Дейвид Морел
Първа кръв (42)

11

Светлината на пламъка освети процепа и течението подхвана пушека. Рамбо се поколеба за момент, след това напъха пушката между колана и панталона си, взе една главня, провря се между двете стени и усети под краката си наклонения под, влажен и хлъзгав. Притисна гръб към стената зад себе си, за да не опират гърдите му в отсрещната, и колкото по-надолу слизаше, толкова по-нисък ставаше сводът на процепа, а оранжевият отблясък на главнята по влажната скала му показа мястото, където проходът се стесняваше и преминаваше в една отвесна дупка. Той подържа главнята над дупката, но пламъкът осветяваше само част от нея и единственото, което виждаше, беше една разширяваща се фуния надолу в скалата. Извади един патрон и го пусна, като успя да преброи до три, докато чу слабото металическо ехо от удара. Три секунди — не беше много дълбоко, той спусна единия си крак в дупката, после другия и бавно провря цялото си тяло надолу. Когато беше навлязъл до средата, гръдният му кош се заклещи и той разбра, че няма да може да продължи, без да си причини страхотна болка. Погледна към огъня при отвора на процепа, димът го обвиваше, дразнеше ноздрите му, а откъм входа на мината се дочу шум. Още едно срутване, помисли си той. Или не. Гласове и викове, които се сливаха и кънтяха надолу по прохода; Вече идваха. Сви изпотените си гърди, доколкото можеше, опря ги в отвора, затвори очи, напъна и в следващия момент премина.

От болката в гърдите му едва не се изтърва от ръба. Не можеше да скочи. Нямаше представа какво има под него. С глава все още над дупката, той се държеше с лакти за ръба, докато с крака опипваше — да намери някоя издатина или процеп. Улеят беше гладък и хлъзгав, той се отпусна още малко надолу, но все още не намираше опора за краката си. Тежестта на тялото му разтягаше гръдния му кош и счупените ребра жестоко го режеха. Чу неясните викове на хората в мината и със сълзящи от пушека очи тъкмо се готвеше да се пусне и да скочи с надеждата, че долу няма остри камъни, на които да се разбие, когато краката му докоснаха нещо тънко и обло, което приличаше на дърво.

Най-горното стъпало на стълба. „От човека, който е бил в мината е“ — помисли си той. Няма друго обяснение. Човекът, който е копал в мината, сигурно е изследвал тая част. Предпазливо се отпусна на стъпалото. То се огъна, но издържа. Стъпи леко на следващото, то се счупи и той с трясък пропадна през още две, преди да се спре. Шумът от падането му отекна в галерията и го стресна. Когато заглъхна, той се ослуша за виковете на войниците, но не ги чу — главата му вече беше под нивото на отвора. Докато си почиваше, стъпалото под него се опъна, той се уплаши, че ще пропадне до дъното и бързо протегна главнята, за да види какво има долу. Още четири стъпала и кръгъл под. Когато вали, помисли си той, водата отвън сигурно се отича тук. Ето кое обяснява изгладените стени.

Разтреперан, докосна дъното. Огледа се. Тръгна по единствения път — един по-широк проход, който също беше наклонен надолу. Една стара кирка беше облегната на стената, ръждясала, с мръсна и изкривена от влагата дръжка. На мъждукащата светлина на главнята дръжката на кирката хвърляше сянка върху стената. Не можеше да разбере защо златотърсачът беше оставил инструмента си тук, а не в горната галерия. Мина един завой, някъде капеше вода и той го откри. Или по-точно това, което беше останало от него. На трептящата оранжева светлина скелетът беше толкова отблъскващ, колкото първия обезобразен войник, който той беше видял. В устата си усети вкус на метал, докато стоеше на разстояние от скелета, после направи няколко крачки към него. Костите изглеждаха оранжеви на светлината, но той беше сигурен, че всъщност те са сиви от налепа по тях и освен това бяха идеално подредени. Нито една кост не беше разместена или счупена. По нищо не можеше да се каже от какво беше умрял човекът. Вероятно инфаркт. Или пък отровен газ. Рамбо внимателно подуши въздуха, но не усети нищо, освен миризмата на застояла вода. Не му се виеше свят, не му се гадеше и нямаше никой от другите симптоми на обгазяване.

