Дейвид Морел
Първа кръв (5)

4

Тийзъл го очакваше. Още щом го подмина, той започна да го гледа в огледалото за обратно виждане — мъничка, ясно откроена фигура. Момчето не помръдваше. Просто стоеше край пътя, там, където го остави първия път, гледаше след колата, смаляваше се все повече и повече и продължаваше да гледа след колата.

„Каква игра играеш, момче? — помисли си Тийзъл. — Хайде, чупка, хващай пътя.“

Но момчето не си тръгна. Продължаваше да си стои там и да се смалява в огледалото, загледан след колата. След това пътят рязко се спусна надолу между двете канари и Тийзъл не можеше вече да го вижда.

„Господи, ами че ти имаш намерение да се върнеш пак, нали? — изведнъж се досети той и се изсмя, тръскайки глава. — Съвсем сериозно намерение имаш.“

Той зави в една пряка и продължи нататък покрай редиците сиви дървени къщи. После отби по една алея, настлана с чакъл, даде назад и спря така, че колата да бъде обърната към главния път, по който току-що беше дошъл. След това се облегна на кормилото и запали цигара.

Лицето на момчето. То съвсем сериозно възнамеряваше да се върне. Тийзъл не можеше да разбере това.

От мястото, където беше паркирал, той можеше да вижда всичко, което ставаше на главния път. Движението не беше много оживено. В понеделник винаги беше така. Нямаше начин поради минаващите коли да не забележи момчето, дори ако то вървеше по тротоара от отсрещната страна на пътя.

И Тийзъл наблюдаваше. Улицата, на която се намираше той, образуваше с главния път буквата Т. Коли и камиони се движеха в двете посоки по главния път, от отсрещната му страна имаше тротоар, зад него бе потокът, който течеше успоредно на пътя, а отвъд него беше старият Дворец на танците в Мадисън. Неговата съдба беше предопределена миналия месец. Тийзъл си спомни как като ученик в гимназията работеше там в петък и събота вечер, като паркираше колите на посетителите. Хоуги Кармайкъл веднъж без малко да свири там, но собствениците не бяха в състояние да му осигурят исканата от него сума. Къде е момчето?

„А може би няма да дойде. Може наистина да си е тръгнало.“

„Видях очите му. Ще се върне, няма как.“

Тийзъл дръпна силно от цигарата си и погледна към планините в зелено и кафяво, които се извисяваха съвсем наблизо. Внезапно от там повя хладен вятър с дъх на сухи листа, после стихна.

— Централа, тук Тийзъл — изрече той в микрофона на радиостанцията. — Донесоха ли пощата?

Както винаги Шингълтън, дежурният от дневната смяна, отговори бързо с глас, пукащ от статичното електричество:

— Донесоха я, шефе. Вече я прехвърлих. Нищо от жена ти, за съжаление.

— Ами от адвоката? Или пък нещо от Калифорния, на което може да е забравила да сложи името си на плика.

— И това проверих, шефе. Нищо, съжалявам.

— Нещо важно, за което аз трябва да знам?

— Само един изгорял светофар, но аз се обадих на службата да го поправят.

— Ако това е всичко, ще се прибера след няколко минути.

Ама и това момче, дето го караше да чака тук. Искаше му се да се върне в участъка и да й се обади. Днес ставаха три седмици, откак замина и обеща да пише най-късно до днес, а ето че нямаше нищо. Вече не мислеше да държи на обещанието си да не й се обажда. Ще й се обади. Може би е премислила всичко отново и е променила решението си.

Той обаче се съмняваше.

Запали втора цигара и погледна встрани. Няколко жени бяха излезли пред къщите си и го гледаха, любопитни да разберат какво става. Стига толкова, реши той. Хвърли цигарата през прозореца, запали колата и подкара към главния път, за да види къде се бе дянало това момче. Нямаше го наоколо. Ами да. Заминало си е, махнало се е, а оня поглед е бил само за да ме накара да си мисля, че ще се върне.

Той се отправи към участъка, за да телефонира, и след три преки, когато изведнъж съзря момчето малко по-напред по левия тротоар, облегнато на парапета до потока, той скочи с всичка сила на спирачката, така че колата след него се заби в неговата.

Човекът в задната кола стоеше като ударен зад кормилото, закрил уста с ръка. Тийзъл отвори вратата, погледна за момент човека и се отправи към мястото, където стоеше момчето, облегнато на парапета.

— Как влезе в града, без да те видя?

— С магия.

— Влизай в колата.

— Не мисля.

— Я помисли по-добре.

Зад ударените коли се беше образувала колона. Шофьорът на задната кола стоеше в средата на пътя, гледаше счупените задни фарове и клатеше глава. Отворената врата на колата на Тийзъл затрудняваше движението в отсрещното платно. Шофьорите надуваха клаксоните. От магазините любопитни клиенти и магазинери бяха подали глави, за да видят какво става.

— Слушай ме добре — каза Тийзъл. — Ще отида да оправя тая каша. Докато свърша — да си в колата.

Те се изгледаха един друг. В следващия миг Тийзъл вече беше при човека, който беше ударил полицейската кола. Човекът все още клатеше глава и гледаше счупеното.

— Свидетелство, документ за осигуровка, документ за собственост, моля — каза Тийзъл, докато затваряше вратата на своята кола.

— Но аз нямах никаква възможност да спра.

— Карахте прекалено близо. Няма значение. Законът гласи, този отзад винаги е виновен. Трябва да се кара на съобразено разстояние, в случай на нещо непредвидено.

— Но…

— Нямам намерение да споря с вас — му каза Тийзъл. — Моля, дайте си документите.

Той погледна към момчето, но момчето, разбира се, го нямаше.