Дейвид Морел
Първа кръв (45)

14

Седна на въртящия се стол зад бюрото си и запали цигара. Цигарата или щеше да проясни главата му, или още повече да я замъгли, но си струваше да опита, защото можеше да разговаря с нея в несигурното състояние, в което се намираше. Изчака, почувства се малко по-добре и вдигна телефона.

— Ало — каза той тихо. — Ана.

— Уил?

— Да.

Гласът и беше по-плътен, отколкото си го спомняше, гърлен и леко дрезгав при някои думи.

— Уил, добре ли си? Тревожа се за теб.

— Ами.

— Така е. Ако искаш вярвай, тревожа се.

Бавно дръпна от цигарата си. Ето че пак започваше — не можеха да се разберат.

— Исках да кажа, ами, нищо ми няма.

— Слава Богу! — спря за малко, издуха шумно, сякаш и тя пушеше цигара. — Не гледам телевизии и не чета вестници или други такива, но тази вечер случайно разбрах какво става при вас и се уплаших. Сигурен ли си, че нищо ти няма?

— Да.

Помисли си, дали да не й разкаже подробно, но щеше да прозвучи, сякаш просеше съчувствие.

— Честна дума, щях да се обадя по-рано, ако знаех. Не искам да си мислиш, че не ме интересува какво правиш.

— Знам.

Погледна към смачканото одеяло на кушетката. Имаше да й казва толкова важни неща, но не можеше да се реши да го направи. Вече нямаше значение. Паузата продължи твърде дълго. Трябваше да каже нещо.

— Настинала ли си? Звучиш така, сякаш си настинала.

— Тъкмо се оправям.

— Убиха Орвал.

Чу как дъхът и секна.

— Ех, добър човек беше.

— Знам. Излиза, че за мен е бил още по-добър, отколкото съм предполагал. И Шингълтън е мъртъв, също и ония, новият, Голт и…

— Моля те, не ми казвай повече! Не мога да го понеса!

Замисли се по-продължително и разбра, че наистина няма какво повече да й каже. Гласът й не го накара да я пожелае така, както си представяше, че може да стане, и най-после той се почувства свободен, приключи с тази история.

— Още ли си в Калифорния.

Тя не отговори.

— Предполагам, че не е моя работа — каза той.

— Няма нищо. Все ми е едно. Да, още съм в Калифорния.

— Някакви проблеми? Имаш ли нужда от пари?

— Уил!

— Какво?

— Недей. Не се обаждам за това.

— Добре, но имаш ли нужда от пари.

— Не мога да вземам от твоите пари.

— Не ме разбра. Мисля… че всичко ще се оправи. Искам да кажа, че сега разсъждавам много по-спокойно за всичко.

— Радвам се. Тревожех се и за това. Не си мисли, че съм искала да те нараня.

— Но аз искам да кажа, че съм много по-добре и мога да ти дам пари, ако имаш нужда, без да се чувстваш задължена или да го считаш за жест, с който те моля да се върнеш.

— Нямам нужда.

— Добре. Нека поне да платя този разговор, нека поне да бъде за моя сметка.

— Не.

— Тогава нека да го сложа за сметка на службата. Няма аз да го платя, ще го плати градът. За Бога, остави ме да направя нещо за тебе.

— Не мога. Моля те, престани. Не ме карай да съжалявам, че се обадих. Знаех си, че така ще стане и много се колебах дали да ти се обадя.

Усети, че слушалката се изпотява в дланта му.

— Не се връщаш, нали?

— Стига. Не искам да говорим за това. Не за това се обадих.

— Но не мислиш да се връщаш.

— Не. Няма да се върна. Извинявай.

Искаше му се единствено да я прегърне, нищо да не прави, само да я прегърне. Бавно смачка цигарата си и запали друга.

— Колко е часът при тебе?

— Девет. Все още съм пообъркана от разликата във времето. Спах 14 часа като пристигнах, за да свикна с разликата. За тях тук беше 11 часа, а за мен беше вече 2 през нощта. При тебе какво е, полунощ ли е?

— Да.

— Трябва да затварям, Уил.

— Толкова бързо? Защо? — овладя се бързо. — Нищо. Няма значение. И това не е моя работа.

— Сигурен ли си, че ти няма нищо?

— Целият съм бинтован, но са само драскотини. При сестра си ли живееш още? Не можеш ли да ми кажеш поне това?

— Пренесох се в един апартамент.

— Защо?

— Наистина, трябва да затварям. Извинявай.

— Дръж ме в течение на твоите неща. Нали ще ме държиш в течение на твоите работи?

— Ако смяташ, че това ще ти помогне. Не знаех, че ще е толкова трудно. Не знам как да го кажа — звучеше така, сякаш хълцаше. — Довиждане.

— Довиждане.

Той изчака, опитвайки се да остане с нея, колкото бе възможно по-дълго. После тя затвори, в слушалката зазвуча сигнала свободно и той остана да седи на стола си. Бяха спали заедно четири години. Как можа тя да се отчужди така? Не много лесно. Хълцането й. Тя беше права. И за нея беше трудно и той й съчувстваше.