Тогава, какво го беше тръшнало тоя? Отново потрепера от отвращение при вида на тези идеално подредени кости. Прекрачи ги и побърза да се махне оттам. Слезе още надолу и на едно място проходът се разклони на две. Сега накъде? Пушекът не беше най-добрата идея. Докато стигна дотук, вече се беше разсеял и той не можеше да види в коя посока отиваше, а и обонянието му се беше притъпило така, че не можеше да долови накъде отива. Главнята гореше слабо във влажния въздух, като от време на време проблясваше по-силно. Останалото беше като на игра. Той наплюнчи пръста си и го вдигна първо пред единия отвор, после пред другия. Усети лекото течение върху влажния си пръст от дясно и неуверено заслиза надолу, като от време на време се навеждаше и се провираше през теснини. Пламъкът на главнята все повече намаляваше във влажния въздух. Стигна до още едно разклонение и му се прииска да има в себе си въже или връв, които да размотава зад себе си, така че ако се загубеше, да може лесно да намери обратния път.

„Да, бе, а не ти ли се иска да имаш и фенерче? И компас. Защо не прескочиш до магазина да си ги купиш?“

„Я остави шегата.“

Стори му се, че течението отново върви надясно и колкото повече напредваше, толкова по-сложен ставаше проходът. Повече завои. Повече разклонения. Скоро не можеше да си спомни как беше дошъл до тук. Имаше обърканото чувство, че скелетът е на огромно разстояние от него. Стори му се страшно забавно, че в момента, в който си помисли да се обърне и тръгне назад, осъзна, че се е изгубил и не може да направи това. Всъщност не че му се искаше да се върне, той просто обмисляше тази възможност, но въпреки това предпочиташе да знае пътя обратно, в случай че течението спреше. Сега то беше едва доловимо и той се питаше дали не е подминал някоя цепнатина в скалата, която водеше навън. Господи, можеше да си се разхожда тук, докато умреше и се превърнеше в купчина кокали, като онзи скелет.

Тихият шум го спаси от обземащата го паника, помисли си, че са те, но как биха могли да го проследят в този лабиринт. Тогава разпозна далечния шум от падаща вода. Преди да се усети, вече тичаше към тази, най-после осезаема цел, промъквайки се странишком между стените, вторачен в тъмното отвъд светлината на факлата. След това шумът изчезна и той отново се почувства сам. Забави ход, спря и се облегна обезнадежден на стената. Нямало е никакъв звук от течаща вода. Въобразил си го е.

Но той се чуваше така ясно. Не му се вярваше, че сетивата му можеха така съвършено да му изиграят подобен номер.

Тогава, какво стана със звука? Ако е бил истински, къде е?

Някое скрито разклонение, сети се той. В нетърпението си да стигне до звука, беше забравил да провери за други разклонения в скалата. „Върни се. Провери.“ И като се върна, го чу пак, намери отвора във вътрешната стена на един завой, вмъкна се в него и шумът започна да се усилва, колкото повече напредваше.

След малко стана оглушителен. Пламъкът на главнята почти угасваше, когато излезе от процепа на една площадка и под него, дълбоко долу, един поток се пенеше през една дупка в скалата и с рев се спускаше по един улей под площадката. Това е то. Течението трябваше да излиза оттук някъде.

Но не излизаше. Водата се пенеше под площадката и не се виждаше никакъв отвор, през който би могъл да излиза въздух. Но той чувстваше течението още по-силно тук. Наблизо трябваше да има друг вход. Главнята изсъска, той се огледа панически наоколо, за да запомни очертанията на площадката, и в следващия момент го погълна мрак — мрак, който беше по-плътен и по-непроницаем от всичко, което беше виждал досега. И ревът на водопада, в който той лесно можеше да падне, ако не внимаваше къде стъпва, го правеше още по-ужасяващ. Напрегнато зачака да свикнат очите му с тъмнината.

Изобщо не можеха да свикнат. Започна да губи чувството си за равновесие, олюля се, свлече се на четири крака, запълзя към тесния проход в единия край на площадката, който беше забелязал, точно преди да угасне светлината. За да се провре в отвора, беше необходимо да пълзи по корем. Камъните бяха остри. Раздираха дрехите му. Охлузваха кожата му. И така се впиваха в ребрата му, че той застена неволно.

