Дейвид Морел
Първа кръв (41)

10

Болката го стегна отново и Тийзъл се преви на пейката, загледан в едно тъмно маслено петно на дъсчения под. Знаеше, че няма да издържи дълго така. Нуждаеше се от сън. О, колко се нуждаеше. Някакво лекарство. Трудно беше да се опише умората и сътресенията, които беше понесъл. Слава Богу, че всичко щеше скоро да свърши.

Още малко, каза си той. И край. Потърпи още малко, докато го хванат.

Изчака, докато Траутман и Кърн погледнат в друга посока и с треперещи пръсти напъха в устата си още две хапчета.

— Тази кутийка снощи беше пълна — стресна го Траутман. — Не бива да вземаш толкова много.

— Не, бутнах я, изтървах я и няколко се загубиха.

— Кога?

— Не си спомням. Докато спеше. Преди изгрев слънце.

— Не може да си загубил толкова много. Не бива да ги вземаш толкова начесто. И с толкова много кафе.

— Нищо ми няма. Просто спазъм.

— Няма ли да отидеш на лекар?

— Не, не още.

— Тогава ще извикам лекаря тук.

— Никакъв лекар, докато не го хванат.

Сега Кърн се приближи към него. Защо не го оставеха на мира?

— Но той е хванат — каза Кърн.

— Не е. Само са го сгащили. Не е едно и също.

— Все едно, че е хванат. Всичко е въпрос на време. Защо трябва да висиш тук и излишно да страдаш, докато те го хванат.

— Не мога да ви обясня. Няма да разберете.

— Тогава викай лекар — каза Траутман на радиста. — Извикай кола да го закара в града.

— Няма да тръгна, казах, обещал съм.

— На кого? За какво говориш?

— Обещах, че няма да мръдна, докато не свърши всичко.

— На кого?

— На тях.

— На твоите хора ли? На този Орвал и на останалите, които загинаха?

Не му се говореше за това.

— Да.

Траутман погледна към Кърн и поклати глава.

— Казах ви, че няма да разберете.

Обърна се към отворения капак на камиона и яркото слънце заслепи очите му. След това изпита чувство на страх, притъмня му и той се просна по гръб на пода. Последното нещо, което си спомняше, беше трясъкът от удара.

— Предупреждавам ви, да не викате доктор! — каза той бавно, неспособен да помръдне. — Просто полегнах да си почина.