Дейвид Морел
Първа кръв (40)

9

Когато Рамбо се заизкачва по ронливия склон към мината, един куршум се сплеска в скалата на няколко ярда вляво от него и от гората зад него отекна пушечен изстрел. Без да откъсва поглед от входа на мината, той изкачи с препъване склона и влезе в прохода, като закри лице, за да се предпази от камъчетата, които още два куршума пръснаха при забиването си в скалата вдясно от входа. Чак навътре в тунела, недосегаем за куршумите, той се спря изтощен и се облегна, тежко запъхтян, на едната стена. Не можа да вземе достатъчно преднина. Ребрата му. Сега гвардейците едва ли бяха на повече от половин миля зад него, приближаваха бързо и толкова се бяха увлекли от преследването, че стреляха без да виждат добре целта. Калпазани. Научили туй-онуй, но без опит, те не притежаваха нужната дисциплина и във възбудата си от тях можеше да се очаква всичко. Можеха да нахълтат без много да му мислят и да обсипят прохода с куршуми. Прав беше, че дойде тук. Ако се беше опитал да се предаде при потока, те щяха на бърза ръка да му видят сметката. Трябваше му някакво препятствие между него и тях, което да ги възпре, докато им обясни. Върна се обратно по прохода към светлината на отвора, като изучаваше свода. Когато намери мястото с опасните пукнатини, той бутна подпорните греди и се дръпна веднага, да не би сводът да се срути отгоре му. Не се страхуваше от риска, който поемаше. Ако срутването беше толкова голямо, че го откъснеше изцяло от изхода и прекъснеше достъпа на въздух, знаеше, че те ще го разчистят, преди да се е задушил. Но когато събори гредите, нищо не се случи. Опита следващия ред — десет фута по-навътре — и този път, когато ги бутна, сводът пропадна с гръм и трясък, като едва не го затисна и ушите му писнаха. Проходът се изпълни с облак прах, той се закашля, отстъпи назад и продължи да кашля, докато чакаше прахът да се разнесе, за да може да види колко голямо е срутването. Тънък лъч светлина проникваше през облака и, когато прахолякът се слегна, между нападалите камъни и свода остана процеп от около един фут. Той откърти още няколко камъка и процепът се смали до шест инча. Отслабналото течение навяваше остатъкът от праха надолу по прохода. Стана по-студено. Свлече се по стената, седна на влажния под, заслушан в пропукването на слягащия се свод, и скоро чу приглушени гласове отвън.

— Мислиш ли, че го е затрупало?

— Що не влезеш да провериш?

— Кой, аз ли?

Няколко души се засмяха и тогава самият Рамбо се усмихна.

— … Пещера или мина — каза друг.

Гласът му беше висок и отчетлив и Рамбо разбра, че говореше по радиостанция:

— Видяхме го като се шмугна вътре и после това нещо се срути отгоре му. Да бяхте видели каква пушилка се вдигна. Пипнахме го. Чакай малко, подръж така за секунда! — после се обърна към някои от своите. — Разкарай си голия задник от входа, ако е жив, може да те види и да ти тегли куршума.

Рамбо се изкачи по падналите камъни, като се задържаше на колене в заоблените им върхове, за да надникне през пролуката отгоре. Видя очертанията на входа, които обрамчваха ронливия склон, голите дървета и небето навън, после един войник притича пред погледа му отляво надясно, с биеща се в хълбока му манерка.

— Ей, не ме ли чу, като ти казах да не се пречкаш пред входа — каза човекът отдясно, който беше извън полезрението му.

— Ей, ти, там! Не мога да чуя какво говориш по радиостанцията.

— Ах, да му се невиди!

Искаше му се да приключи с това час по-скоро.

— Искам Тийзъл! — извика той през малката пролука. — Искам да се предам.

— Какво?

— Доведете Тийзъл! Искам да се предам.

Думите му избучаха в прохода. Той се ослуша внимателно, да не би свода да се пропука и да рухне върху него.

— Вътре е. Той е.

— Чакай малко, вътре е и е жив — каза човекът по радиостанцията. Опитва се да ни каже нещо.

Последва кратка пауза и човекът заговори много по-близо до входа, но все още извън полезрението му.

— Какво искаш?

— Омръзна ми да ви повтарям. Искам Тийзъл да дойде тук и ще се предам.

Зашепнаха си нещо, след това оня заговори по радиостанцията, предавайки съобщението, а на Рамбо му се искаше да побързат, за да свърши всичко това. Не можеше да повярва, че ще се чувства така тъпо, когато се предава. Сега, когато спря да се съпротивлява, беше уверен, че е преувеличил умората и болката в ребрата. Разбира се, че можеше да продължи. Беше го правил във войната. След това промени положението си, ребрата го срязаха и той разбра, че нищо не е преувеличил.

— Ей, ти, там вътре! — извика човекът, без да се показва. — Чуваш ли ме? Тийзъл казва, че не може да дойде.

— Мамка му! Нали това чакаше? Кажи му да си довлече задника до тука.

— Не знам. Казаха, че не можел да дойде.

— Нали каза, че Тийзъл е казал? Сега казваш — те. С Тийзъл ли говори или не? Искам го тук. Искам да ми гарантира, че никой няма да ме гръмне по погрешка.

— Не се притеснявай, ако някой те гръмне, няма да е по погрешка. Излез от там бавно и няма да има грешки.

Замисли се за малко.

— Добре, но трябва да ми помогнете да разблъскам тези камъни. Не мога да се справя сам.

Чу ги да си шушукат отново и после оня каза:

— Пушката и ножа. Хвърли ги навън.

— Ще хвърля даже и револвера. Имам револвер, за който вие не знаете. Откровен съм с вас, не съм толкова глупав, че да се опитам да пробия през всички ви, така че кажи на хората си да свалят оръжието.

— Когато чуя, че си си хвърлил железата.

— Готово.

С неохота започна да ги натиква през пролуката. Ненавиждаше чувството на безпомощност, което щеше да изпита без тях. Погледна през процепа на върха на свлачището към голите дървета и небето навън и си помисли колко е приятен на лицето му хладният бриз, който идваше отвън и продължаваше по прохода.

— Не съм чул още нищо — каза човекът, без да се показва — Имаме сълзотворен газ.

Така значи. И този педераст даже не си дава труда да се покаже.

Започна да избутва пушката навън. Тъкмо се готвеше да я пусне, когато се сети. Течението. Течението в прохода. Беше силно и явно отиваше нанякъде. Духаше по посока на процепа в дъното и оттам се всмукваше нанякъде по друг проход под хълма. Трябваше да има друг изход, това беше единственото обяснение. Иначе просто не би имало течение. Стомахът му се обля в адреналин. Още не беше загубил.

— Къде са пушкалата, питам? — извика човекът отвън.

„В задника ти“ — помисли си Рамбо. Той издърпа пушката обратно и с разтуптяно от вълнение сърце хукна по тъмния проход. Въглените от огъня му бяха загаснали и за известно време трябваше да опипва с пръсти, за да намери мястото, където беше пренощувал. Напипа боровите клони и недогорелите дърва и ги понесе надолу към прохода. Вървеше с приведена глава поради ниския свод, докато не чу капещата вода и не се блъсна в дъното. Да накладе огън, който ще му свети, докъдето може. Пушекът от боровите клони щеше да му показва посоката на течението след това. Господи, дано!