно от бараката и се повлече непохватно навътре в трънаците. Ето това беше мястото. Това му трябваше. Място удобно и уютно. Тъкмо за него. Успокояващо. Трябваше да го намери, преди да е станало късно. Една плитка, дълга колкото човешки бой падинка, изглеждаше обещаваща, но когато легна по гръб в нея, му заприлича твърде много на гроб. Имаше още много време, докато легне в гроба. Имаше нужда от друго място. Точно обратното на това — високо, незакрито отникъде, от което щеше да изпита наслада в последните си мигове. Погледна напред през храстите, както пълзеше, и го видя — едно малко възвишение пред него. Когато стигна върха му, видя, че беше една могила, чиито склонове бяха покрити с трънаци, но заобленият връх беше чист, обрасъл само с полегнала есенна трева. Не беше високо, колкото на него му се искаше, но като се излегна на тревата му се стори, че лежи върху сламеник. Погледна към величествените оранжеви отражения, които пламъците хвърляха върху нощните облаци. Спокоен. Това беше мястото.

Във всеки случай, разсъдъкът му беше напълно спокоен, но болката се изостри, разкъсваше гърдите му, а обратно на това, коленете и лактите му бяха безчувствени. Скоро това вцепенение щеше да достигне до гърдите му, побеждавайки болката, а след това — накъде? Към главата му? Или може би дотогава щеше вече да е мъртъв.

Е, добре. Щеше да е по-добре да помисли да свърши нещо, нещо важно, което може да е забравил. Болката го сряза. Не. Изглежда, че нищо повече не оставаше.

Спомни си за Бога!

Тази мисъл го смути. Само в моменти на абсолютен страх се беше сещал за Бог и се беше молил, но винаги се смущаваше, защото не вярваше и чувстваше колко лицемерно е, че се моли от страх, като че ли, въпреки неверието си, допускаше, че има Бог. Бог, който би могъл да бъде заблуден от някакъв си лицемер. Когато беше малък, наистина вярваше. Искрено вярваше когато беше момче. Как се казваше онова, измолването на прошка преди лягане? Думите му прозвучаха нелепо, сякаш никога не ги бе чувал.

— Господи, Боже мой, от сърце се разкайвам за… За какво?

За всичко, което се случи през последните няколко дни. За това, че всичко трябваше да стане така. Но нямаше начин да не стане така. Съжаляваше за това, но беше убеден, че ако днес отново беше понеделник, щеше да повтори същото през следващите дни, тъй както беше сигурен, че и Тийзъл щеше да го направи. Беше неизбежно. Но имаше също и нещо много по-важно.

Какво например?

Като например един куп глупости, каза си той, от рода на свобода и права на личността. Не че искаше да докаже някакъв принцип. Искаше да се опълчи на всеки, който го насилваше, а това беше твърде различно — не етично, а лично. Свързано с неговите собствени чувства. Беше убил толкова много хора и можеше да се оправдае, че тяхната смърт се налагаше, защото те всички бяха част от онова, което упражняваше насилие върху него, правейки невъзможен животът за такива като него. Но той не си въобразяваше изцяло това. Истината беше, че прекалено много харесваше да се бие, обичаше риска и силните усещания. Може би войната го беше направила такъв, помисли си той. Може би така се беше встрастил в силните усещания, че не можеше да отвикне.

Но и това не беше съвсем вярно. Ако беше поискал да се овладее, можеше да го направи. Той просто не беше поискал. При неговия начин на живот той просто беше винаги готов да се бие с всеки, който по някакъв начин му се месеше. Е, добре тогава, борбата му донякъде беше заради принципа. Но не беше само това, защото се чувстваше и горд и изпитваше удоволствие от това, колко добър беше, когато се стигнеше до бой. Не той беше човекът, когото могат да разиграват, о, не, по никакъв начин, а сега умираше, но никой не иска да умира и всички тия философствания — за принципи и други — бяха куп щуротии, с които искаше да се оправдае. Мисълта, че би направил всичко отначало по същия начин, беше чисто и просто залъгалка, с която искаше да докаже на себе си, че това, което ставаше сега, не би могло да бъде избегнато. Господи, то в момента се случваше, той не беше в състояние да направи абсолютно нищо и нито принципи, нито гордост имаха някакво значение в сравнение с това, което след малко щеше да настъпи. Това, с което трябваше да се занимава, беше да обича повече усмихнати момичета, да пие повече студена вода и да яде повече пъпеши през лятото. Но и това — какво е трябвало да прави — беше един куп глупости, а това, за Господ, само усложняваше нещата, за които вече беше взел решение: колкото и спокойна смърт да беше вцепенението, което пълзеше нагоре към бедрата и раменете му, толкова и недостойна беше. Жалка. Като да се предадеш без никаква съпротива. Единственият останал му избор беше изборът на смърт и той нямаше да умре като някое сгащено ранено животно — кротко, будещо съжаление безсмислено разкапване. Ще умре изведнъж. С взрив от чувства.

Откакто видя как диваци в джунглата обезобразяваха някакъв труп, бе започнал да се безпокои за това, какво ще се случи със собственото му тяло, когато умреше. Беше си представял, смразен от ужас, сякаш тялото му все още щеше да притежава сетива, какво би било, когато източеха кръвта от вените му, на нейно място инжектираха балсамираща течност, извадеха вътрешностите му и запълнеха телесната му кухина с консервиращо вещество. Беше се питал, какво ли ще е, когато погребваният агент залепеше устните му и клепачите му и му беше прилошало. Смъртта. Странно, че смъртта не го вълнуваше като нещо, което следваше след всичко това. Е, добре, те нямаше да могат да направят всичко това на тялото му, ако от него не останете нищо. Поне по този начин, когато сам си го направеше, оставаше малката възможност да изпита някакво удоволствие.

Извади последната шашка динамит от джоба си, отвори запечатаната кутия с фитили и детонатори, сложи по един от тях в шашката и я напъха в панталона, до стомаха си. Поколеба се, преди да запали фитила. Тази скапана работа с Бог само усложняваше нещата. Канеше се да извърши самоубийство, а това можеше да му навлече ад завинаги, ако беше вярващ. Но той не беше, а и бе живял с мисълта за самоубийство много време, през войната, докато носеше скрита капсулата с отрова, която командирът му беше дал, в случай че бъде заловен и измъчван. После, когато наистина го плениха, не му остана време да я глътне. Сега обаче щеше да запали фитила.

Ами ако имаше Бог? Всъщност, ако Бог съществуваше, той нямаше да го вини за това, че е останал верен на неверието си. Беше си запазил последното силно усещане. Без болка. Всичко щеше да стане в един твърде кратък миг, за да има болка. Само един ярък блясък, с който той щеше да се слее. Това поне беше нещо. Вцепенението достигна слабините му и той се приготви да запали фитила. В този момент, с последния си замътен поглед, който хвърли надолу към площадката, той видя в светлината на огъня разфокусирания силует на мъж в униформа на зелена барета, който се прокрадваше приведен между люлките и пързалките. Очите на Рамбо не можеха да различат вече добре дали пушката, която човекът носеше, беше бойна или ловна. Но разпозна униформата на зелена барета и разбра, че беше Траутман. Не можеше да бъде друг. А след Траутман, препъвайки се по площадката, хванал се за корема, вървеше Тийзъл — той самият и никой друг, олюляваше се сред лабиринта от детски люлки и Рамбо се сети, че съществува по-добър начин.