После изкрещя. Причината не бяха ребрата му. Защото, като се вмъкна в отвора, без да вижда и запълзя по прохода, който беше достатъчно висок, за да повдигне глава, той протегна ръка, за да се хване за нещо, и напипа някаква гадна каша. Една прясна курешка падна на врата му, нещо го ощипа по палеца и някакво същество се стрелна нагоре по ръката му. Лежеше сред някаква гъста гадост, която попиваше в двете му съдрани ризи и мокреше корема му. Над главата си чу писукане и сухо шумолене на крила. Господи, прилепи, лежеше в лайната им; десетина други гъделичкащи същества пъплеха по ръцете му и го щипеха — това бяха бръмбари, които се гощаваха с тора и мъртвите прилепи, нападали по пода. За нула време можеха да оставят от него само скелета, а сега се впиваха в ръцете му, докато той се гърчеше диво назад към изхода; „Господи, спаси ме! — мачкаше ги по ръцете си, удряше главата си и се извиваше като змия. — Господи, ами ако имаше бяс — една трета от всяка колония прилепи имат бяс. Ако се събудеха и го усетеха, щяха да се нахвърлят отгоре му и да го покрият целия, докато той напразно щеше да крещи. «Стига — каза си той.» — Сам ще си го навлечеш. Спри да крещиш.“ Няколко чифта криле вече припляскваха. Господи, не можеше да спре. Крещеше. Гърчеше се. После излезе на площадката и постоянно търкаше ръцете си, за да се увери — за кой ли път — че ги беше махнал от себе си, но още усещаше гъделичкането от множеството им крачета по кожата си. „Могат да тръгнат след теб“ — сети се той изведнъж и запълзя бързо на четири крака от тесния вход към прохода, обърка се в тъмното и единият му крак се подхлъзна на ръба и увисна във въздуха. Уплахата, че може да падне, го стресна. Той се килна в обратна посока, удари се в стената и затрепера, като истерично бършеше ръцете си от пихтиестата каша в скалата и после с ръце я размазваше по ризата си. Ризата. Нещо се беше пъхнало под нея и драпаше по кожата му. Пъхна ръка, сграбчи го, скъса крехкия му гръбнак и усети топлите му влажни вътрешности, докато го запращаше по посока на шума от водопада.

Прилепи. Миазма. Зараза. Смрадта от курешките им пареше носа и гърлото му. Ето от какво е умрял човекът, който е работил в мината. Бяс. Бил е ухапан, без да разбере, и след няколко дни се е побъркал от болестта. Блуждаел е с помътнено съзнание из гората, влизал е в мината, излизал е, пак е влизал, слязъл е в долните галерии, обикалял е из тях, докато се е свлякъл и умрял. Бедният нещастник, сигурно си е мислел, че се побърква от самотата. Поне в началото. И когато е започнал да губи свяст и да бълнува, вече е било твърде късно, за да направи нещо за себе си. Или пък към края е разбрал, че няма спасение и се е спуснал в долната галерия, за да умре, без да представлява опасност за някого.

„Може и да не е било така. Какво разбираш ти от тези работи. Ако е имал бяс, щял е да се страхува от водата, само от мириса и, от мисълта за нея и никога не би слязъл в тези влажни галерии. Опитваш се да си представиш начина, по който ти ще умреш. Ако първо не те оглозгат.“

„Какви ги дрънкаш? Прилепите не ядат хора. Поне не този вид тук.“

„Добре, а бръмбарите?“

Все още трепереше и се опитваше да се успокои. Течението в ниския проход беше силно. Но той не можеше да мине оттам. Не можеше и да намери пътя към горния проход. Трябваше да се примири. Толкова. Дотук.

Само че не можеше да се примири, че беше дотук. Трябваше да се пребори с паниката и да си втълпи, че има изход. Трябваше да се облегне на стената, да се отпусне и може би, ако помислеше достатъчно дълго, щеше в края на краищата да открие начин да се измъкне. Но съществуваше само един начин за измъкване и той го знаеше — по посока на течението в оная бърлога с прилепите. Облиза устни и отпи от топлата, с вкус на метал вода от манерката. „Нали знаеш, че трябва да отидеш при прилепите — каза си той. — Или при тях, или сядаш тук и чакаш докато умреш от глад или се разболееш от влагата и пукнеш.“

„Или пък да се самоубиеш. Учили са те как се прави. Ако нещата стигнат до там.“

„Знаеш, че няма да го направиш. Дори ако вече губиш съзнание и си сигурен, че умираш, винаги съществува възможността да претърсят тези галерии и да те намерят ни жив, ни умрял.“

„Няма да те намерят. Знаеш, че трябва да следваш течението и да влезеш при прилепите. Ясно ти е, нали?“